«22 юни 1941 г.» Интервю с Антъни Бийвър

Британският историк Антъни Бийвър, автор на редица военноисторически книги, включително «Сталинград. Съдбовната обсада 1942 – 1943» и «Падането на Берлин (1945)», ще сподели своето мнение с читателите на списание «Сноб» какво точно се случва на 22 юни 1941 г., защо Сталин не напада Хитлер и каква е разликата между нацисткото и съветското насилие.

Антъни Бийвър в дома си в Западен Лондон.
Антъни Бийвър в дома си в Западен Лондон.
– Какво се случва на 22 юни? Хитлер предава Сталин? Сталин провокира Хитлер?

– Сталин е знаел, че не може да атакува Хитлер. Това, което се случва на 22 юни е изцяло по вина на Хитлер – можете да го наречете и «предател», ако желаете. Разбира се, Сталин се надява, че Хитлер и капиталистическите страни ще се унищожат взаимно преди да са в състояние да го нападнат. Това е била логиката на пакта Молотов-Рибентроп. От гледна точка на реалната политика договорът между Сталин и Хитлер, сключен през август 1939 г., е оправдан. Другояче е възприеман, например от Полша, която е поделена и окупирана.

– От самото начало ли Хитлер планира да атакува Съветския съюз?

– Той обмисля това още през 20-те години. Впоследствие за известен период от време той променя намерението си, но при всички случаи идеята за завладяване на Съветска Русия е една от ключовите за Хитлер. Това е т.нар. «продуктов империализъм». Когато през 1916 г. Великобритания блокира продоволствените доставки за Германия, това довежда до масов глад и Хитлер се зарича, че това никога повече няма да се повтори. Ето защо през 1940 г. се появява т.нар. «План за глада», който предвижда големите съветски градове да погинат от глад («План Баке» – проект на политическото и военното ръководство на Третия райх, което възнамерява да подложи на глад жителите на окупираните територии на СССР, докато не умрат 20-30 милиона души). Немците предвиждат да запазят определено количество от населението в Русия и Украйна, което би могло да работи като роби, за да осигурява германската армия с продоволствие.

– Как мислите, дали Хитлер не е планирал нарочно да предостави територии на Сталин, за да отслаби отбраната му?

– Според мен това е твърде сложно за осъществяване. Хитлер знае, че Сталин е много алчен, затова и подписва пакта (Молотов-Рибентроп), предоставяйки му обширна територия, която впоследствие планира да си върне. Но не мисля, че преднамерено е замислял да отслаби отбраната на СССР. Просто Червената армия не е била в състояние да се защити срещу Вермахта – тя не е била готова за война.

– Защо Сталин не развива отбранителната си инфраструктура, а напротив, придава особено значение на настъпателните системи за въоръжение?

– Болшевиките винаги са разработвали настъпателна военна доктрина. Те не вярват в отбраната. Те не разполагат с нужната организация, армията не извършва учения с отбранителна цел, нямат и отбранителна техника. Но това не пречи да си дават вид, че са имали на разположение всичко това.

Съществува документ от 11 май 1941 г. – директива на Генералния щаб до граничните военни окръзи за привеждане на войските в готовност за нападение. Именно на този документ основава теорията си Виктор Суворов, че Сталин се готви да атакува Хитлер. Пълни глупости, разбира се. Този документ наистина съществува, но през 40-те години принципно е нормално да съществува план за действие в случай на непредвидени ситуации. Жуков знае, че Хитлер подготвя нападение, но Сталин отхвърля всичко това.

– Искате да кажете, че липсата на ешелонирана в дълбочина отбрана в съветската армия е въпрос на идеология?

– Точно така. Това е бил идеологически императив. Те не могат да си представят, че ще се наложи да се защитават. Което, разбира се, е безумие. Това е глупост и пълна липса на въображение. Ако искате го наречете и стратегическо плиткоумие на комунистическата система. Те изпитват такъв страх от НКВД, че в стремежа си да не направят нещо нередно, не са в състояние да извършат и нещо правилно.

– Защо съветският народ не очаква атаката на Хитлер?

– Първо, те са били жертва на пропагандата. Всички филми от 30-те години показват танкове, които излизат от конвейрите на заводите. За хората е изключено да съществува страна, която е по-могъща от СССР. Когато войната започва, един сталинградчанин си спомня как той и приятелите му окачват географска карта на стената, за да проследят как в рамките на няколко дни Червената армия ще навлезе в Германия.

– Имало ли е конкретна причина Хитлер да атакува точно на 22 юни? Може би причината е най-късата нощ, лятното слънцестоене. Или някакви мистични идеи, слънчев култ?

