Спомените на Владимир Касевич – десантчик

– Роден съм на 6 август 1921 г. в село Бобрик, Любимовски район, Одеска област, Украинска ССР. Бяхме пет деца.

-Как живяхте при НЕП-а (бел.ред. Нова икономическа политика въведена в СССР през 1921 г. Сменя политиката на ‘’военния комунизъм’’ установен в хода на Гражданската война. НЕП има за цел да възстанови народното стопанство, както и последващия етап към социализма)?

– Добре беше, сити бяхме. Всички си имаха стопанства, вечер един друг си ходехме на гости, пийвахме. Всичко си имаше. След това започна колективизацията, от всяко домакинство изземваха имущество и започна глад. Един след друг умряха всичките ми братя и сестри. Оцелях единствено аз. На ръцете ми умираше сестричката ми, която беше кърмаче. Устичката й се отваряше, сякаш искаше да каже: ‘’Дай ми да ям, дай’’. И досега си спомням за това и винаги си поплаквам (бел.ред. Ветеранът говори за Гладомора. Масов глад в Съветска Украйна и в други области на Съветския съюз през 1932-1933 г. Една нечовешка катастрофа, за която едни обвиняват съветското правителство начело с Йосиф Сталин, според други това е нещастно стечение на обстоятелствата.).

На баща ми брат му живееше в нашето село, той караше каруца- разкулачваше селяни (бел.ред. В годините на колективизацията да разкулачиш селянин означава да го лишиш от средствата за производство- стопански инвентар, животни, земя и политически права). Когато всички измряха и останах само един, виждам чичо ми да кара с каруцата някакви продукти. Отидох при него и започнах да се моля да ми даде да ям, а той в отговор грубо ме пропъди. Когато стана съвсем непоносимо и почувствах, че умирам, тръгнах пешком към Одеса. Тогава бях на 14 години.

-Майка ти и баща ти също ли умряха?

-Мама остана вкъщи, а баща ми, когато започна гладът ни изостави и избяга в града. Знаеш ли къде е тази улица, мисля че се казваше „Черноморско казачество“? Ето там, той с другарите си, близо до Пересип, са се събирали и гуляели. Семейството му умираше, а той там пиянстваше…

Пристигнах в Одеса и се спрях пред металообработващия завод ‘’Ленин’’. Седнах пред портите и заплаках. По едно време виждам как се приближава възрастен евреин. Пристъпих към него и му казах: ‘’Чичко, вземете ме на работа, много искам да работя’’. Бях много малък, за да работя, но той се съжали и ме уреди да работя при него в цеха. Нахраниха ме и честно да ви кажа тогава се наядох до насита.

Старателно попивах това, което ми обясняваха и след известно време ми дадоха първи разряд, въпреки че на моята възраст това не се полагаше. За сметка на това бях много прилежен и усърден и успявах да изработвам повече детайли, отколкото много други възрастни работници. Ето защо на този евреин винаги ще съм му много благодарен, той ме учеше как да работя и благодарение на неговата доброта успях да оцелея. Ако не беше той щях да умра от глад.
А след това започна войната и ни евакуираха в Урал.

– На колко години бяхте тогава?

– 16, нямах навършени седемнадесет още.

– Как така? Роден сте 21-ва година значи е трябвало да бъдете на почти 20?

– Да, по документи съм набор ’21, но когато се замолих да отида на фронта си прибавих няколко години. И след това, когато вече се завърнах от войната се наложи да си изкарам нови документи. Питат ме те: ‘’Коя година сте роден?”. А аз отговарям: ‘’21-ва година’’.

В тези времена нещата се случваха по следния начин: идва човекът във военния комисариат, където го питат: ‘’На колко години сте?’’. Той отговаря: ‘’Не знам’’. Може примерно да е сирак и да не знае кога се е родил. Служителите от комисариат го гледат- на външен вид изглежда на около 30: „Ами ще те пишем, че си на 30 години“. – „Добре, пишете ме“.

– Всъщност коя година сте роден?

– 24-та. И така, закараха ни в Урал, а аз там никого си нямам, липсваше и храна. Така че се реших да отида на фронта, там поне хранеха. Отидох във военния комисариат. Те ме разпределиха във 2-ри въздушно-десантен полк, в Саратовска област. Оттам в края на 41-ва година попаднах в Северен Кавказ, където сраженията бяха страховити. Най-много се бояхме от огнехвъргачките. Немците често ги използваха, а ние нямахме такива. Това е страшно оръжие, струята на огъня изгаря всичко… А нямаше къде да се скриеш. Земята е корава, само камъни. Заповядват окопайте се, два пъти копнеш, и по-нататък с лопатата не можеш да копаеш. Посипеш се с малко камъни и лежиш, слушаш как куршумите свистят покрай теб (Показва с жестове).

