Спомените на немския офицер Хайнц Кюн за ВСВ

Част 1

– Казвам се Хайнц Кюн. Роден съм на 15 август 1920 г. в град Варнсдорф (Днес в Чехия), недалеч от Глаухау в провинция Саксония. Аз съм второто от общо четири деца, от които едното дете – по-голямата ми сестра – умря още в ранна детска възраст и не я помня.

Баща ми – Ото Кюн, е участник в Първата световна война, която за него приключи в британски плен. Малко след моето раждане родителите ми се местят в Дойцен близо до град Борна. Баща ми, който по специалност беше формовчик, нае в Дойцен работническия стол към рудник II. Майка ми – Лиди Кюн, с моминска фамилия Томас, беше готвачка по професия и готвеше за работниците, а когато ръководството на мината имаше делови посещения, тя подготвяше отделно специално меню за мениджмънта и неговите гости. Ролята на баща ми беше предимно административно-управленска: той се занимаваше със счетоводството, персонала, взаимоотношенията с доставчиците и т.н. Чрез фирмата на родителите ми се запознах и с бъдещата си съпруга: баща ѝ – месар от Дойцен, беше един от бизнес партньорите на баща ми.

Заради добива на въглища нашият регион процъфтяваше по това време. Мнозина баварци се преселваха в нашия край – при тях върлуваше безработица. Докато сега е обратното – нашата младеж се заселва в Бавария в търсене на препитание. Преди, където и да обърнете поглед в околностите на Дойцен, можеше да видите множество рудници, в които кипеше оживена дейност. Днес – това е пустиня, всичко беше затворено и не остана нито едно минно предприятие.

– Кои спомени от детството са се запечатили в съзнанието ви?

– Родителите ми работеха по цял ден. За нас се грижеше гувернантка, която беше роднина на майка ми. Ние, децата, имахме пълната свобода да играем и да се забавляваме, така както пожелаем.

От 1927 до 1935 г. учех в народното училище (срок на обучение 8 години) в Дойцен. Така се случи, че не станах пимпф (Pimpf  – съкратена разговорна форма на Юнгфолк, младшата възрастова група на Хитлерюгенд, в която членуват деца между 10 и 14 години). А в Хитлерюгенд постъпих по-късно, когато бях в град Гейер (Рудните планини). Там учих две години – от 1935 до 1937 г. – в I средно училище за комунално-битови услуги.

Обучаваха ни за чиновници в местното управление, които оперират в широк спектър от области: спестовни каси, общински бюджет и финанси, данъци, офис работа и др. Мнозина от нашите преподаватели бяха офицери от СА (Щурмови отряди, военнизирани формирования към НСДАП), естествено с не толкова високо звание – унтерфюрери. Членството в Хитлерюгенд беше задължително. В училищата в СССР вие имахте пионери и комсомолци, нали? А ние в Германия имахме Юнгфолк и Хитлерюгенд.

Пимпфове по време на обучение по строева подготовка.

В периода 1937 – 1938 г., след като завърших средното си образование, работих една година в общинската администрация на Дойцен. Моите отговорности бяха широки – от данъците до редактиране на местната хроника. Именно тук започна връзката ни с бъдещата ми съпруга. Аз се познавах с нея още от деца, но се сближихме точно тогава, по време на съвместната ни работа в администрацията на местната власт.

Едно от любимите ми занимания по време на безгрижната ми младост бяха туристическите походи. С моя най-добър приятел, с когото седяхме четири години на един и същи чин (по това време неговото звание в Хитлерюгенд беше камерадшафтфюрер (kameradschaftsführer), и други момчета се скитахме из цяла Саксония. Живеехме на палатки, а храната си готвехме на лагерния огън. Спортувахме много, за разлика от младежите в днешно време. Освен това членувах в местния гимнастически клуб «Turnverein» – тренирах лека атлетика: бягане на 200 и 100 метра, скок на дължина.

– Как се отнасяха родителите ви към националсоциалистите?

– Баща ми им симпатизираше, заради което през 1945 г. комунистите го изгониха от работа, конфискувайки шестдесет хиляди марки – всички семейни спестявания, уж че са били придобити за сметка на военнопленниците и остарбайтерите – пълна глупост! Нямам представа колко бяха работниците, които извършваха принудителен труд, но баща ми хранеше всички заети в производството на мината. Между другото, не след дълго време той отново работеше: сред комунистите не се намери нито един, който да е способен да организира храненето в работническия стол. Така че той запази общественото си положение и при новата власт. Наложи му се да пътува интензивно, за да възстанови прекъснатото след войната снабдяване с необходимите суровини. При едно от тези пътувания до една пивоварна фабрика той загина в пътно произшествие със своя мотоциклет. Това се случи през 1949 г., точно преди Коледа.

