Спомени на унгарския дипломат Шандор Киш-Немешкейри за България и българите

Част 1

Доц. д.и.н. Пенка Пейковска – Българска академия на науките

Унгарският дипломат от кариерата Шандор Киш е една от многото забравени исторически личности от междувоенния период. Работил в България повече от десетилетие, включително по време на Балканската и Първата световна война, той оставя трайна следа в развитието на унгарско-българските взаимоотношения. Ш. Киш е изключително колоритен и всестранен човек, запален ловец и любител на конния спорт. В края на 30-те и началото на 40-те години на XX в. издава в няколко книги спомените си от дипломатическата работа, където намират място и впечатленията му от България.

Роден на 14 май 1884 г. в унгарското градче Гьод, недалеч от Будапеща, той е потомък на известна аристократическа фамилия. Неговият дядо Миклош Киш е участвал в революцията от 1848-1849 г., бил е близък съратник на Лайош Кошут и командир на унгарската легия, сражавала се в Италия през 1859 г. Родственик на семейството е и дипломатът и политикът Ищван Буриан, който през 1887-1894 г. е австро-унгарски дипломатически представител в София. През юношеските си години Шандор Киш го посещава всяко лято в имението им във Виглеш (комитат Зойом). В своята автобиографична книга „На приказка с лула. Светли спомени от един разнообразен живот” Шандор Киш пише как интересно е разказвал Буриан за политическите битки на княз Фердинанд и за смъртта на министър–председателя Стефан Стамболов. „Тогава не съм и помислял, че ще бъда неговият наследник в София… Но изключително интересните спомени на унгарския дипломат създадоха у мен желанието да навляза в това динамично поприще”, споделя Шандор Киш.

В България Шандор Киш е изпратен за пръв път през пролетта на 1912 г. – като кралски служител по управлението на именията той е назначен за икономически експерт-кореспондент в София. Това е първото му самостоятелно поръчение, по време на което става свидетел на Балканската война. С избухванетона Първата световна война напуска България и се зачислява като доброволец в австро-унгарската армия. Причината е не само в неговия патриотизъм: както сам споделя, в младежките години много му е допадало офицерското поприще. И така, Шандор Киш служи две години в кавалерията, повишен е в чин капитан, а за заслугите си е награден с български офицерски кръст. Спомените си от войната той описва в своята първа книга, озаглавена „Което човек не забравя”. Поради раняване през август 1917 г. е изпратен на по-лека служба: получава специална задача в България.

Шандор Киш-Немешкери
Шандор Киш-Немешкейри

След падането на Унгарската съветска република Шандор Киш работи във външното министерство и се издига бързо в йерархията. Първоначално ръководи шестчленна група, която от унгарска страна подпомага комисията на Джордж Ръсел Кларк, пристигнала да проучи положението в Унгария.

В началото на 1919 г. е помощник-секретар, а само за година и половина стига до длъжността легационен съветник втори клас. През 1920 г. е член на унгарската делегация на Парижките мирни преговори. След разпадането на монархията и сключването на мирните договори поради познанията му за България, добрите му лични връзки и знаенето на български език Шандор Киш е изпратен през септември в София, за да създаде унгарска легация и да установи дипломатическите отношения между Унгария и България.

Те придобиват голямо значение за Унгария, след като през 1920-1921 г. Чехословакия, Румъния и Сърбо-Хърватско-Словенското кралство образуват Малката Антанта. Стремейки се да запази статуквото установено от Версайските споразумения, Малката Антанта е насочена срещу Унгария и България и застрашава главно унгарските интереси. Ето защо Унгария търси партньор в лицето на България, за да преодолее изолацията от съседните страни и за да направи ревизия на Трианонския договор. Поддържана от Италия, тя открито декларира ревизионистките си стремежи.

Българската външна политика обаче е много предпазлива и не желае да се обвързва. В едно свое донесение от 1928 г. Шандор Киш я характеризира като „безцветна”, „страхлива”, въздържаща се от „всичко, което не би се харесало на някоя от антантите”.

Поради външно-политическата въздържаност от страна на България през 20-те години Унгария търси други пътища за сближаване, а именно чрез културата и спорта. Считайки България за възможен съюзник, унгарските официални политически кръгове се опитват да обединят двата народа чрез туранската идея, като пропагандират общия тюркски произход на унгарците и българите, тяхната древна туранска култура и държавническо начало и като подчертават общата им съдба след Версайските споразумения.

