Спомени на унгарския дипломат Шандор Киш-Немешкейри за България и българите. Част 2

Част 1

Доц. д.и.н. Пенка Пейковска – Българска академия на науките;

СОФИЯ (ЗА ВТОРИ ПЪТ)

Към края на третата година от Световната война, тогава вече като капитан от „леката служба”, получих специално поръчение на територията на България; от една страна, дейността ми беше в компетенцията на тамошния имперски и кралски военен аташе, от друга страна, в компетенцията на пълномощния ни министър. По това време пълномощен министър в астро-унгарското посолство в София беше Ото Чернин – сравнително млад човек с много добра външност. Отокар Чернин беше по-малък брат на нашия външен министър – обстоятелство, което в никакъв случай не пречеше да се признаят отличните способности на пълномощния ни министър. Беше отличен спортист, първокласен ловец и стрелец (веднъж спечели и голямата награда по стрелба в гълъби в Монте Карло); бързо се сприятелихме на тази основа.[…]

Съветник на посолството беше Иван Рубидо-Зичи (по-късно унгарски пълномощен министър в Букурещ, после в Лондон). […] Споменавам Иван Рубидо-Зичи като един от добрите хора; спортувахме много, доколкото ни позволяваше служебната работа; яздехме заедно – веднъж даже си счупи рамото; в отсъствието на Чернин ми беше и началник в качеството си на временно управляващ; с благодарност си спомням нашето приятелство. Няма да забравя онова тържество на 15 март (15 март бележи началото на Унгарската революция от 1849 г. и е обявен за национален празник на страната) в софийското Унгарско дружество, когато произнесе пиперлива и твърда патриотична реч, каквато не очакваше никой от дипломатите на обща служба, затова пък [ние, унгарците] още повече се радвахме.

Наш военен аташе бе полковникът от Генералния щаб Новак, болнав човек, който скоро почина. Негов наследник стана Габор Танцош, хусарски полковник от Хадик (следователно мой боен другар по полк), по-късно генерал от кавалерията, за кратко време наш външен министър и задълго главен пълномощник в Женева. Три пъти ми е бил командир, т.е. началник, така че имах възможност да опозная основно този изключително работоспособен и топлосърдечен войник, с когото оттогава ме свързва и искрено приятелство. След него дойде генералщабният майор Кюнзл (по-късно чехословашки пълномощен министър в София под името Кюнзл-Ижерски), чийто заместник беше генералщабният капитан д-р Жолт Денги, после за известно време унгарски дипломат и шеф на голямо индустриално предприятие в чужбина.

По това време София беше пълна с военни представителства на бившите съюзници във войната, с техните различни „центрове”. Най – много, естествено, бяха германските, най-скромно бяха представени турците. Центрове за доставка на пшеница, месо, вино, мед и пр. с много-много офицери, повечето от тях вече ранявани или пък негодни за военна служба, и техните естествени придатъци, с много военни служители, подофицери и редници. Те създаваха впечатление за международен военен град.

Центърът на София. Края на 30-те години на XX век.

Службата ми изискваше да се навъртам често и в българската Главна военна квартира, където се запознах с главнокомандуващия ген. Жеков, изключително способен войник и интересен човек. След изгубената война, ставайки една от изкупителните жертви, той беше подложен на преследване, дълго време прекара в затвора, откъдето след като излезе, се занимаваше с политика в силно опозиционна посока.

Имах често работа с една друга много интересна личност – генерал Протогеров. Този някогашен народен учител още по времето, когато Македония била под турско робство, си поставил задача да освободи народа си, изоставил учителството и заедно с легендарния Борис Сарафов организирал македонското въстание, станал комита, войвода на чета, ден и нощ се излагал на опасности, никога нямал нито една спокойна, сигурна минута. Човек с големи познания, говорещ чужди езици, отлично възпитан, изключително смел, с огромни организационни възможности, който по едно време беше и началник по продоволствието с ранг на министър. По-късно, след Световната война, той се върна към предишното си занятие и отново стана народен революционер; убиха го, както повече от способните им хора, но за това по-нататък.

Тук няма да разказвам подробности за своята дейност, та нали не пиша автобиография; искам да представя картината на онова време и неговата атмосфера, а тя е твърде интересна. Онази част от българските политически кръгове, която поначало беше против присъединяването към Централните сили и клонеше към Русия и Франция през Световната война, ни се мръщеше или най-малко беше твърде резервирана към нас. (Разбира се, по-късно, след войната те станаха „добрите момчета”.) Естествено, това обстоятелство се чувствуваше и в обществения живот на столицата, някои салони бяха затворени за нас, важните личности от тези кръгове участвуваха в благотворителни или човеколюбиви дейности на Червения кръст.

Изобщо различните мисии на Червения кръст (унгарски, немски, австрийски) играеха голяма роля в обществото. Нашият Червен кръст също беше отлично сформиран: негов началник бе граф Шандор Сирмай – хусарски майор от запаса, онзи отличен тип на унгарския едър земевладелец, истински „безстрашен и безупречен” рицар, когото макар и добър стар приятел на семейството ни, опознах и обикнах истински там. Главен лекар беше известният в национален мащаб д-р Ференц Ботзенхард, негов заместник – д-р Кирай. […]

Мога да спомена едно интересно обстоятелство, а именно, че България – противно на съюзниците си – не беше обявила война на Американските щати, така че американският пълномощен министър (г. Мърфи) остана в София, макар положението му да не беше за завиждане, защото живееше съвсем затворено, за да не се среща с нас, от Централните сили.

Естествено, искайки на всяка цена да свържем България с нас, нямаха край видните личности на изкуството, науката и политиката; [заредиха се] концерти, лекции, публични четения, взаимни добри намерения и четкания, раздаване на ордени и други такива, както е прието в подобни ситуации.

