Специалните части „камикадзе”

Специалните части „камикадзе” – поглед зад мита

Автор Драгомир Касъров – магистър по история на Източна Азия на СУ «Св. Климент Охридски»

Преди Втората световна война Япония е вече първа сила във военно- икономическо отношение в Далечния Изток. Поела по пътя на милитаризма и експанзионизма, улеснявана от събитията в Европа, до началото на 1942 г. нейната империя се разпростира над Корея, Манджурия, Тайван, Френски Индокитай. През 1937 г. след инцидента на моста Марко Поло избухва широкомащабен конфликт в Китай, където силите на Гоминдана и комунистите, водени от Мао Дзедун, се обединяват срещу японците, но независимо от това японците завладяват значителни територии по китайското крайбрежие и на североизток.

Тази агресивна политика се посреща изключително остро от САЩ, които предприемат серия от икономически стъпки за сдържане на японското настаняване в региона. Най-значимата от тях е прекратяване на износа на нефт, стомана и железен скрап. В резултат на това островната държава губи 88% от вносния си петрол, което ѝ позволява да издържи около година и половина, ако води активни военни действия по море и суша.

Изправени пред заплахата да останат без ресурси, японските военни и разузнаване започват да разработват планове за завземане на богатите на ресурси британски и холандски владения в Южна Азия, както и за открита военна конфронтация със САЩ. Началото е дадено на седми декември 1941 г., когато Първи въздушен флот под командването на адм. Исороку Ямамото и Чуичи Нагумо нанася изненадващ удар над американския тихоокеански флот базиран в Пърл Харбър на Хавайските острови.

Чуичи Нагумо
Вицеадмирал Чуичи Нагумо

Атаката е осъществена главно от шест японски самолетоносача („Акаги“, „Кага“, „Сорю“, „Хирю“, „Шокаку“ и „Зуйкаку“) и 414 самолета, които потaпят четири линейни кораба и повреждат сериозно други четири. Американските жертви възлизат на 2400 души. Следват почти едновременни нападения и завземане на Холандските източни индии (днешна Индонезия), британска Малая, Борнео и Филипините. На континента японските войски навлизат в Бирма, а на 21 декември 1941 г. след подписването на т. нар. Договор за взаимна сигурност и Тайланд се присъединява към т. нар. Велика източноазиатска сфера за просперитет.

Въпреки териториалното разширение на сушата, най-силното звено в японската военна стратегия е флотът. Той е трети по численост в света, по това време има най-много самолетоносачи (десет), които са доказали ефективността си, измествайки тежките линейни кораби. Придобитите ресурси и липсата на реални противници в региона дават на Япония стратегическа инициатива в Тихия океан.

Обратът във войната в Тихия океан логично настъпва след няколко мащабни морски битки. При атола Мидуей (4–6 юни 1942 г.) американците нанасят сериозно поражение на императорския флот, който губи самолетоносачите „Акаги“, „Кага“, „Сорю“ и „Хирю“, два тежки крайцера („Микума“ и „Могами“), 292 самолета както и 3000 души. Американският успех се дължи главно на дешифрирането на японските секретни кодове, което им разкрива деня, числеността и бойния ред на флота, командван от адм. Ямамото.

Следва битката при залива Лейте (23–26 октомври 1944 г.), където загубите са още по-сериозни – самолетоносачът „Зуйкаку“, леките самолетоносачи „Читосе“, „Чиода“ и „Зуйхо“, линейните кораби „Мусаши“, „Фусо“ и „Ямаширо“, тежките крайцери „Атаго“, „Чикума“, „Чокай“, „Мая“, „Могами“ и „Сузуя“, леките крайцери „Абукума“, „Кину“, „Тама и „Ноширо“, 300 самолета и 12500 жертви.

Октомври 1944 г. Американски части се стоварват на брега на остров Лейте (Филипините) от танкодесантни кораби.

На практика само за две години японският флот губи способността си да води каквито и да било офанзивни и дефанзивни операции, въпреки ускоряването на програмата за обновяване на флота и преработката на кораби в самолетоносачи. (б.а. Пример за това е самолетоносачът „Шинано“. Преработен от линеен кораб, с водоизместимост 72 000 тона, той е пуснат на вода на 19 ноември, а само десет дни по-късно е потопен от американската подводница „Арчър-фиш“.)