През май 1923 г. в София се чествува тържествено 100-годишнината от рождението на поета-революционер Шандор Петьофи – първата голяма културно-политическа изява на унгарско-българското приятелство. Предвиждало се е то да протече под знака на туранското братство. Като отчита настроенията в България, Шандор Киш пише следното на Дюла Пекар, председател на дружество „Петьофи”: „Що се отнася до твоята бъдеща реч в София… навярно си заслужава да знаеш, че не трябва да подчертаваш много туранското братство и по никакъв начин тя да не бъде с антиславянска насоченост, защото това ще противоречи на намеренията на българското правителство”.

До юли 1921 г. Шандор Киш е началник на новосъздадената унгарска легация, а след това – до края на пребиваването си у нас през 1929 г. е със статут на унгарски кралски дипломатически представител. Конният спорт, ловуването и спортната стрелба му помагат да създаде интересни запознанства в дипломатическите среди в София, а също и с видни български политици и общественици. (Сред тях са цар Борис, турският политик Мустафа Кемал Ататюрк, който е бил военен аташе в България през 1913-1914 г. и др.) През втората половина на 20-те години по инициатива на Шандор Киш български спортисти участват в унгарски състезания по ски-спорт, езда, спортна стрелба. За заслугите си в изграждането на унгарско-българските отношения преди окончателното си отпътуване от страната той е награден с българския офицерски кръст „Свети Александър”.

Българският период в дипломатическата кариера на Шандор Киш е последван от скандинавски: от юни 1929 до януари 1932 г. той е унгарски дипломатически представител в Стокхолм, а от януари 1934 до юни 1937 г. – в Хелзинки, като акредитирането му се отнася и за трите прибалтийски страни Естония, Литва и Латвия. Междувременно през пролетта на 1934 г. получава званието легационен съветник първи клас и пълномощен министър. Пенсионира се през 1938 г. и се завръща в имението си в Гьод. На следващата година получава официално разрешение да използва аристократичното си име Немешкейри към фамилното Киш. През октомври 1944 г. отива в Будапеща, където прекарва окупацията. След края на Втората световна война и смяната на политическия режим в Унгария, като едър земевладелец Шандор Киш е затворен за осем месеца (1950-1951 г.). После, за да избегне официалното изселване, той заминава доброволно в алфьолдското село Цеглед Берцел, където преживява до 1953 г. Впоследствие до смъртта си през 1958 г. живее в Гьодьольо.

Творчество

Шандор Киш-Немешкейри издава спомените си в пет книги,  три от които съдържат впечатленията му от България. В „Имало едно време… Из спомените на един ловец” (1939 г.) наред с ловните истории от Скандинавия и Прибалтика той разказва и няколко от ловните си премеждия в Родопите през есента и зимата на 1922 г. Интересна е неговата характеристика за българската фауна като любител ловец.

Който търси добър улов, да не идва в България – пише той. Това е страна на дребно земеделие и свободно ловуване, където ловци почти няма. Има само убийци на дивеч, които не знаят нито закон за ловуване, нито пък пощада. Който има ловен билет, може да ловува навсякъде, който няма – също. Резултатът: в богатите на дивеч през недалечните турски времена места днес, при християндемократите няма и помен от дивеч. Загинал е главно дребният, копитен все още се среща, предимно във високите планини, където малко хора имат желание да ходят не само защото са труднодостъпни и изискват разходи, но и поради липса на обществена сигурност.

Корицата на книгата „Имало едно време... Из спомените на един ловец”
Корицата на книгата „Имало едно време… Из спомените на един ловец”

В автобиографичната си книга „На разговор с лула” в отделна глава Шандор Киш прави народностна характеристика на българския народ. Обичта и уважението, с които пише за нашия народ, отразяват промяната в унгарското обществено мнение: от Първата световна война нататък на България се гледа не от позицията на велика сила, а като на съюзник и равностоен партньор. Шандор Киш описва българите като добросърдечен народ, който притежава няколко специфични качества – затвореност, недоверчивост и потайност, чието формиране обяснява като реакция на вековното турско робство; пестелив, трудолюбив, любознателен и смел народ, „невероятно корав и непретенциозен човешки материал”, пише той.

От историческа гледна точка най-голям интерес за нас представляват неговите спомени от дипломатическата му дейност, издадени през 1940 г. под заглавие „Набързо. Из спомените на един унгарски дипломат”. В тази книга 70 от общо 370 печатни страници са посветени на България. Те представляват една своеобразна история на австро-унгарско-българските и унгарско-българските дипломатически взаимоотношения през периода от 1912 до 1929 г. Там откриваме сведения за дипломати и други участници в двустранните взаимоотношения, за които се знае много малко.

Спомените на Шандор Киш са обособени в три отделни глави. Първата – „В София (за първи път)”, обхваща по време началното му пребиваване от 30 май 1912 до 24 юли 1914 г. и съдържа данни за персонала на австро-унгарската легация, впечатления от Балканската война, отразява участието на унгарския Червен кръст във войната, българския обществен живот, дава личностна характеристика на цар Фердинанд.

