Спомените на легендарния танков ас Йон Деген. Част 1

На 28.04.2017 г. в град Гиватаим, Израел почива Йон Деген – поет и писател, автор на знаменитото стихотворение „Мой другарю, след смъртна агония…“, танков ас по време на Втората световна война, учен в областта на ортопедията и травматологията, доктор на медицинските науки. Премеждията му по време на войната предизвикват удивление и страхопочитание, силата на духа му е впечатляваща, съдбата му е низ от изпитания и опасности. В няколко части ще ви представим спомените на воина-легенда в бившия СССР и Израел.

Роден съм през 1925 г. По това време баща ми беше на 62 г., като аз съм дете от втория му брак. В момента на моето раждане майка ми е била едва на 26 г. Баща ми работеше като фелдшер, беше блестящ специалист, а от неговия опит заимстваха много дипломирани лекари. Татко умира през 1928 г.

Живеехме в Могильов Подолски, Виницка област – градът беше разположен на старата държавна граница. Майка ми работеше като медицинска сестра в болницата. Много добре си спомням глада от 1933 г.

На 12 години започнах да работя като чирак в ковачница. Ковачът, чичо Фьодор, човек с двукласно образование, но говорещ няколко езика, се отнасяше към мен като роден баща. Детството ми беше изпълнено с моменти на глад и лишения: с майчината заплата на медицинска сестра беше много трудно да се изхраним.

Увличах се по зоология, ботаника и литература. Кръжокът по изучаване на естествени науки ми предостави три участъка по 10 квадратни метра, на които отглеждах каучукови растения. Растях млад фанатик, беззаветно предан на комунистическия строй.

Премиерът Нетаняху, Йон Деген и неговия внук

Премиерът Нетаняху, Йон Деген и неговият внук

Когато бяхме юноши, постоянно се мъкнехме на територията на местния 21-ви граничен отряд. До шестнайсетата си година аз вече можех да стрелям с всички видове стрелково оръжие, включително и картечница Дегтярьов, добре яздех, справях се и с гранатите. Освен това в града беше дислоцирана 130-та стрелкова дивизия под командването на генерал-майор Вижгилин. С една дума започнах войната като добре подготвен червеноармеец.

На 15 юни завърших девети клас и веднага започнах работа като ръководител в пионерския лагер, който беше разположен до железопътния мост над Днестър. В нощта на 22 юни бях дежурен по лагер и видях как по моста в посока границата премина тежко натоварен военен ешелон. Рано сутринта хората започнаха да говорят шушукайки: “Започнала е война!“.

През деня градът ни за първи път бе подложен на бомбардировки. Милиционерите стреляха с наганите по немските бомбардировачи. Забележителна гледка беше… Втурнах се в градския комитет на комсомола, а оттам във военния комисариат, но никъде не желаеха да разговарят с мен. Разтърсвах въздуха от викове за дълга на комсомолеца, за защитата на Родината, за героите на Гражданската война. Изстрелвах неспирно лозунги, с които бях надъхан от комсомолската организация, а отговорът беше кратък: “Деца в армията не взимаме!“.

Но вече на десетия ден от войната към градския комитет на комсомола беше сформиран доброволчески изтребителен батальон, който беше съставен от ученици от девети и десети клас от училищата в града. Моят взвод беше съставен от деветокласници, почти всички родени 1924 г. и само трима – 1925 г. Във взвода бяхме 31 човека, от тях 27 – евреи.

След два дни ни снабдиха с обикновено армейско обмундироване и всички доброволци-изтребители се вляха в кадровите стрелкови роти на 130-та стрелкова дивизия. Клетва не положихме. Получихме карабини, по 100 патрона и по четири гранати РГД (бел.ред. Ръчна граната с дистанционно действие). Във взвода имаше зачислена и картечница “Максим“, която доста бързо усвоих и поради това ме назначиха за първи номер от картечния разчет.

Червеноармейски книжки не получихме. Единственият документ, който удостоверяваше самоличността ми беше комсомолският билет, който носех завит във восъчна хартия по време на всичките обкръжения през 41-ва година. Дори и сега си спомням номера на комсомолския билет – № 12800789. Бойното си кръщене получихме някъде в района на село Вапнярка.

