Сирийските християни – 8 години след войната

Сирийските християни се наложи да заплатят висока цена, въпреки че повечето от тях бяха просто съпътстващи жертви в една война, която не беше тяхна. Днес оръжията са замлъкнали след осемгодишна касапница, която отне живота на стотици хиляди и превърна милиони сирийци в бежанци. Според събеседниците на „Фигаро” животът постепенно се нормализира, но митът за обединена Сирия е компрометиран през всичките тези години на войната.

Сирил Луи – вестник „Фигаро” (Le Figaro)

Дългата и тъмна нощ, която обгръщаше Сирия, беше пронизана от плах лъч светлина. На 15 декември 2018 г. около стотина добре облечени християни се събраха за литургия в храма „Св. Богородица“ в един от старите квартали на Хомс. Това беше първата служба след реконструкцията на църквата. Разрушен от минохвъргачен обстрел през 2012 г. днес покривът е напълно възстановен, но на лицата на християните озарени от свещите не се забелязва особено утешение. Сянката на войната все още е надвиснала над третия по големина град в страната три години и половина, след като беше превзет от армията на Башар Асад.

15 декември 2018 г. Град Хомс. Литургия в църквата "Св. Богородица".
15 декември 2018 г. Град Хомс. Литургия в църквата „Св. Богородица“. /© AFP 2018, Ayham al-Mohammad

Приседналите на църковните пейки семейства са щастливи да бъдат отново тук, въпреки че не са забравили нищо. Нито мъките на свещеника йезуит Франц ван дер Лугт, който беше убит от джихадисти недалеч от тук през 2014 година. Нито обстрелите от страна на силите на режима, които превърнаха цели квартали в купчина развалини.

На улица Вади-Сая, където някога са живеели представители на мюсюлманската и християнската средна класа, надупчените като решето жилищни блокове са нагледно доказателство за ужасите на този конфликт. Улиците са изчистени, но водата и електричеството все още не са възстановени. Тук-таме на полуразрушените балкони се забелязват саксии с цветя, което показва, че още едно семейство се е завърнало у дома. Младият християнин Мишел започва да ремонтира апартамента си, но скоро с изненада открива, че монтираните преди два дни врати са отнесени от крадци. Навсякъде по стените на блоковете се забелязват надраскани със синя боя телефонни номера: те са на предприемачи, които се занимават със събарянето на сгради, които не биха могли да бъдат ремонтирани.

Ужасите на войната

Днес оръжията са замлъкнали (поне на този етап) след осемгодишна война, която отне живота на стотици хиляди души и превърна милиони сирийци в бежанци. Сирийската армия, която действа с подкрепата на руската авиация и ръководените от ирански офицери шиитски отряди, успя да си възвърне значителна част от територията на страната. Но какво следва по-нататък? Този въпрос не дава покой на сирийските християни, които нямат желание да напуснат родните си места, но се опасяват за бъдещето си. Ще се завърнат ли някога онези, които избягаха зад граница? Какво ще е мястото на тяхната християнска общност във възстановяването на разрушената страна?

По време на войната християнското малцинство се опитваше да се държи настрана от конфликта между алавитските власти и сунитските метежници. Въпреки това предпазливата им позиция не предотврати обезлюдяването на селата им, убийството на светските и религиозните лидери, отвличанията на епископи, унищожаването на църкви в резултат на сраженията или от ръцете на джихадистки варвари, кражбата на икони…

Християните, както и сирийците от другите вероизповедания, трябваше да платят висока цена, въпреки че те в по-голямата си част са предимно съпътстващи жертви на една война, към която те нямат никакво отношение”, смята Самир Насар, маронитски архиепископ на Дамаск. Бунтовниците обстрелват цели 26 пъти с минохвъргачки резиденцията на християнския йерарх. Според него броят на жертвите в неговата общност обаче не може да бъде сравнен с масовата смъртност сред мюсюлманите от двете страни на фронтовата линия.

Въпреки това масовата емиграция в Европа, Канада и Австралия лишава християнската конфесия от една значителна част от младежта, което фактически отнема от жизнените сили на тяхната общност. „Това е истинска трагедия, една сериозна рана за нас“, признава кардинал Марио Зенари, апостолически нунций в Сирия. Според него броят на християните в Алепо е намалял от предвоенните 150 000 до 30 000 души днес. Френската католическа организация „L’Oeuvre d’Orient”, която оказва помощ на християнската деноминация в региона, твърди, че в момента общият брой на християните в страната е 750 000 души, докато преди войната те са били 2 милиона.

Тези, които са останали са очевидно травмирани, внимателно подбират думите си и оценяват ситуацията нееднозначно. Но независимо дали са епископи или обикновени вярващи, повечето от тях подкрепят реториката на властта, забравяйки, че сирийското въстание в началото (т.е. преди въоръжените ислямски групировки да го поставят под своя зависимост) бе провокирано от граждански протест срещу ограничаването на свободата, отсъствието на демокрация и изтезанията на демонстрантите.

Днес хората обясняват всичко със заговор на чужди държави. „Терористите от Източна Гута, които ни обстрелваха през всичките тези години, бяха платени от Катар. Те не се бореха за никакви права, те искаха да унищожат страната ни”, е на мнение Басма ал-Хури, който е приседнал до дъщеря си Кристина. На 22 януари това момиченце с ангелско лице губи крака си в резултат на обстрел от страна на бунтовниците, разположени край стария град на Дамаск. Най-близката ѝ приятелка Рита Нида ал-Аид загива на място.

