Спомените на командир на дивизион „Катюши“. Част 3

От болницата в Смоленск ме преместиха в Гжатск, който сега се казва Гагарин. Лекувах се във въпросната болница, докато не видях автомобил, който беше от моя полк. Помолих сестрата да ми донесе униформата и офейках от болницата. А и немците вече се приближаваха към града.

Тогава системата беше следната: Примерно стрелкови полк се нуждае от 20 командири. В този случай главният лекар разпределяше 20 души от възстановените фронтоваци в този полк без значение кой каква длъжност е заемал преди. Между другото, по това време нямаше офицери, а само командири. Офицерите като наименование се появиха през 1943 г., когато въведоха пагоните. Войнишкият състав се състоеше от редници и ефрейтори. След това по старшинство се нареждаха сержантите и накрая идваха офицерите.

А преди това имаше младши, среден, старши и висш команден състав. Званието генерал се появи едва през 1940 година. Преди това бяха командири на дивизии. Жуков пристигна при нас със звание командир на корпус. Три ромба в кавалерийските петлици. След това стана генерал, след като въведоха това звание през май 1940 г. През 1935 г. въведоха званието Маршал на Съветския съюз. Петима маршали имаше по това време (Бел.ред. Климент Ворошилов, Михаил Тухачевски, Семьон Будьони, Александър Егоров, Василий Блюхер).

Пристигнах в своя полк, който беше останал без материалната част – всичко беше изоставено при преминаването през Днепър. При прехвърлянето беше тежко ранен нашият командир на корпуса, както и командващият армията генерал Лукин. Те се опитали да въведат ред при прехвърлянето на войските през Днепър и да организират отбрана…

На 16 юли отстъпихме Смоленск и се оттеглихме към Днепър и Вязма. Генерал Лукин и командирът на корпуса Алексеенко попаднаха в плен при прехвърлянето през Днепър в района на село Пнево. Там се наложи да изоставим много наши гаубици, както и танкове.

Не знам защо, но често ме викаха в щаба за изпълнението на различни задачи – предполагам, че подготовката ми беше добра. Когато на 2-ри октомври немците започнаха настъпление край Вязма, нашите войски се наложи да отстъпят. Началникът на артилерията на Западния фронт генерал Камера загуби радиовръзка с частите и за да въведе ред в управлението на отстъпващите подразделения започна да изпраща командири за свръзка. От нашия полк бяха подбрани командирът на дивизион майор Солнцев, аз и още един командир на батарея. Явихме се при генерал Камера, след което встъпихме в изпълнение на заповедта. Колкото по-старши беше един командир, толкова по-сложна беше задачата му. Примерно майор Солнцев трябваше да излети с У-2 до обкръжените части край Вязма, да открие артилерийските полкове и да им предаде маршрут за излизане от обкръжението. Солнцев отлетя и повече не го и видяхме.

Вашата задача в какво се състоеше?

Ами в района на Александрово беше разположен артилерийски дивизион. Задачата ми беше да го прехвърля и поставя на право мерене в района на Кубинка. До 15 ноември се настудувах и нагладувах – постоянно отстъпвахме, а тиловаците все ги нямаше.

Изведнъж постъпи заповед на Сталин да се откомандироват командирите, които са командвали ескадрони и конни батареи. Формираха се леки кавалерийски корпуси и те бяха нужни за тези подразделения. По това време се създадоха кавалерийските корпуси на Доватор и Осляковски. Примерно тук край Москва Крюков доста успешно воюваше със своя корпус.

Въпросните леки корпуси обикновено се състояха от две дивизии, а дивизията от около 1000-1500 конници. Веднага написах рапорт до генерал Камера с молба да ме отправят в такъв корпус, аргументирайки се, че съм командвал конно-артилерийски дивизион. Камера изпълни заповедта и аз се озовах в Москва.

Съветски гвардейски минохвъргачки на огнева позиция. Югозападно от Кьонигсберг, 1945 г.
Съветски гвардейски минохвъргачки на огнева позиция. Югозападно от Кьонигсберг, 1945 г.

Точно тогава кадровиците от Народния комисариат на отбраната формираха нови, особено секретни части, които се въоръжаваха с ново оръжие. Вместо в кавалерийски корпус, аз попаднах в 205-ти отделен гвардейски минохвъргачен дивизион М-13 монтирани на шасита на трактори. Поискаха да ме направят командир на дивизион, но аз отказах и поех батарея. След месец вече бях началник-щаб на дивизиона. А след още два месеца ме отзоваха, в Соколники се сформираше отделен дивизион, с който заминах за Сталинградския фронт. Но за това впоследствие ще ви разкажа.

Чувствахте ли, че сте в състояние да победите?

Уверени бяхме в това. В редиците ни нямаше нито униние, нито паника. В това отношение руският народ е някак си особен. Ние до Волга отстъпвахме и все пак вярвахме в победата. Виждахме, че на немците не им достигат силичките.

Казах ви вече, че станах командир на батарея, а след това и началник-щаб на 205-ти отделен дивизион. Разположиха ни около Москва. В навечерието на Новата 1942 г. по езерото Селигер преминахме на западния бряг и поехме по маршрут Молвотица-Холм-Великие Луки с цел да настъпим към Вязма. Дивизионът ни поддържаше 3-та ударна армия на генерал Пуркаев. Задачата на армията, както планираше Жуков, беше да затвори големия кръг около немската група армии „Център“. Първо затънахме някъде край град Холм, а след това във Велики Луки – беше много сурова и тежка зима. Там се разболях от скорбут и добре, че ме отзоваха в Москва за формирането на друг отделен дивизион.

И така, преминахме с установките по леда на езерото Селигер и започнахме да се придвижваме към Холм. Приближихме се до село Молвотица, което беше разположено на кръстопът. Немците бяха добре укрепили селцето, беше страшен мраз и сняг. Пехотата не успя да завземе селото, а и как да го направят, та те не можеха да атакуват – снегът беше до гърдите! Танковете не можеха да минат, тракторите буксуваха.

Командващият на нашата 3-та ударна армия взе решение да обходи от юг Молвотица и да продължи движението към Холм. Върнахме се ние назад и с офицерите от дивизиона взехме картите да се ориентираме в местността. Видяхме някакви просеки и пътечки и решихме да минем по тях. Моята батарея беше начело на дивизиона, но изведнъж първата ракетна установка започна да потъва. Бяхме попаднали на незамръзващо блато – в Калининска област имаше много такива блата.

Точно в този момент отстрани преминаваше артилерийски полк на трактори ЧТЗ (Бел.ред. Вид трактор произвеждан в Челябинския тракторен завод) – те бяха с широки вериги, не както нашите установки монтирани на шасита НАТИ (Бел.ред. СТЗ-5-НАТИ – гъсеничен влекач произвеждан в Сталинградския тракторен завод). Помолих техния командир и той разреши да изтеглим „Катюшата“.

