Актрисата Ема Стоун- искрено и лично

„Форбс“ обяви Ема Стоун за най-високоплатената актриса в света за 2017 г. Всъщност разговаряйки с нея, забравяте, че пред вас е световна знаменитост. На външен вид е съвсем обикновен момиче, което някога напуска Аризона, за да се прослави в Холивуд. И тя успява да осъществи това.

Първоначално забелязахме Ема в тийнейджърските комедии, след това се превърна в новата страст на Спайдърмен във филма „Невероятният Спайдърмен“, а през 2017 г. спечели „Оскар“ за най-добра женска роля във филма „Ла Ла Ленд“. Малцина знаят, че преди да покори Холивуд ѝ се е наложило да надвие самата себе си- да преодолее маниакалната тревожност и склонността към панически атаки.

– Ема, здравей! Толкова е необичайно да те видим без запазената ти марка- червеният цвят на косата. Разкажи ми какво се е случило? Пребоядиса се заради роля или просто ти омръзна да си червенокоса?

– Не, това е по-скоро връщане към оригинала: всъщност аз съм руса. Да променя цвета на косата си ме убеди продуцентът Джъд Апатоу за ролята във филма „Супер яки“. Това беше през 2007 г. и на самия кастинг за филма бях с черна коса. Спомням си, че Джъд влезе в стаята, погледна ме и каза: „Това момиче го пребоядисайте, направете я червенокоса, има нужда от повече сексапил.“ И сега хората не могат да ме възприемат по друг начин. (Смее се).

– Доколкото знам живееш в Ню Йорк. А защо не в Лос Анджелис, както във филма „Ла Ла Ленд“?

– Преди обожавах Лос Анджелис, дори го наричах моя дом, но сега някак си охладнях към града. Трудно е да живееш на място, където хората споделят една обща мечта. Същото може да се каже и за Вашингтон: всички работят в администрацията и разговорите им са свързани само с това. Никакви идеи, никаква друга тематика- затъваш в еднообразността, като в блато.

Ема Стоун във филма "Бърдмен, или Неочакваната добродетел на невежеството"

Ема Стоун във филма „Бърдмен, или Неочакваната добродетел на невежеството“

Преди нямаше толкова алтернативни начини да покажеш себе си, всички ходеха само на кастинги. Сега можете да заснемете кратък клип и да го постнете в социалните мрежи или в YouTube- варианти всякакви. Още от самото начало Лос Анджелис си е една клоака: огромен брой актьори, които не знаят къде да се реализират. Ето защо се преместих. В Ню Йорк можете спокойно да отидете на театър или да вечеряте с приятели. Например неотдавна излизахме с Дженифър Лорънс. Гледахме „Фокус-мокус“ с Бет Мидлър и Сара Джесика Паркър. Стар филм, разбира се, но пък за сметка на това се забавлявахме отлично.

– Защо изведнъж превключи на мюзикъли? В края на краищата нищо в твоята биография не предсказваше тази трансформация.

Знаеш ли, в Ню Йорк има нещо, което липсва в Лос Анджелис – това е Бродуей. Когато бях на 9 години, заедно с майка ми отидохме да гледаме мюзикъла „Кабаре“. Парите ни стигнаха само за правостоящи места, но бях във възторг. Така че няма нищо изненадващо, че след няколко години отново отидох на постановката на „Кабаре“, но вече като актриса.

След дебюта ми в мюзикъла „Кабаре“ рецензиите бяха, неочаквано за мен, блестящи. „Дейли нюз“ дори написа, че съм сияела на сцената.

Точно тогава в залата беше режисьорът Деймиън Шазел. Неговият филм „Камшичен удар“ беше спечелил три „Оскара“, а той беше в процес на търсене на актриса за новия си проект – романтичен мюзикъл, където всички ще пеят и танцуват безгрижно. Е, аз с моето „Кабаре“ се вписвах идеално в този проект. Впоследствие Деймиън ми каза, че иска актриса с комедийни способности, но същевременно да е способна да бъде уязвима и чувствителна, да проявява силни емоции.

Между другото, първоначално той е планирал за основните роли Ема Уотсън и Майлс Телър. Но Уотсън е имала ангажименти с Дисни, а преговорите с Телър не довели до резултат, така че Деймиън се насочи към мен. През 2014 г. в Деня на благодарността вечеряхме в Бруклин и обсъждахме „Ла Ла Ленд“.

– Още един мюзикъл? Не се ли уплаши?

– По това време все още играех в „Кабаре“ и, честно казано, идеята да изиграя още една роля в мюзикъл ми се струваше безумна. Винаги съм мислила, че след „Кабаре“ никога повече няма да пея и танцувам на сцената. Но Деймиън настояваше.