В тази ситуация японското главно командване решава да се противопостави на американското военно и числено превъзходство по нов начин. Планира се специално обучени пилоти да разбиват самолетите си във вражеските кораби и самолетоносачи. Познати като „камикадзе“ те остават в историята като пример за смелост и фанатична отдаденост към родината. За жалост липсва обективен анализ на този феномен, главно заради сериозните културни и философски различия между Изтока и Запада. Дори днес мотивите на тези летци остават до голяма степен загадка за западния човек.

Целта на настоящата разработка е да представи и анализира малко известни факти, свързани с летците „камикадзе“, като им изгради един по-близък до историческата истина образ. В американската историография проблемът е разгледан от редица автори и ветерани от войната като Албърт Аксел, Емико Тиърни и капитан Роджър Пино. От японските автори най-много информация може да се намери в книгите на Нацухо Найто, Ясуо Куахара, Хидеаки Касе, капитан Рикихей Иногучи и командир Тадаши Накаджима.

Един от най-широко разпространените митове е твърдението, че пилотите „камикадзе“ са олицетворение на японската жертвоготовност и несъкрушим боен дух. Често се твърди, че това е естествено за тях решение, причините за което се търсят или във феодалното минало на страната, или в някакъв култ към смъртта, свързан с религиозната философия на конфуцианството и шинтоизма. Като доказателство се привежда и фактът, че голяма част от тях са високо образовани и са направили свободен избор за участието си в отрядите „камикадзе“.

За да се опровергаят тези схващания, е необходимо да се разгледат в дълбочина основните аспекти на този феномен и историята около неговото възникване в съответния исторически период.

Преди всичко трябва да започна с етимологията на думата „камикадзе“. Двата йероглифа, с които се изписва тя, са „божество“ и „вятър“ – откъдето идва и названието „божествен вятър“. Така са наречени тайфуните, които два пъти разрушават флота на Кубилай хан през 1274 и 1281 г. и спасяват Япония от монголско завоевание. Под влиянието на Дзен будизма, който се разпространява все повече сред самурайската военна каста, се създава митът, че шинтоисткият (б.а. Една от традиционните японски религии.) бог на гръмотевиците „Райджин“ е изпратил тайфуните в желанието си да спаси страната (б.а. Според други версии това сторили богът на вятъра Фуджин и този на морето – Рюджин.).

Токио, юни 2015 г. 93-годишният пилот-камикадзе Хисаши Тезука показва своя снимка от времето на ВСВ.

Отделно от религиозния аспект, поражението на завоевателите изиграва много важна роля за формирането на ранно национално чувство у японците, защото за първи път местните феодални владетели се сражават за обща кауза (която трудно може да се нарече „общонационална“, тъй като японският архипелаг не се възприема нито като „родина“, нито като държава, а по-скоро като отделни владения, в които населението се подчинява на феодалния владетел) вместо помежду си.

След възстановяването на императорската власт през 1898 г. и нарастващата роля на страната в международните отношения подобни исторически събития се използват често за подхранването на новия национализъм, който става характерна черта за японското общество до капитулацията на страната в края на Втората световна война. Появяват се редица гравюри, изобразяващи сраженията с монголците и боговете, които помагат. На тях разбира се е добавен и флагът със слънчевия диск, който е символ на новата японска държава (б.а. Въпреки че прототипа на съвременния японския флаг може да се срещне в миналото, неговото използване като национален символ започва едва след 1868 г.). Оттогава води началото си и схващането, че японските острови са защитавани от боговете и не могат да бъдат завладяни. То се споделя напълно и от военните среди, тъй като офицерството и генералите почти без изключение са потомци на самурайски кланове. Без съмнение до началото на войната в Тихия океан терминът „камикадзе“ вече носи сериозно националистическо послание.

1944 г. Пилоти-камикадзе изпиват по чашка саке преди участието си в битката в залива Лейте.