Хайнц Кюн
– Какво означава, че е симпатизирал на националсоциалистите?

– Баща ми не се интересуваше от политика, но за хора като него – с повече или по-малко солидна позиция в обществото – членството в партията не беше безсмислено, дори бих казал беше задължително. Нима в ГДР беше по-различно? Така че той членуваше в НСДАП, плащаше си и членските вноски. В това отношение той беше като всички останали. Днес се спекулира постоянно за тогавашното време – човек би си помислил, че половината немци са били противници на националсоциализма. Всичко това е лъжа. Хитлер беше обичан от народа, той беше изключително популярен. Особено го боготворяха жените. Хитлер ликвидира безработицата още преди войната. Той наложи преразглеждането на Версайския договор – всички германци бяха на мнение, че с тази гавра трябва да се приключи.

Веднъж се понесе слух, че Хитлер ще мине през нашето населено място в маршрута си от Лайпциг до Мюнхен. Целият Дойцен, от бебета до старците, се струпа на гарата – това беше истински всенароден празник. Когато влакът се показа, избухна всеобща суматоха! Хората, скандирайки поздрави, размахваха ръце като луди и плачеха. Никой така и не зърна Хитлер, но това нямаше значение, всички бяха доволни: ТОЙ посети нашия край. А в днешно време? Който и от сегашните политици да ни посети, надали и един човек ще го посрещне на гарата.

Във Вермахта постъпих доброволно: искаше ми се да отбия службата си възможно най-скоро. Никой, както и аз, не предполагаше, че ще избухне война и военната повинност ще се проточи в продължение на дълги години. Първата стъпка към военната служба беше Имперската служба по труда (RAD), в която бях призован на 4 април 1938 г. Служех в част 3/83 – езерото Вирхензее близо до Франкфурт на Одер.

Без съмнение RAD беше учреждение, което беше полезно: младежите се откъсваха от улицата и се ангажираха в общественополезен труд. Във Вирхензее работихме в селскостопанската хидромелиорация – отводнявахме блата. Друго, което ни беше поставено като задача, беше събирането на борова смола, използвана в химическата промишленост. За целта по стволовете на боровете със специални ножове се правеха разрези под формата на рибена кост. Паралелно с физическия труд преминавахме първоначално военно обучение, но на него не се наблягаше особено. За сметка на това на спорта се отделяше голямо внимание.

1940 г., Подготвителен лагер Дагебюл, Германия. Тийнейджъри, служещи в RAD, се отправят на работа.

Обикновено срока на службата в RAD беше до шест месеца, но поради обилните дъждове бяхме задържани за един месец. Участвахме в прибирането на картофи близо до Франкфурт. Полетата бяха покрити с 30-40 см воден стълб, така че спасяването на реколтата беше едно полезно дело.

– Какво звание имахте в RAD? Форман ли (съответства на ефрейтор)?

– Не, обикновен арбайтсмен (съответства на редник). Но в интерес на истината, тъй като знаех да работя на пишеща машина, както и да стенографирам, по-често ме използваха в щаба, отколкото на полето. Докато момчетата превиваха гръб, аз преписвах доклади. Командир ни беше оберстфелдмайстер (съответства на капитан) Конопка от град Беесков.

През зимата на 1943 г. го срещнах случайно близо до Изюм, в Украйна. Бяхме трима, които се измъквахме от обкръжение. Бягахме из зеленчуковите градини, стараейки се да избегнем куршумите на преследващите ни. Един от нас – фелдфебел – го улучиха и останахме само двама. Спаси ни това, че руснаците, които ни преследваха, забелязаха наш обоз и търсейки храна, се отдадоха на грабеж. Докато тършуваха в каруците, разхвърляйки вещи в различни посоки, ние офейкахме. Едва стигнахме до нашите и някой ме потупа по рамото: «Кюн, какво правите тук?». Обърнах се и що да видя Конопка. Не можах да го позная. Но тогава не бих могъл да позная и собствената си майка. Бях толкова изтощен. Вир вода от пот. Очите ми се навлажниха.

