Шест години служба в легиона. Част 3 – Корсика и Джибути

Как се стигна до Корсика и парашутния полк?

Реших, че искам да отида там, защото се водеше най-елитната част, най-добрите бяха именно там – в парашутния полк. Не на последно място и парите бяха двойно повече, отколкото в континенталната част. Те осъществяваха най-много мисии, което си беше възможност за повече пари и предизвикателства. По мое време легионерите ги изпращаха из цяла Африка: Кот д’Ивоар, Централноафриканска република, Чад, Джибути, Габон, Гвинея. Освен това и в Обединените арабски емирства в Абу Даби, а също така и в Афганистан. Казвам по мое време, защото сега не ги пращат почти никъде. В Африка имат предимно умиротворителна функция.

Аз не успях да отида никъде на мисия, но помня, че точно като напусках легиона се наложи да ги изпратят в Мали. Там започваше гражданската война от 2013 г. Бяха взети за заложници френски граждани, но не беше кой знае какво.

2-ра рота от 2-ри парашутно-десантен полк е стоварена в Мали.

2-ра рота от 2-ри парашутно-десантен полк е стоварена в Мали, 2013 година. Снимка- www.reibert.info

И така, покрих определените нормативи и физически тестове и ме взеха в Корсика – във 2-ри парашутно-десантен полк. Бяхме четири роти, като всяка рота изпълняваше точно определени задачи: рота „Амфибия“, рота Снайперисти и подривно дело, рота за бойни действия в планината и рота за бойни действия в населени места. Аз бях от последните.

Колко бойци наброява цялата парашутна част?

1 200 души.

С какви самолети скачате?

Френски – Transall C-160 и понякога едни американски – „Херкулес“ (Бел.ред. Военно-транспортен самолет Локхийд C-130 Херкулес).

Колко скока успя да направиш в легиона?

Не мога да отговоря с точност, но са над 60 скока. В началото ги броиш, после вече спираш.

А случвало ли се е някой да се уплаши, дори да превърти и да откаже да скочи?

Честно казано, не е нужно да превъртиш, за да откажеш. Това си е нормално – страх. Но да кажем, че няма вариант да не скочиш. Самолетът каца долу винаги празен (Смее се). Ако трябва, някой те избутва, но скачаш. Страхът винаги го има, колкото и скокове да имаш. Много често, ако е изминал по-дълъг период от време от последния ти скок, тогава е най-страшно. Ако имаш вече примерно два, три скока за деня, следващият е далеч по-лек и се чувстваш по-спокоен. Но като знаеш, че няма друг начин си викаш: Вместо да се дърпам и да ме бъзикат долу, по хубаво да си скачам. А долу подигравки има, не ти ги спестяват.

Нощни скокове имахте ли? Сигурно са по-неприятни?

Имахме и определено са по-неприятни. При тях просто не знаеш кога ще паднеш на земята и изкълчването е най-малкото, до което може да се стигне. Често се случваха контузии. Аз имах късмет, явно са ми по-леки костите и имах късмет (Смее се). Но от дисковата херния не успях да избягам. Последната година в легиона имах много силни болки, но след като го напуснах и с почивката, нещата са вече добре.

Случвало ли ти се е да се приземиш на дърво?

И тук имах късмет, но на много от нашите им се случваше да се приземят на дървета или покриви на сгради, най-често в поделението, но и на цивилни граждани. Случвали са се много комични ситуации. Обикновено ни пускаха от две противоположни врати, в задния край на самолета през 30 секунди, и при първите пет, шест човека нещата са наред, но ние сме в колона по 20 човека и като се запъне някой, който не иска да скача и таймингът отива на кино.

Вече при следващите често се случва след скока да се сблъскат някъде зад самолета. Стига се и до оплитане на парашути. Ние естествено сме минали инструктаж и знаем, че трябва да се оттласнем от другия и веднага да отворим резервния парашут, който ни е на гърдите. Понякога е доста критична ситуацията, понеже скоковете се правят от ниска височина 300 метра и имаш много малко време за действие и корекции на каквото и да било. Минаваме много тренировки и симулации, за да сме максимално адекватни в подобни ситуации. В реални бойни действия се очаква да направим скок от 100 метра височина. Такива скокове не сме упражнявали, но се знае, че в реална ситуация се действа така.

