Финландски ветерани за Втората световна война

Сату Краутсук, телевизия Yle, Финландия

Финландските ветерани от Втората световна война поставиха под съмнение официалните записи в полевите дневници за отстъплението на финландците по време на сраженията в района на Белоостров през лятото на 1944 г. (бел.ред. Виборгската настъпателна операция, 10-20 юни 1944 г.- настъпателна операция на съветските войски от дясното крило на Ленинградския фронт с цел разгрома на финландските войски на Карелския провлак).

– „Не цензурирах нищо. Самите те искаха да споделят всичко, а това беше най-подходящото време“.

Списъкът

През юни 2016 г. писателят Петри Пиетиляйнен държи в ръцете си списък с имена. Целта му е да обиколи цялата страна, за да запише спомените на ветераните от ВСВ, които са се сражавали в Първи пехотен полк (JR 1) (бел.ред. От финландски език jalkaväkirykmentti- пехотен полк). В списъка има 70 имена на войници.

Пиетиляйнен и представител на сдружението, което се занимава с въпросите за съхраняване на военното наследство Йони Йестраниус откриват в сайта fonecta.fi (онлайн указател с адресите и телефонните номера на гражданите и организациите във Финландия) имената на всички ветерани от полка и започват да прозвъняват на всички.

„Ако чуехме в телефонната слушалка съобщение, че „номерът не съществува“ стигахме до заключението, че ветеранът е вече починал. Веднъж някой отговори три пъти, но не можеше да се разбере какво говори. Човекът явно беше в много лошо здравословно състояние“ -разказва Пиетиляйнен.

В края на краищата успяват да открият 30 ветерана, които да са в състояние да издържат един по-дълъг разговор. Никой от тях не отказва да даде интервю.
„Някои от тях никога не са разказвали за войната дори и на семействата си. Но сега, когато на дневен ред е темата за Първи пехотен полк, те усетиха чувство за единство“.

Времето- главният враг

Записани са 22 интервюта, които стават основата на, вероятно, последната подобна книга. В произведението „Един полк, сто истории“ финландските ветерани споделят своите спомени за войната. Най-големият неприятел на Пиетиляйнен е времето, така че той прибягва и до записи на ветерани, които са направени по-рано. На тавана в една от къщите, които посещава той намира десетки стари писма. Освен това успява да открие дневник със спомени на един от войниците, които той използва също така в книгата.

„Докато книгата се редактираше, някои от ветераните починаха. В Лахти (бел.ред. 7-ият по население град във Финландия) три пъти се опитахме да вземем интервю от столетен ветеран, но всеки път, когато пристигахме той спеше. В Хелзинки изобщо не успяхме да интервюираме един от ветераните, понеже не се чувстваше добре и след месец той почина. Състезавахме се със смъртта“.

Обикновено вратата се отваряше от скромен и стеснителен старец, който веднага започваше да се оправдава, че от него няма да чуем някаква героична история. По думите на Пиетиляйнен историите на възрастните мъже буквално му разбивали сърцето.

„Мнозина от тях, съживявайки старите спомени, не успяваха да сдържат риданията си. Бяхме трогнати от тяхната откровеност. Те се осмелиха да хулят Манерхайм (бел.ред. Фелдмаршал Карл Густав Манерхейм- главнокомандващ финландската армия през Втората световна война) и неговите командири. Разказваха ни истории за командири, чиито нерви не издържали на напрежението и били готови да разстрелят всичките си подопечни“.

Ветераните споделяха, че командването ги е предало по време на съветското настъпление в района на Белоостров през 1944 г.

Високомерните офицери

В средата на май 1944 г. войниците от Първи пехотен полк заемат предната линия в района на Белоостров от друг полк, който е изпратен за доокомплектоване. Войниците били поразени от ужасното състояние, в които са се намирали отбранителните позиции, макар че за готвещото се настъпление на руснаците отдавна било известно.

Освен това част от позициите се намирали в открита местност на по-ниско ниво от врага и по този начин били напълно изложени на огъня на съветските войски.
„Картечните гнезда буквално все едно бяха правени от хлапета, бяха ги замаскирали с клони“. (Марти Парконен)
„Първо се строяха комфортни блиндажи за началството, а едва след това втори отбранителен ешелон“. (Мати Мякинен)

Според войниците, офицерите се отнасяли към подчинените си надменно. Много от тях мислят, че батальонните командири са водели безсмислена и дори вредна надпревара за отличието най-добър командир. Например по време на настъпления те се стремяли да поддържат настъпателно темпо с цената на анормална педантичност.
Маршал Манерхайм, по думите на ветераните, е бил зле осведомен за случващото се в района на Белоостров.