На 25 октомври 1938 г. службата ми в Имперската служба по труда приключи, а още на 18 ноември облякох войнишката униформа. Служих на няколко километра от вкъщи, в Борн – в 24-ти противотанков дивизион, втора рота. Обучаваха ни на 37-милиметрови противотанкови оръдия. Тогава те ни се струваха страшно оръжие, но по-късно, когато отидохме на фронта, знаете ли как ги наричахме? – «Panzer-Abklopfgeraet» («Оръдие за потупване на танка» – игра на думи: на немски език противотанкова пушка е «Panzerabwehrkanone», съкратено – PaК). Германското разузнаване проспа появата на руския танк Т-34, 37-милиметровото оръдие дори не пробиваше задната му броня, снарядите ни отскачаха от него като дъждовни капки по автомобилно стъкло.

Бойните стрелби водехме в Кьонигсбрюк близо до Дрезден. Не мога да си спомня точно колко бойни снаряда сме изстреляли, но са доста. В Борн се провеждаше теоретичното обучение, тренирахме зареждане, използвайки тренировъчни снаряди, както и стрелба с право мерене. По команда всички оръдейни разчети се втурваха към оръдията и ги насочваха към целта – картонен макет на танк с изрисувана мишена. Тези, които най-бързо се справяха, получаваха понякога и по три дни допълнителен отпуск.

Спомням си добре как се забавлявахме, споделяйки си за любовните авантюри по време на отпуските. Усещането, че се подготвяме за война отсъстваше напълно. Обучението се възприемаше като забавление. Изглеждаше ни интересно да поиграем малко на война. И въпреки всичко, в сравнение с новобранците, които постъпиха след започването на войната, особено последните набори, ние бяхме подготвени отлично. Те бяха доста зле обучени, нямаха и най-малка представа за механизма за насочване на оръдието.

През март 1939 г. ние, все още новобранци, бяхме внезапно прехвърлени в Прага, влизайки в състава на окупационните сили. Бяхме настанени в самия център, на Венцелсплац (Вацлавския площад), в казарма, кръстена на Масарик – първият президент на Чехословашката република. Отпуските не бяха отменени, но беше забранено да напускаме казармата сами: казаха ни, че по река Молдау (Вълтава) са забелязани труповете на немски войници, убити от чехи. Макар че ние не сме имали проблеми с местното население. Усложненията с чехите започнаха по-късно, в самия край и след войната. Задачата ни беше да реквизираме трофейното чешко оръжие, което товарихме във вагони в град Миловице. Закъде беше предназначено това оръжие, така и не разбрахме. Завръщайки се в Германия, завършихме военното си обучение и скоро стартира Полската кампания.

– Как приехте началото на войната?

– С раздразнение: възнамерявах след уволнението си да се завърна у дома. Очакваше ме моята приятелка, за която планирах да се оженя, работа по специалността ми. Всичко това обаче трябваше да се отложи.

Това по никакъв начин не означава, че съм бил против самата война. Страните-победителки от Първата световна война, които се обогатяваха за сметка на репарациите от Германия, можеха да я предотвратят. Достатъчно беше да се съгласят на ревизия на Версайския договор. Те обаче не склониха на това, а на нас ни оставаше да направим само едно: да защитаваме правата си с оръжие в ръка. Нямаше друг изход.

– Когато започна войната, мислехте ли, че тя ще продължи толкова години?

– Не, изобщо… С жена ми се сгодихме в началото на войната, смятахме да се оженим през 1942 г. Отложихме сватбата с една година, тъй като бяхме уверени, че по това време със сигурност войната ще е приключила. Но това не се случи. Ето защо, обезсърчени от чакане, се оженихме през 1944 г., но дори и тогава на войната не ѝ се виждаше края.

Кюн със съпругата си, след бракосъчетанието.

Още преди началото на военните действия бяхме прехвърлени на границата с Полша. Спомням си, че нашата задача беше да наблюдаваме дислокацията на военните части и транспортните средства от отвъдната страна на границата. Бойното ни кръщение се състоя близо до град Ломжа, в района на Бялисток. Тук се водеха сражения за переправата през река Нарев. А през октомври, в Брест-Литовск, получих първия си Железен кръст – не бях само аз награден, някои от моите другари също бяха отличени.