Владимир Касевич

Един път ме извика служител от военното контраразузнаване и ми казва: ‘’Ще слушаш какво си говорят бойците помежду си и ще ни докладваш’’. А аз му отговорям: ‘’Аз доносчик никога не съм бил и не възнамерявам да бъда’’. Той започна да ме заплашва, а аз си мълча. Видя, че няма да поддам и се махна…

След това ме изпратиха в Кубан. Спомням си, че киснехме в блатата, понякога до гърдите във вода. Убитите нямаше къде да ги погребем и труповете, които се бяха раздули, плаваха около нас.

-Какво ядяхте?

-Каквото падне, храна нямаше, камъш ядяхме (бел.ред. Висока блатна тръстика).Като го очистиш и там вътре има сърцевина. Веднъж ни докараха просена каша, а в нея рибешки глави. Как са я сготвили така? Докато докарат храната, рибата се вмирисала и се бяха развъдили червеи. Значи докарват манджата, а няма кой да я изяде- почти всички бяха загинали в сраженията. А аз бях толкова гладен, че напълних каската си с каша и ям, ама направо главата си потапях в каската. Изял съм сигурно цяла кофа с каша. През нощта обаче ми стана лошо и ме удари страшна диария. Направо кръв изхождах и по едно време мислех, че ще умра. Оттогава не мога дори да гледам просена каша, камо ли да я ям.

След това ме прехвърлиха в Грозни. Спомням си един такъв случай. От време на време ни изпращаха в тила за преформироване и попълване с хора. И така, дадоха ни неприкосновения запас- по два сухара, черни-черни като пепел. Заповядайте, ни казват, те са ви за два дни. Да, ама ние с още един войник ги излапахме моментално.

Но във въпросния пункт имаше някакъв старшина от тези, които от фронта изклинчват, а пред началството сервилничат. Един такъв целият сипаничав. Реши той да ни строи и да ни провери неприкосновения запас. Гледа той, а ние с моя другар всичко сме изплюскали. Започна да крещи, кой ви разреши, пита? Не сте се подчинили на заповед, значи сте предали Родината… и ни поведе на разстрел.

Замъкнаха ни встрани, зад една къща, вече си сваляхме дрехите и изведнъж дойде някакъв офицер с висок чин и запита: ‘’Какво става тук?’’.

– „Така и така, разстрелваме предатели, пренебрегнали са заповедта и са изяли неприкосновения запас“.

– „А на теб какво ти дреме за техния неприкосновен запас? Да не ядат твоя запас. Още сега с първата маршева рота заминаваш за фронта.’’ (Замълчава)

-И какво пратиха ли го?

-(Цъка с език) Ама какво говориш ти, разбира се.

-Какво се случи след това с него?

– Още при първия обстрел- някой от нашите хвърли в окопа му граната. Такава измет беше този …

– В Сталинград били ли сте?

– Бил съм. Ама след сраженията. Минахме покрай града, там всичко беше в руини.

– С какво оръжие бяхте въоръжен?

-С трилинейка (бел.ред. Винтовка на Мосин, образец 1891 г.).

-Имахте ли самозарядни винтовки Токарев?

-Срещаха се. Ама голям боклук беше: малко пясък да попадне и заклинва. Изпикаеш се на затвора- и увеличаваш далекобойността.

– А с автоматите как бяхте?

– Може някой и да е имал, но аз не.

– Гранати?

-Даваха ни. Случвало се е при марш войник да си закачи гранати на клечка с помощта на ремък. След това дръпне случайно и в резултат няколко трупове. Неопитни бяха.

– ‘’Молотовки’’ имахте ли?

– Тези, бутилките ли? Имахме. Хвърляш и всичко гори.

– Ама в началото е трябвало да подпалиш кълчищата или нещо подобно беше …

– Какво? Нищо не трябваше да се пали, мяташ и толкова.

– Случвало ли се е да участвате в ръкопашен бой?

– Няколко пъти. Немците се бояха от ръкопашен бой, защото техният щик беше къс (показва), а нашият по-дълъг (разтваря ръка). И винтовките ни бяха по-дълги. При нас имаше моряци, воюваха направо с моряшките фланелки и с фуражките без козирка. Та така, дадат ли заповед- слагат си щика на винтовката, захапят лентата от фуражката (взима въображаема лента и трака със зъби) и в атака. Немците много се страхуваха от тях, наричаха ги ‘’черната смърт’’.