Втората част – „В София (за втори път)”, включва периода от 14 август 1917 до май 1918 г. и отразява политически моменти от взаимоотношенията между Австро-Унгария и България по време на Първата световна война, съдържа сведения за мисиите на Червения кръст в София, за живота на унгарската колония, за посещението на унгарската кралска двойка през 1918 г.

Третата част – „В София (за трети път)”, се отнася до дейността на Шандор Киш като унгарски дипломатически представител в столицата – 16 ноември 1920-30 май 1929 г. и разкрива подробности по създаването на унгарската легация, впечатленията му от срещите с Александър Стамболийски и цар Борис, характеризира обществения живот през 20-те години на века – комисиите по репарациите, вътрешнополитическата обстановка, атентата в църквата „Света Неделя”, присъствието на руските емигранти, моменти от македонското движение, пикантни подробности от дипломатическия живот. За начина, по който са поднесени спомените на унгарския дипломат, говори мотото: „Целта на тази книга е забавлението, а не поучението”. А в предговора авторът пояснява: още със заглавието иска да покаже, че тя не е задълбочено изследване, а по-скоро понася читателя „като на криле” (Игра на думи. Заглавната дума röpteben има две значения: „набързо” и „по време на птичи полет”.) над различни европейски страни в различно време и при различни условия. По време на полета няма време нещата да се разглеждат подробно, но пък може да се види повече.

1932 г. Женевската конференция за съкращаване и ограничаване на оръжията. Граф Алберт Апоний беседва с Шандор Киш.

Не очаквайте нито остроумни размишления, нито политически недискретности, нито пък критика на системата, на която съм служил. Аз нямам горчиви спомени … и сред колегите си намерих повече приятели, отколкото врагове”- пише Киш – Немешкейри. Спомените му са написани интересно, белетристично, четат се леко.

В настоящата публикация предлагаме в съкратен вид страници от Шандор Киш за България, включени именно в тази негова книга. Изходна точка при подбора на текста е историческата му значимост за българското минало. Пропуснати са някои моменти, които нямат отношение към него. Те са означени с многоточие в скоби. Спомените на Шандор Киш-Немешкейри се обнародват за пръв път на български език.

Шандор Киш-Немешкейри: „Набързо. Из спомените на един унгарски дипломат”, Будапеща, 1940 г.

София (За пръв път)

Изпращането ми в България имаше за самия мен голямо значение, защото за пръв път получавах самостоятелно поръчение, сам станах началник на малката си „служба”, с пълна отговорност, а извън нея бях подчинен само на австро-унгарския пълномощен министър. Това е голяма работа, ако човек няма и трийсет години!

Първият път естествено отивах сам да проуча положението, жена ми остана у дома – на село. Минах през Румъния, където трябваше да получа няколко заръки от по-възрастния ми колега, а по-късно и добър мой приятел Имре Лейтгеб. Оттам през Гюргево и Русчук за София.

Беше краят на лятото, след еднодневно пътуване на смрачаване влакът ми пристигна на един външен коловоз на софийската гара, трудно можеше да се намери носач, но истинската беда ме сполетя с предадения ми багаж – нямаше кой да ми го освободи.

– Не работят ли по това време?

– А-a, работят, само че днес е много горещо и господинът отиде да се поразходи, но сигурно ще се върне.

Никакво безпокойство, само приятелска усмивка. Това вече беше Изтокът. Имаха време. Днес, както зная, ритъмът е по-бърз. Но дали усмивката е също такава спокойна, приятелска?… Témpora mutantur et nos mutámur in illis (Латинска сентенция – „Времената се менят и ние се меним с тях”).

По това време наш пълномощен министър в София беше полският благородник Адам Тарновски (полски дипломат, началник на австро-унгарската легация в София до 1918 г., а от 1930 до 1939 г. полски пълномощен министър в България), когото познавах като съветник още от Лондон. Всеобщото безредие по времето, когато беше пълномощен министър във Вашингтон, сложи край на блестящата му дипломатическа кариера. Тогава бе около 45-годишен с кестенявокафяви мустаци, с подчертано полски черти на лицето, с очебийно знатна външност, висок, слаб човек, когото заради живото, понякога даже твърде енергично държание във виенското външно министерство наричаха с името der Gewalt-Pole (От немски език Полякът тиранин), ако се случеше да затвори след себе си малко по-шумно привикналите на меко затваряне тапицирани врати на двореца Балплац. […]

