Спомените на ветеран от 31-ви Силистренски пехотен полк

Източник – „Ехо от войната“, Съставители: Константин Голев, Мариан Гяурски

От авторите: „За да постигнем максимална автентичност, навсякъде, където беше възможно, сме запазили особеностите на изказа  и с риск на някои да се стори скандално – дори ругатните и псувните„.

Христо Новаков Митев служи в 31-ви Силистренски полк. Сражава се в Първата фаза на Втората световна война на територията на Сърбия, където е ранен. Записът е направен в неговата къща в град Борово.

Казвам се Христо Новаков Митев. Роден на 27-ми октомври 23-та година в Горна Манастирица (Бел. съст. К. Г. Село Борово е образувано през 1948 г. от сливането на селата Горна Манастирица и Горазд. На 5.IX. 1984 г. селото е обявено за град.). Преди да ида в казармата, орях на хората нивите. Земеделие. Баща ми е железничар, пък аз ора на хората нивите.

Служих в 1-ва армия, 31-ви Силистренски полк, 1-ва дружина.

Офицерският състав на 31-ви Силистренски Пехотен Полк /Железен/

Най-напред, кат„ тръгнахме на турската граница, след Градетево Свищовският полк (Бел. съст. К. Г. 33-те пехотен Свищовски полк) откри огън срещу нас – не дават да се товарим. Ние сме овце, де да знаем къде ше вървим. Свищовският полк не дават да вървим, да се товарим. Къде ше се товарим, де да зная я, ний не знаеме. И зад Градетево отзад се върнахме, стояхме десетина дена, на лагер там. И стана 9-ти септември, майор Стоев го арестуваха и ний останахме пилета без квачка. И оттам поручик Ковачев пое.

И оттам като тръгнахме, слязохме у Цариброд. Кат„ слязохме у Цариброд, отидоха да питат населението. Те огън откриха от къщята, не ни дават да вървим да се товарим. И ний направихме лагер покрай реката у върбалака. Стояхме десетина дена ли, колко стояхме там? И сме надалеко от гарата. Де са се научили добруджанци, че те руснаците навлезли у Силистра и им закачали жените, вземали им добитъка, и цялата дружина събра палатките да се връщаме. По едно време доде един, един черен, с една кола ли беше, с какво беше, говори, говори, говори, какво говори не мога да ти отговоря. И си замина и ние стояхме, два дена ли стояхме? Там стоим и казаха ше вървим у Пирот охрана.

Обаче минахме през Пирот, минахме извън Пирот из един кален път, през нощта аз викам на школника: „К„во става, няма ли да…?” „Охо, откога минахме Пирот!” Минахме Пирот, и кат„ се отправихме по един път тъй, право на надолу – три-четири каруци, конски насреща, казват: „Пръскайте се вляво и вдясно, защото тук ще ви избият!” Доде се пръснем вляво и вдясно в гората, и една щука като дойде, немска. И ний се пръснахме наляво-надясно, залягаме.

Колко вървяхме, не мога да ти отговоря. Посрещнаха ни около 10-ина-15-20 души запасняци. „Всичко – каза – е избито, изклано тука!” Сърбите ги избили и изклали, значи, наш‟те хора, бяха запасняци там! И ние си продължихме, заминахме си нататък, те се върнаха, къде отидоха, мен не ме интересува. Ние като овцете си вървим. Вървим деня и нощя, вървим деня и нощя.

Паметник на 31-ви „Железен“ Силистренски полк
Надпис: Слава на героите от 31 Силистренски пехотен полк /Железен/

Една нощ, момче, как да ти отговоря, дъжда вали. Дъжда вали, тъмно, тъмно. Оттука чука, кат„ светне светкавицата, тогаз виждаме колко е високо, оттука поляна ли е, ниви ли, и там вече гора. И по едно време тръбата свири на почивка. Спираме се да правим палатки, да нощуваме. То тъмно, не се вижда нищо. Е, какво да е, няколко души изчакахме за чая, пихме чай.