Ще спомена три от многобройните посещения. Още не бях в София, когато Алберт Апони отпътува за там, за да предаде на цар Фердинанд предложените от Унгарския червен кръст на българския побратим един милион (добра сума!) крони. За това пътуване Апони взе със себе си един млад преподавател от университета – Пал Телеки!, и мен, завърнал се случайно вкъщи от фронта.

Цар Фердинанд (който наричаше Апони „кузин” – братовчед поради някакво далечно родство) даде такъв величествен прием на унгарските си гости, какъвто ние наистина не очаквахме. Най-напред прие ръководителя ни на дълга лична аудиенция, а после Телеки и мен. Последва официален обед за тридесет-четиридесет души, където Негово Величество произнесе тост на унгарски език, който можеше да мине и за политическа реч, толкова много бяха в него обобщаващите моменти. Апони започна отговора си на унгарски, а после премина на френски, за да бъде разбираем за по-голямата част от публиката на масата. Следобеда пристигнаха и останалите гости и така Негово Величество, както и престолонаследникът Борис и принц Кирил проведоха «cerole» (Разговор на владетел и високопоставени лица с поканени на някакъв прием.), тоест стремяха се да разменят с всекиго по няколко думи.

Вече от няколко месеца бях в София, когато приятелят на баща ми и мой приятел Алберт Бержевици дойде да изнесе две големи лекции на историческа тема. Предварително обсъдихме нещата в писма, но не се осмелих да изложа възрастния, вече седемдесетгодишен господин на неудобствата в препълнените хотели; поканих го у дома, в малката си къща, където можех да бъда сигурен, че не само квартирата ще му е удобна и обслужването добро, а и че през деня ще има пълна тишина и спокойствие, от които той имаше нужда, тъй като по молба на пълномощния министър трябваше да поизглади текста на лекциите си.

Предметът на двете лекции бе взел от унгарската история и с оглед на това, че бяхме във война и на лекциите щяха да присъствуват не само българи, но и австрийци, даже германци, трябваше страшно да се внимава да не каже в разгара на разговора истини, които да изненадат неприятно част от слушателите. Освен това не трябваше в никакъв случай да се създаде впечатление, че двете части на монархията не са единни – та нали подобни съмнения (понякога обосновани, но никога радостни) сме чували неведнъж не само от нашите противници, но и от съюзниците си.

Алберт Бержевици
Алберт Бержевици

Като политик Бержевици разбираше напълно опасенията на пълномощния ни министър, но като учен изобщо не искаше „да преглътне жабата”, не можеше да се реши, както сам каза – да фалшифицира историята. Вкъщи часове наред разговаряхме за това, разбирах напълно схващането на нашия голям учен, но не можех да отрека, че при дадените обстоятелства опасенията на пълномощния ни министър бяха много основателни. Имаше моменти, когато Бержевици искаше да зареже всичко, да се престори на болен и изобщо да не изнесе лекциите. Предложих му накрая следното разрешение, „така че и вълкът да остане сит, и агнето да е цяло”, тоест да се завърти около предмета и да говори за нещо друго… Прие отчасти, доколкото остави заглавията на докладите си, но, засягайки само повърхностно основния предмет, той изложи по-скоро мислите си за тогавашното положение. Това неочаквано „пребоядисване” изискваше огромна работа, но добрият учен го разреши по майсторски начин, така че публиката не разбра каква обработка е претърпяло изложението, което имаше всеобщ успех и легацията ни не можеше да има възражения. […]

През последната година на войната България беше много изтощена, та нали тя я започна две години по-рано, още през 1912 г., и имаше войници (например новобранците от 1910 г.), които служеха вече осма година, при това на война. Все по-често се проявяваше и недостатъчното въоръжаване. В Турция – същите явления. Именно поради това се забелязваше едно изгубване на настроението и за да се избегне възможното отслабване на връзката със съюзниците или поне да го отложи, нашият млад крал реши да посети заедно с кралицата както българския цар, така и турския султан.

Това кралско посещение се осъществи през пролетта. Кралската двойка доведе със себе си голяма свита. По време на софийските „кралски дни” цар Фердинанд страдаше от подагра и не можа да дойде на границата да посрещне крал Карой (император Карл I Франц Йозеф), заместваше го престолонаследникът принц Борис. Злобни хора видяха в оставането на царя у дома преднамереност, за която според мен не можеше и дума да става.

Три дни продължи посещението в София; през това време аз като «камараш» (Човек с отличително звание, подарено му от владетеля.) също бях на служба. Наистина Техни Величества бяха за оплакване, трябваше да изстрадат докрай една пренаситена програма. Естествено, и нашата легация даде прием, на който както кралят, така и кралицата намериха начин, както се казва, да разговарят с всеки член на унгарската и австрийската колония в София .[…]

Главната квартира на Българската армия в Кюстендил, май 1918 г. Цар Фердинанд с австроунгарска униформа и император Карл I с българска униформа.

Подробност: на празниците в София (поради войната) не бяхме облечени официално, а в походна униформа. Дочух обаче, че в Турция било по друг начин, на приемите в Истанбул всички са се появили в пълно парадно облекло.

По това време си спечелих един много скъп приятел – гвардейския капитан Цветан Ценов, завърнал се у дома си от бойната линия при интересни и тъжни обстоятелства. На фронта отишли четиримата сина и съпругът на единствената дъщеря на баща му, генерал Ценов. За кратко време били убити трите момчета и зетят. За да не изгуби старият генерал и последния си син, цар Фердинанд го включил в останалата в София конна гвардейска рота. Но никой не може да избяга от съдбата си: по време на разгрома прииждащата революционно настроена войска стреляла по яздещия да ги усмирява гвардейски офицер. Той почина след няколкодневни жестоки страдания.