„Разправят, че на 9 юни Манерхайм се е отправил на обичайната си сутрешна разходка на кон в района на Микели (бел.ред. Град в Югоизточна Финландия). Ординарецът му е водил коня за юздите. В далечината се чувал силен тътен. Маршалът и ординарецът решили, че това е далечен гръм. Всичко това се е случило в Генералния щаб“. (Ото Кангас)

Никой не поема отговорността

Спомените на ветераните от войната за събитията в района на Белоостров се различават от това, което командирите на Първи пехотен полк пишат в докладите и полевите дневници. В полевите дневници е описан добре организиран бой и планирано отстъпление:

„Първи пехотен полк не побягна. Отстъплението е организирано в пеши строй, на широк фронт нямаше възможност за преустановяване движението на противника. Разговорите за необуздано бягство и паника са лъжа“. (Командир на полка Тауно Вилянен)

Въпреки това, според войниците, напълно е липсвал контрол върху отстъплението. Оцелелите войници съобщават за паника и хаос, в който никой не е искал да поеме отговорност. Чакали са заповед за отстъпление, но тя така и не идва.

„Там нямаше повече никого. Всички загинаха. Когато никой не остана потеглих и аз“. (Вильо Куука)
„В хаоса на съветското настъпление офицерите изчезнаха. А обикновените редници се движеха само натам, накъдето залязваше слънцето- на запад. При първа възможност всеки скачаше я в камион, я във влак“. (Микко Сойле)

Ранени финландски войници се подкрепят един друг по време на отстъплението.

Ранени финландски войници се подкрепят един друг по време на отстъплението.

Мнозина свидетелстват, че от напрежението офицерите губели самообладание и изпадали в тупик.
„Познат капитан от щаба беше обезумял. Размахваше пистолет и крещеше: ‘Ще воюваме тук докрай! Всеки, който напусне позицията без моя заповед ще бъде разстрелян’!“ (Вейко Пюстинен)
„Предполагам, че той съвсем се побърка, след като ме видя, че не се подчинявам на заповедта. Той щеше да ме застреля! Вейко ме спаси, като му отне оръжието“. (Вейко Хямяляйнен)

Пиетиляйнен се доверява на разказите на ветераните, тъй като историите им са доста сходни. „Всички говореха единствено за паниката. Войските са били без ръководство. Последните останали живи отстъпвали самостоятелно, когато руските танкове вече газели блиндажите“.

Полковите дневници останали на полесражението. Официалните полкови дневници са написани три седмици след настъплението, тъй като истинските са изоставени в хаоса на отстъплението. Пиетиляйнен се отнася със съмнение към тези дневници.

„Исторически достоверни ли са те? Къде е истината? Повече се доверявам на разказите на човека за това как той се е боял, треперил и чакал някой да дойде и да му каже: ‘Бягай!’ Тези, които са останали да чакат заповедта за отстъпление, сега се намират в пясъците на Белоостров“.

„Аз ги убих тези мръсни руснаци“

В своите спомени ветераните признават за извършването на военни престъпления. Особено в началния етап на настъплението безжалостно убивали вражеските пленници и съветски войници.

„Ротният командир ми нареди да бягам след руските войници. Блокирах пътя и те се оказаха в капан. Лош късмет имаха… През нощта в гората мислех за безсмислеността на всичко това. Тази нощ реших, че отговорността няма да лежи на моите плещи и, че ще правя само това, което ми заповядат. На другия ден направих всичко, което ми заповядаха и повече никога не си спомням за това, което съм направил“. (Вейкко Куяла)

Има и разказ за това как на войниците им разрешили да убиват съветски военнопленници, след като руснаците нанасят големи загуби на финландците.

Съветски картечари на огнева позиция. Снимка- РИА Новости

Войниците се държали в тази ситуация по коренно различен начин. Някои дори си отделяли за себе си не един, а двама пленника и по-късно са се хвалили, че „са убили тези мръсни руснаци“. Но все пак мнозина признават, че тази задача ги отвращава. Например, артилеристът младши сержант Аарне Аалтонен разказва, че моралните принципи не му позволявали да убива военнопленници.

„Той е бил на мнение, че дори и по време на война не е допустимо да се върши това. Все пак той не обвинява другарите си, тъй като всички заедно понасят несгодите на тази ужасна касапница. За мен е интересен факта, че ветераните са в състояние да споделят тези сложни нравствени проблеми и да обяснят защо са се случили тези ужасни инциденти“ – казва Пиетиляйнен.

В книгите няма нито една дума за разразилата се паника

Във военната литература нищо не се споменава за това какво се налага да изтърпят, както и какво мислят отделните войници. Също така срамежливо се избягват неприятните за финландците въпроси. Например разстрелването на съветски военнопленници от финландски войници се споменава много повърхностно.

„Според мен тези събития не са били прикривани, но и не са излагани на показ, тъй като биха предизвикали твърде много шум. Говорейки за това, което се случва през лятото на 1944 г., трябва да помним, че противникът е правел същото нещо“, твърди професорът от Националния университет по отбраната във Финландия Янне Мякитало.

В книгата на Мякитало и Юкка Вайнио, публикувана през 2013 г. със заглавие „Пробив в района на Белоостров: Първи пехотен полк“, тези въпроси също остават на заден план. Според Мякитало разказите на ветераните позволяват да се набави информация, която не е налична в официалните източници.

Изтощен финландски войник спи в импровизиран окоп.

Финландски войник спи в импровизиран окоп.