Бях със Коста от Джулюница, плакахме да ти кажа (Бел. съст. К. Г. Плаче). Ама как? Вали, вали, няма, момче, всеки се сгънал ей там и стои. Платнището на гърба ти, раницата на гърба ти, всичко. И няма накъде, няма! Сутринта в 6 часа тръбата свири, пиеме по един чай, ставаме и тръгваме. Три деня и три нощя се вървим, къде отиваме – не знаеме.

По едно време минахме през една река – от тъз страна една вода излиза, като Лома (Бел. съст. К. Г. Вероятно Христо Митев има предвид река Русенски Лом), ама бистра, и се влива в реката. И ние през реката прегазихме, по камъчета оттук-оттам, оттук-оттам. Де напълнихме ботушите и фанахме право нагоре баиря. Туриха четири сандъка патрони на коня, коня легна, оставиха трима души да вардят двата сандъка, коня изкара двата сандъка. Ама сутринта, като тръгнем, ча-а-ак по вечеря излизаме горе. Колко е далеко, не мога да ти отговоря.

Излязохме горе, в една овощна градинка ли беше, е-е-е там една къщичка, там една къщичка, там една къщичка. И направихме палатки там, дето ни казаха. Викам: „Дай да отидеме да искаме малко сенце на тъз бабичка?” Да си подложим у палатките. Леле-мале-е-е, тя, като излезе, една такава пълна, кат„ взе да вряка. „Коста, дай да се връщаме, щото инак ще ни пукнат, тук ще се умиришем!” И се върнахме, и стояхме там седем-осем дена ли, по-малко ли беше, съобщават: „Пета рота да се стяга да върви да разузнава!” И ние овесихме носовете.

31-ви Силистренски пехотен полк навлиза в населено място под звуците на полковата духова музика.

Дойдоха да събираме палатките, съобщават: „Пета рота остава!” И ние се фанахме мъжко хоро да играеме, въпреки, че припръсква дъжд. Почнахме да играеме мъжко хоро, доде изиграеме мъжкото хоро съобщават: „Пета рота да се стяга и да заминава!” И ний земахме палатките, слягваме долу, ама далеко, далеко, сутринта в 9 часа ли беше, не мога да ти отговоря колко…

Минаваме през една гара. Както е с четири коловоза, всичко изгоряло, момче – четири санитарни влака изгорели! Всичко на ей тъй станало! Някои от наш‟те ровят с едни пръчки, намират е такива ножички и за к„во, ше ги пъха у гъза си?! И кат тръгнем пра-а-аво нагоре, слънцето прегрява. Един по един, един по един. Десет метра и сядаме, вървим и сядаме, вървим и сядаме – излязохме го-о-оре на върха, до германците. От тук, до онъз къща има-няма, сме ги наближили. Толкоз трябва да има.

И има едно дръвче, седнаха малко, е тъй на сянка, имаше един бай Михал, казва: „Аз от тука не мърдам!” Ротният командир вика: „Бай Михале, срамота е – казва – недей разколебава ротата!” „Ами – казва – аз не мърдам от тука!” Колко го виде ти, толкоз и аз. Не може, момче, щом си тръгнал – трябва да вървиш! Назад нема! Оставихме го! Не знам какво става, ний си продължаваме. Ний си продължаваме. Не го видехме с нас вече нагоре, не знам! И командира, нали с назе, той ни води.

Изскочи една дядка с едни мустаци,  носи  три присада (Бел.ред. Вид едра сочна круша) –  видях  ги присадите  –  да ядем.  Каза  ротния командир: „Дядо, не става тъй! Ще ги ядеш, тогаз…!” Може да са инжекция, де да го знаеш! Яде дядото, няма. „Дядо, я – казва – върви горе, я немците там ли са?” Ама близко сме вече, трябва да има тук до дувара ей тъй. Бяхме е толкоз. Отива дядото, те отстъпват от там.

От по-ниското отсъпват ей тука, на по-високото отиват. И ние излязохме там, ама навсякъде минирано, момче! Навсякъде минирано! Настанихме се, вървиш само по тяхната пътека.