– Как запомнихте лятото на 41-ва?

– Страшно време, непрекъснати боеве. Дори отразявайки всички немски атаки ние поради някаква причина отстъпвахме. Стрелковите роти се топяха пред очите, като причините не бяха единствено тежките бойни загуби. Започна повсеместно дезертьорство.

В тези дни в небето властваха немците. Бяхме подложени на постоянни бомбардировки. Веднъж пред очите ми се разрази въздушен бой, който завърши трагично за нашите летци. Девет изтребителя И-16 бяха свалени от два “месера“.

Още на втората седмица от боевете тиловите служби престанаха да ни снабдяват с боеприпаси и продоволствие. Кухнята със старшината изобщо не се появяваше на позициите ни.

Рядко идваше попълнение съставено от червеноармейци – основно пристигаха наборници и кадроваци от разбити военни части. Комсомолският състав се разбяга, а аз дори не успях да се запозная с ротния командир и политрука (бел.ред. Политически ръководител във войсковите части на Червената армия). Другарите ме избраха за взводен командир, а кадровите войници не възразиха по отношение на това.

До мен загиваха съучениците ми – седемнайсетгодишни юноши. Това беше истински шок. Едва успявах да сдържам сълзите си, когато погребвахме убитите си другари. Спомням си, че в началото на август взводът ми успя да подпали с гранати и бутилки с КС (бел.ред. Самовъзпламеняващата се горяща смес КС е кръстена от фронтоваците “коварната смес“ или “коктейл смърт“. Днес са известни като коктейл “Молотов“.) два немски танка.

Между селищата Уман и Христиновка нашата дивизия попадна в обкръжение. Започна най-страшното – чувството на безпомощност. Войниците запасняци започнаха да се разпръсват по околните села, дезертирайки от бойните редици на батальона.

Но ние, остатъците от изтребителния батальон, бяхме твърдо решили да пробием на изток. Носехме със себе си тежкоранените, но по-късно, след като видяхме състоянието на двама от нашите другари бяхме принудени да ги оставим при колхозници, които ни изглеждаха надеждни. След войната се опитах да узная съдбата на тези момчета, но дори и следа не открих.

Йон Деген

По време на отстъплението постоянно атакувахме малки групи немци. Няколко пъти се стигна до ръкопашна схватка.В едно такова стълкновение успях да цапардосам с приклада по каската немски фелдфебел. Скоро той дойде в съзнание. Якият немец се държеше високомерно, чувстваше се победител, гледаше ни нагло и видът му беше такъв, като че ли той ни беше взел в плен, а не ние него. Започнахме да го разпитваме, но немецът мълчеше. Изведнъж извика: “Ферфлюхтен юде!“ (бел.ред. Проклет евреин). Застрелях го светкавично. И без това нямаше къде да дяваме пленника – опитвахме се да излезем от обкръжение. Но пък прибрах “за спомен“ пистолета му “парабелум“.

Остатъците от нашата рота упорито продължавахме да се придвижваме към нашите. Всички вече използваха трофейно немско оръжие, но аз упорито продължавах да мъкна картечницата “Максим“.

Докато от целия взвод останахме само двама: Саша Сойферман и аз. Пестеливо отговаряхме със стрелба по настъпващите немци. Изведнъж почувствах силен удар по крака. Погледнах и видях, че тече кръв. Куршумът беше пробил и излязал през меките тъкани на бедрото. Саша ми превърза раната, а стрелбата се водеше вече зад нас. Патроните ни бяха привършили, а като доказателство за ожесточения бой около нас се търкаляха празни картечни ленти. Заровихме затвора на картечницата в една яма и запълзяхме на изток.

Деветнайсет дни с упоритостта на фанатици, аз заедно със Саша, се измъквахме от обкръжението. Вървяхме само нощем, а в селата не влизахме. Уверени бяхме, че в плен няма да се предадем при никакви обстоятелства. Хранехме се с неузрели ябълки и пшенични зърна, които събирахме по изоставените градини. На третия ден раната започна да гнои. Саша взе мъх, посипа го с пепел и го прикрепи към раната. За една седмица успях само три пъти да изпера бинта си. Кракът се поду и вече не можех да го прегъвам. Започнахме да губим ориентация за време. Отрязох си една пръчка, но основната ми опора при ходенето беше рамото на Саша.