Закачихме стоманени въжета, раз-два и какво да видим – установката потъна под водата. Естествено, здравата ме наругаха. Заповядах останалите ракетни установки от дивизиона да продължат напред, тъй като нямах право да задържам колоната.

Пристигна началникът на артилерията на 3-та ударна армия полковник Стрелбицки, който ни заповяда да оставим потъналата установка, да разположим охрана и ако немците се приближат – ракетната установка да се взриви! А дивизионът да продължи с изпълнението на бойната си задача. Оставих няколко войници, дадох им малко продукти, както и автомати. След 15 дни при мен се явиха бойците, които оставих да пазят потъналата установка. Тогава нашият дивизион беше разположен край Холм, а те ми докладват:

– Пристигнахме.

 – Как така сте пристигнали? Къде е установката?

– Отмразихме я.

– Какво означава отмразихме я!?

– Студът беше – 35°C, през нощта стигаше до – 40°C, а водата замръзва отгоре надолу. Ако се отсече 15 см. от леда, то той ще започне да се образува по-ниско. Най-главното е да не се допусне водата да се изведе нагоре. И така около 7-8 дни разсичахме леда – издълбаваш леда и едно денонощие чакаш да се образува дебел пласт лед в дълбочина и наново. След това, като стигнахме нивото на веригите на установката, сложихме дървета под веригите, нагряхме водата, бутнахме и машината бавно излезе.

Първият медал „За бойни заслуги“ в дивизиона получи именно този командир на установка. Ето какви хора притежавахме.

– Какви трактори ползвахте за шаси?

– СТЗ-5-НАТИ. Бяха високи! Веригите за съжаление бяха тесни, както и самата база. Проблемът беше в това, че самата установка беше тежка – само един наклон от 20-30 градуса и машината се прекатурва. 

БМ-13 "Катюша" на шаси СТЗ-5-НАТИ
БМ-13 „Катюша“ на шаси СТЗ-5-НАТИ

Просто влекачът беше конструиран неправилно, за разлика от ЧТЗ, който беше качествена машина – и базата, и веригите бяха широки. През 41-ва година ракетните установки се монтираха на всичко, което беше възможно. Примерно на ЗИС-6, който буксуваше и беше с много слабо сцепление, монтираха ги на трактор СХТЗ-НАТИ, на танк Т-60.

БМ-13 на танк Т-60
БМ-13 на танк Т-60

По това време в армията нямахме много автомобили, тракторната промишленост беше слабо развита. Та тя възникна едва преди войната. До 42-ра година се мъчихме, след това по „Ленд лийза“ пристигнаха Студебейкъри – и трите оси бяха водещи, всяка четвърта машина имаше отпред барабан и лебедка, беше проходим и надежден. Студебейкърът ни улесни много, както впрочем и цялата стволна и общовойскова артилерия. Дори и подвозът на полковете беше на Студебейкър.

БМ-13 "Катюша" на шаси на камион ЗИС-6
БМ-13 „Катюша“ на шаси на камион ЗИС-6
– Действително и други ветерани са ми споделяли, че колкото по-близо към фронта се приближаваш, толкова по-малко наши камиони ще срещнеш. Фактически фронтовият живот е бил неразривно свързан с изпращаните по ‘’Ленд лийза’’ американски камиони ‘’Студебейкър’’ и ‘’Шевролет’’?

– ‘’Шевролет’’, ‘’Форд’’ и ‘’Форд-мармон’’ бяха некачествени автомобили. Най-добрите машини бяха Студебейкърите. Имахме 115 полка гвардейски минохвъргачни части и всички бяха оборудвани със Студебейкър. А виж за подвоза използвахме ЗИС-ове – просто американските камиони не достигаха. Със Студебейкъри бяха съоръжени и общовойсковата артилерия, а после почнаха да снаряжават с тези камиони и резервната артилерия. Имаше автомобилни полкове със 100-150 Студебейкъра. Представете си, че фронтът настъпва и трябва бързо да му се доставят боеприпаси и бензин. Такъв автомобилен полк можеше да осигури цяла една армия с боеприпаси за съвсем кратко време. Трябва да признаем, че американският камион ни помогна, много ни помогна.

Както вече ви казах, след битката при Москва ми беше възложено да сформирам отделен дивизион. Дислокацията ни беше в Соколники. Там близо до метрото е 364-то училище, там бяхме настанени, докато ракетните установки бяха разположени в парка Соколники, където тренирахме бойните разчети. Когато немците пробиха към Дон, ни вдигнаха по тревога и ни насочиха към Сталнградския фронт. От юли 1942 г. до 2 февруари 1943 г. прекарах 200 дни и нощи в Сталинградската битка.

Успявахме да задържаме немците, като същевременно през цялото време отстъпвахме към Дон. Два пъти се наложи да пресека река Дон – и двата пъти без загуби, но това се случи не без намесата на негово превъзходителство Късмета.

Стигам аз с дивизиона до мястото за прехвърляне на р. Дон и виждам, че понтоните вече ги няма – сапьорите вече си бяха заминали. Заповядах да подготвят ракетните установки за взривяване, когато към мен пробяга командирът на батарея Виталий Шестернин:

– Другарю капитан там забелязахме салове, а една тридесет и четворка се готви да ги потопи.

Веднага подадох команда със знамената: «След мен» и поведох колоната към саловете. Докладвах на командира, който отговаряше за прехвърлянето на войската и техниката през реката: «Това е секретно оръжие!» А той: «Знам, знам. Товарете се на саловете». Ето така успяхме да преминем.

А вторият път преминахме при моста на село Трехостровска. Тъкмо дивизионът се приближава към моста и гледам 9 бр. пикиращи бомбардировачи. Пикираха отвесно и доста точно бомбардираха. С флаговете дадох заповед: «Дивизионът да се разсредоточи». Дивизионът се разсредоточи, но самият аз не успях да се скрия. Залегнах около моста на пясъка. Чувам аз, че бомба свисти. Бомбата профуча край мен, заби се дълбоко в пясъка и се взриви. Но се разлетяха не осколки, а купчина пясък, а заедно с пясъка и аз. Взривната вълна ме хвърли на 5 метра, оглуши ме, нищо не можех да чуя, ушите ми бяха задръстени с пясък. На езика на артилеристите това се наричаше камуфлет – взрив под земята. Точно това и ме спаси – истинско чудо и късмет. След това организирахме отбрана на Дон, но не за дълго: на 23 август се оказахме в Сталинград на река Волга.

– А по това време на какво шаси бяха монтирани пусковите части на ракетните установки?

– Установките бяха на ‘’Студебейкър’’ – съвсем новички камиони бяха.  А преди това, когато бяхме край Воронеж бяха монтирани на Т-60, но те бързо излизаха от строя. Танкетката Т-60 беше с двигател на авиационен бензин, моторесурс 600 часа, а след това трябваше да се сменя двигателя, т.е. налагаше се да изпратим танкетката за основен ремонт заедно с установката.

