Три месеца в пъкъла на Първата чеченска война

Интервюто е взето през лятото на 2011 г.

Помня съседа си Андрюха- здраво, жизнерадостно момче, който се върна от войната съвсем различен. Не споделяше какво е видял там, но по нощите започна да крещи така, че будеше съседите. В началото само пиеше, а после започна да употребява и наркотици. Изглежда имаше силното желание да забрави това, което обикновеният човек не би искал да види. Много бързо се самоуби. Някъде след около година го намериха мъртъв в храсталаците покрай пътя. Беше починал от предозиране с наркотици.

Отражението от войната

Сега, когато слушам новините, в които се съдържа думата “Чечня“, веднага си спомням за него. А как асоциира тази дума обикновеният руски човек? Може би с видеоклиповете с отрязването на главите на пленените войници? Или пък с новогодишното изказване през 95-та година на покойния Елцин, или с фразата на все още намиращия се във властта Путин: “ще ги удавим в тоалетната“ (бел.ред. Публично използван израз от тогавашния министър-председател Путин на 24 септември 1999 г. по време на пресконференция, когато той коментира събитията от предишния ден, а именно: бомбардировките на руската авиация над Грозни. Отговаряйки на журналистически въпрос: “Какво ще правите с терористите“, Путин дословно казва: “Ще преследваме терористите навсякъде. Ако ги намерим в клозета- ще ги удавим в тоалетната чиния!“).

А какво ще си спомнят чеченците- бомбардировките на колоните бежанци и зачистката на селата (бел.ред. Израз, който се използва за обозначаване на оперативно-войскови операции в населените пунктове за проверка на документи и проверка на къщите с цел задържане на подозрителни лица)?

Хората, които прекараха тази война живеят сред нас. Някои от тях ще успеят да се върнат към нормалния живот, други ще се сринат. Хората, които са лично отговорни за тази война, за хилядите убити, са също сред нас.

Ехото от тази война отеква и досега. Новините за постоянните терористични актове се разводняват единствено от убийството на Буданов (бел.ред. Юрий Буданов, командир на 160-ти гвардейски танков полк, който е обвинен в отвличането, изнасилването и убийството през 2000 г. на 18 годишната чеченка Елза Кунгаева. На 10 юни 2011 г. полковник Буданов е застрелян в Москва) или от покупките на Кадиров с наши пари на поредното Ламборгини за кортежа си, или на скъп чуждестранен треньор за футболния си отбор.

– Кога попадна в Чечня?

– Бях срочнослужещ в Иркутска област, а през 1994 г. точно преди уволняването ми се пръсна слух по частите, че набират войници за Чечня. Официално ни съобщиха, че отиваме на учения. Формирането на самата част се осъществи в град Гусиноозьорск, а в Екатеринбург получихме снаряжение, автомати, техника. Информация, че ни изпращат в Чечня ни дадоха едва тогава, когато пресякохме границата.

Тогава ни уведомиха, че за дезертьорство ни се полага разстрел, за мародерство също разстрел, и че отсега нататък живеем по военновременните закони. Фактически, там се озовах през февуари 95-та г. и се уволних направо от окопа през април- бях подписал тримесечен контракт. През януари нашите бяха завзели Грозни и аз се оказах там точно след Нова година.

– Бяхте ли осведомен за ситуацията в Чечня?

– Да, от телевизията. Когато бяхме в Екатеринбург гледахме новините и знаехме, че ще има война.

– Как осъзна, че вече си на бойното поле?

– В началото за младежта беше интересно. Искахме да се проявим, да погеройстваме. Но и малко се бояхме, разбира се. Война е все пак, могат и да те убият. При все че не може да се каже, че сме треперили от страх.

Всичко ни се изясни, когато за пръв път попаднахме под обстрел. След него просто брояхме часовете и дните. На война планове не си правиш, там просто изживяваш всяка минута като последна.

– Къде беше дислоцирана вашата част?

– Придвижвахме се постоянно, подробно сега не си спомням вече, толкова време мина оттогава. Помня Гудермес, Аргун, Шали, Чечен-аул. В покрайнините на тези градове бяхме разположени.

– Какви бяха твоите първи впечатления?

– Ами, тъкмо бяхме пристигнали, помня че се придвижвахме… А при чеченците зимата е киша, нямат студ като при нас… Колоната се движеше, заобикаляхме техника- на шосето имаше самолет, обърнат багер, автомобили. Започнахме да се приближаваме към някакъв населен пункт и що да видим, трупове навсякъде. От автомобилите се подаваха крака, около пътя лежаха трупове- всичките бяха цивилни.

Първа чеченска война

Пристигнахме на мястото на дислокация, а там ни очакваха разузнавачи. Зяпаме ги ние, а те пълзейки се насочиха към нас. Висим ние като върлини насред фронтовата линия и ги питаме: – “Как е? Какво става при вас момчета?“ А те:- “Вие луди ли сте бе, лягайте, тук има снайпер!“. Така до края на службата все на колене се движехме. Постоянно се криехме от снайперисти.