Смрачава се, ротният командир събра школниците и вика: „Трябва – казва – да се отделят момчета да вървят да разузнават!” Е-е-ей, кат„ ми казаха името – загубих конците. Тъмно вече, ний сме на корусуртанък балкан, гора голяма! Свищовският полк оттатък. 46-ти полк действа по-надолу (Бел. съст. К. Г. 46-ти пехотен Добруджански полк). Войски много. Е-е-е, кат„ ми каза името, няма къде! Аз не се крия, момче! Кат„ тръгнахме осем души и школника девет – заплакахме всички!

Влезеш в гората и не се връщаш! Непознато място, минирано навсякъде. Школникът Страти Илиев, Бог да го прости, го убиха в Косово поле, после го убиха. И като слязох в гората, отдолу стоят Цветан Маринов и един дядка Георги – в обоза беше, пък после го пратиха при нас във взвода, сигур някой наш човек са паднали отзад, не мога да ти отговоря.

Разузнаваме ние в гората, те тръгнаха по тяхната пътека, дет„ са вървели германците, за по нужда. И са открачва една крачка настрана – те са на пътеката точно – и тоя, дядо Георги, стъпва на мината. И го изкопава целия. Изгърмя, ние го чухме като каза: „Ох, децата ми!” И край! Тя го изкопа, тя го пръсна! Пък Цветана едно парче тук го удари, по врата (Цитат на Х. Митев: „Даже мен кат„ ме закараха в болницата у Пирот, кат„ ма гипсираха – лежа, по едно време той отваря: „Хри-Хри-Христо – той малко тъй заеква – какво правиш тука, бе!?!” „Ами – рекох – квот„ правиш и ти тука!”).

И ний си продължихме. Оръдията бият, момче! Оръдията постоянно си бият там, ние вървим под оръдията. Като отидохме, залепнахме на пръстта на окопите, ама то тяхното нагласено. Немски окопи, нагласено! Два метра ли беше, три метра ли, тъй  като изхвърлили пръста, ама то нагласено.

И ние като залепнахме, виж к‟во нещо е?! Един снаряд кат„ падна от таз страна – един от таз страна – аз станал съм пръст и чукани, загубих ума и дума. Един снаряд пада от тука и школникът се обажда, че сме там – оп, двама души се показват. Школникът казва: „Щом се покажат хора, автоматично трябва да се открие огън, щото там оставаме!” Като открихме огън и ги прерязахме двамата души.

Един кат„ се показа, с едно бяло брезентово кепе – ръчна бомба хвърли по нас. И бомбата падна между школника и Йордан Бабата, имаше един от Силистра. Школника зашеметен, на Йордана каска, канче, картечница, всичко натроши и едно парче го удари. Кат„ каза школникът: „Назад!”, тъмно вече, не се вижда. Гора.

Аз затулям носа да не дишам, да не ме чуят. Ама съм легнал в един околоосен път, дето вървяло колело, водата шопурка. И аз съм легнал там. Кат„ казаха: „Квак-квак-квак-квак-квак” онез картечници, ако бяха хвърлили малко бомби и там щяхме да останем! Те бият, косят, косят, ние сме близо до тях. Слягаме долу, бутаме се един по един, един по един, ама кално, мале-е-е. Слягаме долу, школникът заплака, че е зашеметен, не чува.

Бойци от 31-ви пехотен полк отдъхват в затишие между две битки.

Един по един вървим по една пътека, ама не се виждаме, момче. И който върви пред мене, се спъва в една тел. И вика: „Нойко, прескочи телта!” (Бел. съст. К. Г. Съкращението произлиза от бащиното име на Христо Новаков Митев, което е използвал в казармата като фамилия). И аз прескачам телта, колко след мене и бомбата изтрещя. Тя била със закъснител, инак щяхме да отидем всички на кино. И излязохме на наш‟та позиция горе, понастанихме се кой къдет„ си е бил.

Сутринта у четири часа отиваме да атакуваме. Заемахме първата позиция – те нарочно я отстъпват. Земахме втората позиция – близко сме. Аз като кажа, е тъй, виждам им шапките. Близко сме! Ама щом се надигнеш – там оставаш. Момчета, които са ходили по градини (Бел. съст. К. Г. В края на XIX и първата половина на XX век българските градинари са били високо ценени в Централна Европа, особено в Австро-Унгария и създадените от нея след Първата световна война държави. Това води до емиграция на голям брой български градинари в тези страни, особено в Унгария.) из Чехия, Унгария, долу-горе знаят немски. И казват какво приказват там.

