Чудесата и аномалиите на Втората световна война

Максим Рубченко – списание «Експерт»;

През 1941-1945 г. епизодите от Втората световна война протичат по най-малко вероятния от възможните варианти. По-логичен резултат от съветско-германското противоборство би бил втори Брест-Литовски мирен договор, сключен през 1942 г.

Възможна ли е била победа на хитлеристка Германия над СССР? Отговорът до голяма степен зависи от това какво може да приемем за победа. Ако Съветският съюз беше напълно окупиран, тогава Германия, разбира се, няма шанс да триумфира. Възможни са обаче и други разбирания за победата. След Втората световна война в съзнанието на руския генералитет се изгради траен стереотип, че победата означава да провесиш бойното знаме на най-голямата сграда във вражеската столица. Именно така мислеха нашите генерали, които планираха щурма на Грозни през декември 1994 г. Всъщност и афганистанската епопея започна в същата парадигма: да се превземе с щурм шахския дворец, да се постави там наш човек (аналог на флага на покрива) и тогава може да се поздравим с победа.

Шансовете на немците за подобна победа са били съвсем реални: повечето историци признават, че ако Хитлер не беше отложил нападението срещу СССР поради ожесточената сръбска съпротива през пролетта на 1941 г., германските войски нямаше да се наложи да се сражават освен с Червената армия и с есенната безпътица, и с ранните студове, в резултат на което немците щяха да превземат Москва. Нека припомним, че и съветското командване сериозно обмисля възможността за предаване на столицата – това становище се обуславя най-вече от минирането през ноември 1941 г. на най-големите московски сгради, включително и «Болшой театър».

Впрочем един от най-големите стратези в световната история Карл Клаузевиц още през XIX век разкрива безспорната формула «Целта на войната е мирът, който е най-приемлив за победителя». Въз основа на подобно разбиране победа на Хитлер над СССР би било сключването на благоприятен за него мирен договор, своего рода Брест-Литовски мир – 2.

Време за логика

Трети септември 1939 г. – денят, в който Великобритания и Франция обявяват война на Германия – се превръща в повратен момент в живота на фюрера на Третия райх Адолф Хитлер. Ако по-рано е планирал действията си в съответствие със собствените си желания, то от този ден всичките му ключови решения са били строго продиктувани от суровата необходимост. И окупацията на Норвегия, за да се запази достъпа на Германия до основния си източник на желязна руда; и завладяването на Люксембург и Белгия, за да се нанесе удар по Франция (която, повтаряме, сама обявява война на Германия) в обход на линията Мажино; и превземането на Холандия, за да се лишат англосаксонците от плацдарм за десантиране в Северозападна Европа – всичко това са били действия, необходими за оцеляването на Германия във формиращата се ситуация.

Варшава, 3.09.1939 г. Поляци манифестират край посолството на Великобритания. На транспаранта пише: „Да живее Англия!“.

Но към лятото на 1940 г., удържайки редица блестящи военни победи, Хитлер се оказва в доста сложна ситуация. От една страна, Германия е в състояние на война с Великобритания, ето защо разгромът на британците трябва да се превърне в естествена цел на военните усилия на Третия райх. От друга страна, на изток с всеки един изминал месец Съветският съюз увеличава военната си мощ, и Хитлер не се е съмнявал, че веднага щом затъне в позиционна война с Великобритания, Сталин ще нападне Германия въпреки мирния договор.

Ситуацията е ясна: Третият райх има двама врагове – Великобритания и СССР. Поради недостига на ресурси Германия може да води само «мълниеносни» войни, но блицкриг с десантиране на Британските острови дори теоретично е невъзможен. Остава един възможен блицкриг – срещу СССР. Разбира се, не с цел да се окупира гигантската страна, а с намерение да се принуди Сталин да сключи нов мирен договор, който, от една страна, ще направи невъзможно нападението на Съветите срещу Третия райх, а от друга, ще предостави на Германия достъп до природните богатства на Русия.