Адам Тарновски
Адам Тарновски

Тарновски имаше присърце няколко принципа за дипломатическата служба, например, че работното време на дипломата е 24 часа, тоест, той служи всяка минута от времето си. Под служба се разбира не само работата в канцеларията, но и обществената работа, даже предимно тази, а в нея понякога твърде голяма роля може да получи спортната дейност. Съпругите на господа служителите съвсем не са „красиви и безотговорни елементи”, а членове на представителството, които трябва да играят роля и затова до известна степен трябва да бъдат държани под око. […]

Съветник в легацията ни беше барон Миттаг, изключително знатен господин; държеше се много по-резервирано с нисшите служители, отколкото шефът ни. [… ] Секретар бе Лотар фон Егер (по-късно австрийски пълномощен министър в Рим), аташе Золтан Банфи – мой далечен роднина, чиято съпруга Нини Одескалчи е племенница на жена ми. Извънредно много сме благодарни на това младо семейство. Толкова ни подпомогнаха в обществения живот, а също и във всекидневието – нещо, от което имахме голяма нужда особено в началото, така че едва ли ще можем някога да им се отблагодарим изцяло. След Золтан Банфи дойде Дьорд Отлик, обикнахме много и него.

Консул беше Виргил Пошвай (по-късно унгарски пълномощен министър), а после – полякът Карол Бертони, чиято съпруга бе датчанка – Герда фон Бюлов(понастоящем графиня Фросард). Наскоро след това като втори консул дойде скъпият ни приятел Фоно (Алфонс) Палавичин, който за жалост почина твърде млад, като унгарски легационен съветник. Военно аташе беше подполковник Лакса, с когото се сприятелихме много – доблестен, смел, честен хърватин, осмеляваше се открито да бъде и приятел на унгарците, а тогава това не беше често срещано явление.

Описах по-подробно личния състав на представителството ни в София, защото на фона на разказаните по-долу различни дребни случки читателят трябва да почувствува онази тясна, почти семейна сплотеност, която свързваше всички нас около Адам Тарновски. Ние бяхме пример за отношение между началник и подчинени, дори и по онова време то беше рядкост, тъй като в дипломацията на почти всяка страна персоналът на задграничната служба бе обществено много по-еднороден, отколкото днес. Това в никакъв случай не е критика, а само обективна констатация. Днешното попълнение от много по-широки обществени кръгове във всеки случай стои по-близо до изискванията на нашата съвременност, но, струва ми се, всеки, който е служил навън преди, а и след Световната война, няма да отрече, че и старата, малко по-различна система, имаше определени предимства.

Работата ми разпределяше Тарновски, при това по твърде интересен начин: след като ме представи лично на някои български министри, всеки петък предиобед в 11,30 ч. трябваше да се явявам на отчет при него. [.. .] Една интересна подробност: като разговорен език използвахме френския, тъй като немският не беше роден език нито на Тарновски, нито на мен. Тарновски знаеше френски съвършено, а аз се справях с него по-добре, отколкото с немския. Но понякога беседвахме и на английски, та нали в Лондон се запознахме в изцяло английска среда.

Всъщност семейство Тарновски винаги и при всякакви обстоятелства бяха въодушевени полски родолюбци. Това беше една хубава черта на старата ни обща дипломация; всеки можеше да остане верен на своя народ – бих искал да подчертая достатъчно добре!, че затова не закачаха никого – и същевременно да работи всеотдайно за интересите на нашата голяма, обща монархия, в границите на която не живеехме чак толкова лошо… […]

През първите дни на пребиваването ми в София се запознах с един свой сънародник, д-р Антал Хернади, който тогава ръководеше Banque générale de Bulgarie, a впоследствие стана директор на една голяма банка в Будапеща, главен съветник е на правителството – поне такава му е титлата. Бързам да го спомена тук, в началото, не само защото оттогава насам ни свързва и топла дружба, но и защото Хернади – като представител на Унгарското дружество в София – някак си принадлежеше към по-тясната ни компания, почти беше станал външен член на посолството ни, във всеки случай обаче беше постоянен и много скъп боен другар в тениса, стендовата стрелба и дори в конната езда – в първите два спорта е спечелил много награди. […]

Както вече споменах, не взех веднага съпругата си и цялото ми домакинство, а чак през февруари следващата година, защото в началото там много миришеше на барут. И слепият можеше да види, че България се готви за голяма, освободителна война срещу Турската империя, която впоследствие избухна през октомври и завърши чак на следващото лято. /Става дума за Балканската война (5. X.1912 – 1.IV. 1913 г.) и за Междусъюзническата война (16.IV. – 28.VII.1913 г.)/

Така че отначало се наложи да живея ергенски – с изключение на няколко покани се хранех най-често в Юнион клуб, който всъщност беше центърът на тамошния обществен живот. Негов председател винаги биваше някой от пълномощните министри, половината от членовете му бяха българи – държавници, бизнесмени, учени, офицери от висок ранг и пр., другата половина – членовете на дипломатическия корпус, както и всеки чужденец, който можеше да бъде обществено значим. Почти същата компания беше и в тенисклуба, но с повече младежи; българи и чужденци се разбираха отлично – на френски, а пък аз скоро научих и български, от което имах изключително голяма полза. Това беше не само целесъобразно, но и приятно, защото българите се държаха с мен съвсем различно, много по-топло, отколкото с колегите, заради чиято воля трябваше да разговарят на чужд език.