Добре, да се върнем на приземяването долу. Когато е нощ, как се получават нещата? Как се ориентираш?

Всеки има фенерче и си свети с него. Долу има специално място, където се прегрупираме. Има човек с фенерче, който чака и дава червен светлинен сигнал и ние тичаме към него. Вече, ако някой липсва, отиваме да го търсим. През деня пък, след като си се приземил, ако имаш проблем, отваряш резервния парашут и го развяваш. Той е бял и се забелязва. Много е важно, като скачаш да си държиш каската с едната ръка, защото тя спасява животи, но и може да отнеме животи. Първо правило при приземяване е да погледнеш нагоре, за да видиш дали не пада нечия чужда каска, защото можете да си представите какво би се случило, ако тази каска падне от няколкостотин метра върху някой. Нощно време нещата са по-скоро на късмет.

Разкажи ни повече за екипировката при скок.

Отзад, на гърба е основният парашут, отпред на гърдите е резервният. Те общо са 20 кг. Отделно имаме раница с пълно бойно снаряжение, която е закачена пред корема и стига до коленете. Тази раница е около 20 кг. и е вързана за нас с въже. При скока я пускаме да падне предварително, за да не ни натоварва допълнително, а и тя пречи да си свием краката при приземяването. Отделно жилетка с пълнители – около 5-6 кг. и автомат още 5-6 кг. Всичко на всичко 50 и повече килограма. Понякога се налага да носим всичко това в продължение на много часове.

Преди скока

Преди скока

Обикновено преди скок изчакваме да мине проверка на снаряжението, което трае от 30 минути до 1 час, после чакаме, докато се натоварим на самолет. После в самолета чакаме докато се издигне, направи заход, пуска се манекен с парашут, за да се установи посоката на вятъра и да се избере подходяща траектория на самолета, за да не се излиза извън определената зона за скок при скачането, което всъщност често се случваше.

В зависимост от това кой си поред, може да се наложи с въпросната екипировка да изкараш още час в самолета. И накрая като паднеш събираш парашута и задължително бягаш към зоната за прегрупиране. Слагаме тези 50 кг. на гръб и ако сме паднали по-надалеч, ти се събират километър и половина да бягаш. Само че, ако за деня имаш 4 или 5 скока може да прецените колко е уморително.

Случвало ли се е да не ти се отвори парашута?

Интересното е, че едва при последния си скок имах проблем с парашута. Явно се беше оплело нещо, но накрая се получи и не се наложи да отварям резервния парашут. Правилото, иначе е следното: броиш от 333 до 331 и ако не усетиш отварянето на основния парашут, на 331 отваряш резервния. В началото го спазваш това правило, а после почваш да действаш по усет. По време на моя скок усетих, че не се отваря в правилния момент и в момента, в който се отвори вече, видях че съм по-надолу от останалите, които скочиха преди мен.

Имаш ли си зачислен твой парашут, който само ти си сгъваш?

Не, нямам определен. Сгъването го правят хора, които това им е основната работа. Като дойде време за скок, отиваме до един камион и си взимаме един от парашутите в него.

Случвали ли са се нещастни инциденти?

Имало е подобни инциденти, както с неотваряне на парашут, така и цял самолет, който се разбива с парашутистите вътре. Но това се е случило преди моята служба там. По мое време не е имало сериозен проблем. Но пък често имаше хора със счупвания.

След фрактури могат ли отново да скачат?

Да, почти винаги се връщат, стига да покрият определени физически тестове. Там са много луди глави, а и да не си, те правят. Постоянно ти набиват подсъзнателно в главата, че ти си най-добрият, че всички други са под твоето ниво и просто няма отказване – парашутист докрай.