За да се осъществи това, е необходимо: първо, да се разгромят в гранични сражения основните сили на Червената армия. Второ, да се окупират основните индустриални и селскостопански райони в Украйна, в Централните и Северозападни райони на СССР, да се превземе или разруши Ленинград, където е концентрирана около половината от съветската тежка промишленост, и да се нанесе удар по нефтените находища на Кавказ. И накрая, трето, да се блокират логистичните канали, по които на Съветския съюз се доставя военна помощ и стратегически суровини от САЩ и Великобритания през Мурманск и Иран. Тоест да се осъществи придвижване, преодолявайки съпротивата на противника към Бяло море (в идеалния случай до Архангелск) и Волга (в идеалния случай да се превземе Астрахан).

Лишен от армията си, без стратегическите си промишлени съоръжения, без основната житница на СССР и без англо-американската помощ, Сталин най-вероятно ще се съгласи да сключи с Германия нов «унизителен мирен договор», наподобяващ Брест-Литовския. Разбира се, този мир ще бъде краткотраен, но на Хитлер му трябват само две-три години, за да дозадуши Великобритания чрез морска блокада и бомбардировки и да постигне мирен договор с нея. А след това ще може да обедини всички сили на «цивилизована Европа», за да удържи руската мечка по протежението на Уралските планини.

Два месеца след победата над Франция, Хитлер заповядва на Главното командване на Вермахта да подготви разчет на силите и средствата за реализация на този план. Но по време на изчисленията, извършвани от военните, планът претърпява значителни изменения: за една от основните цели е определена превземането на Москва. Главният аргумент на германските щабни офицери в полза на завземането на съветската столица е, че за нейната защита Червената армия ще бъде принудена да струпа всичките си резерви, съответно това ще даде възможност на Вермахта да разгроми последните руски сили в едно решаващо сражение. Освен това завладяването на Москва – най-големият транспортен възел в СССР – значително ще усложни прехвърлянето на силите на Червената армия.

Логиката на този аргумент е, че към концепцията на Хитлер за война преследваща и икономически цели, военните се опитват да впишат и класическото схващане за война на „унищожение“. Предвид ресурсния потенциал на Съветския съюз, шансовете на Германия за успех с такава стратегия са значително по-ниски. В резултат Хитлер избира компромиса: планът за атака срещу СССР е разделен на два етапа, а въпросът за настъпление срещу Москва ще излезе на дневен ред в зависимост от успеха на първата фаза на настъпление.

В директивата за съсредоточаване на войските (планът «Барбароса») се посочва: «Група армии „Център” осъществява пробив в направление Смоленск; след което танковите части се насочват на север и съвместно с група армии „Север“ унищожават съветските войски разположени в Прибалтика. След това войските на група армии „Север” и мобилните съединения на група армии „Център”, заедно с финландската армия и разположените в Норвегия германски войски окончателно лишават противника от последни отбранителни възможности в северната част на Русия. В случай на внезапен и пълен разгром на руските сили в Северна Русия, насочването на войските на север отпада, в резултат на което може да се постави на разискване въпросът за незабавен удар в посока Москва.

План „Барбароса“
План „Барбароса“ (първоначален вариант)

Въпреки това от този момент нататък във всички планове на германското командване централното направление започва да се счита за главно, именно тук са концентрирани основните сили на германската армия в ущърб на «периферните» направления – на първо място северното.

Задачата на немските войски, които се предвижда да действат на Колския полуостров (армия «Норвегия»), е формулирана по следния начин: «Съвместно с финландските войски да се напредне към железопътната линия Мурманск с цел прекъсване на снабдяването на сухопътните комуникации в Мурманска област».

Вилхелм Кайтел, началник-щаб на Върховното главно командване на въоръжените сили на Германия (ОКВ), рязко се противопоставя на подобни метаморфози, опитвайки се да обясни на колегите си, че «на Мурманск, като главен опорен пункт на руснаците през лятото, особено във връзка с вероятното британско-руско сътрудничество, е необходимо да се придава много по-голямо значение. Важно е не само да се прекъснат неговите сухопътни комуникации, но и да се овладее този опорен пункт…».