Сградата на "Юнион клуб"
Сградата на „Юнион клуб“ и тази на Българската централна кооперативна банка

Там бях и когато избухна първата Балканска война, връстниците ми още си спомнят онези кървави битки – Къркклисе, Люле Бургас, чак долу до Чаталджа, където младата и на брой много по-слаба българска войска почти помете сражаващите се изключително смело, но недостатъчно обучени и въоръжени турци. При Чаталджа обаче турците стъпиха на крака и планираното нахлуване на българите в Константинопол пропадна. В Одрин героят Шукри паша се държа до март, когато изгладнелият му гарнизон не можа повече да устои на подема на българите и тази крепост също падна. Но веднага след това съюзниците на България – Сърбия и Гърция, нападнаха завоювалата според мен твърде голяма територия от Турция България и ѝ отнеха голяма част от Македония и Тракия, включилата се междувременно Румъния зае Добруджа, а турците си върнаха Одрин и областта му.

Капитулацията на Одрин. Комендантът Шукри паша предава сабята си на командващия 2-ра армия генерал-лейтенант Никола Иванов.

Казано с една дума, българите спечелиха по-малко, отколкото си мислеха, че заслужават заради огромните си жертви. Това дава психологическото обяснение на обстоятелството, че през Световната война въпреки приятелството с Русия те застанаха до нас – за съжаление, понасяйки наказанието заедно с нас.

Малко след избухването на Балканската война пристигна и един отряд на Унгарския Червен кръст и организира голяма болница в сградата на Военната академия. Доколкото си спомням, комендант беше Антал Берко. С тази група дойде – вече не си спомням как и в качеството на какъв – игралият важна роля в революциите у нас и оттогава живеещ в чужбина журналист Лаело Фейнеш, който ми направи впечатление на способен, остроумен, раздразнителен и невъздържан, но в никакъв случай не и лош човек. След тази своя екскурзия той издаде преживяванията си в България под заглавие „Дневникът на един човек от Червения кръст”. Всъщност това е поредица от живи репортажи, забавна и съвсем не толкова повърхностна, колкото би могло да се предполага, за една книжка претупана за кратко време.

През февруари дойде и съпругата ми заедно с „домочадието”, което взехме с нас от къщи, от село – семейна двойка, която скоро се умножи; момичето им вече е омъжено. Освен това имахме и домашен файтонджия – старият чичо Борош, останал там унгарец, чиято съпруга продаваше на семейството ни пресни яйца – голяма кошница за пет лева, трийсет хубави пилета за двайсет лева. Рай беше там, ако човек не иска нищо специално, а може като нас да се задоволи с всекидневната проста домашна кухня. Всичко друго, което не беше българско, а както там го наричаха – „европейско”, се считаше за лукс, намираше се трудно и струваше скъпо.

Самият град беше почти наполовина на сегашния, в много отношения – само едно голямо село, но главните улици и тогава бяха планирани широки и прави – план на голям град, обещаващ да стане твърде красив. Единствено малките къщи и кривите тесни улички на крайния квартал, наречен Ючбунар („Трите кладенеца”), създаваше впечатление за нещо турско или циганско.

Тогава все още беше живо старото поколение, израснало под турско робство и в много отношения различаващо се от нашето. В компания мъжете и жените седяха отделно и за нищо на света не биха се смесили. Възрастните мълчаливо клатеха глави, като гледаха как чуждите пълномощни министри -„exellenz”-ците в бели панталони и и по ризи бяха способни с часове да удрят топките над една опъната мрежа, макар и да знаеха, че най-често се отвръщаше на ударите… Такова нещо възрастният българин не би направил никога. А когато членовете на дипломатическия корпус започнеха да яздят на състезания, казваха: „Обличат шарена гуня и прескачат на конете си главоломни препятствия, а не са нито войници, нито пък им плащат за това …” (Но сравнително скоро те се примириха, навярно благодарение на тотализатора, който винаги събираше голяма публика). Но и така те имаха интересно схващане за навиците на чужденците. Веднъж една млада дама от твърде добро общество ме извика настрана, за да ме попита нещо много поверително.

– Е?

