Чучхе, обичам те!

Част 1

Репортаж на кореспондента на радио „Свободна Европа“ от сърцето на Северна Корея.

На 27 декември Корейската народно-демократична република отбелязва един от най-големите си държавни празници – Денят на Конституцията. В навечерието на тържествените събития кореспондентът на радио „Свободна Европа“ Роман Супер споделя своите впечатления от Пхенян. Роман успя да се присламчи към група руски младежи, които изучават идеите на Чучхе и по този начин се озова в една от най-затворените страни на планетата.

Висока сграда с милион еднакви прозорци, която се е устремила към ясното синьо небе. Любезен усмихнат портиер на входа на хотела взима куфара ми и ме моли да вляза вътре. Във вътрешността на хотела има просторно фоайе, магазин със сувенири и книги, билярдни маси, рецепция. Следващите стъпки са, както във всички хотели: дават ми карта с магнитна лента, с която да си отключа стаята, качвам се в асансьора, а след това се насочвам към стаята по дълъг коридор постлан с червен килим. След като портиерът остави багажа ми, той не забрави да ми напомни, че вечерята е след 40 минути. И е по-добре да не закъснявам, тъй като ще присъстват „важни гости“.

Точно след 40 минути се озовавам под гигантски, както всичко в този хотел, кристален полилей и маса аранжирана със сребърна посуда и скъп порцелан. Мелодична музика изпълва с романтични трели огромната зала. Сервитьор в бяла риза започва да сервира ястия: скариди, малки порции салати, паста, пилешки гърди в сладко-кисел сос, пържен октопод, пъстърва във фолио, супа. Музиката и тракането на съдовете изведнъж утихват. В залата влизат „важните гости“ – трима човека. Най-пълният от тях, млад мъж в бяла риза и алени бузи протяга ръка:

Здравейте. Казвам се другарят Чен. Приветствам ви в Корейската народно-демократична република. Предлагам първо да хапнем и да се насладим на вечерта. А след това ще ви връчим почетните значки.

Другарят Чен и двамата други корейци облечени във военни куртки се настаниха на масата и започнаха да вечерят. Колко точно тостове се вдигнаха, сега вече не мога да си спомня. Със сигурност знам, че пихме водка. И с всяка чашка прославяхме епохата на Сонгун (бел. ред. Т.нар. политика „Армията на първо място“, която се реализира от властите на КНДР. Тази идеология поставя като основен приоритет във всички държавни дела и в разпределението на националните ресурси Корейската народна армия. „Армията на първо място“ — е основният принцип на политико-икономическото ръководство на Северна Корея) и идеите на чучхе. След това вече ни връчиха значките.

Вечерта на следващия ден всичко се повтори в същия ред. Сервираха студена и пенлива вкусна бира. Сервитьорът палеше цигарата ми веднага щом цигарата се озовеше в ръката ми. Една вечер след поредната вечеря другарят Чен ме отведе на 34-ия етаж на хотела, за да ме „изненада приятно“. Озовахме се в друг ресторант с панорамен изглед към града. Ресторантът се въртеше около оста си, а сервитьорът непрекъснато наливаше в чашите ни „Джеймисън“. И за кубчетата лед не забравяше.

Пхенян

Пхенян

Всичко това беше абсолютно безплатно. Единственото изискване беше задължително посещение на ежедневните двучасови пропагандни лекции, на които сътрудници от специалните служби разказват за същността на Чучхе и защо Америка със сигурност ще загуби от противопоставянето си със Северна Корея. Впрочем за мен не е проблем да присъствам на тези лекции. Ако изберете стратегически правилно място в залата, където се провежда лекцията, тогава тези два часа можете буквално да ги проспите. С което се и занимавах между обилните закуски, обеди и вечери. Много е вероятно през тези две седмици да съм изял толкова храна, колкото местният жител не яде през целия си живот. Чучхе – това е вкусно.