Тогава не сме и помисляли за такъв трагичен край; прекарвахме свободното си време заедно в езда. Ценов беше завършил курс по езда с препятствия в италианския Пигнероло, аз пък съм бил ученик на друго училище – Торди Куинто, така че, естествено, се състезавахме кой ще прескочи по-голямо препятствие. Трябва да си призная, че 180-те сантиметра се удаваха само на него, вярно – той бе с около десет килограма по-лек от мен.

Испанската треска (грип) пристигна и в България и тук също вземаше жертви. Бях много болен, лежах вкъщи с висока температура, когато прислужникът ми Илейш ми съобщи, че „господин Ценов е тук, иска да легне…” – момчето влиза, червено от температурата, с малка чанта под мишница, у дома си много скучало , дошло при мен, но донесло и шампанско, ще се излекуваме взаимно. Отпусна се на другото легло, Илейш донесе едно ведро лед, а в него няколко бутилки шампанско – на другия ден ни нямаше нищо. Но през живота си не съм пил толкова шампанско. Тъкмо се оправихме, разболя се Илейш, но и той се изправи на крака след съответното алкохолно лечение.

През септември, тъкмо когато бях в неколкоседмичен отпуск в Унгария, дойде вестта, че България не издържала повече и капитулирала, а от юг антантскитевойски на Сарай са окупирали цялата страна. Макар да знаехме, че най-малкият ни съюзник няма да издържи дълго, не смятахме, че ще капитулира така скоро; изненадата беше жестока. Тамошните ни войски, военни институции, болници и др. в надпревара нахлуваха у дома само за няколко дни, но пред София ги хвърлили в бой още няколко пъти срещу българските войници, които се връщали огорчени, криели се и били революционно настроени.

Няколкото малки отряда, съставени набързо от съюзнически унгарски, австрийски и германски войници, рамо до рамо с възпитаниците на Военната академия и с малкото останали в столицата верни на царя единици успели да задържат за известно време масите, които след това поуспокоили. Не се стигнало до сериозни, големи сблъсъци. Царят се отказал от трона си – по онова време истинска корона от тръни. Предаде го на едва двайсет и шест годишния (Бел.авт. Тогава цар Борис III е бил на 24 години.) престолонаследник Борис, чиято младост приключи вече, защото това, което трябваше да направи и изтърпи през следващите години, би състарило всекиго. И все пак той се справи. Бяха го издялали от твърдо дърво.

Естествено, след отпуската си в Унгария вече не можех да се върна в София, та нали разгромът и упадъкът бяха започнали по цялата южна линия. Къщичката ми остана затворена, тъй като през отпуската бях взел със себе си и прислужника ми. Макар да трябваше бързо да се опакова, приятелите ми намериха малко време, за да натъпчат в кутии поне най-ценните ми вещи, например среброто ми, и да ги закарат до легацията, получих ги по-късно, но се изгубиха всичките ми килими, дрехи, бельо, както и по-голяма част от мебелите ми. Но би било неприлично да се вайкам за личните ми загуби, когато родината ни беше на ръба на пълната разруха.

СОФИЯ (ЗА ТРЕТИ ПЪТ)

Написването на тази глава беше много трудно: да сгъстя деветгодишните си впечатления така, че да не бъдат нито объркани, нито твърде дълги, защото в София прекарах на един път девет години, без да ми доскучае. Но, да започна отначало.

Няколко седмици след подписването на трагичния Трианонски мир дойде ред да се възстанови легацията ни в България, с което натовариха мене – човек, познаващ местните условия и личности, а също и говорещ български език.

Първоначално отидох да огледам сам, да преценя настроението и възможностите; до изпращането на целия персонал щеше да се стигне, когато се възстановят транспортните и другите връзки. За авантюристичното пътешествие потеглихме на кораб със споменатия в една от предните глави мой приятел Антал Хернади. До Бая всичко вървеше добре – там: плачевно прехвърляне, блъсканица, трудна проверка на багажа и паспортите. Поради липса на носач сами мъкнехме чантите си, които по тази причина подготвих много пестеливо, не бях взел даже облекло за вечерно излизане, не отивах да се забавлявам, а да работя много сериозно. След три дни някак си пристигнахме. Трудно беше да си намеря място в хотелите, претъпкани от твърде разглезени и ухажвани привърженици на Антантата. На другия ден започнах да проучвам как в препълнената с антантски комитети столица може да се организира унгарска легация, та нали ние бяхме първи сред бившите съюзници, осмелили се на това след заедно изстрадания разгром.

По онова време българското външно министерство се ръководеше от самия министър-председател, селския водач Стамболийски. Висок около йол (6 стъпки, около 1,9 метра), черен, с врат на бик, много краен човек, който от революционер беше станал държавен глава, почти диктатор. Определено интересна личност, но безмилостен, жесток човек, който не подбираше средствата за постигане на целите си. Няколко години по-късно той загуби живота си при една контрареволюция. След смъртта му победилите го противници – по човешки разбираеми причини – говореха за него всичко лошо. Сега, обръщайки се назад във времето, от по-голяма дистанция, смятам, че намеренията му не са били лоши, а пък просто не вярвам, че е искал да присвои намерената след смъртта му в неговия апартамент чужда валута (която и без това не беше значителна). Не беше такъв човек, а и нямаше нужда от подобно нещо. Мене, да кажем, прие любезно с общи и добре премерени думи на учтивост; между редовете можеше да се почувствува мисълта, че съюзът с нас, Централните сили, е предизвикал разгрома на България и сега, естествено, не можем да очакваме демонстрация на топло приятелство. И не очаквахме. А в началото и не получихме – единствено офицерите им се отнасяха към мене винаги с топлината на старото бойно другарство и с доверие. Впрочем по време на по-късните ни връзки не можех да се оплача от Стамболийски: понякога малко се спречквахме, говорейки си на „ти” по селски обичай, но в края на краищата нещата все пак се оправяха.