Някъде в района на град Кременчуг стигнахме до Днепър, която в тези места беше много широка. Спуснахме се по стръмния склон. Ръмеше ситен дъжд, беше вечер, пълна тишина. Хвърлихме оръжието си във водата и си събухме ботушите. Осъзнавахме, че с такъв товар не ще можем да преплуваме Днепър. Жал ми беше, че трябваше да се разделя с трофейния пистолет… Левият спасителен бряг изглеждаше като черна ивица на фона на бързо потъмняващото небе.

Плувахме мълчаливо и бавно, основно на гръб, стараейки се икономично да изразходваме силите си. Във водата болката в ранения крак утихна. Силното течение ни понесе и точно в средата на реката кракът ми се схвана. Добре, че се бях подготвил за това. Към джоба на гимнастьорката бях закачил безопасна игла. Започнах да бода крака си и схващането отмина.

Огледах се, но Саша не беше до мен. Забравяйки за предпазливостта, в паниката и отчаянието закрещях: “Саша!“. Но над реката цареше мълчание… Осъзнах, че Сойферман е потънал. С труд се добрах до брега и изтощен се проснах на мокрия пясък. Толкова бях отпаднал, че не бях в състояние да направя и крачка. Треперейки от студ, реших да чакам разсъмването. Изведнъж на фона на нощното небе забелязах два силуета с каски на главата и чух немска реч. Спотаих се, опитвайки се да се зарина в пясъка… Немците се насочиха на север, срещу течението на Днепър, минавайки на няколко метра от мен без да успеят да ме забележат.

И тогава аз заплаках: нито болката, нито загубите, нито страхът бяха причините за тези сълзи. Плачех от осъзнаването на трагедията на отстъплението, на което ми се наложи да бъда свидетел и участник, от страшните мисли, че всички наши жертви са били напразни… Плачех заради това, че в себе си нямах дори граната, за да взривя себе си заедно с немците. Плачех от самите мисли, че немците са вече на левия бряг на Днепър.

Как можа да се случи това?! Къде е фронтът? Още ли продължава войната? Защо живея аз, ако моята армия и страна вече ги няма? Че нали през цялото време ни внушаваха, че още на третия ден от войната ще нахлуем в Берлин, където ще ни посрещнат с цветя плачещи от щастие немски пролетарии.

Не зная как намерих в себе си сили да изпълзя по пътечката, откъдето дойдоха немците. През тръстиките видях крайните къщи на едно село. Успях да стигна до най-близката къща. В този дом, както се изясни по-късно, живееха Фьодор и Прасковя Григоруки – хората, на които дължа живота си. Те ме приеха, разсъблякоха ме и ми промиха раните. Разбраха, че съм евреин. В селото беше разположен немски гарнизон и всички селяни бяха предупредени вече, че за укривателство на евреи и комунисти ги очаква разстрел. Григоруки ме нахраниха с картофи с месо. Фьодор отряза огромен комат хляб, през живота си не бях ял нещо по-вкусно.

Моите спасители нямаха ни най-малка представа къде се намираше фронтът. В селото се разпространяваха слухове, че немците отдавна са превзели Полтава (бел.ред. Град в Североизточна Украйна). Но никой нищо не знаеше с точност. Говореше се, че в селото са се върнали няколко дезертьори от Червената армия, които твърдяха, че немците са ги освободили от плен.

Прасковя изпече в печката голяма глава лук, разряза я на две части, като ги сложи на раната ми, прикрепвайки ги с бял чист плат. След това ме отнесоха на тавана, където спах почти две денонощия. А след още два дни Григорук ме преоблече в цивилни дрехи, качи ме на каруца и се отправихме към съседното село при негови роднини. Там отново ме скриха в една къща, а на сутринта ме качиха на друга каруца. Тази “щафета“ продължи още четири пъти. Състрадателните украински хора ме спасиха. Дори не забелязах как поредният каруцар ме преведе през линията на фронта. Скоро се оказах в полтавската болница. През лятото на 1949 г. пристигнах в това село, за да се отблагодаря на Григорукови за спасението си. Но на мястото на селото бяха останали само развалини обрасли с бурени…

– Колко човека оцеляха от вашия взвод с доброволци-деветокласници?