Твърде много митове и страшни истории се разпространяват по света за красивия град Пхенян. Какво всъщност знаем за Северна Корея? Че населението гине от глад. Че лагерите за политически затворници са препълнени до край. Че ядреният катаклизъм е на път да превърне света в радиоактивна пепел. Знаем за КНДР, колкото и КНДР знае за света: западните клеветници в загнилото империалистическо блато посрещат последния си изгрев на чаша американо. Все пак и двете страни са склонни да сгъстяват краските. Защото винаги може да се стигне до разбирателство.

Например бях чувал, че при пристигането си в Пхенян на пътника задължително му отнемат цялата електроника: лаптопи, таблети и смартфони. Да наистина го правят. Но аз пък имам малък MacBook – само 11 инча (1 инч е 2,54 см.). Казах на митничарите, че това е устройство за четене на книги. Още в самолета сложих слушалки в айфона си, така че пред митничарите го представих не като телефон, а като музикален плейър. Така си опазих, както телефона, така и компютъра. Казват, че Северна Корея е като консервна кутия: херметично затворена, не пропущаща и не изпускаща нито един човек от себе си. Но това е преувеличено.

Първо, аз влязох ли в страната? Влязох. Примерът не е съвсем коректен, но все пак е някаква илюстрация на това, че в страната влизат чужденци. На второ място, самолетът от Владивосток беше пълен със севернокорейски гастарбайтери, които се връщаха в домовете си, след като са работели определен период от време в Русия. Трето, в бизнес класата пътуваше руският посланик в КНДР заедно със съпругата си и малко кученце (да, с куче в Корея). Посланикът беше мрачен и мълчалив. През целия полет не се откъсна от списанието си. За сметка на това севернокорейските работници, които се връщаха в родината си, се забавляваха шумно и някак по-детски радостно обсъждаха плаващите край тях облаци, които се виждаха от илюминатора.

На летището в Пхенян посланикът беше посрещнат от мълчалив сътрудник от посолството. Гастарбайтерите от своите семейства с букети цветя и едва сдържащи се сълзи в очите им. Работниците се прибираха със значителни за стандартите в Северна Корея суми. Но 60 на сто от възнаграждението отива за държавата. Това е нещо като официален рушвет за възможността да работите в чужбина.

Със своите огромни вързопи, към които, подобно на моя MacBook, никой от митничарите не прояви особен интерес, гастарбайтерите подобно на наточени ножове разпечатват страната-консервна кутия, вкарвайки в нея всичко това, без което ние не можем да си представим живота, а за тях е истински културен шок. Мъжете внасят от Русия в Северна Корея DVD плеъри, лъскави списания с голи жени, дънки, филми, презервативи и чипс. Същата културна революция надига глава и от страна на втория (и последен) приятел на КНДР – става дума за Китай и китайската граница. Както е тръгнало се страхувам, че в рамките на няколко години на митницата будалата няма да е митничарят, а аз, опитвайки се да го убеждавам, че iPhone – не е iPhone, а просто най-обикновен плеър.

Сам се озовах в тази изискана обстановка в ресторанта на хотел „Koryo“. Бях включен в състава на делегация на руско общество, което изучаваше идеите на Чучхе. Да пристигна в Пхенян в качеството си на журналист беше абсолютно безсмислено. Журналист в КНДР си е чист оксиморон. Но към хората, които бяха заинтригувани от чучхе, отношението на ръководството на страната беше интимно и топло.

За севернокорейските бонзи е много важно да се разбере и да се покаже на своите граждани, че и извън пределите на КНДР времето също се изчислява не от раждането на Христос, а от рождението на вожда (бел.ред. Северна Корея използва стандартен грегориански календар, чието летоброене обаче започва от рождената дата на Ким Ир Сен — 15 април 1912. Това е т.нар. „чучхе календар“. Самото летоброене обаче не се различава от грегорианското. Датата се означава по следния начин: ден — месец — година — чучхе година Например — 15 април 2012 — чучхе 100 (100 години от рождението на Ким Ир Сен).

В страната има дори специална организация, която се занимава с набирането на нови чучхеисти по целия свят. Аз също бях привлечен от тази организация. Поръчах си специална куртка и в най-тържествена обстановка ми окачиха на гърдите значки с Ким Ир Сен и Ким Чен Ир. Голфът, сладоледът, шампанското и удобният матрак все повече ме спечелваха за севернокорейската социалистическа кауза. Към втората седмица на моето пребиваване в Пхенян от бившата тревога нямаше и спомен. Чучхе – беше практична и комфортна идеология.