Александър Стамболийски, министър-председател на България в периода 1919-1923 г.

Добре ми дойде приемът, който ми даде цар Борис. Въпреки невероятно трудното си положение, той никога не се е отнасял с мене по-различно от времето, когато беше престолонаследник и когато все още бяхме съюзници: приятелски настроен, непосредствен, топлосърдечен. Този владетел от голям ранг беше същевременно и толкова привлекателна личност, че дори политическите му противници, поначало опърничави поданици, не само го Уважаваха, но го и обикнаха. Даже и по време на революционните размирици той понякога ходеше хладнокръвно сам по улиците. Тази негова смелост в твърде голяма степен допринесе за увеличаващото се уважение към него. Многобройни малки историйки, повече или по-малко обосновани любезни анекдоти се носеха за него и за предрешените му пътешествия надлъж и нашир из страната, за да се запознае с трудностите на народа си лично, непосредствено.

Характерен момент за тогавашна София беше институцията на репарационните комисии, призвана да контролира дали победената страна изпълнява всичко по отношение на репарациите, всъщност дали признава, че е победена. Великите сили победителки поставяха начело на тези огромни служби някой дипломатически представител, дори с ранг на пълномощен министър; огромни заплати – естествено, за сметка на победената страна – и всякакви права и предимства, полагащи се на дипломатическите представителства. Големи канцеларии, много персонал, за началниците – напълно обзаведени, като дворци вили, в които се водеше твърде оживена обществена дейност не само с участието на чужденците, а и на българите, които скоро разбраха, че не би било в техен интерес, демонстрирайки студено и сърдито поведение към представителите на Великите сили, да ги отчуждават още повече, много по-мъдро е да бъдеш във възможно най-добри отношения с тях.

Тези „репарационни” господа имаха възможност да станат омразни на българите; фактът, че това беше избягнато, се дължеше на обстоятелството, че началниците им бяха отлично подбрани: тактични, добронамерени хора, които разбираха духовния свят на разпънатия на кръст български народ и се стараеха да извършат болезнените операции колкото може по-милостиво.

Френският главен пълномощник граф Шеризе беше старомоден, твърде важен господин, с фина, любезна, белокоса съпруга, заемаха голяма къща и открито се обявяваха за приятели на българите. От италианска страна първоначално там беше херцог Ливио Боргезе, когото познавах още отпреди войната, заедно яздехме след глутници в района на Фот. […] По-късно го смени пълномощният министър граф Каробио, с когото имахме не един общ познат, тъй като съпругата му беше от Виена. За накрая оставих председателя на английската комисия дипломатическия представител сър Елиот Колвин. […] Между впрочем със семейство Колвин се сприятелихме много бързо, често яздехме заедно. […] Заместваше сър Елиот Дж. X. Брус – по-късно „съветник” в будапещенската Национална банка, неговата съпруга бе изключително красивата и чаровна световноизвестна руска танцьорка Тамара Карсавина…

Сред членовете на различните комисии ще спомена още един от офицерите им по „разоръжаването”, английския майор от артилерията А. К . Б. Нийт, един от най-естествените и най-интересните хора, обиколил света, който по-късно стана мой много добър приятел. При изпълнението на своята трудна и главно не присърце приета задача винаги се ръководеше от схващането, че ако крият от него оръжие и пр., то това не е измама, а патриотично задължение на българите, на тяхно място и той би постъпил така. Българите са твърди момчета, следователно положението на Нийт не беше леко – въпреки това обикна тогавашните си противници, научи езика им и се оттегли като истински почитател на българския народ. Той беше голям приятел и на нас, унгарците, идваше често на посещение в Унгария, много пъти е бил и у дома, на село. Сега е пенсионер, журналист и страстен пътешественик като повечето англичани.

Преместването на унгарската легация протече при необикновени обстоятелства. Когато пристигнах в София, бях неприятно изненадан, че дипломатическият представител на една от неутралните страни, упълномощен да защитава интересите ни, не можеше или не искаше да попречи на италианците да заемат и се настанят по правото на победителя в чудесната сграда на австро-унгарската легация (както стана с двореца на легацията ни в Истанбул), която по квота, тоест около една трета част от нея се падаше на нас, след като непосредствено до нея имаше собствен, макар и много по-малък дворец. Вярно, италианският дипломатически представител граф Дурини ди Монца (по-късно такъв в Будапеща) заемаше само две трети от двореца, а в останалата част се разположи чехословашката легация.

Със силно чувство за справедливост Дурини разбираше моето трудно положение и отначало ми отстъпи две стаи на партера. Впоследствие от чехословашкия дипломатически представител Кюнзл-Ижерски, благодарение на това, че бяхме стари бойни другари, даже добри приятели, получих няколко служебни помещения, дори когато отидоха в собствена сграда, услужливо ми отстъпи заеманата от него част от сградата. Дурини отстъпи и празната конюшня на легацията, което за мене като ездач означаваше твърде много. Всичко вървеше добре, докато Дурини беше там, обаче възникнаха трудности с наследниците му; отдъхнахме си, когато правителствата ни се споразумяха Италия да заплати в брой полагащата ни се според квотата част от двореца. Тогава издействувах от столичната община да ни отпусне хубав, голям, безплатен парцел до английската легация, където после с получените от италианците пари построихме сегашния хубав дворец на легацията ни с красива градина, конюшня, гараж. По специална, но не необичайна ирония на съдбата, тъкмо дворецът ни беше готов – след толкова, мъки, неприятности и работа, – едва бях изкарал в него една година, и ме преместиха. […]

От вътрешнополитическа гледна точка тези девет години бяха много интересни. Дошлият твърде умело на власт революционер Стамболийски обузда до известна степен следвоенните безредици, а политическият живот малко или много получи цвета на селска диктатура. Впоследствие, обаче, комунистическите елементи започнаха да набират сили, което накара националните сили – не би било правилно да ги наречем „реакционни” – да се обявят срещу правителството и да го пометат, да освободят отдавна затворени държавници и да съставят едно силно, национално, демократично, но уважаващо авторитета правителство.