И по едно време съобщиха от Трета дружина, Трета рота подпоручик Иванчев бил в трудовите войски и се прехвърлил в 31-ви полк (Бел. съст. К. Г. 31-ви Сислистренски полк е полкът на Христо Новаков) и иде при нас. Пред поделенията иде на помощ да ги отблъснем. И пращат човек да им каже да мълчат, да не се чуват. Двама души се обличат, германци ли са, българи ли са, с български войнишки дрехи. Откриват огън и ги избиват до крак, само ротния командир с подпоручик Недев и 5-6 души излязоха при нас. Всичко под ножа! Ротният командир плаче, няма ги, всичко е избито. И ние се оттеглихме. Кат„ се оттеглихме, сутринта отиваме – няма нищо, всичко изчезнало.

И продължихме там, отидохме насреща, атакуваме пак. Те се окопават на друго място. От тука е-е-ей там отиват. Отиваме, атакуваме, ротата. И стоим, близко сме до тях, аз като открих аз огън с картечницата… Е-е-ей, момче, като ни зажулиха с минохвъргачките, ума и дума нема! Бият хората, не си играят. То туй им занаята, то туй им професията.

Аз съм залегнал ей тука, като открия огън – не е за приказване. Зад мене имаше едно момче от Крушево, на десетина метра ли беше, по-близо ли, по- далеко, не мога да ти отговоря, и последната мина се чу до последно като прави „У-у-у- у” и пада точно на ръката му. Без да експлодира и му отрязва ръката. Ако беше експлодирала, ние щяхме да хвръкнем във въздуха.

Школникът ми вика: „Нойко, открий огън, да се оттеглим ние!” И аз, като открих огън – да могат тия да се дръпнат малко назад. Кат„ се дръпнаха те малко назад, те бият, картечници косят. И аз бях зад един чукан ей тъй – косят! И кат„ се обърнах назад, да видя или помощник-мерач или подносвач да ми помогне – няма нищо, момче. Всичко избягало надолу и аз га се обръщам, ме пронизват в ръката. И тука счупено.

Старите хора казват: „Ко можеш да бягаш, ше бягаш! Там нема да стоиш!” То стръмно, ей тъй. Колко съм стоял, момче, не мога да ти отговоря. Ама дойдах на себе си тъй – много ме заболя. Надигнах се, земах картечницата, земах и сандъчето тъй на ръка… Е-е-ей, мама кат„ дойде в болницата, плака – гащите ми дупка до дупка, тука! От куршумите. Те горе косят. Дупка до дупка, един не ме закачи у крака. Да не одиш там! Бий народа.

И там кат„ ме раниха, слязох долу. Пратиха четирима души на носилка да ме носят. Т‟ва става в Сърбия. А нататък, де да знам къде, то балкан голям. Ние се по чуките ходим. Балкан там. Прати ротния командир четирима души на носилка да ме носят. Рекох: „Не ща! Двама души да ме прегърбят, а инак съм здрав, мога да вървя!” И кат„ ме смъкнаха долу, Пурето (Бел. съст. К. Г. Негов съселянин) (Пурето е планинска артилерия) приказвал с мене, не можал да ме познае. „Ти нищо не личеше – казва – бе, човек! Кален, мръсен, опушен. Нищо не личиш, нищо не личиш!” Един бъзовчанин мен кат„ ме кара, онез ги туриха отзад, пък мене ме туриха при шофьора. Не са дава вода, на ранен човек вода не се дава!