Край Сталинград наблюдателният ми пункт (НП) беше разположен в района на село Кузмичи. Разузнавачите, които отговаряха за него бяха започнали да копаят по самия земен вал «Анна Йоановна» (Бел.ред. Комплекс от отбранителни съоръжения прикриващ провлака между реките Дон и Волга от набезите на номадите от Поволжието. Използван е от 1720 г. до 1776 г.). На картата земният вал беше доста ясно показан. Беше висок…, което беше много удобно за нас да вкопаем установките и по този начин да се спасим от бомбардировки и артилерийски обстрел.

Но останалото пространство беше само степ, всичко се виждаше като на длан, а връзката ми от НП с дивизиона беше телефонна – радиостанциите бяха кът тогава. Тъкмо започне денят и ни подложат на обстрел – прекъснат кабелите и връзката с дивизиона вече не е налице. Естествено, свързочниците незабавно се отправяха да възстановят връзката – само че или загиваха, или бяха ранявани. Два-три дни се мъчих и изведнъж цял един ден връзката с дивизиона работеше прекрасно. Попитах сержанта:

– Какво става, днес през цялото време връзката е налична?

– Другарю капитан, измислихме един способ, с който отсега нататък ще имате връзка постоянно!

– Разкажете.

– През нощта се отправихме към мястото, което немците прострелват – цялото пространство е около 50-70 метра. Разклонихме главния кабел от НП на седем отделни кабели и ги разпръснахме на различни страни по въпросната площ. Когато немците започнат обстрел, ще прекъснат един кабел, втори ще прекъснат, но всичките седем няма да успеят.

Ето това беше истински боец!

Ординарецът ми се казваше Анатолий Журавльов. НП по правило се разполагаше на височина, от която противникът да бъде добре виждан. Но очевидно въпросната височина беше видна и за противника. Ние оставяхме автомобила в оврага, а по-нататък към височината се придвижвахме пеш. Само че командирът се движи винаги с ординарец, а немците знаеха това. Видят ли да се движат двама – значи един задължително е командир, а не беше трудно да се досетиш кой, при условие че ординарецът винаги върви от уважение отзад.

Тъй като Журавльов знаеше това, ми казваше: «Другарю капитан, вие отивайте, а аз ще изостана». След това взимах бака или някаква мешка и се превръщах в обикновен редник. Снайперистът не би се открил (с един изстрел той ще открие позицията си), той стреля по сериозни цели – нужен му е командир или поне картечар. И така аз преминавах. Също така не трябваше да демонстрираш и ордена си, в случай че имаш такъв, защото така загина храбрият командир на артилерийски дивизион майор Новиков. Той винаги носеше ордена си, който освен това беше излъскан до блясък. Изкачи се на височината, орденът му блесна и на немския снайперист му стана ясно, че това е офицер. Така си намери смъртта Новиков.

Командирът на дивизион задължително разполагаше с ординарец, телефонист, радист и разузнавач. Телефонистът и радистът е ясно защо са нужни – за да предам заповед по телефона или радиостанцията. Разузнавачът имаше за задача бързо да изкопае или намери окоп или в краен случай дупка от избухнал снаряд и разполгаше бусола и стереотръба, които ми бяха нужни. А ординарецът ми трябваше, за да предам някаква заповед. Трябва да ви е ясно, че ординарецът не е слуга, защото мнозина смятат, че той основно чисти ботуши. Той предава заповеди, привиква този, който ми е нужен. Фактически той е командирска свръзка и беше от голямо значение да бъде съобразителен, за да не сбърка заповедите, тъй като при нас артилеристите командите бяха сложни. Примерно да се предаде точно маршрута на движение на този командир на батарея, който е определен да бъде начело на дивизиона.

Опитните бойци знаеха добре, че вечер с бинокъл не бива да се наблюдава. Ако наблюдавате по това време с бинокъл или стереотръба, какво ще се получи? Отблясък. А на противника му е ясно: отблясъкът е знак за наличие на НП, знак за присъствие на командир. Немците определяха чина на командира само по местонахождението на НП. Ако е на първа линия значи там се намира командир на батальон, макар и рядко може и командир на полк. Командирът на полка е разположен по-надалеч. Съответно командирът на дивизия е на полагаща се още по-далечна дистанция. Запознатите с военните правила знаят, че всичко това е определено – всеки си знае мястото.

Немците ни притискаха мощно. Сталинградската битка беше най-тежката, по-тежка от Московската. Битката при Москва също беше сурова, но в Сталинград климатът беше ужасен – лятото зной, зимата страшен мраз. Всички населени места бяха разрушени от немците за построяването на блиндажи. Гори липсваха, нямаше къде да се прикрие човек.

Александър Пануев е в центъра.
Александър Пануев е в центъра.

След като отстъпихме от Дон, дивизионът ми беше разположен в района на завода ‘’Червен октомври’’, където предварително беше установен наш склад с реактивни снаряди. Немците се появиха внезапно в града. На 23 август рано сутринта бяха на Дон – плацдармът пред село Вертячий, а вече към края на деня заеха позиции на река Волга – в района на Сталинградския тракторен завод.

Възползвайки се от складовите запаси, започнах почти непрекъснато обстрелване на немските позиции – залп след залп. Когато в средата на септември немците достигнаха до центъра на града, аз вече не можех да водя стрелба, тъй като когато целта е на по-малко от 3 километра, разсейването на снарядите става твърде голямо. Бях длъжен да избирам винаги огнева позиция не по-малко от 3 км. от целта, а най-добре 6 км.

Ето защо ни прехвърлиха зад Волга, а след това ни насочиха към село Ерзовка. Наблюдателният ми пункт беше разположен в гробището на селото, видимостта беше добра. Тук 66-та и 24-та армия трябваше да пробият коридор от север на юг в посока Волга към 62-ра армия. Но не сполучихме. След това още няколко пъти се опитахме да пробием, но безуспешно. Впоследствие отново тук отразихме контраудара, който Манщайн нанесе от Котелниково, за да помогне на Паулус.

Интересното беше, че едната батарея от дивизиона беше насочена на юг, а другата на север. 34 км. му оставаха на Манщайн да премине, за да се съедини с Паулос. Само 34 км! А после се заехме с унищожаването на обкръжената групировка между Дон и Волга. Толкова трудно беше, че и досега помня всяко едно селце там – Вертячий, Песковатка, Малиновка, Карповка, Гумрак, Прудбой.

– Как се определя коя бойна част да бъде наградена? Спрямо заслугите ѝ или по-скоро по това кой е по-приближен на командния състав?

– Има и още един трети вариант – от пробивната способност на командира на бригадата и полка. Примерно нашият 85-ти полк беше окомплектован с комсомолци от Москва и областта. Всички бяха хлапета на по 17 и половина, 18 години. Полкът се представи прекрасно още в първия бой в Сталинград. За битката при Сталинград полкът ни получи орден Червено знаме. А след това удържахме немския напор при Курската дъга, участвахме в Брянската операция и нито един орден не ни дадоха.