Въпреки това, игнорирайки тези разумни аргументи, началникът на Генералния щаб на Сухопътните войски Франц Халдер и командващият група армии «Център» Федор фон Бок с ентусиазъм започват да планират превземането на Москва. Хитлер не се намесва в спора на своите военачалници, надявайки се, че развоят на войната по време на първата фаза на операция «Барбароса» ще покаже кой от тях е прав.

Аномалният разгром

Директивата за съсредоточаване на войските съгласно плана «Барбароса» е подписана от Хитлер на 15 февруари 1941 г. А на 23 март Разузнавателното управление на Генералния щаб на Червената армия в доклад предназначен за ръководството на страната съобщава, че според надежден източник «от най-вероятните военни действия, планирани срещу СССР, заслужават внимание следните: по данни от февруари 1941 г. за настъпление против СССР се създават три армейски групи: 1-ва група под командването на генерал-фелдмаршал Лееб нанася удар в направлението към Ленинград; 2-ра група под командването на генерал-фелдмаршал Бок – по направлението към Москва и 3-та група под командването на генерал-фелдмаршал Рундщет – по направление Киев».

«Достоверният източник» е Илза Щебе (агентурен псевдоним Алта), служител в германското министерство на външните работи, която регулярно предава на Москва първокласна външнополитическа информация. Например тя е първата, която през декември 1940 г. съобщава за подготвяния от Хитлер план за нападение срещу СССР.

Илза Щебе. Екзекутирана е чрез гилотина в нощта на 23 срещу 24 декември 1942 г.

Забележка: в историческата и околоисторическата литература се водят непрестанни дебати защо съветското командване не предвижда датата на нападението. Като обяснение се споменава фактът, че според някои историци разузнаването посочва на Сталин 14 дати за нападението на Германия срещу СССР и разбира се, той не може да знае коя от всички дата е вярната. Направлението на главните удари обаче е доста по-важна информация: тя позволява да се планира не само непосредствената реакция на агресията, но и целия ход на войната.

И в последващите доклади от различни агентурни източници се упоменава едно и също нещо: германците планират да нанесат три главни удари – срещу Ленинград, Москва и Киев. Всички тези доклади са игнорирани от съветското ръководство. Според началника на Разузнавателното управление на Генералния щаб Филип Голиков, дори на 21 юни 1941 г. Лаврентий Берия заявява на Сталин: «Отново настоявам за отзоваването и наказанието на нашия посланик в Берлин Деканозов, който все още ме бомбардира с дезинформация за предполагаемо подготвяне на нападение срещу СССР от страна на Хитлер. Според него атаката ще започне утре. Същите данни съобщава и генерал-майор Тупиков – военен аташе в Берлин. Този тъпоумен генерал твърди, че три армейски групи на Вермахта ще предприемат настъпление към Москва, Ленинград и Киев, позовавайки се на берлинската ни агентура».

Тази емоционална реакция на Лаврентий Павлович може да се обясни елементарно: това е реакция на страх. Въпросът е, че през есента на 1939 г. по предложение на Берия за резидент на съветското разузнаване в Германия е назначен Амаяк Кобулов (псевдоним Захар) – брат на заместника на Берия Богдан Кобулов. Захар не знае немски език, но има късмет: в началото на август в Берлин той се запознава с латвийския журналист Орест Берлинкс, който, както съобщава Кобулов в Москва, «трезво оценява установяването на съветската власт в Прибалтика» и е готов да «споделя получената в кръговете на германското външно министерство информация».

Скоро новият източник започва да съобщава, че основните интереси на Германия са войната с Великобритания и окупацията на Иран и Ирак. Натрупването на въоръжени сили от страна на Райха в близост до съветските граници, съобщава Берлинкс, има за цел да окаже политически натиск върху Москва, за да получи Германия право на участие в експлоатацията на нефтените находища в Баку и възможност за преминаване на немски войски през съветска територия в посока Иран. Всъщност Берлинкс е агент на Гестапо и подхвърля на Кобулов дезинформация, която е изфабрикувана в Главното управление за имперска сигурност. Кобулов предава неверните сведения директно на Берия, който ги докладва на Сталин. Лаврентий Павлович просто не може да признае, че в продължение на няколко месеца той е дезинформирал вожда по ключов въпрос – той знае най-добре как може да приключи всичко това.