Те тъй, момче, да не одиш там. Да не ходиш там. Мен ме закараха в Пирот, та ме гипсираха. Оттам ме пратиха в Пловдивско, в Садово. В Земеделското училище, направено за болница. Е-е-ей, секи ден е пълно с жени с черни кърпи, си търсят мъжето. Ужас, ужас! Ужас! Майка там додоха. Туй момиче (Бел. съст. К. Г. Става въпрос за медицинска сестра) от Пирот, дет„ ме закараха с камионите, с влака ме придружава, същото момиче придружава баща ми и майка ми. И то ги довежда при мене горе на етажа. Идват, не можаха да ме познаят. Майка вика: „Мале, тоз ли е Христо?!” Ама няма нищо, бе човек! Няма нищо, бе! Гладен, бе, гладен! Някои рекоха: „Такива кюфтета ти носят!” Няма, бе!

Ний кат„ бяхме в болницата, туй си приказвахме с едно македонче – Колето, Колето. Ама малко, колко годишно е било? Одили 3-4 пъти да го викат да върви с тях из гората, партизанин да става. „Майка – казва – не ме пуска.” То малко. „Дойдеха – казва – искат да ме убият, щом не ща да вървя в гората. Майка – казва – ме пусна. Щом не отивам, ше ме убият” – казва. Ама партизани. „И аз тръгнах с тях…” И куршума кат„ го е ударил на крака му, кокалчето го няма.

Колето беше при мене. Булката му от Пловдивско, Оризово. Една хубава, бяла. Той там на градина беше и там се оженило. И вика: „Мен ме е страх!” То и мен е страх, ама аз де на майтап, де наистина, понагълчавах го малко, на жената, де. Ама той не ми се сърдеше. И тука му скъсана страната (Бел. съст. К. Г. Христо Митев има предвид, че е уцелен е в бузата). И се скрил в една долина, в Сърбия. И го намират на третия ден. Там скрил се, то го срам момчето. То не е шега работа. И го закараха там в Садово в болницата. Скъсана му страната. Цапнал куршума и скъсана, и го докараха в болницата. Не можаха да го спасят. Инфекция, главата му станала ей тъй, и умира момчето. И го докараха тука. Кольо Николов Колев. Бог да го прости Кольо Николов, се до мене беше, е тъй се строяваме. Едно до друго бяхме! Едно до друго се строяваме.

Кат„ бях в Садово у болницата, инак съм здрав. Гипсиран съм. Одя, там народ много, момче. Народ много. Докараха един път – десетина души ли, петнайсе ли, дванайсе ли, тринайсе ли (до десет-единайсе ги четох, кат„ ги носеха) – германци на носилка. И на третата нощ ги нахвърляха на един камион, кат„ стока дърва и ги откараха и ги избиха. Абе, де да знам аз кой ги изби?! Фърлят ги на камиона и ги карат. И ги изкараха да ги избиват, и кой ги изби не ме интересува вече. Германци докарват, войници на носилка. По конвенция няма, не трябва да ги избиваме. По конвенция. Паднал си пленник, ние сме длъжни да те лекуваме. Обаче – избиха ги. Ами че как разбрахме? Хвърлят ги кат„ снопи дърва у камиона и те пищят, и ги откараха, нощеска къде ше ги закарат?

В болницата стоях един месец и ме изписаха. Стоях си тука, колко –  един месец. С ръкавица ходех. И кат„ си отидох в Силистра, зачислиха ме в домакинска рота. И кат„ се върна бойният полк, ми дадоха добитъка да издам и след туй ме зачислиха пак в същата рота, с 24-ти набор. Командира на полка казва: „Няма нищо да правиш! Само ше ги командваш отподир. Кат„ правят учения 24-ти набор, ги наблюдавай! Няма да лягаш, няма нищо!”

Векиларчев (Бел. съст. К. Г. Полковник Димитър Христов Векиларчев е роден на 16.IX.1897 г.в Кюстендил. Завършва Военното училище през 1919 г. и е произведен подпоручик на 1.I.1919 г. Полковник е от 14.IX.1942 г. Командир на 31-ви пехотен Силистренски полк от 1943 до 4.XII.1944 г.) беше командира на полка. И след туй Векиларчев възрастен, го пратиха в София, дойде Ботев (Бел. съст. К. Г. Полковник Никола Стоянов Ботев е роден на 14.II.1896 г. в Самоков. Завършва военното училище през 1920 г. и е произведен подпоручик на 4.X.1920 г. Подполковник е от 3.X.1942 г., а полковник от 1.I.1945 г. От 4.XII.1944 г. до края на войната е командир на 31-ви пехотен Силистренски полк.). И той изкара до край.