– Лично видя ли чеченски бойци?

– Не, само цивилни. Към нас не се приближаваха, отпред имаше танкове, а пред танковете беше разположена пехотата. Имаше сериозни сражения, но с чеченците аз лично не съм се сблъсквал. Пред очите ми нашите момчета стреляха и бомбардираха- до чеченците имаше само 500 метра. Боевете се водеха главно през нощта, затова проблясъците от изстрелите осветяваха цялата местност. Дори един път, около Чечен-аул, когато чеченците се опитаха да пробият през съседните позиции, беше светло като ден от осветителните ракети и изстрели.

– В какви войски служеше?

– Бях противотанкист. Водач на БРДМ (бел.ред. Бронирана разузнавателно-дозорна машина), това е машина от типа на БТР с осем колела, само че наполовина. Стреляхме с противотанкови управляеми ракети, с далекобойност от 2 до 4 км. Ракетата се изстрелва, а след нея се развива жицата, гледаш я на прицела и управляваш с джойстик. Такава ракета може да я вкараш директно в малко прозорче. В нашата част едно момче получи медал за това, че при Шали, в района на циментовия завод отряза с такава ракета чеченското знаме точно в пилона.

– Разкажи за някакви запомнящи се моменти от това време.

– Бяхме на една ливада, покрай която течеше поточе… Решихме да се поизмием, намерихме един варел, напълнихме го с вода, започнахме да топлим водата и командирът на батальона довтаса. Между другото, в Чечня се пиеше много- постоянният стрес и страха се заглушаваха с алкохол.
И така, нашият комбат дойде пиян и започна да ни учи какво е животът, извика едно новобранче и започна да му обяснява как трябва да се живее правилно. А, за да може думите му да стигнат лесно до съзнанието му, дръпна халката на граната и му я пъхна в пазвата.

Бяхме ги наобиколили и след като видяхме какво направи комбатът веднага залегнахме, очакайки взрива… Вдигнахме си главите – като че ли разговаряха… Както си беседваха командирът измъкна гранатата и я метна във варела с вода, който ние подготвяхме за къпане. Командирът залегна, едновременно катурвайки на земята и войничето… Последва взрив, а варелът разцъфна като розичка… Ето така се изкъпахме ние.

Иначе и шегички се случваше да има. Така един път се избъзикаха с мен, въпреки че хич не ми беше до смях. Бях на бойно дежурство в машината и наблюдавах местността, изведнъж чувам хлопане по бронята и глас с акцент- ‘’Руски, предай се!’’ Веднага се разтреперах целия, как така се случи това- никакво сражение нямаше, отпред са нашите, а мен ме набараха чеченците… Още един път се чу тропане по бронята и аз съвсем се сринах…

Намирах се в куловата установка, а на моето място на водач седеше командирът на БРДМ-а. И така, решихме да се пробваме да офейкаме с машината, докато не са ни взривили. Започнахме да си сменяме местата, ама машината е тясна, не можем да се проврем един през друг и изведнъж чуваме… смях. Тогава разбрахме, че момчетата са решили да се пошегуват с нас.

-Много се пише, че войната е била тотален бардак…

– Да, така беше. Ето ви един показателен случай- пехотата ни предаде, че към нас се движат танкове. Направихме запитване, а отговорът беше, че танковете не са наши. Дадоха заповед танковете да се унищожат. Приведохме ракетите в готовност и двата танка бяха разбити. Момчетат бяха радостни, отличили са се, ще има награди… Да, ама не стана така, на другия ден комбата го дадоха на трибунал – оказа се, че танковете са били наши.

– Танкистите загинаха ли?

– Ракетата е кумулативна, пробива бронята и се взривява вътре в танка- момчетата са нямали абсолютно никакви шансове. Несъгласуваността беше постоянна.

– Донесе ли някакви сувенири от там?

– Не, демобилизираха ме в самия окоп, на обед сдадох оръжието и с вертолет ме откараха в Грозни. Със себе си носех само мешката. Цивилните дрехи ни ги раздадоха в Моздок. Така че със себе си нищо не взех.

– Ама ти в самия Грозни ли си бил?

– Да, фактически там си беше истински Сталинград… Минахме покрай двореца на Дудаев- всичко беше разрушено, нито една сграда не беше обитавана. По това време вече възстановяваха летището, но все пак в Грозни още се стреляше.

– Каква беше ситуацията със снабдяването?