Всъщност никой тогава не нарича нито тайфуните, нито бъдещите пилоти „камикадзе“. Използва се китайското четене на тези два йероглифа, което е „шимпуу“ (б.а. В японския език йероглифите имат японски и китайски начин на четене. В различните думи тези варианти се различават.). Разминаването се получава заради американските преводачи от японски произход, които служат в американската армия и представят йероглифите с японското им четене. Този начин на четене се налага впоследствие както по света, така и в самата Япония. Затова и официалното наименование на летците е именно „шимпуу токубетсу коугекитай“ – „специални атакуващи сили на божествения вятър“ или накратко – „токкотай“. Внушението зад тези думи е, че врагът отново заплашва свещените японски острови, а нейните войски трябва да го пометат с помощта на боговете, които не биха допуснали страната да бъде завладяна.

От момента на създаването на „камикадзе“ става ясно, че това е стратегия на отчаянието, чиято цел не е да донесе победа, а да се намери решение в критичната за японския флот и армия ситуация. В края на 1944 г. различни висши военни започват да разработват подобен тип нападения. Освен това пилоти от различи въздушни части на своя глава извършват самоубийствени атаки, но тези ранни примери са в резултат на личните им решения и не са организирани.

В средата на юни 1944 г. капитан Мотохару Окамура, командир на военната база „Татеяма“ и на 341 въздушна група за защита на главните острови, започва да проучва възможностите за провеждането на „камикадзе“ нападения. Според капитан Рикихей Иногучи, на 15 октомври контраадмирал Масафуми Арима става първият осъществил подобно нападение със 100 пикиращи бомбардировача „Йокосука D4Y Суйсей“ над американския самолетоносач „Франклин“. След като той е убит, част от самолета му удря самолетоносача, а подвигът му е отразен в японската преса и Арима е произведен посмъртно в чин адмирал.

Контраадмирал Масафуми Арима

Повечето японски и американски автори (Аксел, Найто и Куахара) са съгласни, че бащата на „камикадзе“ е вицеадмирал Такиджиро Ониши, командир на Първи въздушен флот базиран в Манила. Малко преди битката при залива Лейте главното командване му заповядва да подпомогне флота, но неговите сили са твърде малобройни – състоят се от 34 изтребителя А6М „Зеро“, три торпедни бомбардировача Накаджима B6M „Тензан“, един бомбардировач Мицубиши G4M и два Йокосука P1Y „Гинга“. Именно заради невъзможостта да изпълни заповедта, Ониши се решава да сформира отряд от летци-самоубийци.

Вицеадмирал Такиджиро Ониши

Първият отряд е създаден, след като командир Асаки Тамаи получава заповед да избере 23 пилоти, които лично е обучил. За разлика от първоначалните спорадични нападения, в този случай Тамаи се обръща към своите подчинени с молба те да станат доброволци в първия отряд „камикадзе“, което дава сериозни основания за съмнение доколко изборът им е бил свободен с оглед на взаимоотношенията между различните чинове в армията. Неслучайно всички се отзовават. Тамаи посочва лейт. Юкио Секи за водач на групата, която трябва да бъде ескортирана до целта от въздушния ас Хиройоши Нишизава.

Най-резултатният въздушен ас на имперска Япония по време на ВСВ Хиройоши Нишизава.

За да се подчертае важността на мисията и да се повдигне духа на летците, отделните части получават имената „Шикишима“, „Ямато“, „Асахи“ и „Ямазакура“ (б.а. „Шикишима“ е поетично название на японските острови, „Ямато“ – едно от старите имена на Япония,“Асахи“ – сутрешно слънце, а „Ямазакура“ – планинска вишна.). Те не са избрани случайно, а са взети от предсмъртното стихотворение на Мотори Норинага. Норинага е учен от периода Едо (1603–1868) и е представител на движението „кокугаку“ (б.а. Буквално „наука за нацията“), което си поставя за цел да пренасочи японската философска мисъл от будистките, неоконфуциански и китайски текстове към класическите японски произведения. От създаването на първия отряд умелото преплитане на история, философия и религия с реалностите на войната ще продължава с пълна сила и ще стане неизменна част от краткия живот на летците „камикадзе“.