И ще ви кажа защо. Защото за комисар на полка ни беше разпределен Клъйков – той беше контраразузнавач и навсякъде му се привиждаха врагове. От същият този комисар получих строго мъмрене с предупреждение за изключване от партията – за дискредитация на политическите работници. Сега ще ви разкажа как се случи това:

Това беше през 1944 г. вече бях началник-щаб на полка, а те ме обвиняват в дискредитация! Позвъниха ми и ми заповядаха:

– Трябва спешно да промените огневите позиции.

Обърнах се към Журавльов и му дадох нареждане: – Толя, бързо докарай вилиса (Бел.ред. Американски военен автомобил с висока проходимост използван през Втората световна война)! И изведнъж комисарят се обади:

– Остави колата, трябва ми! Сега ще ходя в тила!

Отговорих му:

– Отивам да изпълнявам бойна задача, докато на вас ви трябва, за да се мъкнете в тила. Вземете, която искате газка и отивайте. Той отвърна:

– Не. Аз съм комисар и представител на партията.

Вбесих се, теглих му една сочна псувня и потеглих, разбира се, с вилиса.

На другия ден ме привикаха в партийната комисия. Проблемът беше, че нашият полк беше резерв на Ставката (Бел.ред. Ставка на Върховното главно командване – извънреден орган на висшето военно управление, осъществяващ в годините на Втората световна война стратегическото ръководство на съветските въоръжени сили). В тези полкове по заповед на Сталин имаше политически отдели, а такива отдели се полагаше да има единствено в дивизия и армия, в полковете бяха предвидени просто политически апарати. Тези политически отдели имаха правото да подлагат на обсъждане партийни дела, което и направиха по отношение на мен. Вследствие на това партийно обсъждане получих строго мъмрене с предупреждение за изключване от партията. Формалният повод за строгото мъмрене беше следният – момчетата в полка бяха отракани, все пак бяха московчанчета и постоянно си разказваха помежду си вицове и разни случки. Написа се политическо донесение: «Нездраво политико-морално състояние на личния състав. Водят се пораженчески разговори и анекдоти».

Командир на гвардейските минохвъргачни части (Бел.ред. Поради значимостта на частите и съединенията на реактивната артилерия при формирането им веднага им се е присвоявало почетното звание ‘’Гвардейски’’) в нашия фронт беше генерал-лейтенант Нестеренко. Генералското си звание беше получил на 33 години, беше напет и умен мъж, който много ме уважаваше. Когато вече бяхме се пенсионирали, той сподели с мен: «Уморил се бях да разследвам доносите на вашия комисар. Спасих ви от него, като изпратих полка ви в Далечния изток. На Манджурската настъпателна операция».

Всички празнуваха победата, а полкът ни потегли за Далечния изток – да доразгромим японците. Този комисар погубваше всеки един, който си набележи. И как не, при условие че имаше система на троен контрол. Във всеки гвардейски минохвъргачен полк имаше двама офицери от СМЕРШ (Бел.ред. Военното контраразузнаване). Единият осъществяваше наблюдение над офицерите, другият над сержантите и редниците. Информацията циркулираше по всички линии. Политическите отдели имаха свои канали за информация, като те изработваха и политическите донесения. Нямах достъп до тези донесения, а и самият командир на полк не знаеше какво доносничи комисаря. Оттам документът се отправяше към политическия отдел на гвардейските части, след което се адресираше към политическите отдели на армията и фронта – в зависимост от това къде е придаден нашия полк.

– Искате да кажете, че всъщност политическите работници са имали огромна власт?

– Опротивяло ми беше от тях! Във всяка батарея имаше комисар, впоследствие станаха заместници по политическата част. Дивизиона го приех със звание капитан, а комисарът беше старши батальонен комисар. Той беше втори секретар на Ростовския областен комитет на партията. В полка имахме политически отдел, който се състоеше от началник на политическия отдел, негов заместник, заместник по дейността с комсомолците и заместник по дейността с партийните ядки в батареите. Политическият отдел притежаваше собствена охрана, собствено деловодство и т.н.

За Курската битка не получихме нито един орден, защото се занимаваха само с разследване на доноси. След това преминахме през Беларус, стигнахме в Прибалтика чак до Кьонигсберг (Бел.ред. Днешен Калининград), блокирахме Курландската групировка. А след това ни прехвърлиха в Далечния изток.

Както ви казах, аз имах късмет, че винаги щабовете настояваха да се прехвърля при тях. През 1941 г. ме взе генерал Камера, през 42-ра година командвах отделен дивизион. Когато започнаха да се формират армейски оперативни групи с гвардейски минохвъргачни части, полковник Терешенок ме изтегли в гвардейските части на 21-ва армия. Една седмица след като прекарах там и ми идеше да завия като животно. В батареята и в дивизиона разполагах със старшина тиловак, кухня, удобства и т.н. А тук нищо. Постоянно в движение, студ, глад. В крайна сметка се прехвърлих в дивизион към 85-ти полк. Започнах като командир на дивизион, след това станах началник-щаб на полка.

Полкът се командваше от Валентин Плотников – на 28 години, строен, умен мъж. Той беше прекрасен командир. Много рано си отиде – след войната получи облъчване при работа с артилерийски атомни оръдия и загина от рак на кръвта. През септември 1943 г. Плотников ме назначи за началник-щаб на полка. През 1944 г. го повишиха в заместник на командващия армията по гвардейските минохвъргачни части. След като той сдаде полка, по старшинство полкът трябваше да го приема аз. Освен това другите офицери обикновено имаха подготовка от завършени ускорени курсове, докато аз бях кадрови офицер, в армията бях от 1936 г.

Но Нестеренко… Впоследствие той ми призна. В нашия полк служеше бивш комсомолски организатор, който е бил в един полк с Нестеренко. Когато отстъпвали в Беларус, той изтеглил Нестеренко от интензивен обстрел и му е спасил живота. Така че Нестеренко му е бил задължен. Той първо назначи бившия комсомолски организатор Коля Грибков начело на дивизион, въпреки че нищо не умееше да прави и всичко се вършеше от началник-щаба на дивизиона. Същевременно Нестеренко положи усилия да ме изпратят в командировка на обучение в Артилерийската академия ‘’Дзержински’’. Той ме извика и тържествено ме поздрави:

– Заповядайте документа! Връчвам ви го на вас, тъй като сте най-подготвеният командир в полка. Тръгвайте и постъпете в академията.

Заминах, а Грибков беше назначен за командир на полка.

– Какво беше отношението на войниците към командирите?