Задачата ни се състоеше в поддържане на пехотата. Трябваше да унищожим полско оръдие, което обстрелваше пътя за Брест, а именно по това направление се придвижваха настъпващите немски части. Заехме позици на един железопътен насип, изкопавайки окопи за разчета. Направените от нас траншеи се оказаха доста полезни: от крепостта поляците водеха стрелба с право мерене по нас. За да се спасим и от непрекъснатия картечен огън, се налагаше да се окопаваме все по дълбоко. Тогава за пръв път се сблъсках със смъртта в лицето на мои другари. Непривикнал на това изпитах силен шок. Все още помня, че това се случи на 16 септември 1939 г. – в този ден поляците ни натупаха здраво. Сред загиналите беше и командирът на взвода лейтенант Радтке – първият в списъка на безвъзвратните загуби от офицерския състав на нашата рота.

Отне ни три дни, докато съпротивата на защитниците на Брест беше сломена. След превземането на крепостта се оказа, че сме унищожили не едно, а три или четири оръдия, вече не си спомням точно колко бяха. Поляците изтегляли встрани от позицията повредените оръдия, заменяйки ги с нови. На третия ден от крепостта повече не се водеше стрелба – пътят за пехотата беше свободен. В нашия участък това се оказа решаващ пробив.

След края на кампанията останахме в Полша като част от окупационната армия. Всъщност това не се отнася за мен: произведоха ме във фелдфебел и ме изпратиха в офицерско училище (Waffenschule) в Берлин – това е причината да не участвам в битката за Франция. В своята част се завърнах вече като лейтенант.

– Доколко неочаквано беше за вас новината за обявяването на войната със Съветския съюз?

– Изобщо не предугаждах сблъсъка със СССР, но не се терзаех дълго за това. В края на краищата ние сме войници… щом има заповед – потегляш. Призивът беше – война с болшевиките. Дори няма нужда да го обяснявам: всеки знае каква свинщина сътвориха червените в собствената си държава. Така че не съм се измъчвал особено много с напрегнати мисли.

Почти през цялото време воювах в Украйна. Още преди началото на Полската кампания втора рота беше изтеглена от 24-ти дивизион и я предадоха на 10-та танкова дивизия (Група армии «Север», XIX армейски корпус). Изпълнявахме всевъзможни отделни задачи, сражавайки се в най-различни направления, придавайки ни към различни дивизии и армии. Всички по-нататъшни прехвърляния се извършваха в рамките на група армии «Юг». Едва в самия край на войната, когато отстъпвахме през Румъния и Унгария, се озовах в Мемел (Клайпеда). До капитулацията се сражавах в Курландия (Латвия) в състава на 16-та армия, група армии «Север».

Ще ви представя кратка история на моите войнишки патила, които са съставени на база на данните във военната ми книжка (Wehrpass), и по-конкретно на графа «Активна служба», в която се вписваха, наред с други неща, сведенията за „участията в боеве, сражения и операции по време на войната“:

15.3. – края на април 1939 г. – Изпълнение на задачи по охраната на Бохемия-Моравия / Судетска област;

7.9. – 8.9.1939 г. – Сражения край град Ломжа;

8.9. – 10.9.1939 г. – Пробив на полските укрепления източно от село Визна;

14.9. – 17.9.1939 г. – Превземането на крепостта Брест-Литовск;

26.10.1940 г. – 21.6.1941 г. – Изпълнение на задачи по охраната на Генералното губернаторство (немска окупационна зона в Полша);

9.8. – 20.08.1941 г. – Офанзива през Пшемишъл в направление град Лемберг (Лвов), а по-нататък през Новоукраинка в направление град Кременчуг;

21.8. – 7.9.1941 г. – Изпълнение на задачи по охраната край река Днепър в района на Кременчуг;

8.9. – 12.9.1941 г. – Форсиране на Днепърската переправа и превземането на Кременчуг;

13.9. – 23.9.1941 г. – Сражение източно от Киев;

(13.9. – 16.9.1941 г.) – Боеве за разширяване на плацдарма в Кременчуг и преследване на противника до блокиранете му в долното течение на река Сула;

(17.9. – 23.9.1941 г.) – Ликвидация на котела в междуречието на реките Сула и Оржица;

24.9. – 05.10.1941 г. – Настъпление през Полтава в направление към Красноград, сражения с отстъпващия враг;

6.10. – 9.11.1941 г. – Пробив и преследване на противника в направление средното течение на река Донец;