Полковник Никола Ботев. Юли 1947 г.

Аз кат„ ме раниха, стоях тука малко, когато ме пуснаха от болницата, и си отидох в Силистра. И кат„ се върна бойния полк, командирът на полка, като се уволнихме, плака кат„ дете. Ама как я мислиш, 23- ти набор беше пълен полка, пък се уволнихме една рота (Бел. съст. К. Г. 31-ви пехотен Сислистренски полк е полкът, дал най-много жертви във войната – 507 души.). „Де са – казва – 23-ти набор, полка беше с 23-ти набор, де са?! И мятка пелерината, доде се затулим с кораба. Мятка пелерината, кат си тръгваме, качваме на кораба, кат„ се уволняваме. Мятка пелерината и плаче човека. „Къде е – казва – 23-ти набор?!”

След войната какво работих? Правих тухли, да си направиме къща. И след туй 48-ма година почнах у железницата, до 83-та година у железницата. И там се пенсионирах.

Т„ва е мойта рота (Бел. съст. К. Г. Показва снимка.). Гледай сега – ей го къде съм аз, а ей тук е Ангел Янакиев от Иванча, те го убиха. Убиха го у Сърбия, двата крака счупени и ръката счупена.  Карат го с линейката, и кат„ дават зор, го оставят в линейката. Нападат, нападат. Кат„ не избягаш, ше те убият. И четвърта рота кат„ минава, го намерили у тръните хвърлен. (плаче) Надупкан. Сърбите го надупкали и го хвърлили у тръните. На сърбите да не попадаш на ръцете! Ужас! Аз съм ходил у тях, момче! Отбивам се в Иванча, един мъж ма заведе у тях. Баща му и майка му чакали да се върне, обаче те умряли. А сестра му гледа на ТКЗС-тата пилета. И рекох: „Ше й кажете, че Ангел е убит!” Те чакат да се върне. „Ангел – рекох – е убит!”

А ей тоз – Павел се каза – той е добруджанец. И когато освобождават Добруджа, той е бил малък. Учи в България и става школник. И ни беше школник в Силистра. А ей туй – Васката от Елена. Рекоха, богаташ е бил баща му. Като излезнехме у Силистра градска отпуска – все ни черпеше – имаше едни шоколади, черпеше. И него го утрепаха. Стана школник – убиха го. Ами че гледай сега: тука има-няма половината ги няма. Избити. Ангел е убит, ей тоз също, Павел има отлюпена капачка на главата. Ранили го в главата, отлюпен чак. Отлюпен! Една година, срещнахме се с него, обаче вече не го бива човека. Да не одиш, момче, там! Да не одиш там!

А Калев, той е жив. Той е ротен фелдфебел на ротата. И тъй нататък, и тъй нататък, и тъй нататък. Да не одиш, момче, там… Да се чува! Да не се вижда, момчета! Христо Иванов, той е от Габровско, той е жив. Тука е моят ротен командир. Ей го ей тоз в средата – Трендафилов. Той е от Силистра. Още първата атака го убиват. Ша ни води. Той ни води. Бог да го прости!

Знаменосецът на полка Цоньо Шиндров
Знаменосецът на полка Цоньо Шиндров

А, че един, да ти отговоря ли? Един доде поручик – Костадинов. Откъде дойде, не знам. Школникът вика: „Господин поручик, ама изчакай малко, бе!” Наредил шмайзера и ще върви. Бе, изчакай малко бе, абе не става тъй, бе! Пък те немците – тука двама души и от тука двама души – правят засади. И той, като тръгна да върви, тука ей го, догоре отиде ли, не отиде ли, кат„ го зажулиха, и ние избягахме назад. Бият хората, не си играят. Ше изчакаш, те се оттеглят.