Преди едно от представленията той беше дошъл в гримьорната, показа ми демо записи, и сподели как си представя всяка една сцена от бъдещия филм. Но „черешката на тортата“ беше това, че той преговаряше с Райън Гослинг.

Бях се снимала с него вече в два филма- в „Оглупели от любов“ и в „Гангстерски отдел“. Няма да те лъжа, наистина обожавам да работя с Райън. Той е един от най-добрите ми приятели- струва ми се, че с него мога да преодолея всичко. И, за да сломи и последната преграда Деймиън каза, че харесва идеята да предостави ролите за филма на двама актьори, които вече са се снимали заедно. Точно както в златната ера на мюзикълите, когато Джинджър Роджърс и Фред Астер са били най-любимата екранна двойка. Деймиън искаше да добави „химия“ към филма, а ние с Райън имахме повече от достатъчно от това. Е, не успях да устоя на това предложение.

Ема Стоун и Райън Гослинг, нейният най-добър приятел, в техния трети филм "Ла Ла Ленд"

Ема Стоун и Райън Гослинг, нейният най-добър приятел, в техния трети филм „Ла Ла Ленд“

– Сърцата на академиците също не устояха: цели 14 номинации и, разбира се, твоята победа. Как прие всичко това?

– Няма какво да крия, беше страхотно. Но, като цяло аз дори не мислех за „Оскар“, победата беше истинска изненада за мен. Особено след като бях номинирана заедно с Изабел Юпер, Натали Портман и Мерил Стрийп. Опитвам се да не мисля за факта, че имам тази статуетка. Много по-важно за мен е да се движа напред и да не си напрягам мисълта непрекъснато за коя роля отново ще бъда наградена. Нужно е само да избирам проекти, които съвпадат с моята душевност.

Ема Стоун позира със статуетката "Оскар" за най-добра женска роля за филма "Ла Ла Ленд"

Ема Стоун позира със статуетката „Оскар“ за най-добра главна женска роля за филма „Ла Ла Ленд“ през 2017 г.

– Ще ни разкажеш ли за твоето семейство?

– Семейството ми е четиричленно: аз, по-малкият ми брат, баща ми и майка ми. Баща ми се занимаваше с бизнес, а майка ми беше домакиня. Не живеехме охолно, но и не се е налаго да броим всеки един цент. Като цяло живеехме на кредит. Когато бях на осем, бизнесът на баща ми изведнъж се разви. Нищо не се промени съществено, но всички ние се чувствахме по-свободно. Родителите ни възпитаха мен и брат ми в лутеранската вяра. Подкрепяха ни във всичко, а и много неща ни позволяваха.

Например беше съвсем в реда на нещата да ти кажат: „Ако се напиете на партито, просто ни позвънете- ние ще ви отведем.“ Между другото, моето име е Емили, а не Ема. Но впоследствие, когато проверявахме списъците на Гилдията на актьорите, се оказа че името Емили Стоун вече беше заето, наложи се да се прекръстя на Ема.

– В шоуто на Стивън Колбер призна, че от седемгодишна възраст страдаш от панически атаки. Успя ли да ги превъзмогнеш?

– Да, вярно е. Въпреки че детството ми беше съвсем тихо и спокойно, израснах едно много напрегнато дете – през цялото време мислиш трийсет крачки напред и винаги стигаш до най-лошия сценарий, така започва паническата атака. Когато бях на седем години ми се стори, че къщата се е запалила. В буквалния смисъл на думата чувствах мириса на дим и изгоряло. Това не беше халюцинация, имах чувството, че гърдите ми са се задръстили със задушлив дим, не можех да дишам, струваше ми се, че ще умра. Това, вероятно, беше първата ми паническа атака.
Но безпокойството не ме напусна никога. Десетки пъти на ден питах майка ми какви са плановете ни за деня, кога ще ме заведе до училище, какво ще ядем за вечеря и т.н. Беше ужасно.

Понякога ме беше страх да изляза дори от къщи. В резултат, когато бях на девет години родителите ми решиха да ме пратят на психотерапевт и това ми помогна много. Точно тогава написах разказа „Аз съм повече от моята тревога“ и досега той е с мен. Освен това бях нарисувала малко зелено чудовище, което седи на рамото ми и ми нашепва всякакви глупости. Всеки път, когато се вслушвах в тях, той растеше. Ако вземеш под внимание думите му, чудовището ще те погуби. Но ако му обърнеш гръб и просто не го забелязваш, той ще промърмори малко и после ще изчезне.