– Войната преживяха само четирима човека – всички са инвалиди. След войната се срещнах с Яков Ройтберг. Следата, която му остави войната беше счупване в костта на слепоочието, незарастваща фрактура на дясното рамо причинена от огнестрелна рана. Днес Яков е професор по математика.

Но най-неочакваната среща се случи през юни 1945 г. Бяха ме изписали от болницата в град Киров и тъй като бях с патерици ми предоставиха войник за съпровождане. До Киев се наложи да направим две прекачвания. В Киев кондукторката ме пусна да се кача във вагона за ранени преди обявяването на потеглянето на влака. Погледнах през прозореца на влака и се вцепених. На перона също на патерици, без крак, стоеше моят съученик Сашка Сойферман, с когото ние заедно излизахме от проклетото обкръжение през четиридесет и първа година. През всичките тези години Сойферман е мислел, че аз съм потънал по време на нашето прехвърляне през Днепър. Успял сам да се добере до нашите. През 1942 г. в битката при Сталинград Саша загубил крака си.

– Какво изпитваше шестнайсетгодишният юноша Йон Деген, когато уби в бой своя първи враг?

– Ликуване. Когато видях, че след моя първи изстрел падна убит немец, аз бях много щастлив! Впоследствие ми се наложи често да убивам. И това го правех спокойно, без излишни емоции и сантименти. Войната, която се водеше беше на живот и смърт и в тази война нямаше място за съмнение или жалост преди натискането на спусъка.

Но подобно силно емоционално чувство на радост успях да изпитам само още един път- през лятото на четиридесет и четвърта година. Голяма група немци, блъскайки се, бягаше от моя танк по полегат склон на хълм. Спокойно можеше да ги покося с танковите картечници. Но кой знае защо дадох команда на зареждача да постави шрапнелен снаряд с картеч. 30 човека бяха разкъсани на дребни парчета. В този миг открих, че изпитвам същото незабравимо чувство, което изпитвах в началото на войната, когато застрелях своя първи немец.

-Лично за вас, 1941-ва година ли се оказа най-тежкият период на войната?

– Не. За мен най-страшният период на войната беше нашето отстъпление в Кавказ. Макар че аз и досега не мога напълно да осмисля катастрофата през 41-ва г., все пак тогава зад гърба ми имаше една огромна страна, както и цялата Червена армия, така че вярата в нашата Победа ме напусна само един път, когато лежах ранен на днепърския бряг.

А в Какваз бях нееднократно свидетел на масово бягство от полесражението. Предната линия беше напълно обезлюдена. Веднъж, когато бронираният влак на дивизиона ни, в който служех като командир на разузнавателно отделение, спря на някаква малка гара на Северно-кавказката ж.п. линия. Там видях стълб с табела: “До Ростов на Дон – 647 километра“. Тогава се почувствах ужасно… До Ростов са 647 км., а колко още километра са от Ростов до Берлин? Осъзнах много ясно, че сме стигнали до края на пропастта. И в един момент ме обзе отчаяние…

– Колко време прекарахте в болницата?

– Почти пет месеца. Още в Полтава ме прегледа военен лекар трети ранг – грузинец, който веднага заяви: “Кракът трябва незабавно да се ампутира!“. Категорично отказах. Перспективата на 16 г. да остана безкрак инвалид беше неприемлива за мен. Опасявах се, че ще ме приспят, ще ме откарат в операционната и ще ми отрежат крака. Страхувах се, че ще ми сложат сънотворно в храната и затова разменях храната със съседа ми по легло!