На едно място са ни спрели и си приказваме всички. Дойдоха към десетина- двайсе души ли, трийсе ли, сърби ли са, македноци ли са – сопола му потекъл, кой каквот„ намерил обул, кой как намерил облякал, ама шмайзера и лентата с патроните на гърба му. „Ше пуцаме – казва – ше пуцаме!” Школникът вика: „Момчета, ей тука по туй дефиле, по поляната, по дефилето, и ше ги стигнете, и ше ги избиете!” А те направили кош и един не се върна, момче! Един не се върна! Ако бяхме отишли, един нямаше да се върне. Как я мислиш? Никой прошка не ти прави! Двама поручици сменихме – Трендафилов отначало ми беше, Бог да го прости. Аз му зная къщата в Силистра къде беше. И после тоз Костадинов дойде. Дойде и кат„ ме раниха, не знам вече по-нататък.

Знаеш ли, мене през нощта като ме поставиха на пост в един шубрак, плакал съм, Тошка. У шубрака съм на пост, раницата на гърба, шмайзера у ръката ми, всичко клекнало, стои. Парола, още я помня: „Камбанка”. Нощеска ротния командир обикаля: „Кой ти е парола?” Как я мислиш ти?! Може да дойдат, да нападнат, да ни избият там, както Кънев (Бел. съст. К. Г. Негов съселянин). Седнали за секунда да починат, а пък то имало у папуренцата скрити германци, скачат и ги избиват до крак. Е туй е. Кат„ има да почиват, човек трябва да има винаги на пост. Не може.

Сърбите дали ни пускаха да нощуваме? По техните къщи? О-о-о, момче, слушай сега, много рядко се случвахме по техните къщи. Ние повече бяхме по балкана. Даже на едно място у Сърбия вървяхме по шосето и спряхме на почивка. Два дена ли стояхме, не мога да ти отговоря. Е тъй малко сме на високо от шосето и вървят ротите от другите полкове, вървят.

Ами кат„ стояхме, Коста, баща му газда бил у Сърбия навремето и Коста знае долу-горе сръбски. И там секат попурицата из дъно и се събират да я белят, да оставят за добитъка изглежда. И тъй под път, ей тъй са отдолу. И ний отидохме с Коста. Ний слягаме отдолу под шосето при тях, те белят – снахата, младежа и дядото – белят кочаните. И аз стоя отстрана, те си приказват там по сръбски, дадоха ни сирене. Хубаво ми се яде, ама аз като видя как го вадят от меха, викам: „Коста, да го фърлиш туй!” Той го изяде.

Мирно население нямаме право да го закачаме. Никой няма право. (Цитат на Христо Митев „Даже аз 70-та година от жълтеница лежах у болницата, от Новград имаше един дядо Георги Авджийчето, 12-та-13-та година се е бил във войната. И кат свършила войната казва: „Изкараха 20 души и ги избиха кат кучета!” Те не са се занимавали с войната и боя, а занимавали са се с мирното население, жени избивали, и бременни… В Сърбия едно време, 12-та – 13-та година.”) Никой няма право с мирното население да се бий! Т‟ва е строго забранено! Нямаме право да се занимаваме с цивилните. Боя си е бой. А то боя става по балканите, не става в селото.

Офицерите ли? Как да са се държали? Ами че напреде вървяха, че ти кат„ не вървиш напред ми, аз къде ше вървя? Нали затуй е ротен командир той. Той, нали ти казвам, поручик Костадинов кат„ дойде, школникът му вика: „Господин поручик, изчакай малко, бе!” „Йок, ше вървим!” „Абе, не може да стане, бе човек, изчакай малко!” Те ше им дойде деня, те ше си отстъпят. Ама двама-трима остават и чакат, и бият, хората. Не пускат напред. Ама ние първия път като излязохме горе на позицията, катушкара, дето носи телефона, оттука на 20 метра, заспал го нацелил, както с катушката (Бел. съст. К. Г. Макара за телефонна жица, която свързочниците носят на гърба си.). Никой не знае откъде стреля, само грацмуля му откъснат. Ами е – а разбери! Няма да разбереш!

Март 2012 г. Ветерани от 31-ви Силистренски пехотен полк /Железния/ почитат 67-та годишнина от Дравската операция (6-24 март 1945 г.)