Има хора с по петнайсет, двайсет, та до трийсет години служба, които не спират да скачат. Хора, които не могат да си представят да правят друго. Стига се до момент, когато от щаба искат да ги махнат, тъй като вече не са физически годни, но те не искат да си ходят.

Там често ходехме на гости на един българин легионер, който беше в Корсика с цялото си семейство. Сънародникът ни беше с над 10 години служба, което му позволяваше да води по социален живот. Колкото повече служба имаш, толкова повече привилегии имаш. Ние бяхме десетина българи там и някои чупиха крака, други ръце. Едното момче от нашите не успя да покрие тестовете, тъй като имаше сериозни усложнения на счупеното си рамо и се наложи да напусне легиона. Лекуваха ни военни доктори, в болница, която беше разположена в самата казарма в Корсика. Лекарите бяха много добри специалисти, но за много сериозните случаи изпращаха момчетата в континенталната част на Франция. Всички легионери са застраховани, като сумите, които се изплащаха бяха много високи.

Какви са впечатленията ти от Корсика като място за живот?

В Корсика бях 3 години и половина и едва последната година успях да се докосна до цивилния живот там. Корсика е едно райско кътче с много хубав средиземноморски климат. Температурите дори зимата не падат под нулата. Дори самите французи мечтаят да посетят Корсика. Те го наричат „Островът на красотата“ . През лятото е пълно с дискотеки и барове, кипи страхотен живот, но зимата си е едно село.

Последната година имах много по-добри условия в легиона и режимът беше по-свободен. Всъщност много от хората излизаха след вечерната проверка в 10 и 30 часа. Някои ги вкарваха и в карцера, като ги хванеха. То е и много трудно да устоиш. Казармата е близо до града и като се изгасят светлините и стане много тихо, се чува музиката от дискотеките. Изкушението е голямо. Почти всички излизаха, дори и с риск да те арестува военната полиция.

Карцерът какво представляваше?

Една „дупка“ – мизерни условия, една тоалетна и нищо друго. Под ключ си и си отделен от другите. Нормално, все пак е наказание. Обикновено ставаш в 4 часа сутринта. Имаш петнайсетина минутки да се измиеш, обръснеш. Дават ти един сак, с който бягаш половин час на плаца. После цял ден чистиш из поделението. В зависимост кое по ред провинение ти е, може да те оставят до 20 дни вътре.

Какво правехте в гарнизонен отпуск?

В началото, първите години от петгодишния ти договор, изобщо нямаш почивни дни. Чак последната година, когато вече бях на бюро, може да се каже, че имах някакъв живот. Иначе през другото време няма събота, няма неделя. Има постоянни физически натоварвания. Та дори и в малкото моменти, когато си свободен нямаш много енергия за щуротии.

Когато бях на бюро, вече си знаех, че събота и неделя са ми почивни, отделно всяка вечер също имах възможност за нещо по-разнообразно. Никой не ме занимаваше с обучения, дежурства. Но това беше чак след петата година, когато си изпълнил първоначалния 5-годишен договор. Тогава обикновено режимът ставаше по-лек за всички, тъй като имаха нужда от хора и предлагаха възможност да ни преместят на по-спокойно място.

А като казваш работа на бюро какво имаш предвид?

Работех във вътрешната поща и отговарях за получаването и изпращането на пратки?

Проверявахте пощенските пратки ли?

Не, ние си бяхме във Франция и нямаше нужда от подобен контрол. Това, което правех е да получавам пратки, да ги разпределям и разнасям из казармата или да извозвам това, което легионерите искаха да изпращат към града.

Какви пратки получаваха най-често легионерите?

Подаръци от роднини или пратки от интернет магазини.

Не се ли краде вътре?

Не, изключително рядко се е случвало. На мен за толкова години не ми се е случвало никога, а и ние нямаме право да държим вътре кой знае какво. Аз имах телефон и компютър чак след втората година.

След втората година вече е позволено ли?