– Преценете сами. Бях ранен в главата, нима те ме изоставиха. Че те бяха под куршумите. Можеха да запълзят наляво, надясно по-далеч от този, когото немците вече бяха забелязали. А този бях аз. И ме видяха по фуражката. Слънцето тъкмо захождаше, беше 5-6 часа вечерта. От козирката на фуражката имаше отблясъци. Можеха да ме захвърлят, но не го направиха. Един отляво, друг отдясно, както после ми казаха, са ме довлачили до храсталаците. След това ме изтеглиха на пътя и ме откараха в Орша. Едва тогава се завърнаха в полка.

– Като командир на дивизион на какво ниво поддържахте връзка с пехотните командири?

– В зависимост от това на кой съм придаден. Аз ви казах, че ние не се подчинявахме на пехотните съединения. Нас ни прикрепяха за даден период за определена операция. Примерно край Орел моят дивизион беше в разпореждане лично на командира на 308-ма стрелкова дивизия.

– Командир на дивизия?

– Да. Моят командир на взвода за управление и началникът на разузнаването на дивизиона бяха с пехотата на предни позиции. А аз бях длъжен да съм с командира на дивизията. Защото по време на настъпление командирът на дивизията взима решение в какво направление да се насочи огъня. Още повече, че в настъпление ние превозвахме снаряди за 4 залпа. Не повече! Нарушавайки всички инструкции, зареждах предварително установките със снаряди. Това не биваше да се прави, тъй като рамата на ‘’Студебейкъра’’ можеше да не издържи, ако установката е заредена – тежко беше. Но това го правехме само, когато бяхме уверени, че ще се движим по сносен път. Тогава можеше да дадем и пети залп. А иначе четири залпа и това е. Пазеха ни много и ни използваха само там, където действително е нужно.

Началото на есента на 1942 г. Колона американски камиони "Студебейкър" 6x4 със замаскирани реактивни установки БМ-13 "Катюша" се придвижват към фронта източно от Сталинград. Въпреки че уставът забранява ясно се вижда, че установките са заредени, при условие че камионите са в движение.
Началото на есента на 1942 г. Колона американски камиони „Студебейкър“ 6×4 със замаскирани реактивни установки БМ-13 „Катюша“ се придвижва към фронта източно от Сталинград. Въпреки че уставът забранява ясно се вижда, че установките са заредени, при условие че камионите са в движение.

Примерно командирът на дивизия командва:

– Да дойдат „катюшите“. Ето ти цел, откривай незабавно стрелба!

Аз от своя страна:

– Не, първо ми покажете къде е разположена пехотата.

И да крещи, и да не крещи аз ги задължавах да ми показват местоположението на пехотата. Ами че те не познаваха характеристиките на ’’Катюша’’! На мен ми се налагаше да чета лекции, буквално да ги ограмотявам – а това си беше командир на дивизия! Не разрешавахме дори и на командири на дивизии да видят отблизо ракетните установки . Единствено на командващия армията и то без да е придружаван от никого!

– До края на войната ли бяха установени тези правила?

– До самия край. В началото през 41-ва и 42-ра година командващият армията даже беше задължен да отделя за нас охранителна рота. В дивизиона имахме на въоръжение и зенитни оръдия – 37-мм. Зенитката се запази в щата до 43-та година, след което вече нашата авиация ни прикриваше надеждно. Безспорно господство във въздуха постигнахме след битката при Курск. През 41-ва и 42-ра година немската авиация имаше доминация.

– Пристрелочно оръдие имахте ли?

– Не беше нужно.

– Тоест първоначално е било предвидено в щата?

– Не. Пристрелочно оръдие бяха разпределили само в батареята на Фльоров и то поради невежество – самото оръдие те почти не го използваха. Защото всички ние бързо схванахме, че при съществуващото разсейване да се сбърка е трудно.

Примерно командирът на дивизията ми поставя задача за дивизионен или полкови залп, а аз го питам: “Моля, покажете ми разположението на нашата пехота, а също така къде е струпването на противника. На мен ми е нужна крупна цел, не мога да обстрелвам картечници. За картечниците си имате оръдия. Повтарям, нужна ми е цел: струпване на пехота, батальон готвещ се да атакува – това е за мен обект. Или пък придвижване на танков батальон на изходни позиции, или големи складове – ето това е цел“!

Такава цел при разсейване на площ от 20-30 хектара ще я улучиш без грешка. Ето защо пристрелочно оръдие не ни беше нужно. Всичко, от което имахме нужда беше голямо разсейване и точна карта (Бел.ред. Когато говори за голямо разсейване, ветеранът от войната явно има предвид, че при обстрелването на голяма площ разсейването на снарядите се разглежда като положително явление. Това помага по-бързо да се порази целта). В артилерията топографията се преподаваше доста добре, което ми помагаше да се ориентирам лесно с карта.

– Доколко ефективен е снарядът М-13 срещу бронираната техника?

– Практически не е ефективен, че какво може да направи този снаряд. До голяма степен напразно хвалят нашето оръжие. М-13, осколочно-фугасният снаряд е прекрасен, качествен и забележителен при големи и неприкрити цели: говоря за жива сила, струпване на транспортни машини, танкове – като цяло нужна ни е крупна цел. Такава цел мога елементарно да я поразя.

Сега ще ви обясня защо нашето оръжие е ценно при мащабни цели. Ако се привлече за дадена цел артилерийски стволен полк, тогава командирът на артилерийския полк задължително ще каже: «Нямам никакви данни, длъжен съм да пристрелям оръдията». Ако той започне да провежда пристрелката или да прави вилка, това е сигнал за противника да се укрие, което ще му отнеме около 15-20 секунди. За това време едно артилерийско оръдие може да изстреля 1-2 снаряда. А аз с моя дивизион за 15-20 секунди мога да изстрелям 120 ракети – ето защо реактивните системи за залпов огън са ценни.

Но това се отнасяше за периода 1941-1942 г. През 1943 г. немците преминаха към позиционна отбрана, т.е. инженерно оборудвани, ешелонирани позиции. Направо се зариха в земята. И снарядът М-13 не можеше нищо да направи на такава цел. Ние можехме успешно да работим по огневите позиции на батареите на противника – те все пак не бяха укрити. Сполучливо обстрелвахме големите щабове – да извадиш управлението на дадена част от строя също си беше съществена задача. След това стигаме до резервите и вторите ешелони, които по правило не бяха укрити. Тях можехме да ги поразяваме със снаряди М-13, но за да разрушим позиционната отбрана ни бяха нужни други снаряди и те се появиха впоследствие. През 42-ра година се появиха М-30, а по-късно пристигнаха реактивните снаряди М-31.

– В началото на войната имаше ли недостиг с количеството на снарядите?

– През цялата война проблем № 1 в гвардейските минохвъргачни части беше доставката на снаряди. Нашите установки бяха разорителни за страната – просто заводите не успяваха да смогнат с производството на снаряди. Представете си сега: един полк изстрелва 384 ракети – пробвайте се да ги транспортирате. А, ако има и втори, трети залп – минаваме вече 1000 бройки! Че ние имахме 115 такива полка – на фронт от Черно море до Карелия… Ето защо се налагаше да стреляме само по сериозни цели. И винаги ни използваха на направлението на главния удар.