Преди атаката вицееадмирал Ониши описва мотивите си за нападението по следния начин: „Смятам, че единственият начин да изпълним задачата е като сложим 250 килограмова бомба на самолет и той се вреже в американски самолетоносач, като по този начин го обезвреди за седмица“.

На 25 октомври 1945 г. отрядът излита и взема участие в „операция Шо“ (битката при залива Лейте). Успоредно с тях други пилоти предприемат на своя глава подобни нападения. В резултат на това е ударен тежкият крайцер „Австралия“ и влекачът „Сонома“. До 26 октомври 55 пилоти поразяват седем самолетоносача и 40 други кораби, като пет са потопени, а 23 са сериозно повредени. Сред засегнатите самолетоносачи са „Сангамон“ и „Суъний“, а „Свети Ло“ е потопен.

Трябва да се отбележи, че „специалните атакуващи сили на божествения вятър“ се създават заради невъзможността да се намери изход и те изпълняват функцията да нанесат възможно най-големи поражения на врага. Все пак цялостната операция в залива Лейте се оказва катастрофална за японския флот, който остава без самолетоносачи. Невъзможността за осъществяване на нападателни операции кара японското главно командване да възприеме „камикадзе“ тактиката при почти всички следващи битки през войната и да започне програма по набор на доброволци за отрядите.

Този тип атаки имат своята цена в чисто човешко отношение, като за месец са изгубени около 100 обещаващи летци. Малко известен факт е, че въпреки идеите на командването, множество офицери и генерали изразяват откритото си несъгласие с подобен тип водене на война. Вицеадмирал Ониши до последно отхвърля този тип нападения, като ги определя за „недопустими“. Той променя възгледите си едва след като получава въпросната заповед преди битката при залива Лейте. Може би истинското си отношение той разкрива на 16 август 1945 г. само ден след капитуалцията на Япония, когато извършва ритуално самоубийство. В предсмъртното си писмо Ониши се извинява на всички загинали пилоти „камикадзе“ и техните семейства.

Първият водач на отряда лейт. Юкио Секи впоследствие казва: „Бъдещето на Япония е мрачно, ако трябва да жертва най-добрите си пилоти…“, както и: „не отивам на мисията заради императора и империята, а защото ми е заповядано“.

Лейтенант Юкио Секи – първият камикадзе, който потопява вражески кораб.

Достоверността на тези цитати от книгата на кап. Рикихей Иногучи и командир Тадаши Накаджима е безспорна, най-малкото защото те присъстват заедно със Секи в този момент. Командирът на 62 въздушна ескадрила майор Ишибаши Теруджи отказва да сформира специален отряд с думите: „Не искам да карам подчинените си да загиват напразно, също така и аз не искам да свърша така…“ (б.а. Цитат от книгата на Хаяши Ейдай – „Juubaku tokkou sakuradan ki“)

Заради тази позиция той е освободен същия ден. Друга причина за критиките се корени в разединението на японското командване по по-нататъшната военна стратегия. Редица командири от флота смятат, че трябва да се търси примирие и излизане от войната, докато страната все още разполага с военни средства и колониални територии, които могат да се използват като разменна монета. За тях „камикадзе“ представляват безсмислено разхищение на човешки живот и на ресурси, на които Япония е изключително бедна. Армейската фракция, която поддържа продължаването на войната до победа на всяка цена, също е против самоубийствените атаки, защото те имат твърде висока човешка и материална цена, вместо да се съсредоточат усилията в конвенционалните методи на водене на война.

Лейтенант Иватани най-точно описва становището на армейската фракция: „Не мога да предвидя изхода на въздушните битки, но ще сбъркате, ако смятате „специалните сили“ за нормален метод. Правилният начин да атакуваш врага е с умение и да се завърнеш с добри резултати. Самолетът трябва да се използва много пъти. Така се воюва. Сегашното мислене е изкривено. Иначе не можеш да подобриш въздушната мощ. Няма да има развитие, ако летците продължават да умират …

Тук трябва да се отбележи, че победоносните войни в миналото, както и изграждането на модерна държава създават национално самочувствие у военните и интелигенцията, които са убедени в превъзходството на японците, както над азиатските си съседи, така и над „западняците“. Това отчасти обяснява защо „камикадзе“ тактиката се смята за недопустимо разхищение на човешкия живот. Разбира се, има и военни, които се изказват в нейна подкрепа, но е важно да се отбележи, че това става, след като страната продължава да търпи загуби по суша и море.