Берлин, жп гара „Фридрихщрасе“, 28 ноември 1940 г. Посрещане на новия съветски посланик Владимир Деканозов. Вляво от него е Ернст фон Вьорман – държавен секретар на германското външно министерство, вдясно от него е Густав Адолф фон Халем – заместник-началник на дирекция „Протокол“. Зад съветския посланик е Амаяк Кобулов.

Междувременно на 22 юни се потвърждава изцяло информацията на Деканозов и Тупиков за нападението на Германия срещу СССР, от което може да се заключи, че и втората част от тяхната информация – за направлението на главните удари на нацистката армия – също ще се окаже достоверна.

Въпреки това вечерта на 22 юни 1941 г. народният комисар на отбраната маршал Тимошенко изпраща директива № 3 до щабовете на Западните фронтове, в която се подчертава, че «противникът нанася главните удари срещу Алитус и линията Владимир-Волински-Радехов, спомагателни удари в направленията Тилзит-Шауляй и Седлец-Волковиск». Най-мощният удар на немците – към Минск и Смоленск – изобщо не се споменава в директивата. А това, което се споменава като «спомагателен удар в направление Тилзит – Шауляй», всъщност е стратегическото настъпление срещу Ленинград. За сметка на това въз основа на предвоенните планове на съветското командване тази директива разпорежда на Червената армия до 24 юни да превземе полските градове Люблин и Сувалки.

По-нататък събитията на всички съветски фронтове се развиват по един шаблон. Първоначално – опит за действие в съответствие с Директива № 3 и предвоенните сценарии, което води до всеобщ хаос, когато става ясно, че реалната ситуация няма нищо общо с плановете на командването. След това – импровизирани контраатаки срещу настъпващите немци от разпокъсани съветски части, без авиациона и тилова поддръжка, без разузнаване и връзка със съседните части. Резултатът – огромни загуби в жива сила и техника, поражение, падане на моралния дух, безразборно отстъпление, паника. Равносметка – разпадане на фронтовете и многобройни обкръжения, в които се озовават стотици хиляди съветски войници и офицери.

В Украйна, където частите на Червената армия превъзхождат по численост от пет до седем пъти германските войски, този процес се забавя до есента, като се разминава без обкръжения. В Беларус и Прибалтика всичко се решава в рамките на няколко дни: тук съветските войски са разтеглени «в нишка» по протежение на границата, което позволява на немците, концентрирайки силите си в направленията на основните удари, да създадат шест-седемкратно превъзходство в числеността на войските си, срещу което е невъзможно да се устои. Пробивайки съветската отбрана на няколко места, немски танкове се устремяват към Москва и Ленинград, оставяйки обкръжените и деморализирани части на Червената армия в тила си.

Чудото край Мурманск

Единственото направление, на което немците не успяват да постигнат набелязаните цели е Мурманск. Тук по време на операция «Сребърна лисица» е планирано със силите на армия «Норвегия»да се осъществи пробив през река Титовка, да се превземат полуостровите Средни и Рибачи, а след това и градовете Полярний (където е разположена основната база на Северния флот) и Мурманск. Офанзивата започва на разсъмване на 29 юни и до вечерта на същия ден след тежка и кръвопролитна битка съветската 14-та стрелкова дивизия, която отбранява переправата на река Титовка, е разгромена. Остатъците от дивизията на групи от двадесет до тридесет абсолютно деморализирани бойци се оттеглят към Укрепения район на полуостров Рибачи.

Само на петдесет километра пред нацистките войски лежи Мурманск, абсолютно не прикрит откъм сушата от войски. И тогава се случва чудо: вместо стремително настъпление на изток, към Мурманск, германците завиват на север, опитвайки се да пробият Укрепените райони, разположени на Рибачи и Средни. Командирът на армия «Норвегия»Едуард фон Дитъл вероятно до самата си смърт през 1944 г. се проклина заради тази грешка, която се превръща в съдбоносна за цялата германска армия: докато немците се сражават със съветските войски, разположени в Укрепените райони, 54-та стрелкова дивизия прикрива пътя към Полярний и Мурманск. Повече от два месеца немците безуспешно се опитват да пробият отбраната на тази дивизия. На 19 септември обезкървените части на армия «Норвегия» са принудени да се оттеглят зад река Титовка, а след още три дни Хитлер заповядва настъплението срещу Мурманск да бъде преустановено.