Примерно на 12 юли Брянският фронт премина в настъпление, с което започна Орловската настъпателна операция. Оперативна група от гвардейски минохвъргачни части в състав от осем полка поддържаше 3-та армия на Горбатов. Веднага щом 3-та армия изпълни задачите си, командващият фронта Маркиан Попов пренесе удара в полосата на 11-та армия и всичките 8 полка гвардейски части преминахме към 11-та армия. А на Горбатов е възможно и да му оставят един полк, но е възможно и да не му дадат – просто неговата армия вече не решава основна задача.

– Какво беше качеството на снарядите?

– Прекрасно. Но през 1942 г. имаше проблеми. Ненадейно започнаха да експлодират снаряди. Ракетата още не се е изстреляла и вече се е взривила – в резултат е унищожена кабината на машината, загинали са водачът и командирът. Но главното е, че техниката излиза от строя. Дойдоха политработниците, особистите (Бел.ред. Служители на военното контраразузнаване) и се мятаха пощурели насам-натам – никой не може да разбере какво става, саботаж ли е налице и т.н.

От Москва пристигна комисия от щаба на гвардейските минохвъргачни части заедно със служители от промишлеността. Бързо се разбра какъв е проблемът – в ракетата има преходно дъно, което отделя бойната глава от барута. Въпросното дъно се оказа, че е твърде тънко и изгаряше в първите секунди след привеждане в движение на снаряда. Веднага се изпрати телеграма до завода да се усили преходното дъно и всичко се оправи.

А каква беше причината за изгарянето на дъното – просто започнаха да използват барут от доставките от САЩ. Този барут беше по-силен от нашия и качваше температурата повече от руския барут. Иначе заводите издаваха бойната глава и ракетната част на снарядите отделно. След това тези отделни части ги изпращаха в база на Главното артилерийско управление, където се извършваше окончателното оборудване на ракетите. В никакъв случай не поставяха взривателите. Те пътуваха в отделни сандъци и се поставяха след моя команда.

– Какви взриватели използвахте по-често с фугасно или осколочно действие?

(Бел.ред. Осколочните боеприпаси са предназначени главно за поражение на хора, фугасните снаряди са предназначени за поражение на промишлени, жилищни здания, пътища, техника)

– Когато обстрелвахме открито разположена, жива цел давам команда: “Осколочен взривател“, а ако пехотата е зад укрития използвам фугасен взривател.                                                                                       

– Колко позиции имахте – да речем на дивизион? Винаги ли се подсигурявахте с огнева и запасна позиция, на която се премествахте от огневата позиция или всичко е зависило от обстоятелствата? Как се е организирало всичко това?

– Когато се планираше Орловската настъпателна операция на Курската дъга, за моя дивизион бяхме подготвили четири позиции в полосата на настъпление на нашата трета армия, а на фланговете още по четири позиции. Така че имахме 12 позиции, които бяха подготвени в случай на военни маневри. За Курската битка се готвехме много сериозно, знаехме че немците ще нанесат страшен удар… При мен всичко беше определено: вариант 1, вариант 2… 3… 10… 12… Знаех при всеки вариант къде да премина, къде ми е позицията – всички командири знаеха маршрутите за придвижване. Подробно беше предвиден всеки детайл. Това е планиране при отбрана.

– А при настъпление?

– В настъпление подготвяхме само една позиция. Имаше съществена разлика в позициите през първата година на войната и третата. През 41-ва година, когато господстваше немската авиация, немците засичаха много бързо позицията ни на стрелба. Ракетата има т.нар. активен участък на траектория – това означава, че  барутът още гори и оставя следи. Немците веднага отвръщаха с артилерийски нальот от един или два полка или пък изникваха тутакси девет “Юнкерса”.

Освен това през цялото време в небето кръжеше рама (Бел.ред. Самолет Фоке-Вулф Фв-189 – тактически разузнавателен самолет)- наричаха я “старшината на фронта“. През 1941 г., след като изстрелвахме залп, отстъпвахме около 5 километра: това се наричаше заемане на “изходна позиция“. Обикновено е разположена в гората и е добре замаскирана. На тази позиция презареждахме, разсредоточавахме се и очаквахме следващия залп, като отново заемахме огнева позиция.

През 1942 г. се отказахме от тази тактика, когато от Калининските блата ме прехвърлиха в Сталинград. Ще ви обясня защо: след като давахме залп с установките започвахме да оттегляме дивизиона. Да, но в Сталинград непрестанно кръжаха “Юнкерси“, които ни забелязваха. Ето защо започнахме да се „заравяме“. Използвахме склонове на долове, където криехме установките. Слагахме отгоре брезент, изсъхнала трева и каквото намерим още и това беше нашето спасение.

– Използвахте ли отделни лъжливи артилерийски подразделения?

(Бел.ред. Има се предвид подразделение водещо последователен огън от различни предварително подготвени огневи позиции с цел да се въведе противника в заблуждение относно количеството и разположението на артилерията и системата за водене на огън в отбрана)

– Използвайки тази тактика, си спечелих доста благодарности от командването. През 43-та година ни изпратиха в околностите на Мценск. Красиво място беше – река Зуша, град Мценск… Пристигнахме от Москва след пререформиране в края на март. През април, май и юни се водеше подготовка за Курската битка. Заповядаха ни през всичките нощи да безпокоим и притесняваме немците. Именно тогава приложихме този метод на действия.

Инищожена съветска реактивна установка БМ-13 на шаси на триосен камион ЗИС-6. Град Мценск, 10-11 октомври 1941 г. Вдясно от установката се вижда повреден танк Т-34 от 11-та танкова бригада и камион ГАЗ-АА с вече демонтиран двигател.
Унищожена съветска реактивна установка БМ-13 на шаси на триосен камион ЗИС-6. Град Мценск, 10-11 октомври 1941 г. Вдясно от установката се вижда повреден танк Т-34 от 11-та танкова бригада и камион ГАЗ-АА с вече демонтиран двигател.

През деня с газка или вилис обикалях и избирах позиция. По възможност по-близо до предния край, за да може да ударим в дълбочина при стрелба. Първите траншеи не си залужаваше да се обстрелват, защото там бяха укрити основно дежурни подразделения. А виж, ако обстреляме Мценск е друга работа – през уикендите там се разхождаха офицери, пиеха, с жени флиртуваха. И всичко това ние го наблюдавахме, чрез стереотръбата имахме десетократно увеличение. Така че през нощта придвижваме една установка, дадем залп и веднага изчезваме. Април, май, юни – през цялото време работехме по този начин. Даже веднъж обстрелвахме не с една ракетна установка, а с цяла батарея (Бел.ред. 4-6 машини). Авиационното разузнаване доложи, че на някаква гара се доставя голямо количество боеприпаси. През нощта ги цапардосахме с една батарея – резултатът беше налице, заревото беше видно с просто око.