Наскоро започнах да работя с Child Mind Institute. Тази организация помага на децата да се борят с психическите разстройства. Искам да им разкажа това, което преживях на базата на собствения си опит, как се научих да контролирам емоциите си, въпреки че все още съм много мнителна.

– Какво ти помогна най-много?

– Оказа се, че курсовете по актьорско майсторство се превърнаха в най-доброто средство да победя чудовището. Потъвайки в илюзорния свят, престанах да си измислям глупости в реалния. Започнах да участвам в представления на младежкия театър (бел.ред Младежки театрални обединения, които предлагат на участниците в тях специално обучение), правех импровизации. Мисля, че импровизацията е антипод на тревожността. Именно скечовете в младежкия театър ми позволиха по-малко да се безпокоя за предизвикателствата в истинския живот, както и как да общувам с другите хора. Мисля, че и родителите ми също забелязаха колко благотворно ми повлия актьорската игра.

– А сега как се чувстваш? Не се ли вълнуваш преди интервюто?

– Разбира се, публичността добави известна доза стрес в моя живот. След премиерата на филма „Лесна, А?“ осъзнах, че съм станала известна, на улицата хората започнаха да ме заговарят. Отначало всичко това ме плашеше, но постепенно се научих да се справям със страха. Паническите атаки престанаха.

И срещите с журналисти вече не ме смущават. Преди всяко интервю дишам дълбоко в продължение на пет минути и привеждам мислите си в порядък- това помага да се пребориш с нервността. Като цяло интервюто е нещо като психотерапия за мен, единствената разлика е, че отговорите ми ще бъдат записани и след това отпечатани. Бих искала по някакъв начин да мога да се интервюирам самата себе си и да почувствам какво означава да анализираш отсрещната страна на базата на думите му. (Усмихва се).

– Значи, ти замина за Холивуд, след като вече си се справила с проблема с пристъпите на атаки? Семейството ти помогна ли?

– Бях само на четиринайсет години. Веднъж в училище, в час по история изневиделица ми хрумна, защо да не замина за Лос Анджелис и да не се опитам да стана актриса. Знам, звучи диво. В края на краищата трябваше да убедя родителите си, че идеята ми не е абсолютно безумие! Прибрах се вкъщи и създадох презентация на PowerPoint, наречена „Проект Холивуд“.

В "Почти нормален" Ема Стоун играе студентка, която се увлича по своя преподавател- в ролята Хоакин Финикс

В „Почти нормален“ Ема Стоун играе студентка, която се увлича по своя преподавател- в ролята Хоакин Финикс

Извиках родителите си в стаята ми и им показах плана си, според който заедно с майка ми заминаваме за Холивуд. В Лос Анджелис ще премина на домашно обучение, ще ходя на кастинги, а баща ми остава вкъщи и ще продължи да се занимава със своя бизнес.

Бях шокирана, когато те се съгласиха! Нормалните родители биха приели това за лудост, но родителите ми вече бяха свикнали с логиката на странното ми мислене. Всъщност, на дванайсет години бях направила още една презентация, в която им доказах защо трябва да премина на домашно обучение. Тогава те също приеха моите доводи.

Така че, веднага след петнадесетия ми рожден ден през 2004 г., майка ми и аз си опакохме багажа и се преместихме да живеем в ранчото „Ла Бри“ в Холивуд. Първоначално планирахме да посещавам кастинги за сериали. Три месеца се явявах на различни кастинги, но нищо не се получи.

Родителите ми вече бяха решили да се завърнем вкъщи, но аз реших да остана. Започнах работа в сладкарница за кучета. Да, да, правилно ме чу, за кучета! Успоредно с това се снимах в някои епизоди на сериала „Малкълм“ и „Медиум“. Нищо сериозно, но до известна степен това ми помагаше за самочувствието. Там се запознах и с Дъг Уолд, който и досега изпълнява функциите на мой мениджър.

– Успехът кога дойде?

– Това стана през 2007 г., когато бях на деветнайсет. В „Супер яки“ ми се падна ролята на съблазнителка и обект на бляновете на Джона Хил. Ролята беше малка, но най-накрая бях забелязана. Очевидно не напразно Джъд Апатоу ме накара да си пребоядисам косата в червено.

Предложенията за роли във филми започнаха да се изсипват като рог на изобилието. Участвах най-вече в комедии: „Призраци на бивши гаджета“, „Земята на зомбитата“ и накрая „Лесна, А?“. Главна роля в комедия- това беше моя бенефис! Именно тогава се запознах с множество актьори, които сега са големи звезди. Те стартираха кариерата си така, както и аз. По това време се преместих в Ню Йорк, в Холивуд някак си се задушавах.