За нас това направление беше по-благоприятно дотолкова, доколкото новите хора много по-открито се осмеляваха да покажат приятелството си с унгарците, отколкото техните предшественици. Изобщо, като че ли беше започнало едно успокояване, помиряване между много остро противоречащите си политически партии, за което голяма роля имаше царят, противостоящ на всякакво отклонение, той бързо усмири и така наречените „политически отмъщения”.

Защото наистина имаше отмъщения, достатъчно е да спомена само едно от тях като пример.

Един пролетен ден царят (придружен от адютанта си, шофьора и един учен) направи продължителна екскурзия с кола в планината, макар да го бяха предупредили, че червени революционери ще го дебнат от засада. Колата карал Негово Величество, до него седял адютантът, отзад ученият и шофьорът. По пътя, навлизащ в един планински проход сред гъстите дървета, залпов огън покосил седящите отзад, тъй като атентаторите са предполагали, че единият от тях е царят. Адютантът е сред ранените, Негово Величество излиза от колата и с револвер преследва бягащите атентатори, но напразно, те се изпаряват. Когато царят се връща, намира вече мъртви двамата си придружители. Заедно с адютанта си ги закарват вкъщи.

В столицата тревога. Но само след няколко часа неизвестни лица застрелват на улицата генерал Георгиев. Погребението му е насрочено след три дни в старата катедрала „Света Неделя”, ще присъствува и царят, цялото правителство и генералитетът. (Исках да отида и аз, но военният ни аташе Йеньо Рускай – по-късно началник на армейски корпус в Пейч – ме подмами да отида с него да яздя един от конете му. Защо да ходя на погребението, след като дипломатическият корпус не е поканен, а жертвата не познавах лично. Имах право, така че вместо на погребение отидох да яздя с Рускай, в противен случай нямаше да напиша тези редове.)

Бяха закъснели с няколко минути за погребалната церемония, защото Негово Величество искал първо да отдаде последна почит на убития (всъщност вместо него) шофьор. Когато се върнал оттам, телефонирал, че вече тръгва, да започват церемонията. Преди да пристигне, страшна експлозия вдига във въздуха купола на катедралата, той рухва и погребва под себе си присъствуващите първенци.

Пораженията от взива в храма „Света Неделя“ са ужасяващи.

Двеста и четиринайсет убити (Бел. авт. Убитите са около 150 души.), множество ранени, но и твърде много почти чудни спасения. Дяволски добре обмислено: за да унищожат наведнъж правителството и всички ръководители, „като примамка” първо искаха да убият царя, а след като не успяха, убиха един генерал, знаейки, че на неговото погребение със сигурност ще се съберат най-висшите служители на страната в предварително натъпканата с екразит (Взривно вещество с прикринова киселина) катедрала. Адската машина е била нагласена да задействува точно четвърт час след започването на церемонията. Сред жертвите бяха няколко министри, единайсет генерали – повече, отколкото паднаха през цялата война – и множество знатни лица, заедно с тях доста жени и деца. Това беше политическият атентат с най-масово въздействие, който историята познава.

Отново не поканиха дипломатическия корпус за насроченото след три дни погребение, тъй като се страхуваха от възможен нов атентат; не присъствуваха други освен членовете на полската легация и ние, унгарците; нашето внимание допадна много на българите, те го споменаваха години след това.

Цар Борис III на панахида за жертвите в църквата „Света Неделя“.

След ужасното нещастие българите показаха, че не губят ума си лесно. Не беше изминал и половин час от взрива и София бе обкръжена от наличните войски и полиция. Няколко часа по-късно раздвижиха и изкараха на улицата местното формирование на запасните офицери. Най-строго обсадно положение. Благодарение на това още не бяха извадени от руините труповете на жертвите, а заподозрените бяха налице. Тези, чиято вина можеше да се докаже несъмнено веднага, тъй като нямаше спасение, си признаха смело, дори с гордост. Адвокатът Фридман, католическият клисар Задгорски и пенсионираният подполковник Коев – всички те бяха членове на революционната организация. Умряха смело: обесването стана публично. Трябваше да отида, исках да видя въздействието му върху тълпата, защото от политическа гледна точка едно такова събитие е не само интересно, но и поучително. Навън имаше общо двайсет хиляди души и войската едва успяваше да възпре огорчената тълпа от линчуване. Настроението беше такова сякаш екзекуцията закъсняваше: навярно би избухнала и революция – срещу революционерите.

Не мога да премълча обаче, че у мене предизвика отвращение не екзекуцията, даже не и почти разярената тълпа, а онзи „букет от госпожи”, които дойдоха с колите си да гледат обесването – повечето от тях чужденки, не българки – те с бляскави очи, с влажни устни, с почти самозабравили се от наслада лица наблюдаваха екзекуцията, макар да нямаха нищо общо с това. Само болезнено, безмилостно любопитство. […]

След ареста на тримата атентатори залавянето на съучастниците продължи още доста време, в повечето случаи то не протичаше гладко. Издирените тук-там съзаклятници не се предаваха, затваряха се, издигайки барикади, стигна се дори до овладяването на цял малък „Форт Шаброл”, където загина не един полицай и войник. Някои оставиха къщите им да бъдат запалени и изгоряха вътре, но не се предадоха. Един революционер на име Боримечков застреля седем полицаи, преди куршумите да повалят и него. Докато самият атентат беше не само жесток, но и признак на страх, то хората, замесени в него, съвсем не бяха страхливи, умираха смело, достойно за по-добро дело.