– Фашисти убивали ли сте?

– (Неопределено движение с глава, пауза). Със свещеник съм разговарял, той ми каза, че това не е грях. Защото те бяха врагове и аз защитавах родната си земя. Това не е грях…

– Имаше ли много предатели?

– Имаше. Имаше… Дезертьори имаше. Бягаха, някои ги хващаха, връщаха ги.

– Не ги ли разстрелваха?

– Не. Един път ни изпратиха като попълнение един евреин и когато извършвахме марш, той тихомълком изостана. Гледаме няма го (не му помня името, нека бъде Иза) Иза. След това бях ранен и се озовах в болница и там що да видя на едно от леглата се изтегнал Иза. Промъкнал се е очевидно някак си тук. Питам го аз: ‘’Иза, как попадна тук?’’. А той отвръща: „Шшшш” (присви очи, сложи си показалеца на устните и направи красноречив жест). Той ми помагаше, поохрани ме там в болницата. А можеше и да ме отрови, нали знаех всичко за него и можеше да го предам. Но той не го направи.

Имахме и арменци: ама те са такива воини (смее се), съвсем не желаеха да воюват. От мен да знаете най-добрият войник е руският войник. Около Грозни мен ме раниха отново – получих контузия. Контузията е такава гадост, по-лошо е от раняване, месо от костите капе.

– Колко пъти общо сте раняван?

– Четири: два пъти леко и два тежко. Изпратиха ме в болница в Челябинска област. Възнамеряваха да ме демобилизират, тъй като бях негоден за служба. Да, ама къде да отида? Вкъщи са немците, а тук поне ме хранят. И аз се записах в 50-ти запасен полк като стрелец на щурмовик ИЛ-2. В началото бяха едноместни, пилотът летеше сам, а след това започнаха да поставят картечници отзад в кабината. Ето там на тази картечница бях поставен. Там си отядох вече, хранеха ни достатъчно, по пета норма. И добавки даваха.

-Какво означава ‘’по норма’’?

– Всички войници ги хранеха по норма: пехотата по трета норма, мисля че моряците бяха като нас по пета. Колкото по-висока норма, толкова по-добре хранеха.

След обучението ме изпратиха в 618-ти щурмови полк от 1-ви Беларуски фронт. Там воювах до края на войната. Един път свалиха нашия самолет, летецът загина, а аз отново имах късмет, само ме раниха.

-Разписахте ли се на Райхстага?

– Да, разбира се.

– С какво звание завършихте войната?

– Сержант. Казаха ми, остани, ще дослужиш до офицер, но аз исках да се върна вкъщи. Завърнах се и се заселих в Одеса. Охранявах щаба на Жуков в Одеса, той известно време беше командирован при нас (бел.ред. След Втората световна война маршал Жуков е низвергнат и назначен за командващ на Одеския военен окръг).

– Какво ви е впечатлението от него?

– Ето такъв човек беше (показва палеца си нагоре). Той направи твърде много за победата, войниците много го уважаваха. Когато идваше, всеки път се ръкуваше с нас. Казваше: ‘’Войници, Родината никога няма да забрави вашия подвиг.’’ (Въздъхва). След това ми изрязаха единия бъбрек и част от белия дроб: в бъбрека имаше осколка. Оцелях и се ожених. Жена ми беше много добра жена, на никой лоша дума няма да каже.

– Деца имахте ли?

– Какви ти деца, там в блатата (неопределено маха с ръка) всичко ми отказа.

– Как се отнасяте към Сталин?

– Уважавам Сталин. Скромен човек беше. Не като тези предатели сега… Той имаше една униформа, само с нея ходеше, не се контеше.

– Какви награди имате?

– Медали ‘’За превземането на Берлин’’, ‘’За превземането на Варшава’’, ‘’За победата над Германия’’, орден ‘’Слава’’, орден ‘’Отечествена война’’… да, много бяха, но половината липсват вече: откраднаха ги, момчета някакви влезли вкъщи, докато ме е нямало. По дяволите тези тенекии…

За каската ми е жалко, цялата война минах с нея, ядях от нея, тя ми беше като приятел. Исках да си я запазя, стоеше върху хладилника, но и нея откраднаха. След това ходих да се моля: ‘’Момчета, върнете ми каската, за какво ви е тя? Ще ви я платя, ако ми я върнете’’.

– Не ви ли я върнаха?

– (Маха с ръка тъжно).

Reply

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.