Тя дочула за мен и жена ми „… как да кажа, ъ. . ., че в Унгария имаме чифлик (таня, ферма) и когато си отидем у дома, живеем на село. Вярно ли е това?

Успокоих я, че е точно така.

– Но, това е чудесно, такова нещо в България не може да се случи, у нас господата живеят в градовете, на село – само селяните!

Всъщност до известна стенен тя имаше право, тъй като по време на Освобождението (1878 г.) класата на турските едри земевладелци била унищожена, земите им били раздробени и изобщо няма едро земевладение, така както го разбираме ние, среща се средно земевладение, но след войната и то се разруши по време на революционно жестоката поземлена реформа, чиито тъжни останки – счупени рала, унищожени чифлици, ръждясали големи машини съм виждал и аз. „Господата” живееха наистина в града, напуснаха селата. Най-търсеното поприще на образованата класа беше адвокатското, от неговата среда излизаха най-много политици, министри, даже и бизнесмени; адвокатското поприще откриваше път навсякъде. Тогава все още нямаше медицински факултет в университета им, всичките им лекари се подготвяха в чужбина, също както и при турците.

След превземането на Одрин през март в София попаднаха като военнопленници голям брой турски офицери, които със започването на мирните преговори се ползуваха с известна свобода, движеха се насам-натам из града. У Тарновски се запознах с един изключително любезен турски запасен офицер – Кечеджи Зади Киазим бей, по-късно той често посещаваше дома ни, доведе и няколко свои бойни другари – много фин, приятен и тих човек. Киазим бей познаваше добре Унгария, тъй като е бил гост на Лайош Виндич-Грац (Генерал от кавалерията. През 1848 г. участник в революцията в Италия, където се сражава във войската на Радецки, а през 1849 г. – в унгарската революция, сражавал се в битките при Шелмец и Каполна.) и разказваше надълго и нашироко за пребиваването си в Шарошпатак. […]

След като вече стана дума за турските ми познати в София, би трябвало да спомена и двама млади подполковници, всеотдайни приятели, които дойдоха в тамошната турска легация веднага след Балканската война – Али Фети бей и Мустафа Кемал бей, първият като пълномощен министър, вторият като военен аташе. По онова време и двамата бяха ергени (Фети се ожени наскоро след това – съпругата му Галибе Ханъм беше прекрасна и много образована жена), впоследствие те посещаваха дома ни твърде често, особено Кемал, когото свързваше близко приятелство с нашата английска приятелка Додо. Тя и в София летуваше у нас, взаимно си даваха уроци по английски и турски; а повечето от малкото ми познанства с турци дължа на Кемал.

София, 1914 г. Подполковник Мустафа Кемал на разходка със свои приятели.

По-нататъшният жизнен път на тези двама господа е достатъчно известен: Фети беше пълномощен министър в Париж, после министър, а по едно време и министър-председател, докато Кемал ГАЗИ взе името АТАТЮРК („баща на турците” ). Ще излъжа ако кажа, че „още тогава виждахме какво има в този млад човек”, но едно е сигурно – създаваше впечатление на изключително енергична и много способна личност. Когато се връщам назад в спомените си, осмелявам се да открия в него онази стигаща до жестокост твърдост, макар че тогава той беше все още много тих и скромен човек. Беше в състояние почти прочувствено да играе с нашия английски булдог господин Йонаш – известна „личност” като единствена порода в София. Имаше даже и визитна картичка, а когато му казваха да отдаде почит на Турция, той чудесно козируваше, вярно че с лявата лапа, но въпреки това винаги оказваше голямо въздействие върху турските ни приятели. […]

Говорейки за държавен глава, тук искам да спомена и цар Фердинанд, тогавашния владетел на България. Някогашният дебреценски хусар старши-лейтенант принц Кобург беше приел българския трон (тогава все още само княжески) при възможно най-трудните условия. Да се заеме мястото на изгонения от руснаците (макар и непряко) храбър принц Батенберг беше нищо в сравнение с това то да се запази.

Той трябваше да играе истински танц върху яйца между „освободителката” Русия, която се стремеше да използва тази си заслуга чрез преувеличена опека, Турция, която фиктивно (а в Източна България до известна степен и действително) упражняваше властта, и Австро-Унгарската монархия, на чиито балкански интереси също не можеше да се противопостави. При всичко това вътре в страната се водеха горещи, стигащи до политически убийства междупартийни борби, липсваха жп линии, имаше голяма бедност. От този хаос Фердинанд – независим цар от 1908 г. направи заможна, уредена и бързо развиваща се страна с голямо политическо умение, невероятно усърдие и ако беше необходимо – с желязна ръка.