(6.10. – 7.10.1941 г.) – Атака срещу позициите на противника на река Берестовая;

(10.10. – 19.10.1941 г.) – Завладяване на плацдарм в района на Орел / Орелка и превземането на Краснопавловка;

(20.10. – 9.11.1941) – Настъпление срещу позициите на противника на река Донец;

10.11.1941 – 17.1.1942 г. – Отбранителни сражения в басейна на река Донец;

18.1. – 7.4.1942 г. – Отбранителни сражения в басейна на река Донец;

(18.1. – 29.1.1942 г.) – Отбранителни сражения в района на Славянск – Изюм – Барвенково;

(30.1. – 7.4.1942 г.) – Отбранителни сражения в района на град Славянск;

8.4 – 16.5.1942 г. – Пролетни отбранителни сражения в басейна на реките Донец и Сухой Торец;

17.5. – 27.05.1942 г. – Ликвидация на Барвенковския котел;

(17.5. – 20.5.1942 г.) – Пробив на вражеските позиции в град Славянск на река Донец в направление на юг от Изюм.

(21.5. – 27.5.1942 г.) – Изпълнение на задачи по охраната на позициите на река Донец, отбранителни сражения в района на юг от Изюм.

28.5. – 21.6.1942 г. – Отбранителни сражения в района на юг от град Изюм;

22.6. – 31.07.1942 г. –  Изпълнение на задачи по охраната на оперативната зона;

Началото на август 1942 г. отпуск. Паралелно с това изтегляне на частта за отдих и попълване в Шалон-сюр-Марн, Франция;

15.8. – 31.8.1942 г. – Изпълнение на задачи по охраната на демаркационната линия;

1.9.1942 – 2.1.1943 г. – Брегова охрана на френското крайбрежие на Атлантическия океан;

17.1. – 31.3.1943 г. – Предислокация в района на град Валуйки на река Оскол. Зимно сражение в района на Изюм (Лава-Курск-Обоян);

1.4. – 31.05.1943 г. – Отдих и реорганизация на частта на руско-украинската граница;

1.6. – 30.6.1943 г. – Отбранителни сражения край село Кондратевка и в района на Сергеевка-Кобилки-Ленин. Схватка с бандитски формирования.

1.7. – 31.11.1943 г. – Липсват вписвания;

1.11. – 31.12.1943 г. – Отбранителни сражения край река Днепър и в района на Киев-Житомир-Коростен.

1.1. – 28.4.1944 г. – Отбранителни сражения в средното течение на река Буг и в района на Каменец-Подолск.

29.4. – 22.7.1944 г. – Преквалификация в Германия на леки 38-тонни танкови изтребители.

23.7. – 31.8.1944 г. – Отбранителни сражения в Литва в участъка на 3-та танкова армия;

1.9.1944-8.5.1945 г. – Сражения в Курландия в състава на група армии «Норд»;

Курландски сражения: 7.10.–7.11.1944 г., 19.11–25.11.1944 г., 21.12.–31.12.1944 г., 23.1.–3.2.1945 г., 15.2.–13.3.1945 г., 17.3 –3.4.1945 г.

Днес ми е трудно да говоря за всеки един отделен епизод от бойната ми биография: много от събитията са изтрити от паметта ми. Запазило се е някакво подобие на калейдоскоп от несвързани помежду си впечатления и случки – къде и кога са се случили, вече не мога да си спомня. Не говоря така, защото има какво да крия. Ако в биографията ми имаше някакви престъпления, нямаше да се завърна от плен. Руснаците знаеха всичко за мен. При завръщането си в родината трябваше да се регистрирам в съветската комендатура. Офицерът, който ме прие, отвори дебела тетрадка и прочете някои неща за мен. Порази ме това, че той знаеше повече за моя боен път от мен самия.

Вкъщи пазех военна карта, на която отбелязвах всичките си прехвърляния по време на войната, а на гърба на картата – мои бележки. През 1953 г. в ГДР стартираха арести на участници в събитията от 17 юни (Берлинското въстание), както и на подозрителни лица, към които, без съмнение, принадлежах и аз. Тогава, опасявайки се от нежелателни за мен последици, унищожих картата заедно с някои други документи. Как съжалявам днес!!! Тя би била безценна помощ за отслабващата ми памет.

Очаквайте 2-ра част! Източник – www.frontstory.ru

Reply

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.