Специфична украса на българската столица даваха руските бежанци, които нахлуха с хиляди в България от черноморското пристанище Одеса (главно през Истанбул) след разгрома на южноруския военен поход на барон Врангел. Естествено, България не беше достатъчно богата страна, за да издържа такава тълпа бежанци, и затова повечето от тях след няколко месеца или след година-две продължиха на Запад. Но все пак хиляди руснаци останаха и тъй като по-голямата част от тях принадлежаха към образованите, културните слоеве на обществото, оказаха съвсем специфично влияние върху всекидневния живот, придадоха му характерна окраска, бих казал – аромат.

Понеже бежанците не ги вземаха нито на държавна, нито на военна служба, те си изкарваха хляба по най- различни начини: бяха занаятчии, учители по езици и музика, художници, шивачи и шивачки. Като изпод земята изникваха един след друг салони за женски шапки, оркестри, гостилници, театри, увеселителни заведения и пр. и поради спецификата си и безспорно много добрия руски вкус отначало даже процъфтяваха. Повечето от тези начинания обаче скоро се провалиха. Често се хранех в една чудесна малка гостилница, основана и отлично поддържана от руски офицери и техните близки; главният готвач беше генералщабен майор, главният келнер – някакъв щабенофицер, а сервитьорките – фини, хубави светски дами, говорещи на много езици. Бизнесът вървеше блестящо до едно време, после пропадна, провали го все по-големият брой бивши генерали, които включвайки се в бизнеса като началници, касиери, охрана, гардеробиери, секретари и пр., живееха там, хранеха се там, извличаха приходи за себе си, на това не би издържало никое предприятие.

Перник, 1924 г. Руски мигранти от армията на Врангел пред входа на рудник „Бели бряг“.

В продължение на години мои коняри бяха руски офицери: мили, тихи, интелигентни и добронамерени хора, които вършеха обикновената работа на коняри, само дето се обръщах към тях с „господине” и отвреме навреме пиеха чай с нас. Не смятах, че това ще навреди на „дисциплината в конюшнята”, даже напротив, засилваше тяхното съзнание и честолюбие – за извършената работа ги третираха като „господа”. Стараеха се по възможност да заслужат това материално неизразимо внимание. В свободното си време много четяха и свиреха. Проблемът с тях беше само в това, че когато имаха имен или полкови ден, потъваха в тъга над чашката…

Изобщо впечатлението ми за руските мъже беше, че в мъката си по изгубената родина нещо у тях се бе пречупило, вродената им прекалена чувствителност и бохемска лекота често се стопяваха след многобройните удари на съдбата в известно безразличие, в традиционното „ничево” („нищо”), което по принцип не позволяваше да се изявят скритите в придодата им големи и добри качества.

Съвсем от друго тесто са замесени руските жени, които – по мои наблюдения, се борят много по-твърдо, по-целенасочено, отколкото мъжете. Специфичният чар на рускинята е толкова добре познат, че е излишно да се подлага на анализ. Най-общо казано, тя е „многократно степенувана жена”, в нея добродетелите и недостатъците на пола ѝ се разкриват увеличени много пъти, наверно това я прави толкова специфично привлекателна. […] Едно е сигурно – те се заловиха за новия си живот с невероятна енергия и смелост, нерядко жената издържаше мъжа си, децата си, възможно и престарелите му родители, докато мъжът ѝ политиканствуваше или пък си блъскаше главата как може с въоръжена сила да събори Съветите. […]

Сред руснаците, с които се запознах тогава в София, най-интересни бяха генералите Корнилов и Гурко – първият една от водещите фигури на Врангеловата контрареволюция, след смъртта на барон Врангел неин ръководител (Бел. авт. Авторът греши. Ген. Л. Г. Корнилов е бил убит на 31. VIII. 1918 г. при Екатеринодар, а ген. П. Врангел умира в Брюксел през 1928 г.). Както се твърди, няколко години по-късно в Париж пълномощници на Съветите го сграбили на улицата, отвели с кола до морето, хвърлили го в един чакащ кораб и оттогава никой не чул повече нищо за него. Боя се, че смъртта му е била много тежка. Широкоплещест човек на средна възраст, съвсем плешив и с твърде жив ум, но знаеше само руски. За щастие говорех свободно този език и така се разбирахме твърде добре. От него научих много интересни неща, макар и от изцяло едностранна гледна точка.

Бащата на Гурко също е бил генерал и навремето е играл голяма роля в освобождението на България, а една от най-големите улици в българската столица носи неговото име. Петдесет години по-късно на тази улица живееше прокудениятот родината си син на известния Гурко. Запознанството ми с него беше ценно за мене, защото той е ръководил от руска страна Волхинските боеве, където срещу него съм участвувал и аз, и сега много услужливо ми помагаше да сверявам и уточнявам дневника си от войната. Три следобеда заедно се прегърбвахме над военните карти и превеждайки му дума по дума дневника си, прекъсвайки ме за не една подробност, той ми разказа твърде интересни неща, които ми изясниха много останали дотогава смътни моменти. (Години по-късно някогашният финландски държавник барон Манерхейм, на когото също съм бил непосредствен противник през Световната война, ми помогна по същия начин да уточня дневника си от войната.)