– Всъщност нападението е планирано за май, но поради лошото време е отложено – валяло е дъжд. Така че няма никакви специални причини, това е просто съвпадение. Хитлер е бил доста нетърпелив, не е желаел да отлага.

– Вашата книга «Падането на Берлин (1945)» беше подложена на сериозни критики в Русия, обвинявайки ви, че дискредитирате съветската армия. Това изненада ли ви?

– Когато излезе книгата ми за Берлин, обядвах с Григорий Карасин, който тогава беше посланик в Лондон. Обади ми се и ми каза, че трябва да се срещнем на четири очи на по чаша водка. Не можете да си представите как премина тази среща. Преди този «обяд» изпих цяла кутия с мляко, за да подготвя стомаха си. И тогава посланикът изключително много ме изненада, след като заяви, че няма да има проблеми с обсъждането на тази книга в Русия, защото всички ветерани от войната вече са починали.

Впрочем той също не одобряваше това, което съм написал в книгата. Защото сравнявах Съветския съюз и Германия. В Германия преоценката на миналото се случи едва след възстановяването на икономиката. И може би, казах му, когато и в Русия настъпи икономически възход, тогава тя също ще започне да разглежда своята история по различен начин.

И все пак основният проблем при сравнението на Русия и Германия е, че в Германия ужасните събития обхващат целия живот само на едно поколение. А в комунистическа Русия хората страдат три-четири поколения. 1945 г. беше момент на слава. Хората са вярвали, че Русия е спасила Европа и света. И всяко мнение или факт, които разбиват този образ и този мит за славата, са се възприемали като доста неуместни. Разбира се, аз осъзнавах, че, анализирайки този период, навлизам в неудобна тематика. Но не предполагах, че книгата ми ще причини подобно озлобление. Въпреки че в Русия има историци, които имат различно отношение към съветската история. Но те са очебийно малцинство.

Това, което наистина ме депресира, бяха думите на историка Олег Ржешевски, който ме обвини в «гьобелсова пропаганда». Не се шегувам!

– В Русия много обичат този израз…

– Да, но тези думи бяха казани от човек, който е сериозен академичен историк и дори президент на Руската асоциация на историците от Втората световна война.

– Руските историци ви обвиниха в научна недобросъвестност?

– Реакцията им спрямо моята книга е пълно отхвърляне, при това на академично ниво. Ако това бяха политици, които реагират по подобен начин, това би могло да бъде обяснено по някакъв начин. Но при положение че професионални историци отхвърлят факти от архивни документи, тогава колко поколения ще са нужни, за да се получи ясна представа за собствената им история? Три? Четири?

Фактите, които излагам в книгата си за Берлин – по-конкретно за германките, изнасилени от съветските войници, което предзвика тази бурна реакция на руските колеги – открих в руски източници, достъпни за чуждестранни изследователи, така както и за руските учени. Дори бих казал, че достъпът до тези архиви е по-ограничен за чуждестранните научни работници, тъй като се нуждаят от разрешение от Министерството на отбраната и специалните служби.

Когато работех върху книгата си за Сталинград, ситуацията беше изключително нервна – сътрудниците от архивите и ГРУ не знаеха как да се отнасят към чуждестранните изследователи. Но все пак успях да открия всичко, което исках. По това време бяха издадени доста книги за самото протичане на битката, но аз се интересувах от човешките подробности – как съветските войници са възприемали войната.

Преговаряхме с Министерството на отбраната и по-конкретно с един снажен служител на име Романцев. Той ми заявяваше: «При нас в архива имаме едно просто правило: вие определяте темата, а ние подбираме документите». Не можех да удържа смеха си. Налагаше се да се боря за всеки документ. Обяснявах му, че никога не се знае предварително кои документи ще са необходими.

Когато работех в германския архив във Фрайбург, се оказа, че най-сериозното насилие над войниците е извършвано от лекари и свещеници – това беше трудно да се предвиди. Той ми отговори, че в съветската армия не е имало свещеници. Ами комисарите? В крайна сметка получихме разрешение и дейността ни в този архив доведе до много интересни резултати. Политруците и командирите са пишели доста подробни доклади на Сталин, който е искал да знае всичко за това как протичат сраженията в Сталинград. В тези доклади открих много информация за истински героични актове, но освен това в сведенията те описват и така наречените «нещастни случаи» – за пиянството сред командния състав и за самоубийствата на войниците.

– Как работихте с архивните документи, при условие че не знаете руски език?

– Помагаше ми руска колежка: тя ми превеждаше документите. Знанията ми по руски език са достатъчни, за да разбера за какво става дума в архивния документ, но не са задоволителни, за да вникна в детайлите.