През следващите няколко месеца около 2000 камикадзета намират смъртта си в Тихия океан. Те идват от престижни университети като Кейо или Уаседа, както и средните училища. Кампанията по набор на доброволци е насочена именно към ученици и студенти, защото дотогава това е единственият социален слой, който не допринася за спечелване на войната, а и защото така не се засягат обучаващите се млади летци във военните училища. През октомври 1943 г. отпада ограничението за военна служба за специалностите право и изкуства, като само студентите от инженерните специалности и естествените науки все още нямат право да кандидатстват.

Японската антроположка Емико Тиърни посочва, че около 1100 студенти са загинали в „специалните отряди“ с уточнението, че е възможно това да не са точните цифри. Възрастта на бъдещите пилоти е между 18 и 24 години. В битката за остров Окинава възрастта на пилотите е между 17 и 24 г. (б.а. Според Каору Муранага в книгата Специалните сили „Чиран“.)

Механизмът за набиране е изключително прост – на лист хартия всички студенти от една специалност вписват името си и един от следните варианти „искрено желая“, „желая“ или „не желая“ да кандидатствам. Заради липсата на достатъчно самолети след тежките поражения, комисията е принудена да въведе критерии за „одобряване“. Само кандидатите с най-висок успех, които са втори синове в семейството и са избрали „искрено желая“, биват допускани. Този подход се налага, тъй като в японското семейство обикновено най-големият син се заема със семейните дела или търговия.

Заради особеностите на набирането на камикадзе се появява и най-широкоразпространеният мит – че студентите се включват в специалните сили от патриотизъм, напълно осъзнавайки избора си. Без да се отрича изцяло това твърдение, трябва да се отбележи, че няма как да се определят мотивите на бъдещите летци. Тяхното кандидатстване става в условията на уникална по мащаб пропагандна кампания, която засяга почти всички аспекти на ежедневието им. Освен възхваляването на подвизите на „камикадзе“ в пресата, в учебните заведения се изнасят списъците с резултатите от допитванията, така че изборът им не е анонимен.

Няма как да се определи колко доброволци са избрали „искрено желая“ заради страха или срама, че не са последвали другарите си (б.а. В своите дневници ефрейтор Юкио Араки се спира по-подробно на този епизод и пише, че „мнозина не знаят как са се озовали в специалните части“.). Имената на желаещите се поставят на видно място в училището и всеки ден им се отдава почит, като се призовават всички останали да последват примера им.

Друга причина за многото доброволци е, че някои от тях преди това не са били одобрени за военна служба и виждат в „специалните атакуващи сили“ шанс да влязат в армията или флота, които си остават най-уважаваните институции в страната. След смъртта си загиналите пилоти биват обожествени и душите им се превръщат в „ейрей“ (духове, пазители на Япония), според преобладаващата религиозна доктрина на т.нар. държавен шинтоизъм. Имената на всички пилоти се вписват в храма Ясукуни, който е главното светилище, където се почитат загиналите във войните от възстановяването на императорската власт през 1868 г.

Заради специфичните взаимоотношения между хората в японските общини редица семейства подтикват децата си да кандидатстват за „камикадзе“, за да не бъдат изолирани и отхвърлени от местната общност. Емико Тиъри, която се занимава с изучаване на японските взаимоотношения в редица свои книги отбелязва, че семейство на „камикадзе“ се ползва с повече уважение в местната общност.