Но всичко се размина. Скоро ме изпратиха в тила, в Саратов, оттам с кораб в Куйбишев (бел.ред. От 1991 г. град Самара). След това ме изпратиха в уралска болница, на юг от Челябинска област. В болниците към мен, шестнайсетгодишният хлапак, се отнасяха много уважително. На 7 ноември 41-ва година в чест на празника (бел.ред. 7.XI.1917 г.- избухване на Октомврийската революция) на ранените раздадоха по 100 грама водка. За пръв път в живота пиех водка, но тогава тя изобщо не ми хареса. На 21 януари 1942 г. ме изписаха от болницата. Единственото, което ми казаха е: “Очаквай призовка“.

Навън бяха 50-градусови студове. За да не пукна в тази зима с износения си шинел и кирзови ботуши се отправих на юг, в топлите краища. В Актюбинск (бел.ред. Днес Актобе- град в Западен Казахстан), в гаровия продоволствен пункт ме извика по име някакъв капитан-граничар. Това беше Александър Гагуа, който до войната служеше в граничния отряд в Могильов Подолски и който ме помнеше много добре. След като чу моята “одисея“, той, без да се колебае, ми нареди да тръгна към Грузия, в неговото родно село Шрома, Махарадзевски район. Още там, на гарата, той написа писмо на баща си Самуил Гагуа, както и на председателя на колхоза на село Шрома Михако Орагвелидзе.

На 16 февруари се отправих пеша от гара Натанеби до Шрома – това бяха 13 километра. По това време Самуил Гагуа вече беше на 76 години. От мен той за първи път получи вести за сина си, за който не знаеше нищо от началото на войната. Много топло ме посрещнаха в селото. През тези дни аз за цял живот се влюбих в Грузия и грузинския народ.

Започнах работа като тракторист на СТЗ-НАТИ (бел.ред. Верижен трактор произвеждан в Сталинградския тракторен завод). На 15 юни 1942 г. разбрах, че на гара Натанеби е пристигнал брониран влак и отново извървях 13 километра. Добре, че кракът ми по това време беше почти се оправил. За спомен грузинците ми подариха красив старинен кинжал. На гарата бяха спрели влаковете “Сибиряк“ и “Кузбаски железничар“. Изясних къде се намира щабният вагон и скоро разговарях с командира на 42-ри отделен дивизион бронирани влакове майор Аркуша, човек с невисок ръст, облечен в танкистка униформа. Представих се и помолих да ме зачисли в неговата част.

Аркуша се заинтересува: “А по карта може ли да се ориентираш?“. След като чу утвърдителния ми отговор, той ми нареди да нанеса на картата немного сложна ситуация, която веднага ми продиктува. Майорът погледна резултата и каза: “Добре, хлапе! Взимам те при мен за адютант“. Отговорих му, че ако съм искал да бъда адютант, то спокойно щях да си чакам повиквателната. Командирът се усмихна: “Какво искаш тогава?“ –“Да воювам искам!“ Аркуша се възмути: “А, аз какво, по твоите думи излиза, че не воювам?“ На отговора ми: “Нито един път не успях да видя майор в сражение“, командирът на дивизиона Аркуша се подсмихна и каза: “Разпределям те в разузнаването!“.

– Какво представляваше отделният дивизион бронирани влакове като бойна единица?

– Дивизионът беше сформиран от доброволци-железничари. Мнозинството от личния състав бяха бивши танкисти, които бяха успели да вземат участие в боевете при Хасан и Халхин-Гол. Бойните действия на дивизиона започват през есента на 1941 г. около Москва. В дивизиона влизаха два бронирани влака “Сибиряк“ и “Кузбаски железничар“, както и щабен влак с пет пътнически вагони. През есента на 1942 г. бойната задача на дивизиона беше прикритие на направленията към Моздок и Беслан (бел.ред. Градове в Северна Осетия). През януари 1943 г. 42-ри отделен дивизион беше прехвърлен в Иран и повече не взе непосредствено участие в бойни действия.

Брониран влак "Сибиряк"

Брониран влак „Сибиряк“

– Как изглежда един брониран влак?