– Можехте ли да наблюдавате резултатите от своята работа?

– Трудно. Казват, че най-много се лъже на война и след лов. Разбира се, че не можехме, това беше невъзможно. Само веднъж, когато през юли започнахме настъплението по Орловското направление, генерал Нестеренко ни заповяда да обстрелваме в продължение на седмица определени участъци, всички те бяха отбелязани на картата. Тогава видяхме с просто око резултатите от нашите залпове.

– Знаете ли немците да са използвали наши установки по време на войната?

– Не съм виждал и не съм чувал дори, а ние се познавахме един друг – споменах ви, че при настъпателни операции се събирахме по осем полка. Обменяхме информация, срещахме се и си разказвахме всичко от фронтовия живот. Не е имало случай немците да стрелят с наши ракетни установки по нас. Разказваше се само един случай: когато около Харков немците затвориха Изюм-Барвенковския чувал. Малко успяха да се измъкнат оттам, три наши полка бяха унищожени (Бел.ред. Става дума за полкове реактивна артилерия въоръжени с „Катюши“). Един от нашите, успял да се промъкне, разказваше, че е видял как разчет на ракетна установка се е движил с непокътната машина М-13 в посока към немците. Върху нея било поставено бяло знаме. Това съм чувал, но да са използвали установка срещу нас не.

– Разкажете за епизода, за който сте получили „Александър Невски“.

(Бел.ред. С орден Александър Невски се е награждавал командния състав на Червената армия за проявена лична смелост, мъжество, храброст и умело ръководене, с което осигурява успешните действия на подчинената си част)

– Вече говорихме, че този пълководчески орден се дава за умението да воюваш. В Орловската настъпателна операция поддържах 315-та дивизия, която настъпваше нелошо. Аз бях с командира на дивизията – той ми поставяше задача, аз съответно откривах огън. Но веднъж се случи следното: Командирът на дивизията командва:

– Бързо открийте огън!

– Но другарю полковник, дивизиона в момента сменя позициите си.

– Е и какво, това мен не ме интересува – да се открие незабавно огън.

Наложи се да изпълня заповедта. Дивизионът бързо се приближи, зае огневи позиции и даде залп. Както се казва, успяхме да се справим. Но аз си направих извод от случилото се: трябва да се използва старата практика на руските артилеристи- при съпровождане на пехотата да се действа по метода на придвижване на батареите.

Една от батареята обстрелва, а другата се придвижва напред. Когато командирът на батареята Бушуев докладва: “Заех новата позиция“, тогава давам команда на Шестернин и той да стартира промяна на позицията си. Да, така осигурявах по-малко залпове, но пък по всяко едно време можех да открия стрелба.

Командирът на полка отбеляза моя начин на действие в заповед: «Командирът на дивизион капитан Пануев приложи старинния руски метод, осигуряващ непрекъснатата поддръжка на пехотата. Методът на придвижване на батареите». Ето за какво получих орден Александър Невски. Командирът на полка Плотников препоръча орден Червено знаме, но командващият 3-та армия Горбатов преправи предложението, зачеркна орден Червено знаме и написа орден Александър Невски. Горбатов постъпи много правилно.

– Налагаше ли се да стреляте с пряко мерене?

– Да, в хода на Орловската битка. Веднъж с “Вилис“ пристигна началникът на оперативната група на Гвардейските минохвъргачни части генерал Нестеренко и се обърна към мен:

– Къде се намира най-близката ти батарея? Показвам аз на картата, а той: «Току-що идвам от командващия, разузнавачите са намерили интересна цел. За да не губим време, аз сам ще отида при батареята». Помоли да му дадем плащ-палатка, за да прикрие пагоните си, скочи на стъпалото на автомобила и се отправи към батареята. Подразделението се придвижи около километър и половина напред (всичко това много добре видях с бинокъл), разгърна се и даде залп по покрайнините на населен пункт с право мерене. Явно там се е концентрирало голямо струпване на пехота и танкове за контраатака.

– Вярно ли е, че с “Катюши“ сте обстрелвали публичен дом?

– Действително в Мценск нашето разузнаване засече постоянно движение, в събота и неделя вечер, с леки автомобили към една голяма сграда. Беше ясно защо отиват там – ще има гуляй, банкет или пък, както казахте вие, отиват в публичен дом. Тази сграда стана мишена за ракетните ни установки. Впоследствие автомобилите спряха да ходят там.

– Казват, че сте боядисвали по една звезда на установката за всеки унищожен танк?

– Това не е вярно. По танковете може да води стрелба само добра система от стволна артилерия. Естествено ние стреляхме по големи струпвания на танкове като в Курската битка. Ако снаряд се взриви до танк, е възможно да повреди танка или да скъса гъсениците му, но това е по-скоро случайност.

– Големи ли бяха загубите в дивизиона, а след това и в полка по време на войната?

– Големи бяха загубите в пехотата, която атакуваше под самия огън на немците. Нашият полк беше сформиран през 42-ра година в периода юли-август, септември беше вече на фронта. И така до края на войната. После участва в Манджурската настъпателна операция. За цялата война нашият полк загуби 113 души убити. Ранените бяха повече, но не мога да кажа колко са хората загинали по болниците.

– Основните загуби на авиацията ли се дължаха? Или от противниковата артилерия?

– Жертвите бяха главно от бомбардировки и обстрел, както и естествени.

– Какво ще рече естествени?

– Двама младежи родени през 24-та година, момчета на по 17-18 години. При изучаване на граната издърпали шплента на гранатата, без да знаят, че ако се издърпа шплента гранатата трябва да се изхвърли в рамките на 3 секуди. Иначе тя ще се взриви. Наложи се да пишем донесение: загинали при нещастен случай при обучение по изучаване на гранати.

– За такъв случай вероятно са наказвали?

– Кого да накажа? Ако командирът им е безотговорен или глупак, може и да го накажа. Но аз такива наказания не съм налагал. В края на краищата са искали да обучат войниците.

– Случвало ли се е да използвате личното си оръжие?

– Пистолет използвах в Сталинградската битка. Това беше в средата на януари. Моят дивизион се придвижваше по една долина. Напредвахме и недалеч вече беше Сталинград. Аз се движех в командирския автмобил заедно с челната батарея. Спрях, а батареята започна да се разгръща за стрелба. Изведнъж от един блиндаж излезна немец. Той вдигна ръце, но в дясната си ръка държеше граната. Не можех да разбера – ще хвърли ли той гранатата към мен (намирах се на 20 метра) или ще се предаде. Извадих пистолета и го разстрелях от упор. Немецът падна, а гранатата не избухна, защото шплентът не беше издърпан. Но откъде можеше да знам?