След това немците пренасочват настъплението на юг, на Кандалакшското направление, с цел прекъсване на Мурманската железопътна линия. Но тук всичките им атаки са отблъснати. В резултат на 10 октомври 1941 г. фюрерът е принуден да издаде нова директива – № 37, в която се признава следното: «Бойната численост и настъпателната способност на нашите войски е недостатъчна до настъпването на зимата да се превземе Мурманск или да се прекъсне Мурманската железопътна линия в Централна Карелия; освен това беше пропуснато подходящото метеорологично време». Атаката срещу Мурманск е отложена за следващото лято, а за излаз към Архангелск Хитлер вече дори и не споменава.

Междувременно на 1 октомври между СССР, САЩ и Великобритания е подписано споразумение за взаимни доставки, според което Великобритания и САЩ се ангажират ежемесечно – от 10 октомври 1941 г. до 30 юни 1942 г. включително – да доставят на Съветския съюз 400 самолета (100 бомбардировача и 300 изтребителя ), 500 танка, 1000 тона броневи листове за танкове. Както и барут, авиационен бензин, алуминий, олово, калай, молибден и други видове суровини, оръжия и военни материали.

На 6 октомври Чърчил изпраща лично съобщение до Сталин: «Ние възнамеряваме да осигурим непрекъснат цикъл от конвои, които ще бъдат изпращани на интервали от десет дни. Следните товари вече са на път и ще пристигнат на 12 октомври: 20 тежки танка и 193 изтребителя. Следните товари, които са предвидени да пристигнат на 29 октомври, ще бъдат изпратени на 12 октомври: 140 тежки танка, 100 изтребителя «Хърикейн», 200 бронетранспортьора «Брен», 200 противотанкови пушки с патрони, 50 оръдия с калибър 42 мм със снаряди. Следните товари ще бъдат изпратени на 22 октомври: 200 изтребителя и 120 тежки танка». Общо по време на войната в Мурманск и Архангелск пристигат 78 конвои, които включват общо 1400 кораба и доставят над пет милиона тона стратегически товари. До края на 1943 г. «Северният коридор» остава главният маршрут за доставки на съюзническа помощ за СССР, докато американците не изграждат новата трансиранска железопътна линия, след което през Иран Сталин започва да получава до 1 милион тона стратегически товари месечно.

Време за логика – 2

На четвърт август 1941 г. Хитлер лети за град Борисов, в щаба на група армии «Център». Основният въпрос, който се дискутира на съвещанието на фюрера с военачалниците, е къде да се съсредоточи основният натиск – в офанзивата срещу Москва или в превземането на Киев.

«Очаквах, че група армии «Център», достигайки рубежа Днепър-Западна Двина, временно ще премине в отбрана тук, но обстановката се развива толкова благоприятно, че е необходимо неотложно да я анализираме и да вземем ново решение – заявява Хитлер. – След Ленинград за врага Южна Русия, по-конкретно Донецкия басейн, започвайки от района на Харков, представлява втората по значение територия. Цялата база на руската икономика е разположена там. Овладяването на този район неизбежно би довело до крах на цялата руска икономика… Ето защо операция в югоизточно направление ми се струва наложителна, а що се отнася до действията ни на изток, тук е по-добре временно да преминем към отбрана».

По този начин Хитлер възнамерява да се върне към концепцията за война с икономически цели. Военните отново се въпротивяват. «Настъплението на изток в посока Москва ще се осъществи срещу основните сили на противника. – заявява фон Бок. – А разгромът на тези сили ще реши изхода на войната».