– От двете страни на бронирания локомотив са разположени две бронирани площадки, бронирани вагони с въртящи се кули, които бяха оборудвани с 76-мм оръдие. Във всяка бронирана площадка имаше 4 танкови картечници, по две на всеки борд. От двете страни на бронирания влак имаше две обикновени железопътни платформи, които бяха снабдени с 37-мм зенитни оръдия и картечници ДШК (бел.ред. Едрокалибрена картечница на Дегтярьов и Шпагин). Всяка бронирана площадка беше обслужвана от 16 човека. Целият личен състав беше около 80-90 човека във всеки брониран влак.

– Сега да се насочим към разузнавателното отделение към дивизион бронирани влакове. Неговият личен състав, задачи, въоръжение? Разкажете максимално подробно.

– Когато встъпих в разузнавателното отделение, то се състоеше от 12 човека. Всички бяха въоръжени с автомати ППД и ППШ (бел.ред. Картечен пистолет на Дегтярьов, картечен пистолет на Шпагин), финландски ножове или ками, освен това всеки притежаваше трофейни немски пистолети. Отделението формално беше подразделение към взвода за управление към дивизиона.

При задача разузнавачите взимаха по три резервни диска за автоматите и по четири гранати Ф-1 (бел.ред. Ръчна противопехотна отбранителна граната). На разузнавачите се полагаше стандартната пехотинска униформа, но понякога навличаха отгоре танкистки комбинезони. Имаха две основни задачи: разузнаване на немския тил и коректировка на огъня от бронираните площадки. От нас не изискваха да пленяваме “езици“, както и да встъпваме в бой в немския тил.

Веднъж на разузнавачите им поставиха специална задача – да преминат в немския тил, да стигнат до гара Муртазово заедно с една радистка и да установят радиовръзка с наша диверсионна нелегална група. Но, когато през есента на 1942 г. възникна много тежка ситуация, именно разузнавачите от дивизиона образуваха ядрото на сборния отряд, който успя да задържи немците на нашия участък.

В отделението служеха забележителни момчета, сибиряците – Степан Лагутин, Гоша Куликов, Коля Трубицин, Коля Гутеев и др. Гледах на другарите си с възторг и удивление. Та те умееха всичко. Да се изкачат на телеграфен стълб и да установят връзка, като предварително се договаряха с дивизиона, кои жици ще бъдат използвани. Справяха се с всички задължения на железничаря – от стрелочника и служителят отговарящ за скачването на вагоните до машиниста в локомотива, умееха да разминират и да поставят мини. Можеха бързо да сменят колелата на брониран автомобил с железопътни и получавахме бронирана дрезина. Пак казвам, всичко им идеше отръки на момчетата.

В продължение на няколко седмици ми се налагаше да усвоявам техните професии и умения. Но това, което никога не успях да науча от приятелите си беше техния навик на потомствени ловци. Дори коректировката на огъня на бронирания влак я вършеха инстинктивно и моята грамотност – така ми изглеждаше – въобще не им беше нужна. Това, че аз успях да заслужа любовта и уважението на тези забележителни момчета, за мен е най-голямата награда получена през войната. Гордея се, че съм воювал с тези хора!

Лагутин ми беше като роден баща. С двуметров ръст, дошъл в армията от град Бийск, бивш алтайски ловец, носещ ботуши 46-ти размер, мълчаливият Лагутин беше истински руски богатир. Той можеше спокойно да изпие за един ден два литра водка и изглеждаше съвършено трезвен – „като краставичка”. Въпреки своето тегло от 130 кг. и огромния си ръст той можеше безшумно да мине през шубраци със съчки.

През юли 1942 г. дивизионът встъпи в сражение около град Армавир. В този бой загина командирът на разузнавателното отделение. Поради моята “грамотност“ назначиха мен за командир на мястото на убития. Всички коректираха огъня спрямо попаденията, а аз умеех да коректирам по азимут. Нямахме радиостанция и коригирането на огъня се осъществяваше само чрез телефонна връзка. Около ж.п. линията имаше стълбове с жици. Жицата на телефонния апарат се свързваше с жицата на стълба, съответно и от бронирания влак се включваха към същите жици.

Очаквайте част 2.

Източник: http://www.iremember.ru

Всички, които се интересуват от историята на Втората световна война са добре дошли в нашата Facebook група : Втора световна война.

 

 

Reply

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.