Пистолетът ми беше трофеен белгийски с пълнител за 15 патрона. Разузнавачите ми го подариха след битката при Сталинград. Там имаше много трофеи. Немците дори бяха направили град от автомобили – бяха ги събрали на едно място. Представете си хиляди автомобили струпани на едно място. С какво ли не се сдобихме оттам. Намерихме даже щабен камион ГАЗ-АА, взехме го и го зачислихме към дивизиона. Немски автомобили не взимах и ще ти кажа защо: когато се наложеше да отидем в Москва и бяхме с немски автомобил, веднага ни спираше милицията, следваше разпит в комендатурата и колата ти е реквизирана. Така че взимахме само наши коли, а немците имаха много от тях.

– Сега ще ви задам въпрос, който понастоящем е обсъждан пространно. При навлизането ви в Германия вие сте били в Източна Прусия?

– Да, приключих войната в Кьонигсберг.

– Дискутира се, че е имало случаи на насилие и мародерство от наша страна по отношение на немското население.

– В никакъв случай. Политическият отдел, СМЕРШ (Бел.ред. Военното контраразузнаване на СССР), както и командирите бяхме много добре инструктирани. Все пак ние не бяхме кожодери, възпитаваха ни да бъдем хуманни. В никакъв случай не може да се говори за насилие.

– Доверявахте ли се на радиото в качеството на командир?

– Напълно. Радвах се, когато най-накрая доставиха радиостанции. Имахме и на огневата позиция, и с мен. Радостен и горд бях. А пехотата говореше:- “Ех, какви свързочни средства имат артилеристите! Ако ние имахме такива в пехотния полк“.

– Кога се появиха радиостанциите при вас?

– През 42-ра година, а през 41-ва година бяхме с кабел. Докато разгърнат кабела – мъка голяма! Един червеноармеец с една катушка – трябваше да добяга от огневата позиция до наблюдателния пункт (НП) – а това си бяха три километра!

– Задължително ли беше вашето присъствие на НП?

– А кой ще открие огън? Че аз даже командир на батарея не изпращах на НП-то… Между другото, в Деня на победата празнувахме офицерите от полка. След втората или третата чашка един от командирите на батарея обидено попита:

– Защо не ни се доверявахте?

– Не ви се доверявах, защото риска го нося аз. Ако вие сгрешите със залпа, отговорността ще я нося аз. Аз ще отида в наказателен батальон, мен ще ме разжалват в редник.

И това беше в най-добрия случай. В най-лошия случай щяха да ме разстрелят. Така, както разстреляха командира на дивизион М-30 в село Котлубан само за това, че немците забелязаха подготвените рами и пусковите установки.

Пусковите установки тогава стояха на земята, тъй като местността не позволяваше да ги укрием. На сутринта немците ги забелязали и осъществиха огневи нальот по дивизиона. Артилериийска подготовка (Бел.ред. Атакуващи тактически действия на артилерията предназначени за унищожаване и подавяне на огневите средства на противника, живата сила, отбранителните съоръжения и други обекти на противника осъществявано преди настъплението на своите войски), а дивизионът мълчи. Последва трибунал и разстрел пред строя. Така че им казах:

– Вие сте грамотни и разумни батарейни командири, но отговорността нося аз – това е първо. И второ практикуването на батарейни залпове фактически е безполезно.

Аз по правило давах дивизионен залп или настоявах за полкови залп. Иначе винаги се намирах на разположение на командира на полка. Има един такъв израз сред военните – подръчен дивизион. Командирът на полка разполага с три дивизиона. Два от тях са разположени вляво и вдясно на разстояние километър и половина-два. А командирът остава с третия дивизион, който се счита за подръчен. Той винаги може да поиска откриване на огън във всеки един момент от моя дивизион. И неизменно бях подръчен дивизион на Плотников.

След това ме направиха началник-щаб на полка. Притежавах добра подготовка: тригодишна, още преди войната… Освен това имах отпреди това средно образование и се смятах за кадърен артилерист. Във връзка с това, че с батарейни залпове практически нищо не се постигаше им казвах на командирите на батареи:

– Стойте на огневите позиции. Ще осигурявате точно мерене, а след това и навременни точни залпове и за това ще бъдете наградени. Но на НП през цялото време ще бъда аз.

Така че напусках НП само, за да се измия. Е и ако се появи медико-санитарен батальон, но това е шега.

– Казват, че на Орловската дъга се появили снаряди с увеличена мощност. Снаряди М-13, но с увеличена мощност. Виждали ли сте такива?

– Не, никога не е имало такива. Имаше снаряд М-13, а впоследствие го смениха с М-13 с подобрена групираност.

– Доколко разпространено е било явлението походно-полеви жени?

– За целия период на войната в нашия полк не е имало нито една жена.

– Изобщо не е имало?

– Изобщо. Категорично и Плотников, и аз не приемахме жени в полка, въпреки че искаха да ни изпратят машинописки, както и санитарни инструкторки. Решително не допускахме жени. Примерно в 72-ри полк началник-щабът на полка и заместник-командирът на полка по строевата подготовка се призоваха взаимно на дуел заради една красива машинописка. Но все пак ние бяхме младежи на по 24-25 години. И повтарям в нашия полк нямаше нито една жена.

– Такива дуели били ли са практика или това е било просто изключение?

– Това си беше изключение. Всички научиха за случилото се и това се смяташе за ужасна нелепост. Явно са си спомнили за повестите на Белкин (Бел.ред. “Повести на покойния Иван Петрович Белкин“ – цикъл от 5 повести на Александър Сергеевич Пушкин).

– Подборът за гвардейските минохвъргачни части, включително и войниците, беше ли достатъчно сериозен?

– Подборът се извършваше от комисия на Централния комитет на партията.

– Случвало ли се е да изпратите някой в наказателна част?

– За периода на цялата война, докато бях командир на дивизион и началник-щаб на полк не е имало нито един случай. Още един път ще се върна към това, с което започнах: войниците ни бяха дисциплинирани, носеха непоколебимо страшните лишения на ужасната война. Дали в зима или дъжд, или в пек, в гора или в блато ти си задължен да изпълниш бойната задача.

– Все пак сте били с превозни средства – не сте ходили пеша. По-леко си е…

– Да. Но едва що дивизионът навлезе в гора или заеме огнева позиция незабавно целият състав беше подложен на огромно физическо натоварване. Трябваше да се изгради укритие за установките, да се изкопаят окопи за укритие на артилерийския разчет в случай на бомбардировка. Трябваше да се укрият снаряди за 3-4 залпа, които бяха в сандъци дълги по метър и половина. Във всеки сандък имаше по две ракети. Всичко това трябваше да се скрие, да се замаскира по възможност и ако успеем да се изкопаят траншеи, за да може осколките падащи по земята да не повредят ракетите.

Ето защо на войниците им беше много тежко физически. Аз като командир нямах подобно натоварване. Моят наблюдателен пункт се изграждаше от разузнавачите.

– Да, но вашата тежест на отговорност е друга.

– Аз трябваше да работя с главата си.

Част 2;

Всички, които се интересуват от историята на Втората световна война са добре дошли в нашата Facebook група : Втора световна война.

No Responses

Reply

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.