И все пак окончателното решение на Хитлер е икономическо: «Най-важната задача преди настъпването на зимата не е превземането на Москва, а овладяването на Крим, промишлените и въглищните райони на река Донец и блокирането на пътищата за транспортиране на руски нефт от Кавказ. На север от първостепенно значение е да се сключи обръч около Ленинград и да се съединим с финландските войски».

Във връзка с горепосоченото фюрерът нарежда 2-ра армия и 2-ра танкова група да завият от московското към украинското направление, за да окажат помощ на група армии «Юг». Това предизвика смесени оценки сред немското командване.

Командирът на 3-та танкова група Херман Гот взема страната на Хитлер: «По това време срещу продължаването на настъплението срещу Москва натежа сериозен аргумент от оперативно значение. Докато на централното направление разгромът на вражеските войски в Беларус беше неочаквано бърз и безусловен, то на другите направления успехите не бяха толкова значителни. Например не успяхме да отблъснем на юг противника, който действаше южно от Припят и западно от Днепър. Опитът за изтласкване на прибалтийската групировка в морето също беше неуспешен. Така и двата фланга на група армии «Център», които бяха насочени към Москва, бяха застрашени от удари. На юг тази опасност вече беше очевидна…»

Командирът на 2-ра танкова група Хайнц Гудериан, на когото предстои 400-километров марш на скок от московското към киевското направление, е против: «Несъмнено боевете за Киев означаваха крупен тактически успех. Но дали този тактически успех включваше в себе си и значителна стратегическа значимост, оставаше под съмнение. Сега всичко зависеше от това дали ще успеем да постигнем решителни резултати още преди настъпването на зимата, а може би и дори преди началото на есенната безпътица».

Реалността потвърждава правотата на Хитлер: ударът на танкова група «Гудериан» по фланга и тила на Югозападния фронт довежда до окончателния разгром на съветските войски в Украйна и открива пътя на германците към Крим и Кавказ. И тук фюрерът, за негово нещастие, решава поне малко да угоди на своите военачалници.

Чудото край Москва

На 6 септември 1941 г. Хитлер подписва директива № 35, утвърждаваща настъплението срещу Москва. На 16 септември доволният фон Бок заповядва на войските от група армии «Център» да подготвят операция по завземането на съветската столица с кодово име «Тайфун».

Офанзивата стартира на 30 септември, на 13 октомври нацистите превземат Калуга. На 15 октомври танковата група на Ерих Хьопнер пробива московската отбранителна линия; в дневника на бойните действия на групата се появява следната записка: «Падането на Москва изглежда близо».

Съветското командване обаче подсилва отбраняващите се войски с части прехвърлени от Сибир и Далечния Изток. В резултат на това до края на ноември германското настъпление напълно замира, а на 5 декември Червената армия преминава в контранастъпление със силите на три фронта – Калининския, Западния и Югозападния. То се развива толкова успешно, че на 16 декември Хитлер е принуден да издаде «стоп-заповед», която забранява оттеглянето на големи пространства на крупни съединения от сухопътната армия. На група армии «Център» се заповядва да групират всичките си резерви, да ликвидират пробивите и да удържат отбранителната полоса. Няколко дни по-късно от постовете си са лишени основните противници на «войната с икономически цели» – главнокомандващият на сухопътните войски Валтер фон Браухич, командирът на група армии «Център» фон Бок и командирът на 2-ра танкова армия Гудериан. Но вече е твърде късно.

Разположение на силите на 6.12.1941 г.

Разгромът на германците край Москва става възможен само благодарение на това, че съветското командване прехвърля дивизии от Далечния Изток. Това е факт, който е неоспорим. От своя страна, прехвърлянето на дивизиите става възможно, след като съветското командване получава надеждни разузнавателни данни, че Япония не планира да атакува СССР. Самото решение на японците да се въздържат от война срещу Съветския съюз до голяма степен е резултат на чиста случайност или ако искате го наречете чудо.