„Полевите журнали разказват за този епизод от войната по свой начин, от своя страна военната история има своя собствена версия. Опитах се да дам обща картина. Освен това ние бързахме – искахме ветераните да успеят да прочетат книгата. Ако бях изложил тези събития в лоша светлина, това щеше да накърни уважнието към тях, което те заслужават.“

Професорът не е съгласен с Пиетиляйнен, че историите на ветераните противоречат на записаното в полковия дневник. Той твърди, че полевите дневници не са в състояние да предадат реалната картина на планираните сдържащи сражения или отстъпления.

„Това, че ветераните говорят за паника, разбира се, не е записано в полевите журнали. В тях е записано, че отбранителните линии са разкъсани, войските отстъпват на втората линия от ешелонираната отбрана, но скоро са принудени да отстъпят и оттам под мощния натиск на врага.

Културата на мълчанието е нарушена

В последните години ветераните все по-откровено разказват за своя военен опит. Стана известно за употребата на наркотици от войниците, особено сред разузнавателните подразделения, за психичните заболявания, които не дават на мнозина покой и в следвоенните години.

„За проблемите с наркотиците, за масовото ползване на первитин всички мълчаха. Както мълчаха и за това какво се е случвало с тези войници, които са се връщали по родните си места след прекарани четири години в нечовешките условия на фронта . Всичко това беше заровено под поукрасените героични истории, които се съчиняваха през 60-те години“ -разказва Пиетиляйнен.

Култура на мълчанието процъфтява по време на Студената война и политиката на финландизация. Според военния професор Янне Мякитало, ветераните от войната са били подложени на критика, когато те помолват, например, за държавна помощ, за да преминат възстановителни процедури след преживения ужас на фронта.

„Съветваха ги да не бъдат прекомерни в исканията си. Всичко това не допринесе за написването на реални спомени за войната. Нещата дотолкова се изострят, че ветераните прибират военните си униформи и ордени в уединени места в домовете си“.

Ситуацията започва да се променя през 80-те години. А днес, ние вече се намираме на такъв етап, когато, например, ветераните от Първи пехотен полк се осмеляват да критикуват своето командване.

„За командния състав са написани книги, и самите те пишат книги, в които оправдават действията си. Историята на микрониво, светът на обикновения човек стана важен едва сега. Жалко, че това се случи толкова късно“ -признава Пиетиляйнен.

Финландски войници в очакване на противникова атака.

Финландски войници в очакване на противникова атака.

Професор Янне Мякитало смята, че спестяването на неприятните въпроси или прехвърлянето на отговорността върху раменете на другите е характерна черта на всички спомени. Авторите подчертават собствените си успехи, а понякога приписват успехите на другите на себе си.

„Още през 50-те години един офицер пише, че му е омръзнало да чете мемоарите на висшите офицери. Те толкова картинно обрисуват събитията и представят основните действащи лица в толкова положителна светлина, че тези писания нямат абсолютно нищо общо с истинската военна история “ -казва Мякитало.

Към разказите на ветераните Мякитало също се отнася с известни опасения. Все пак те са доста възрастни хора, а от тези събития е изминало много време.

„Паметта често съхранява не само това, което човек е преживял, но и това, което е чул от други хора или пък е прочел. Ветераните от Първи пехотен полк по никакъв начин не биха могли да изпитат всичко това, за което те споделят в интервютата си. 20-годишният войник, който се е сражавал в района на Белоостров, няма възможност да мисли за загубената връзка с Генералния щаб, тъй като се е намирал под ураганния огън на руснаците. След войната обаче той чува за това на организираните срещи на ветераните от войната или пък прочита това в книги за войната“.

Упоритият народ

Неотдавна финландската телевизия Yle излъчи репортаж за американците, които искрено се учудват на интереса на финландците към Втората световна война. Според Мякитало това е интересна гледна точка.

„След 1945 г. американците водят други войни, които провокират по-задълбочено отношение на американците към тях. Но аз много добре разбирам, че у нас във Финландия войната ни интересува точно сега, когато все още можем да чуем спомените на последните ветерани“.

Войната оказва голямо влияние върху националното самосъзнание, дори ако мирният период е продължителен.

Навремето седмият президент на Финландия Юхо Кусти Паасикиви казва, че нация, която не може да защити себе си, не заслужава независимост. „През цялата история на Финландия нашият народ се отличава с упоритост. Има много примери за сражения, в които ситуацията е била катастрофална, но финландците съумяваха да отстоят това, което им принадлежи. Някои европейски народи направиха друг избор: съпротивата им беше кратка или пък изобщо липсваше».

Според Петри Пиетилайнен, той някога също е смятал, че Финландия е била буквално затънала в блатото на войната.

„Сега мисля, че всяка нация трябва да има своите собствени велики повествования. Изразът „затънал във войната“ не е подходящ: ние се занимаваме с анализ на историята. Днес ние достигнахме равновесното ниво и започнахме да обсъждаме какво се е случило в действителност“.

Източник- www.inosmi.ru

Всички, които се интересуват от историята на Втората световна война са добре дошли в нашата Facebook група : Втора световна война.

Reply

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.