– Ужасна. За първи път в живота си изпитах глад там. Практически се хранехме на собствени начала. Някъде лук ще извадиш, кокошка ще уловиш, картофки ще си изкопаеш. Тайничко си мародерствахме. Даваха ни само булгур, че те свинете по-добре ги хранеха… Хляб ни караха направо в каросерията на камиона и го изсипваха в калта. Отбираш повече или по-малко чист…

Понякога получавахме колети, на мен роднините ми ми изпращаха чай… Само че този чай не го пиех, просто го миришех и си спомнях за вкъщи. Чеченският чай беше без миризма, докато нашият чай беше ароматен. Но да си кажа честно, кутията с чая я намериха моите колеги, казаха, че съм се опитал да скатая колета и се наложи да го изпием.

– Участва ли лично в реална бойна ситуация ?

– Да. По това време, как да кажа, в мен се коренеше следния страх… Когато започваше стрелба, аз не виждах къде точно стрелям, имайте предвид, че зрението ми не беше много добро. Някои се суетят, други бягат, трети стрелят- пълен хаос… Стрелям и аз където ми падне, а пълнителят на автомата свършваше бързо и си мисля, а ако сега чеченците започнат пробив и патроните ми свършат… Ето за такава боязън ставаше дума.

Първа чеченска война

А иначе с оптиката на установката всичко беше много добре видимо- до 4 км. Спомням си един случай- седя в машината и виждам проблясъци от изстрели от една къща срещу нас. Докладвам аз по радиостанцията- ‘’Виждам цел!’’, а в отговор ми бе заповядано- ‘’Целта да се унищожи!’’.
Изстрелях ракетата…, но не я видях в прицела. Въпреки всичко взривът по къщата беше ясно видим… Оказа се, че са ме чули танкистите, които бяха разположени до нас и в същия момент са изстреляли и те снаряд по къщата. На сутринта намерих ракетата под колелата на машината- неексплоадирала. Докоснах я, беше още гореща. Затичах се и доложих веднага на командира. След това изолираха ракетата и пробваха да я взривят, само че неуспешно и я зарязаха така. Много от ракетите бяха дефектни. Като цяло от шест бойни машини, само две стреляха, останалите просто ги разхождахме.

– Как повлия войната на живота ти, на възгледите ти?

– Първоначално размишлявах и анализирах преживяното… А после…

– Какво получи от държавата като ветеран от войната?

– Удостоверение, че съм участник в бойни действия ми дадоха едва след десет години. А що се отнася до някакви привилегии… Знаеш ли, в началото пътувах безплатно с градския транспорт, просто си показвах военния билет. Да, ама идва при мен кондукторката и ми казва: – ‘’Аз теб не съм те изпращала там, затова или плащай, или слизай от рейса!’’. Много се засрамих, почувствах се обиден, платих си билета и оттогава никога не съм пътувал безплатно. Облекчения затова, че съм ветеран практически няма- получавам пенсия от 1500 рубли (39 лв.) и това е всичко. Знам, че има някакви привилегии, опитах се да се осведомя, но там е такава бюрокрация, че…

– В армията сблъсквахте ли се с тормоз от страна на старите войници?

– Да, тормозът беше навсякъде, дори и в Чечня.

– Как мислиш, имаше ли смисъл да се вкарва войска в Чечня?

– Този въпрос не ми го задавайте на мен, аз бях обикновен войник. Официалната теза беше, че възстановяваме конституционния порядък там. Сега вече си мисля, че там просто се сблъскаха някакви интереси. Т.е. воюваха не народите- руснаци с чеченци, а просто с кръвта на нашите войници и чеченците, някои хора преследваха свои користни цели. Считам, че всяка война би могло да бъде избегната, но това не е изгодно за тези, които я замислят. А войната не я започват обикновените хора или народът, а тези които държат властта.

– Какво ти е отношението към чеченците?

– След войната ги мислех за врагове. Понастоящем се отнасям много положително въобще към всички кавказки народи- имат много интересна култура, религия. Самите хора са добри, коректни и приветливи- уважавам този народ. И икономиката си управляват грамотно, убедих се в това в Чечня. Всичко е газифицирано, електрифицирано, водоснабдяване има, краварниците им са образцови. Докато нашите колхози бяха унищожени, техните процъфтяват.

– Какво би посъветвал момчетата, които тепърва ще влизат в армията? Как да се държат?

– Преди всичко да бъдат мъже- обещаеш ли нещо, спази си думата. В армията трябва да бъдеш корав, никаква слабохарактерност или нерешителност иначе бързо ще те смачкат. Ако се опитат да те унизят – дай им един в муцуната. По-добре един път да те пребият, отколкото после постоянно да се унижаваш. Също така ще ги посъветвам да останат такива, каквито са. Да бъдат хора.

– А на война как да постъпват?

– Когато си на война, преди всичко трябва да се стремиш да оцелееш. А, ако се наложи да умреш, то направи го достойно. Това е много трудно да се осъществи, когато те е обхванал животински страх, за това нещо е нужно да се подготвяш предварително. Трудно ми е да говоря за това.

– С какво асоциираш войната, в едно изречение?

– Смърт и кал…

Източник- www.moldovanov.ucoz.net

Reply