А, друго забравих да ви кажа. Тука, като излязохме най-напред на фронта, на кота 800 като излязохме, гората пресечена, цялата гора! Изкрай, докрай, да не дават тъй отгоре да минат войска. И ний като влязохме в гората, да вървим горе да се биеме, Коста, тоз„ дет ти казвам, от Джулюница, и едно Георги, да носи триногата. Добруджанци с Коста. И едно малко, отлагано, отлагано и с нас служи, туриха го с Коста, да му подава мините. И те кат„ минават просеката, без да се покрият, германците ги наблюдават отгоре, с бинокъл ли с какво ги наблюдават. И Коста, кат„ турят минохвъргачката да откриват огъня, да ги бият горе, и онез ги гледат. Пускат първата мина, пада точно на минохвъргачката. И на Георги му счупени и двата крака, и тука рамото  му  издънено. 

Ний кат„ се връщаме  назад, абе чувам в гората някой вика:„Помощ!” – ей, кой мисли за тебе, бе момче? Някой зел да ми разправя… Бе, никой не мисли за тебе, бе! И  кат„ каза по едно време „Пета рота, помощ!” Ама  рекох: „Чакайте, бе, тоз човек е от наш‟та рота! Чакайте да идем да го земем, бе!” Айде, уйдисаха ми на акъла двама-трима души. Тъмно, тъмно, момче! Не знаеш какво ше те сполети! Тъмно! Земаха го, моли се момчето. Е туй рамо издънено, тука и двата крака счупени. Туриха го на платнището, тъмно става, момче, тъмно става в гората. Стана сто метра до наш‟та позиция и го оставихме.

Отидоха сутринта – охо-о-о, той се вцепил човека. Ами що?! Ти си ми мил, ама аз съм си по-мил! Ама няма никой, бе! Де да знаеш отподир какво ше дойде! Всеки бяга, бягаме на наш‟та позиция. Той умря, там го оставиха, там го фърлиха, къде го фърлиха, не знам! Там, хвърлиха го, там му изкопаха някой от санитарите, някой трап и… Де ше го носиш?! И когат„ се уволняваме, баща му на кораба. И ние му разправяме – как плака, не е за приказване!

Войниците по между си как се държаха? Много добре, да. Много добре.

С офицерите как се държахме? Ами както у казарма. Ами ти кат не слушаш, няма къде. Ама слушай, бе, момче, ти си младо момче – ти си ротен командир, пращаш ме, аз като не ме е страх от тебе, ше кажа: „Прати тоз, що пращаш мене напред?!”  Тъй ли? Ред, дисциплина! Щом се обадиш, тегли ти куршума човека и пет пари не ти дава! Убит във войната. Е, при мен не е ставало. Не може да откажеш. Не може да откажеш.

Аз така, кат„ ни отделиха седем-осем души с школника Страти Илиев, Бог да го прости, уж се държеше, държеше, пък сълзите му кат„ мене ей тъй – слязоха до долу. Как я мислиш ти? Да влизаш у гората, минирано навсякъде, и кат„ тръгнем тъй да вървим сред гората – смрачава се вече. И седна на един чукан школника и ний покрай него налягахме, и разправя какво ше правиме там. Кат„ каза тъй: „Гледайте мината къде е!” Помежду краката му, зад една чука. Каза: „Те къде е!” – турена мината и затрупана малко отгоре. Те знаят, че зад чукана ше се скриеш. Ше залегнеш зад чукана и отиваш. И тъй нататък. Бог да го прости, Страти Илиев, Бог да го прости, е как беше свикнал с нас – Коста и аз на едно спяхме. На едно спяхме, Бог да го прости. Той от сръбската граница, от къде, от кое село беше, на едно спяхме – при нас. Школника Страти Илиев. О, на Косово поле, бяха го произвели поручик – замина. Ами надига се да стреля и куршума го цапва у сърцето, и на място остава. И там.

Дали сънувам? Дали имам спомени? О-о-о, момче, о-о-о, момче, даже нощеска не съм спал. Нощеска съм помислил какво ше ти кажа аз, всичко трябва да ти обясня, да ти кажа. Колко години – кат„ се събудя, все за туй сънувам.

Интервюто проведоха Константин Голев и Тотю Манев.

Reply

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.