Камикадзе

В авиационното училище доброволците са подложени на краткотраен, но строг режим, като освен летене се преподава и „духовност и висок морал“. Те нямат право да се откажат на този етап и рядко получават отпуск, който е не повече от един ден. Защо ще се преподават подобни предмети на хора убедени в своя избор? Ефрейтор Юкио Араки отчасти дава отговор на въпроса: „Има проблеми с дисциплината. Някои често се смеят или усмихват, а други просто са мързеливи… Като цяло личи липса на дух“.

При подобно отношение към мисията често се прибягва до физическо наказание. В своя дневник работникът Касуга Такео разкрива жестоката реалност във военоморската база Тсучиура: „Въпреки че се предполагаше, че са готови да жертват младостта си за Япония, на другата сутрин те изглеждаха изключително съкрушени – някои пишеха завещания, други медитираха, трети подскачаха неконтролируемо и събаряха вазите с цветя. На другия ден всички потегляха, но тази сцена на пълно отчаяние никога не беше показвана. Аз я видях със собствените си очи. Тяхното ежедневие беше изключително уморително и жестоко, а физическото наказание беше почти ежедневна гледка…

В тези условия младите пилоти пишат писма, дневници и предсмъртни стихове, които допълнително засилват мита за тяхната отдаденост и готовност да умрат за родината. Такъв е примерът с прощалнто писмо на мл. лейт. Кийоши Огава (22 г.): „Отвъд безкрайните бели облаци аз ще извърша нападението си с чувство на спокойствие… Скъпи родители, радвайте се за мен“.

Младши лейтенант Кийоши Огава със символа на свещеното самопожертвование – лентата хачимаки.

Въпреки че тези писма и дневници са автентични, те не могат да послужат като доказателство за личното отношение на техните автори към мисията си по няколко причини. Обичаят да се пишат предсмъртни стихове има дълбоки корени в Дзен будизма и по време на обучението се набляга изключително много на Дзен философията относно живота и смъртта, чрез която пилотите да преодолеят връзката с материалния свят. В авиационните училища инструкторите и офицерите насърчават писането на подобни стихове, които да бъдат предадени на семействата на пилотите и да послужат за пример пред бъдещите кандидати.

Причината, поради която в писмата и дневниците не могат да се открият по-различни гледни точки, е фактът, че всички те се проверяват от комисията по цензура. По този повод майор Сенри Нагасуе казва: „Понякога можехме да пишем само изречения като „…изпълнявам съвестно военните си задължения, затова бъдете спокойни

Повечето японски автори и ветерани, които се занимават с проблема, изказват предположение, че летците са знаели за трудното положение на страната, въпреки стриктната цензура и забраната за оповестяване на пораженията. Истински ценните източници всъщност са личните писма и дневници, които не се цензурират, защото са скрити или предадени лично на близките от самите пилоти. Тези източници остават скрити през войната и се появяват едва през 50-те години, когато започват да излизат наяве много подобни разкази на очевидци. До този момент оцелелите по някаква причина пилоти, или отказалите да станат доброволци, живеят отхвърлени и забравени от японското общество.

В своето писмо Йоши Мияги (22 г.) пише: „Ние не сме нищо повече от роботи. Ако бяхме послушали онези японци, които наистина обичат страната си, сега нямаше да сме изправени пред тази катастрофа. Знам, че от смъртта ми вече няма никаква полза“.

Хаяши Ичизо (23 г.), който е и християнин, обяснява по-точно чувствата си преди последния полет: „Лесно е да се говори абстрактно за смъртта. Аз се страхувам от истинската смърт и не знам дали мога да преодолея страха. Въпреки краткия си живот имам много спомени. Той бе хубав и ми е трудно да се разделя с него. Но стигнах до момента, когато няма връщане назад. Трябва да се врежа във вражески кораб. Ако трябва да съм честен, не мога да кажа, че желанието да умра за императора идва от сърцето ми. Въпреки това бе решено да умра за него“.

Освен на хора, които открито ненавиждат „специалните сили“, Робин Риъли разделя летците на няколко типа според разговорите си с ветерани от войната. Първият тип са т.нар. кичигай (луди), които вярват, че мисията представлява голяма чест и е единственият начин да се постигне победа. „Сукебей“ (либерали) са склонни да участват в мисията и виждат в „камикадзе“ отчаян метод за водене на война вместо висша кауза.