Изключително интересен човек, у когото – по мое мнение – се обединяваха четири различни характера, четири личности, от които на преден план излизаше ту една, ту друга според условията. Четирите варианта на неговата същност виждах в следното:

11 януари 1913 г. Цар Фердинанд сред руините на крепостта Акрополис, Кавала.

1. Унгарски хусарски офицер. Остана завинаги верен на старата си родина, никога не забрави, нито пък занемари езика ѝ, държеше унгарски секретар, а синовете си научи на езика ни. Сакс-Кобургготското семейство е немско по произход, но по бабина линия царят има унгарска, Кохарска кръв и той никога не е отричал това. Тъй като тогава бях още младеж, аз имах възможността да попадна пред Негово величество само веднъж; обърна се към мен на унгарски, любезно, естествено.

2. Кръвен потомък на крал Свети Лайош. Внук на френския крал Луи Филип, ревностен католически владетел в една източноправославна страна, не пожертва вярата си за никакви политически възгледи – а това както с Русия, така и в собствената му страна не улесняваше положението му – и за нищо на света не пропускаше нито една литургия. В същото време се отнасяше с разбиране и търпимост към другите вероизповедания.

3. Немски учен. Занимаваше се с разни науки, но най-близка му беше ботаниката. Сам създаде известната си сбирка, откри нов начин на подреждане и класифициране, който дойдоха да изучават чужди учени. Занимаваше се и със зоология, в София основа и поддържаше на свои разноски зоологическа градина, която вероятно е най-богатата частна институция от този род. Веднъж чух от един специалист интересна критика за научната му дейност: „Бедата е само в това, че е цар, иначе би станал световноизвестен учен” . (Ако царят прочете случайно тези редове, би се усмихнал, но не би се разсърдил.)

4. Балкански владетел. Беше в такова положение, че със западноевропейски методи напразно би експериментирал. В определени положения този западноевропейски по произход, образование и възпитание цар действаше точно така, както би трябвало да се действа в самия център на Балканите. Въпреки това (или може би точно по тези причини) българите, които иначе имаха много независим и свободолюбив дух, не само го уважаваха, но и обичаха. Можеше – в преносен смисъл – така да удря по масата, че предизвикваше нужния резултат.

Предвидливостта е характерна черта на големите владетели. Възпитаваше престолонаследника и направляваше поведението му така, че ако борбата в трудната ситуация на Световната война не завършеше, както той се надяваше, нацията да разполага пред лицето на победителя с „евентуален владетел”. Мъдър беше и в това, че когато Световната война, в която воювахме докрай рамо до рамо с Централните сили, завърши с разгрома ни, той не отиде да ухажва победителите, а се отказа от трона, гордо се оттегли сред книгите си, отстъпвайки полето на сина си, който с пълен успех преодоля последвалите големия разгром невероятно трудни времена и днес, когато пиша тези редове, е един от най-популярните и обичани царе в света. Но гледайки наследника, би било късогледство и несправедливост да не отдадем полагащото се на предшественика.

По време на военнопленничеството му в София опознах бегло белобрадия Гази Шюкри паша, героичният защитник на Одрин, от когото получих и снимка за майка ми, върху нея големият военачалник написа интересни редове: „Обичта на майката не се разделя между децата ѝ, тя се умножава”.

Често се срещах с главнокомандващия Радко Димитриев, организатор и водач на показалата чудесни резултати българска войска, когото и по външната му прилика, а също и поради цялата му същност и поведение наричаха Наполеонченко, т.е. малкия Наполеон. Животът на този голям човек беше истинска трагедия. Възпитаник на Руската военна академия, той остана по сърце и душа русофил, дори когато съюзявайки се с нас през Световната война, България се противопостави на Русия, освободила я от турско господство само преди едно поколение. Съвестта на Димитриев не му позволи да вдигне оръжие срещу святата за него Русия: напусна България, където го обявиха за предател, и постъпи на руска военна служба, поставяйки едно-единствено условие – да не се сражава срещу български войски. Така го използвали на Северния фронт – той ръководил руските военни действия срещу Пшемисл, за съжаление знаем с какъв успех, та нали и нашите героични защитници не можаха да пробият стоманения пръстен на обсаждащите руски войски. След безредията при руснаците Димитриев, естествено, бил на страната на национално настроените войски и там загинал. Достоверни подробности не знам, но беше праволинеен, храбър човек, който мислеше за доброто на страната си дори тогава, когато на пръв поглед вдигна оръжие срещу нея, по-точно срещу съюзниците ѝ. Вероятно е преживял тежка душевна борба, а своите убеждения е запечатал с кръвта си.