Друга характеристика на тогавашна България беше македонското движение. Средната част на Балканския полуостров се населява предимно от източно-православни славяни, които според Белград са сърби, а според София – българи. Световната война раздели тази територия на три части, най-малката третина се падна на България, малко по-голямо парче – на Гърция, а лъвският пай – на Сърбия. Населението със силно национално самосъзнание мислеше да извоюва освобождението и обединението на разделената му на три родина с непрекъснати въоръжени въстания. Естествено, като дипломатическо представителство на страна, стояща извън тази борба, ние по никакъв начин не можем да се намесваме в тези работи,още повече, че правителството на Стамболийски беше силно антимакедонско, по-точно не искаше да дава основание на сърбите да се съмняват, че България подпомага движението за откъсване. Но не можеше да изпъди македонскитебежанци, нахлуващи със стотици хиляди, и да отхвърли едно сравнително мълчаливо самоуправление в присъединените към България македонски територии. Не можеше да попречи и на македонците да се чувствуват в България като у дома си, сред братя. Поради отличните си способности българите от македонски произход заемаха видни места в държавния, духовния и стопанския живот на страната.

Въз основа на казаното по-горе допирът с тях беше неизбежен, от това всъщност аз имах само полза, защото опознах един напълно различен, невероятно родолюбив и безкористен тип хора. В интерес на свещенното дело на родината си македонският революционер е готов да убива по всяко време, но също и мълчаливо да умре, едновременно иска да остане беден, голямата част от доходите си жертва „за делото” и накрая, може да пази тайна, което е едно от най-важните изисквания при такива организации.

Тяхната слабост беше партизанщината. Критикувайки от прекалено усърдие, неодобрявайки взаимно методите си, изведнъж повечето пробиха до ръководните постове, което пък означаваше не земни блага, а непрекъсната борба, безпокойство, мизерия и, така да се каже, сигурна смърт. Защото всичките им водачи (например Протогеров, Тодор Александров, Милев и др.) умряха от насилствена смърт при това не от вражи куршуми, а от братя с друга партийна окраска. По едно време всяка седмица убиваха хора по улиците на София, избиваха се не само помежду си, но избиваха и българи, ако те стояха на пътя на стремежите им за независимост. У дома два пъти се наложи да променяме неочаквано реда за сядане на масата при обедите ни, защото някои от гостите ни не бе дошъл, без да ни откаже: бяха го убили на улицата…

Александър Протогеров и Тодор Александров в офицерски униформи от българската армия (1915 – 1918 г.).

Македонците играеха малко ролята на „държава в държавата”. Само един пример: търговците, изкупуващи отличния македонски тютюн, отгледан в Южна България, мълчаливо плащаха „македонски данък” за всеки килограм тютюн на тайни пълномощници, които осигуряваха в замяна безпрепятственото и безусловно сигурното пристигане на тютюневите доставки, идващи понякога от много диви, запустели райони. Случваше се македонски агент да се представи на началника на някоя фирма за износ на тютюн и да иска незабавно да бъде изплатена значителна допълнителна сума, иначе лошо… и пр. Бедният директор плащаше, но съобщаваше за изнудването на българската полиция, която бързо залавяше и затваряше лицето. На следващия ден от македонския комитет веднага се обаждаха поверително на директора да оттегли доноса си и да освободи изнудвача, чието наказание да остави на тях. Директорът отстъпваше. След три дни изнудвачът, чиято глава за наказание е обръсната наполовина, с половин мустак и вежда, се появява при него, придружен от двама въоръжени македонци, и връща до последната стотинка взетата от прекалено усърдие, без да бъде упълномощен, допълнителна сума. Придружителите му предупредили директора в подобни случаи да бъде така любезен да се обръща направо към организацията: възстановяват реда по-бързо от официалните власти. Този още пресен случай научих от самия директор и го считам безусловно достоверен. Но и сам се убедих, че в така наречените македонски райони на България (където много ловувах) цари пълен ред, честност и сигурност. Ключът, бравата или резето бяха излишни, защото нямаше кражби. В отделни случаи в сферата на собствената си компетентност организацията наказваше с почти жестока строгост.

Това движение може да бъде оценено по различни начини, но не може да се оспори определеното уважение, което заслужават тези хора, които заради убежденията си понасяха не само най-големите материални жертви, но и умираха масово. Дочувам сега, че настроението е по-мирно, противоречията до известна степен са се изгладили, раните бавно зарастват. От сърце желая това на толкова изстрадалия смел народ.

Както казваше бившият ми началник Адам Тарновски, в дадения случай голяма роля в работата на дипломата може да изиграе спортът, неведнъж това ми идваше наум в официалната ми дейност. Така например, когато ние, унгарците, пристигнахме в София, членовете на свирещите определено първа цигулка легации и комисии на Антантата обикновено ни приемаха твърде хладно и много не искахада ни забележат. Първото ни по-сериозно „включване” стана чрез спорта.

Споменатият вече сър Елиот Колвин, научавайки от общи български познати, че съм ездач, ме помоли да го снабдя с няколко унгарски ездитни коня, по възможност от тези, с които би могъл да се надява на известен успех при участие в софийски конни състезания. Когато закупихме конете, той ме помоли да ги подготвя и да се състезавам с тях. Свети Георги се оказа милостив, тъй като още при първия опит сред многото участници аз спечелих голямото състезание на езда с препятствия, при това на гърба на един „семеен кон”, чистокръвния Блъф, отгледан у дома в Гьод от брат ми Гейза. Голяма изненада.

Там на място царят твърде топло изрази пожеланията си за успех и този всъщност наглед маловажен успех изведнъж даде голям тласък на общественото ми положение и така значително улесни официалната ми дейност. От спортна гледна точка имах голяма сполука и с първите ми служители, тъй като и съветниците (оттогава и двамата дипломатически представители) Андор Водианер и неговият наследник Арно Бобрик, както и военното аташе Йеньо Рускай и неговият наследник Ерньо Кьохлер бяха смели и старателни ездачи на препятствия и заедно спечелихме много добри награди. (На шега наричаха легацията ни К. В. G., тоест Königlich Benttene Gesandtschaft (Кралски ездачен отряд). Дано не казват по-лошо от това за унгарската легация!).