Когато влязох не беше въобще позволено. Просто с времето вече не беше чак такъв проблем. Нямаше официално разрешение, но и не правеха проблем, ако имаш компютър. Не беше редно през деня да ги ползваме, а само вечер. В 10, 10 и 30 часа е вечерната проверка и се изключват светлините, а след това нямаше проблем да ги ползваме. Но, като цяло в последните ми години там нещата се попромениха и почнаха да позволяват повече неща. Може би изпитваха кадрови проблем, а и живеем в такива времена, че връзката със света е от изключително значение.

Как си почивахте в казармата?

Общо взето времето за почивка не е никак много и по-скоро минава в сън.

Знам, че си бил и в Африка, в Джибути определено време. Разкажи ни малко за престоя ти там.

Да, по време на службата в Корсика, на втората година някъде, ме изпратиха за 4 месеца на обучение. Условията там са много сходни с тези в Афганистан, където се водеше война, а и Франция имаше военно присъствие в региона. Реално Джибути го ползваха като тренировъчно поле за Афганистан и често изпращаха групи за обучение.

И Франция, и САЩ имат военни бази в Джибути. Франция има подобни бази извън Европа на три места. Гвиана, за която вече говорих, Джибути и Майот, който е до Мавриций и където не съм бил по време на службата си.

Да се върна на Джибути… ние бяхме в столицата, която пак се казваше Джибути и където беше съсредоточено почти цялото население на страната. Извън столицата имаше тук-там само някое селце. Помня, че в 8:00 часа сутринта вече беше 50 градуса, а влажността 70%, тъй като е до Червено море.

Много тежки условия за живот и обучение. Раздаваха ни 9 литра вода всяка сутрин за деня, които в началото съвсем не ми стигаха, пиех по 12 до 15 литра. Едва последния месец се адаптирах леко и вече можех да изкарам с 9 литра вода. Водата от чешмата е силно хлорирана заради лошото ѝ съдържание и не става въобще за пиене, което едва ли е изненада за вас, имайки предвид, че дори по нашето Черноморие водата не е много годна за пиене.

В Африка

В Африка

В Джибути разбрах всъщност какви глезеници на съдбата сме в Европа и другите континенти и колко много неща, всъщност, притежаваме. Там живеят изключително бедно и разбираш какво значи страна от третия свят с пълната му сила. Никой почти не работеше, то нямаше и какво да се работи. За цялото време не разбрах от какво преживяваха тези хора. Бяха кожа и кости. Буквално по 20 кг. и лежаха по улиците. Така и умираха на пътя и ги ядяха птиците, без някой да прибере телата. Буквално беше като някакво гробище.

Тези от хората, които работеха, всъщност събираха пясък в чували. То друго и нямаше. Там растения, зеленина нямаше. Те не познават зеления цвят. Та не знам какво правеха с този пясък, но знам, че след цял ден работа получаваха по 2 долара възнаграждение, а бутилка вода в магазина струваше 3 долара. Като излизахме на обучение и докато пътувахме, им хвърляхме вода и храна, но имах чувството, че ставаше по-лошо. Те се нахвърляха като освирепели един върху друг.

Имаше някои местни, които работеха в казармите като обслужващ персонал или по пристанището и бяха едва ли не от елита на града, докато всичко друго умираше от глад, жажда и болести. Водата там не стигаше и беше много скъпа.

Джибути е една държава, която разчита основно на нейното пристанище, което има важно стратегическо търговско значение. Магистрала осъществяваше връзка между пристанището и Етиопия. Етиопия няма връзка с море, а е много голяма държава и макар не толкова заможна, търговията ѝ функционира на високи обороти, тъй като населението ѝ е многочислено. Но, не произвеждат кой знае какво там.

Това пристанище и магистрала е и връзката на цяла централна Африка по море и доставките на европейски, американски и китайски стоки. Магистралата беше постоянно пълна с камиони и в двете посоки. Донякъде присъствието на военните там е свързано и с охраната на това важно пристанище. И въпреки важността на транспортния коридор през Джибути, в голямата си част населението живее крайно бедно. В същото време сме засичали техния президент, който е президент на Джибути от 30 години, с ескорт от 10 бронирани, черни, последен модел джипове да преминава. Неговата основна роля явно беше да осигурява сигурността на търговския поток, който преминава през страната.