Естествено и в България се занимавах много със спорт. Отначало там нямах коне, така че се отдадох на ловуване и стрелба. Тъй като ловът в тази красива страна беше свободен, естествено, дивечът беше много малко, но затова пък пейзажът беше много по-живописен, а начините за ловуване – по-интересни. На страниците на тази книга няма да стане дума как и какво сме ловували (виж вече цитираната ми книга „Имало едно време…”), но поне би трябвало да спомена, че тогава имахме малка, но почти постоянна ловна компания. Бяхме петима, като пръстите на ръката: графиня Тарновска, съпругата на консула Бертони, белгийският дипломат виконт Оберт дьо Тиезие, Фоно Палавичини и аз. Няколкодневните ни екскурзии, понякога караванни, на дребни планински коне, и лагерите ни ще останат завинаги сред най-скъпите ни спомени. […]

Страната беше толкова бедна на дребен дивеч, че се страхувахме поради рядката стрелба да не изгубим напълно практиката си. И така събрах една компания за стендова стрелба, която имаше твърде голям успех. Срещахме се два пъти седмично на кавалерийския полигон (днес вече изцяло застроен), всеки път уреждахме и малки състезания с някаква почетна награда. […] Освен това организирахме и състезания с наддавания, които частично покриваха разходите ни. […] Английският консул Дж. Б. Хърд формира от членовете на дипломатическия корпус два отбора по хокей на трева, тренирахме два пъти седмично. Аз играех в отбора на Хърд, а жена ми беше обикновено вратар на противника, при това твърде добър. […]

По това време нашето посолство заедно с германските ни колеги работеше усилено България да вземе заем от нас, тоест от Централните сили, а не от другата групировка, което беше свързано с определени военни доставки и, естествено, с известна политическа ориентация. Действайки по-нататък, ние с всички сили се стремяхме при възможен световен конфликт България да застане до нас, защото така разчитахме на съюз с Турция, на която можехме да осигурим оръжие само чрез една подкрепяща ни България.

Известно е, че тези усилия бяха увенчани с успех, с което страшно се гордеехме. Днес, след четвърт век, вече виждам нещата малко по-различно, защото, без да искам, ми идва наум, че ако в Световната война България не беше застанала до нас, и Турция би останала извън играта, което евентуално би съкратило съществено Световната война. А ако пък поражението от 1918 г. бе последвало още през 1916 г., колкото и горчив да изглежда един такъв удар, едва ли би последвало всеобщо разпадане и раздробяване на родината ни, най-много да бяхме изгубили някоя част от „вечните провинции” на Австрия.

Централните сили – Германската, Австро-Унгарската и Османската империя и Царство България.

Възможно е да се лъжа, специфичният унгарски патриотизъм малко да е замъглил уважението ми към интересите на общата монархия, но не мога да се отърва от това мое впечатление. В крайна сметка днес вече е все едно, добре е само човек да разбере, че световната политика невинаги е правилна и целесъобразна, както считаме в дадения момент, единствено световната история ще даде присъда за всяка по-важна стъпка. Тогава ние действахме по нареждане и искайки най-доброто. Наистина е малко тъжно впоследствие да въздишаме, че затова сме се старали толкова? …

Едва сега, след като почти е отминало едно поколение, ние сме в състояние истински да оценим колко нечувано добре ни е било в годините, предшестващи непосредствено Световната война. За всекиго имаше не само обикновен хляб, но и масло, при това много, ако искаше да работи. В наше време масло има само за отделни хора, а не върху хляба на народа.

В това всеобщо благоденствие дойде като неочакван удар от мълния вестта за покушението в Сараево: убили нашия престолонаследник. Въпреки че нас, унгарците, не ни свързваха с него твърде топли чувства, все пак ни разтърси голямата човешка трагедия на този без съмнение необикновен човек и на неговата вярна съпруга и никак не намирам за смешен въпроса, зададен ми невинно от обикновен български патриот: „Вярно ли е, че унгарците са много ядосани, загдето не са го убили те?

Няколкото седмици между убийството и обявяването на войната бяха време на вълнение. Дипломатическите кръгове нито за момент не поставяха под съмнение опита на Русия на всяка цена да защити Сърбия и да създаде трудности при осъществяване на исканото от нас строго разследване и удовлетворяване. Но със сигурност не сме и помисляли, че това ще подпали общ световен пожар, та нали още тогава точно и ясно изразихме намеренията си: няма да вземем територии от Сърбия, дори в случай на война и пълна победа. След като дойде вестта за отхвърлянето на нашия ултиматум и пълномощният ни министър в Белград отпътува, видяхме, че войната с Русия е неизбежна.

Веднага поисках разрешение да постъпя доброволно във войската, но не го получих (вероятно по технически причини). Тогава заявих на пълномощния ни министър, че аз все пак ще се явя в полка си, за което нямаше пречки. […]

Очаквайте Част 2;

Reply

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.