– На снимачната площадка на „Невероятният Спайдърмен“ се запозна с Андрю Гарфийлд и любовната ви история премина от екрана в реалния живот. Как се случи това?

– Запознахме се още на кастинга. Андрю твърдеше, че не може да откъсне поглед от мен. Нещо като любов от пръв поглед. В името на това да бъдем заедно се наложи да прекъснем съществуващите връзки: по това време бяхме гаджета с Кийрън Кълкин, а Андрю – с Шанън Удуърд. Криехме се от папараците доколкото можем, но не успяхме да запазим тайната си дълго време. Едва през 2012 г. решихме да се появим заедно на публично място, дотогава ни бяха снимали само два пъти на улицата.

Ема Стоун и Андрю Гарфийлд във филма "Невероятният Спайдърмен"

Ема Стоун и Андрю Гарфийлд във филма „Невероятният Спайдърмен“

След това се снимахме в продължението „Невероятният Спайдърмен 2“, като се престрашавахме да се появяваме на публични места по-открито. Но пет години по-късно изпитанията пред нашата връзка станаха твърде много. Ту се разделяхме, ту се събирахме отново.

– Вие изглеждахте идеалната двойка. Извини ме, моля те, за неделикатния въпрос, но защо все пак се разделихте?

– Предполагам, че отчасти аз бях виновна за нашата раздяла. Все пак пет години е доста продължителен период от време, а Андрю вече искаше да продължи към следващия етап от живота си, да създаде семейство и деца. Аз все още не бях готова за тази стъпка. Въпреки всичко, както и преди, отношението ми към него е много топло. Винаги съм готова да го подкрепя във всичко, въпреки че не сме заедно повече от две години.

– Нека да поговорим за последния ти проект „Война на половете“, където ти играеш тенисистката Били Джийн Кинг, а Стийв Карел – тенисистът Боби Ригс. Мачът между тях имаше огромен отзвук през 70-те години на XX-ти век.

– Мачът се осъществява преди четиридесет и пет години. Боби Ригс тогава е на петдесет и пет години, а Били Джийн е само на двадесет и девет и е ракета номер едно в женския тенис. И внезапно този мъжки шовинист й предлага двубой (идеята е да унижи жените и да им покаже, че мястото им е само в спалнята и в кухнята). Само че грешно си прави сметките- Били Джийн го смазва в три сета. Мачът е наблюдаван от двадесет и девет милиона души по телевизиите. Превръща се в събитие от национален мащаб и началото на големи промени. Така че Били Джийн с пълно право се смята за една от основните фигури, които се борят за равенство между половете.

– За първи път играеш реален човек. Срещна ли се лично с Били Джийн?

– Да, дори отидохме заедно на няколко тенис мача от „Ю Ес Оупън“. През цялото време слушах нейните критични коментари и попивах всичко. Беше просто супер! Между другото, преди да изиграя Били Джийн, изобщо не съм практикувала никакъв спорт. Брат ми беше куотърбек в училищния отбор, а аз не спортувах нищо.

– Но ти се подготвяше за този филм? Или всичко се правеше от дубльори?

– Къде ти, вкъщи беше цял тренировъчен лагер! Един куп треньори ме наблюдаваха да не би да направя грешка на корта. Освен това Били Джийн ми беше казала: „Когато излезеш на корта, паниката остава зад гърба ти. Наслаждавай се на шоуто!“. Нейните думи наистина ми помогнаха да се справя с вълнението. Освен това четях вестникарските статии от онова време, гледах телевизионните ѝ интервюта, пусках си записи на мачовете ѝ. Нямах никакво желание да се проваля в такъв важен проект.

– Какво научи от Били Джийн Кинг?

– Мисля, че основната причина за нейния феминизъм е равноправието. Тя обича мъжете и жените абсолютно еднакво. Всичко е въпрос на взаимно уважение и идентично отношение.

Когато осъзнаем, че човекът пред нас има повече прилики, отколкото разлики, става много по-лесно да го разберем. Може би е трудно да възприемем така нещата, като се има предвид, че всички ние сме възпитавани по различни начини. Но си струва да приемем: равноправието е основополагащ фундамент. Всички сме хора и всички се стремим да постигнем мечтите си. Понякога губим, понякога печелим, но винаги правим всичко възможно да осъществим мечтата си. И не е нужно да бъдете съвършени, за да бъдете знаменити.

Това ме вдъхнови най-много в речите на Били Джийн от този период и, което се стремя да се придържам и сега. Тя е била много смела, да говори за тези неща, тогава когато мястото на жените наистина беше само в кухнята и спалнята.

Днес е единствено в наша власт да не позволим на думите ѝ да избледнеят.

Източник- www.womanhit.ru

Reply

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.