Как релаксирахте в свободното си време в Джибути?

Транспортираха ни до центъра, където имаше една оградена част, като квартал, която се охраняваше от местната армия и вътре имаше барове и силна музика. Това място се поддържаше заради клиентелата от американската база, нашата, както и за тези, които се занимаваха с търговията около пристанището. Барманките и сервитьорките бяха етиопки и освен като обслужващ персонал припечелваха и от най-старата професия.

Африка

Африка

В много изследвания африканците ги определят като най-щастливите хора? Ти какво мислиш за това?

Това според мен европейците го определят сигурно, защото това, което видях там съвсем не е в подкрепа на тези изследвания.

Да разбираме, че Корсика е било като курорт в сравнение с тези 4 месеца в Джибути?

Може да се каже. Просто много е трудно адаптирането към тази жега с висока влажност, което усложнява нещата и е страшен шок за организма. Като оставим настрана скоковете, имахме преходи по пет, шест дни километри наред. Някои падаха от слънчеви удари, изнасяха ги, другите продължаваха. Бяхме с пълно бойно снаряжение, навлечени с униформите и вървим. Но като е заповядано да изминем 50 км. няма какво да се направи, вървим докато стигнем, колкото души стигнем. Малко психопати си бяха в парашутните части.

Сега поддържаш ли връзка с бивши колеги? С какво се занимават в момента?

Да, предимно с българите поддържам връзка. Чуваме се, виждаме се. Някои останаха там, други станаха охранители на известни български бизнесмени, има такива, които минаха специални обучения и почнаха работа в частни военни компании, които пък ги изпратиха в Афганистан. След като военните формирования се изтеглиха оттам, подобни компании станаха много популярни и търсени, тъй като локалната власт се стараеше да запази контрола и имаха нужда от опитни хора.

Имам приятел, който беше навън, създаде семейство и въпреки това се върна обратно. Много е трудно след легиона да започнеш нормален живот. Ти влизаш много млад в легиона, без никакъв опит. В легиона се грижат за всичко. Накрая излизаш и не знаеш даже как да си отвориш една елементарна банкова сметка, а камо ли да се сетиш да си плащаш здравни осигуровки.

Полага ли ти се някаква пенсия, след като си бил в легиона?

Полага ми се някаква, когато стигна годините за пенсия по френското законодателство, но не съм се интересувал каква. Знам, само че се води първа категория труд. Малко съм от тези, които са скептично настроени към пенсионирането и пенсиите. Като дойде времето, ако дойде, ще разучавам. Просто много неща се менят през годините.

Мислил ли си някога как ще повлияе легионът на живота ти в личен план?

Тогава не го мислех много, исках повече предизвикателства пред себе си, а и както казах в началото, исках да изляза от това ежедневие, което имах. Бях млад, а когато си млад такива решения се взимат много лесно. Не го мислиш много. Не съм мислил за деца, семейство и прочие. Беше много рано. Така стана и с парашутния полк. Не съм си давал сметка, че мога да си счупя нещо или че като застудее времето от дископатията ще ми изтръпват крайниците и т.н. Сега, ако трябва да го взема това решение, може би не бих отишъл или поне не бих избрал да скачам с парашут. Но точно това е интересното на живота и на младостта.

Като един вид равносметка можеш ли да кажеш какво ти отне легиона и какво ти даде легиона.

Със сигурност ме направи по-решителен и отговорен, по-дисциплиниран. Две мнения по този въпрос няма. Научих се да се грижа добре за себе си и да оставам хладнокръвен в различни критични ситуации.

А какво ми взе ли? Студентският живот. (Смее се)

Част 2

Част 1

One Response

  1. Ангел март 26, 2019 Отговор

Reply

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.