В няколко състезания яздиха и нашите английски и френски колеги, но най-добри резултати показахме ние, унгарците. По едно време смятах, че с юношеското конно състезание в Медьер през 1921 г. […] съм завършил състезателната си дейност, но трябваше да я започна отново и ми дойде добре! В България на четиридесет и две годишна възраст станах шампион (на препятствия), тоест през тази година аз бях спечелил най-много състезания. […]

Освен конния спорт също фехтувах и участвувах в много състезания по стрелба. Веднъж, доста след отзоваването ми от България, дойдох на едно състезание по стрелба, организирано в черноморския курорт Варна. След голяма борба между представителите на много народи аз спечелих първенството по стрелба, макар да бях най-възрастният състезател. Беше почти трогателно с каква топла обич, носейки ме на раменете си, празнуваха българските ми съперници, сякаш не бях чужденец, а бях спечелил първенството за тях. Особено мило ме приеха българските кавалерийски офицери (старите ми бойни другари), които дойдоха на коне за решаващата серия изстрели и окачиха на врата ми венец от цветя, украсен с цветовете на българския Жокейски клуб. Така ме носиха наоколо. Навярно тези дребни детайли са скучни за читателя, който не се занимава със спорт, но те спомагат да дадем достоверна представа за душевността на българите, за които се разпространяваше слухът, че са студени: сърцето им може да бъде спечелено, и тогава те се оказват много мили, верни приятели . […]

Унгарската колония в София, която наброяваше неколкостотнн души, беше обединена в две дружества: старото, от времето преди войната Софийско унгарско дружество, включваше буржоазните интелектуални елементи, а Унгарския работнически културен кръг „Петьофи”, появил се след Световната война, бе възникнал отчасти от политическите бежанци и до известна степен червени работници. Считах за едно от най-главните ми, бих казал, най-приятните ми задължения, да помагам на последното и да го ръководя в патриотична насока. Изхождах от това: да се стремим в чужбина да забравим вътрешнополитическите си пристрастия, да гледаме само на това, че сме унгарци, и да си подадем ръка.

Стремежът ми се оказа правилен, защото недоверчиво отдръпналите се от мене в началото работници после така се сприятелиха с легацията, че връзката с нас беше истинско удоволствие и сред сънародниците ми със загрубели ръце познавах не един сериозен и интересен човек, за чието искрено и безкористно приятелство и днес ми е приятно да си спомня. Разчувствуваха ме почти до сълзи, когато в деня на „Свети Стефан” ми направиха „изненада” – цялата организация дойде в легацията да изпее химна…

Събрах за тях унгарска библиотека (даже принц Йожеф подари книги), направихме футболен отбор, осигурихме си оръжие за стрелба в зала и организирахме състезания. Състезаваха се поединично и групово три отбора (Работническото дружество, Унгарското дружество и Легацията). Провеждахме вечери на културата, четения, сказки, двете дружества работеха често и заедно. Изобщо стремях се да създам колкото може по-жива връзка между унгарците с различно обществено положение. Най-после успяхме да издигнем и унгарско училище, което, естествено, посещаваше и моят син.

Всички тези усилия щяха да останат напразни, ако не ми помагаха трима отлични, въодушевени унгарци: служителят в посолството д-р Гейза Фехер – преподавател в Университета, който беше едновременно учен, дипломат, мъмрещ учител, помиряващ съдия и разбран съветник; другият ми помощник беше Исак Ердьош – търговец на машини, тогавашният председател на Унгарското дружество, по-топлосърдечен, трудолюбив, смел и жертвоготовен унгарец в чужбина от него не познавам, и накрая фризьорът Йожеф Брогли, този разбран и силно родолюбив майстор, който имаше твърде голяма роля за завръщането към националния трибагреник на разбуненото у дома и пребоядисано в интернационално работничество. Едва ли е необходимо дори да се споменава, че членовете на двете унгарски дружества бяха чести гости на легацията ни, помежду ни възникна толкова задушевна, вътрешна връзка, с която, струва ми се, и съпругата ми и аз можем да се гордеем.

Понякога в София пристигаха чужди, световноизвестни знаменитости, като например английския държавник лорд Нютон, голям приятел на народа ни, който ни почете, като дойде на обед у дома. От дългите ни разговори си спомням най-добре как изрази силната си увереност в победата на истината за унгарците, но „… за това са потребни много повече търпение и много по-малко речи…”

Годините минаваха; веднъж получих тъжната вест, че са ме преместили; трябваше да напуснем страната, която толкова бяхме обикнали заедно с нейния смел, трудолюбив и достоен народ. Заминавахме за Стокхолм. Помолих преместването ми да се отложи с един месец, тъй като принц д-р Йожеф Ференц и принцеса Ана възнамеряваха да дойдат в София, а аз държах ние да им бъдем домакини, защото бях поканил Техни Височества да пребивават в легацията…

Техни Височества останаха у дома няколко седмици и направиха посещения в двете ни дружества, изпита в унгарското училище и др., даже и една малка сказка в Работническото дружество. […]

Измина и този скъп месец. Техни Височества отпътуваха за вкъщи и дойде тъжният ден на сбогуването. Последен обед в селската вила на Негово величество Царя и на спирката. Освен колегите там беше и половината правителство, генералитетът, почти всички кавалерийски офицери, много-много българи и цялата унгарска колония, скъпите ми работнически приятели от детинство… Много трудно ни беше да тръгнем, та нали в България прекарах почти половината от служебната си кариера. Най-хубавите ми години останаха там заедно с голяма част от сърцето ми.

No Responses

Reply

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.