Когато работех върху книгата си за Берлин в периода 1998-1999 г., всичко беше още по-строго. През цялото време с нас имаше сътрудник, който следеше да не направим нещо нередно. От стената на архива ни наблюдаваше и портрет на Ленин. Тогава се запознах с доклади на сътрудници от НКВД за поведението на съветските войници в Източна Прусия. Във всяко сведение беше детайлно описано как военнослужещите са изнасилвали жените.

Артьом Драбкин, специалист по устна история, включва в сайта «Аз помня» потресаващи материали за Източна Прусия и Померания – спомени на войници и офицери. Включително и за това как германските жени са били изнасилвани от 15-20 мъже едновременно. Подобни случаи описва и Василий Гросман. (Един от най-четените съветски писатели в Западна Европа, наравно с Михаил Булгаков и Борис Пастернак, чийто антисталинистки роман «Живот и съдба» е конфискуван от КГБ. Книгата е публикувана за първи път в Швейцария, след смъртта на Василий Гросман.)

А Наталия Хесе, съидейница и приятелка на Андрей Сахаров и Елена Бонер, нарича Съветската армия «армия от изнасилвачи». Разбира се, има и изключения, и те са отбелязани в книгата. Срещат се офицери, които се опитват да спрат другите. Обикновено това са били евреи – те много добре знаят какво означава да си жертва.

В Източна Прусия са били изнасилвани всички жени – от девойки до старици, с гняв и чувство за отмъщение. Когато съветската армия стига до Берлин, ситуацията се променя незначително. Все повече се среща военната проституция, когато жените принадлежат на конкретни воеоннослужещи (по-често офицери, разбира се). Тези мъже ги защитавали от други натрапници. Има и случаи, когато съветските военни са се влюбвали в жертвите си, но тази любов е била обречена, тъй като те нито можели да вземат със себе си възлюбените си, нито можели да останат в Германия, за да не бъдат счетени за дезертьори. За разлика от британските или американските военнослужещи, които се женели за германките, отвеждайки ги със себе си в родината си.

– Има ли някаква разлика между поведението на германската армия на окупираните територии и поведението на съветските войници в Европа?

От гледна точка на насилието – да, немците извършват ужасни неща на територията на СССР. Гьобелс доста добре ги е подготвил. Той не казва просто «ти си длъжен да ги убиеш». Той заявява: «Трябва да се страхуваш от тях, защото еврейските болшевики се стремят да превземат света». Начинът, чрез който изтреблението е извършено като обикновен акт, е добре известен: дехуманизация. При условие че не смятате един човек за човек, тогава е по-лесно да го ликвидирате. Ето защо немците убиват доста повече цивилни лица. Насилието в СССР е в различна форма. Жените са били насилвани, но това не са тези масови обезчестявания като в Германия – немците принуждавали някои от тях да обслужват сексуално армията и ако жените не се представят на нужното ниво, те са били убивани. Японците правят същото в Китай. Те подбират «жени за утеха», както ги наричат. И това е коренно различно от това, което прави съветската армия, когато навлиза в Европа.

– Имате ли някакво обяснение защо германската и японската армии са толкова идентични?

– И в двата случая това са милитаристични общества, чийто фундамент се основава на идеята за расовото превъзходство. И двете държави се стремят да станат империя. Мисля, че тази комбинация ги прави толкова сходни. Известно е, че германската армия извършва масови кланета в Африка още преди Първата световна война. През 90-те години на XIX век в Намибия е първият случай на геноцид.

Даниел Голдхаген, американски историк на Холокоста, смята, че немците винаги са били антисемити. Глупости, разбира се. По времето на Фридрих Велики (Крал на Прусия от 1740 до 1786 г.) Германия е била най-малко антисемитската държава в цяла Европа. Интересно кога точно немците са станали антисемити. Според мен този процес започва в края на XIX век, впоследствие се засилва в резултат на униженията и озлоблението, които изпитват немците през 1918 г., и се затвърждава по време на Голямата депресия.

– В Русия се наблюдава истински бум на изследванията, свързани с паметта. Самият вие усещате ли усилване на интереса към съветската история в Европа?

– Определено. Вярно е, че в Русия са допуснати твърде малко европейски историци, така че те не могат задълбочено да обсъждат съветската история. А повечето от съветските историци, както забелязах, не са готови да разговарят със западните си колеги. Например те не могат да критикуват Сталин. Дори и те самите да го ненавиждат, веднага щом чуят критика от страна на чужденец, веднага започват да защитават Сталин.

Reply

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.