В началото на 1941 г. с влака Москва-Владивосток към столицата на СССР пътува новият специален кореспондент на японския вестник «Майнити симбун» Емо Ватанабе – талантлив филолог, специалист по руски език, фанатичен почитател на руската литература. От прозореца на купето японецът се наслаждава на сибирските простори, примирайки от възхищение. Възхитата му от Русия нараства още повече, когато сред пътниците на влака съзира Наташа – студентка в Московския институт по текстилни и кожени изделия, която се завръща в столицата след ваканция. Те се запознават и именно това случайно запознанство до голяма степен предопределя изхода от битката край Москва.

След пристигането си в Москва Емо и Наташа продължават да се срещат и тази дружба не остава незабелязана от компетентните органи. Наташа е поканена в Лубянка, където я молят да съдейства за запознанството на Ватанабе със служител на НКВД. Тя, разбира се, не можа да откаже и скоро представя на японския си приятел «чичо си Миша, брат на баща ѝ». Ватанабе прекрасно познава реалностите на съветския живот и веднага разбира, че перспективата за срещите му с Наташа пряко зависи от приятелството му с «Чичо Миша». Японецът се превръща в един от най-ценните агенти на съветското разузнаване.

Още през март Ватанабе (който сам си избира агентурния псевдоним Тотекацу – «Боец») предава безценна информация: в Берлин германците и японците обсъждат възможността за едновременно нападение срещу СССР през лятото на 1941 г. Няколко дни по-късно японският посланик в СССР Йосицугу Татекава е поканен на разговор с народния комисар на външните работи Вячеслав Молотов. За удивление на японския дипломат към беседата се присъединява и началникът на Генералния щаб Георгий Жуков, когото японците добре познават от битката при Халхин Гол.

Молотов и Жуков откровено обвиняват Япония в тайно споразумение с Хитлер с цел агресия срещу Съветския съюз. Съдейки по всичко, по време на разговора Татекава остава с впечатлението, че първо, съветското разузнаване е посветено във всички тайни на Хитлер, и второ, че Червената армия е готова да предприеме превантивни мерки, организирайки втори Халхин Гол на японците. Пряк резултат от срещата е подписването на 13 април 1941 г. на Съветско-японския договор за ненападение – основният фактор, който възпира Япония да встъпи във войната.

Министърът на външните работи на Японската империя Йосуке Мацуока подписва Съветско-японския договор за ненападение.

На 10 октомври 1941 г. резидентът на съветското разузнаване в Страната на изгряващото слънце Рихард Зорге (Рамзи) съобщава, че Япония няма да влезе във война срещу СССР, а ще воюва в Тихия океан срещу САЩ. Сталин не вярва на Рамзи, затова нареждат на Ватанабе да провери информацията, получена от Зорге. Няколко дни по-късно Тотекацу потвърждава информацията на Рамзи: Япония възнамерява да нападне САЩ, а японската Квантунска армия не планира никакви активни действия срещу СССР. Съветското командване започва прехвърлянето на сибирските дивизии към Москва.

През 1946 г. Ватанабе се завръща в Токио, където продължава да работи за «Майнити симбун», а същевременно става и резидент на съветското разузнаване в Япония вместо екзекутирания Рихард Зорге. През 1954 г. офицерът от КГБ Юрий Растворов, който бяга в САЩ, издава Боеца на американците, които предават информацията на японското контраразузнаване. Ватанабе е арестуван, изправен на съд и… е оправдан: съдиите приемат, че информацията, която той предава на Съветския съюз, нанася вреда на Съединените щати, но не и на Япония. Самият Тотекацу заявява в съда, че вършейки тази дейност, той отмъщавал на американците за бомбардировките над Хирошима и Нагасаки. И така, Емо Ватанабе допринася в голяма степен, първо, за сключването на Съветско-японския договор за ненападение и второ, за прехвърлянето на сибирските дивизии край Москва. Но какво щеше стане, ако Наташа се беше качила на друг влак?

Изходни точки

На 5 януари 1942 г. на заседание на Ставката Сталин заявява: «След поражението край Москва немците са изпаднали в паника. Те са зле подготвени за зимата. Сега е най-подходящият момент да преминем в общо настъпление. Нашата задача е да попречим на германците да си отдъхнат, да ги преследваме на запад неуморно, да ги принудим да използват резервите си още преди настъпването на пролетта».