В Северна Корея имах за гид служител от тайните служби. Същият този охранен и розовобузест млад мъж в бяла риза, другарят Чен, който ми провеси на гърдите значките със севернокорейските вождове. Чен е типичен представител на заможните и прогресивни севернокорейци. Този човек беше страшен късметлия да се роди в семейство на уважавани генерали. Ръцете му никога не бяха хващали мотика. Тялото му никога не беше сковавано от военен шинел. Кожата му беше добре поддържана, носеше черни панталони с ръб и островърхи лачени обувки, а на бялата му риза винаги се мъдреше контешка жълта вратовръзка. С една дума – представител на прогресивната „златна” севернокорейска младеж.

Роман Супер с червения тефтер и другарят Чен зад него с жълтата вратовръзка.

Роман Супер с червения тефтер и другарят Чен зад него с жълтата вратовръзка.

Другарю Чен, сякаш изпреварвайки възможните въпроси, след първата вечеря решително заяви, че не възнамерява да крие от нас Пхенян и корейците: разглеждайте каквото искате, снимайте каквото пожелаете, говорете, с когото си искате. След втората вечеря Чен заяви, че със смяната на властта в страната се зароди нова политика – политика на откритост.

Всъщност пред Чен беше поставена неизпълнима задача. Той трябваше да ми покаже страната по начин, по който не бих успял да я разбера. Другарят Чен препускаше след мен по цял ден, като с едната ръка ми показваше красотата и постиженията на обикновения корейски народ, а с другата срамежливо ми закриваше очите: „Другарю Супер, това не е много изящно. Другарю Супер, това не е интересно. Другарю Супер, това изобщо не съществува”.

Няколко пъти успях да избягам от хотела. Обличах си полара с качулката, излизах от хотела и се опитвах да се смеся с тълпата. Но тълпа липсваше. В Пхенян обстановката беше като след експлозия на неутронна бомба – блоковете си стоят, а хората просто ги няма. През работно време всички са на работа. Учениците в училищата. Студентите в университетите. Военнослужещите (5 милиона души) са в казармите. В делничните дни улиците на Пхенян изглеждат като Москва в деня на инаугурацията на Путин. В КНДР по улиците липсват не само хората, но дори кучета и котки. Няма и птици – нито една. В КНДР няма и хора с увреждания. Западните клеветници твърдят, че в Северна Корея гледат да се отърват от инвалидите. Не съм сигурен, че това е вярно. Но така и не видях нито една инвалидна количка в продължение на две седмици.

Скривайки се от другаря Чен и неговата жълта вратовръзка, няколко пъти влизах във входа на жилищни сгради. Но тутакси ме прогонваха внезапно появили се зад гърба ми хора с цивилни дрехи. Няколко пъти се промъкнах и в пролетарските народни кръчми: мръсни маси, глъч, на всяка маса имаше чиния със сол. За съжаление, никога не бях обслужван, а просто учтиво ме изтласкваха на улицата. Няколко пъти се опитах да се скрия от Чен в метрото, в трамвая и в тролейбуса. Но отново не ме пускаха в нито едно от превозните средства.

Не можех да си купя билет, не можех да си купя цигари, не можех да си купя сладолед, извън хотела не можех да си купя нищо от това, което местните жители купуваха. Проблемът е, че в Северна Корея можете да плащате с валута в само в специални туристически магазини. Да се сдобиеш с корейската валута- вон – е много трудно. Първо, обменните курсове са нереално високи, второ може да обмените валута само през нощта на черния пазар. Освен това севернокорейците не говорят чужди езици. А и в Северна Корея все още съществува закон, който забранява на местното население да общува с чужденци без официално разрешение от държавата. Затова много често жителите на града, с които се опитвах да завържа разговор на улицата, просто бягаха от мен.

Очаквайте част 2.

Източник – www.svoboda.org

Reply

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.