Въпреки че пилотите биват обучавани в духа на самурайския кодекс „бушидо“ (б.а. Неписан сборник с наставления относно живота на самурая, който се развива в периода ХVІ–ХХ в. във феодална Япония.) и „Хагакуре“ (б.а. Сборник с вижданията на самурая Ямамото Цунетомо относно бушидо, съставена от Цурамото Таширо в периода 1709–1716 г. Основен мотив в нея е отношението на войнът към смъртта.), образът на императора много рядко фигурира в техните писма и дневници, а като основен мотив за избора си те посочват най-различни други причини, сред които родителите, децата, врага, Япония или светлото бъдеще. Освен това в „бушидо“ смъртта никога не с свързва със саможертва в името на някакъв идеал, а по-скоро като начин да се избегне срама от поражение, пленяване или неизпълнение на заповед.

Интересно е да се отбележи, че в книгата на професор Емико Тиъри и в публикувани текстове на ветерани почти не се споменава „победата“ като висша цел на тяхната саможертва. Водачът на първия отряд летци Юкио Араки посочва семейството като водеща причина, някои младежи- християни смятат, че вместо да станат духове, както е според японските вярвания, ще отидат в рая, други определят себе си като хора с демократични убеждения. Малко известен факт е, че част от „камикадзе“ са корейци като лейт. Фумихиро Мицуяма (с истинско име Так Хьон-Кьон), който излита, пеейки „Ариранг“ (б.а. Корейска народна песен).

В своите разкази пред вестник „Asia Times Online“ Тойотаро Накаджима разкрива своите виждания за решението на другарите му: „Това беше заповед – помогни на страната си, която е семейството, което обичаш, братята и сестрите ти, приятелите, родният град – защити ги от врага“.

Сайто Шигемицу подкрепя професор Емико Тиъри относно ролята на императора: „Императорът никога не ни е изпращал, това беше измислица на вестниците. Съмнявам се, че някой е викал „Банзай“. Шигемицу впоследствие е зачислен към отбраната на главните острови и не участва в атаките.

Успоредно с атаките на „камикадзе“ се развива и сложен церемониал, който допълнително допринася за погрешното възприемане на тези летци. Преди излитането летците пият саке като символ на възмъжаването, най-често с тях са и висши офицери, семействата им и шинтоистки свещеник. Сред амулетите, които всеки от тях взема със себе си в самолета, са „хачимаки“ – бели превръзки за глава с изписани послания на тях, „сеннинбари“ – колан украсен с 1000 шева, направени от различни жени, както и „масукотто нингьо“ – кукли символизиращи някой близък.

Често летците носят и самурайски мечове (б.а. Летците от флота нямат практика да носят мечове.), които са семейно наследство или са им дадени от висшестоящи. На път към мисията си, те често прелитат над връх Каймон в префектура Сацума и поглеждат назад към най-южната планина в Япония.

В заключение може да се каже, че митовете около феномена „камикадзе“ се зараждат и подхранват от обстоятелства, които нямат пряка връзка със „специалните сили“, както и заради твърде свободното тълкуване на редица явления в японското общество. Задълбоченият анализ на механизма около набора на пилоти, както и разказите на ветерани и очевидци на тези събития, разкрива един по-близък до историческата истина образ.

В никакъв случай не може да се твърди, че по това време в Япония е имало култ към смъртта или че пилотите са били фанатици. Всеки е приемал задачата си различно, воден от различни мотиви и не може да се докаже, че са имали по-различно отношение към живота, смъртта, дълга към родината и семейството от всеки друг през този исторически период. Всеки е приемал тези абстрактни понятия по свой начин, но няма как да не се вземе предвид, че явлението „камикадзе“ се появява в условията на война, когато манипулирането на информацията, индоктринизацията и пропагандата са непреодолим фактор в живота на всеки човек, който оказва влияние върху поведението му. Целта на този доклад не е да омаловажи или отрече личния подвиг на тези хора без значение как попадат в смъртоносния капан на войната, а да пресее фактите от мита, който за съжаление днес е много по-разпространен.

Reply

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.