На 7 януари 1942 г. щабовете на фронтовете получавата директива от Ставката на Върховното главно командване: «Като се има предвид успешния ход на московското контранастъпление, целта на общото настъпление е да се разгроми противника на всички фронтове – от Ладожкото езеро до Черно море».

За подготовката на всеобщата офанзива на войските е дадена само една седмица – тя започва на 15 януари. И скоро претърпява неуспех: въпреки че Сталин вкарва в битката стратегическите резерви на Ставката – 20-та и 10-та армия, 1-ва ударна армия, други подсилващи части и цялата авиация – Червената армия не успява да пробие германската отбрана в нито един участък. В мемоарите си началникът на Генералния щаб Александър Василевски се изказва съвсем накратко за замисъла на Сталин: «По време на общото настъпление през зимата на 1942 г. съветските войски изразходиха всичките си резерви, създадени с такава трудност през есента и началото на зимата. Поставените задачи не бяха изпълнени».

На съветско-германския фронт се установява стратегическо равновесие – и двете страни изразходват резервите си, не притежавайки ресурси за предприемане на активни действия. На Хитлер му е ясно, че блицкригът се е провалил и че войната преминава в позиционен етап, за който Германия не е икономически готова. Съветският съюз от своя страна, понася колосални загуби в хора, военна техника и икономически потенциал, а перспективите за възстановяване на всичко това изглеждат доста мъгляви. В тази ситуация най-доброто решение и за двете страни е продължителното примирие, и без съмнение стига само една от страните да предприеме подобна инициатива, втората би се възползвала от тази възможност с готовност. Но никой не прави първата крачка и Хитлер решава да направи още един ход в играта: през юни германската армия стартира генерално настъпление на юг, пробивайки в посока Кавказ и Волга.

Историците оценяват като безсмислени от военна гледна точка безпрецедентните по жестокостта си сражения за Сталинград, опитвайки се да намерят обяснение за упоритостта и на двете страни със символичното име на града. Това е грешка. За Червената армия загубата на Сталинград означава едно: почти невъзможно е да се върне на западния бряг на Волга. За Хитлер превземането на Сталинград би могло да се превърне в решаващ коз за начало на преговори за примирие: Германия изчерпва ресурсите си за продължаване на войната, преди всичко човешките. Фюрерът дори е принуден да моли съюзниците си да изпратят войски на помощ, поставяйки на фронтовата линия италиански, румънски и унгарски дивизии, макар че всички осъзнавали, че тези части не биха могли да устоят на по-голям или по-малко сериозен натиск от страна на съветските войски (както в крайна сметка се случва).

Ситуацията в Червената армия не е по-благоприятна. Прочутата сталинска заповед № 227 «Нито крачка назад» от 28 юли 1942 г. е отчаяно възвание на командването насочено към съзнанието и душата на войниците: «Братя, спрете да бягате!» – и демонстрира цялата сложност на ситуацията, в която се намират съветските войски. Въпреки това дългосрочните перспективи за руснаците са очевидно по-добри, отколкото при немците: разликата в ресурсния потенциал вече се усеща много отчетливо (за това допринася и помощта на Съюзниците за СССР). Неслучайно, според показанията на германския министър на въоръженията и военната промишленост Алберт Шпеер, през есента на 1942 г. (още преди съветското настъпление край Сталинград) вторият човек в Райха – Херман Гьоринг – му признава в частен разговор: «Германия ще има голям късмет, ако успее да запази границите си от 1933 г.»

През този период, когато и двамата противници балансират върху острието на ножа и когато е било невъзможно да се предвиди кой точно ще надделее, Хитлер има втори реален шанс да постигне примирие и по такъв начин да позволи на Германия да излезе от войната повече или по-малко достойно. Опитвайки се да получи главния коз – Сталинград, фюрерът пропуска този шанс. А на Конференцията в Казабланка през януари 1943 г. САЩ и Великобритания приемат искането за безусловна капитулация на Германия, в резултат на което повече или по-малко почетен мир за немците става невъзможен. Така Третият райх е обречен на разгром и поражение.

Reply

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.