В първите месеци на войната християнските архиереи, които отдавна имат отношения с режима са уплашени от успехите на бунтовниците. Всички те застават на страната на Башар Асад. „Това не беше избор продиктуван от сърцето, а по-скоро принудително решение“, казва свещеник, който помоли да остане анонимен. – „Ние живеехме на територия, която беше контролирана от режима. Естествено, че ще застанем на негова страна”. Друг от присъстващите обяснява този противоречив съюз с лозунгите, които звучат по време на демонстрациите: „Християните в Бейрут, алавитите в гроба…

Уморените от европейската критика привърженици на режима описват Сирия до 2011 г. като истински пример за толерантност, където християните и мюсюлманите живеят заедно в мир под опеката на светската държава.

Абу Жорж

Бащата на две деца Абу Жорж потвърждава това. Преди войната този католик, чийто добре поддържан мустак прилича на този, който краси лицето на Башар Асад, се премества от Дамаск в спалния район на сирийската столица град Адра (разположен в центъра на Източна Гута) в търсене на по-достъпно жилище. В 20-етажната „кула“, която напомня на книгата „Къщата на Якубян“ на писателя Ала ал-Асуани (В България книгата е издадена под името „Малък град в Кайро”), живеели християни, алавити, друзи, исмаилити и сунити. „Всички се разбирахме прекрасно, а на Рождество Дядо Коледа обикаляше всички апартаменти по етажите“, – спомня си той.

На 11 декември 2013 г., когато предградието се оказва в ръцете на бунтовниците от «Джабхат ан-Нусра », «Джаиш ал Ислам » и «Ислямска държава», главите на семействата провеждат спешно събрание на блока. Всички представители на малцинствата решават, че ще се скрият при сунитските си съседи. Абу Жорж се превръща на Абу Мохамед, а жена му и дъщеря му покриват лицата си с фередже. По улиците на града джихадистите организират първите кланета, като същевременно уверяват жителите, че са дошли да ги защитят от «терористите» на сирийската армия.

Абу и семейството му се крият в продължение на 21 дни, докато накрая успяват да избягат. Те получават помощ от сирйската армия и намират подслон в квартал Джарамана. Сега те очакват момента, когато въоръжените групировки ще бъдат прогонени от Гута. „Нашите съседи сунити ни предлагат да ни приютят, докато ремонтираме апартамента си“, казва Абу Жорж, който по думите му няма търпение да затвори тази страница от живота си. Той вярва, че има лъч надежда.

Жорж и Руба

Но не всички са на същото мнение. В „Долината на християните“, където много семейства намират убежище след появата на джихадистките групи, Жорж и съпругата му Руба размишляват над това какво им предстои. Тези жители на град Ракка живеят 15 месеца под управлението на Ислямска държава, докато не успяват да избягат през август 2014 г. Въпреки че през есента на 2017 г. градът е освободен от «Сирийските демократични сили», те не възнамеряват да се върнат там.

Нашите съседи мюсюлмани се грижеха за нашия дом, но всички тези изпълнени с тревога часове оставиха твърде много болезнени спомени”, обяснява Жорж. Техният живот, подобно на живота на 350 други християнски семейства в Ракка, прави рязък завой през пролетта на 2013 година. Руба и дъщеря ѝ са принудени да носят фередже и започват да водят затворнически начин на живот. Жорж се опитва да запази поне външно здравомислието, но няколко пъти става свидетел на публични екзекуции. Неговият син Мишел е ранен в левия крак от осколка на бомба след взрив в автобус. Три градски църкви са разграбени.

Прекарахме три дни заключени у дома, защото бяхме убедени, че ще дойдат за нас”, въздъхва Руба. „Някои от нашите приятели мюсюлмани изразяваха извиненията си пред нас, дори няколко хиляди жители организираха протестна демонстрация срещу екзекуциите”, – добавя Жорж. – „Но какво можеха да направят?”.

През април 2014 г. високопоставеният представител на „Ислямска държава” Абу Али ал-Анбари организира събрание, на което са призовани представители на християните. На срещата той заявява, че отсега нататък на всички християни се предлага следния избор: да приемат Исляма, да плащат данъци в размер от 17 грама злато на година или да поемат риска да бъдат изложени на смърт. Жорж успява да избяга заедно със семейството си. Въпреки поражението на ИДИЛ, днес той иска да се установи в друг регион. „Наясно сме, че нашият град се е променил много след четири години под управлението на „Ислямска държава”. Сега там живеят други хора, а предишното съществуващо доверие вече липсва. Не желая децата ми да растат там…

Ако се дистанцираме от официалните изявления и позиции, много християни признават, че митът за обединена Сирия, който е в основата на доктрината на партия „БААС”, е сериозно накърнен през годините на войната. В селцето Маалюла (то е известно на целия свят с това, че християнското население, което обитава населеното място говори на арамейски език, който е близък до този език, на който се е говорило по времето на Исус Христос) по-малко от една трета от жителите се завръщат в него, след като «Джабхат ан-Нусра» ги изгонва през есента на 2013 година. С горчивина си спомнят как мнозина мюсюлмански жители на селото застават на страната на ислямистите. „И дума не може да става да живеем отново с тях”, единодушни са около двадесет жени от шивашки цех, който е създаден в селото, за да подкрепи остатъците от местната икономика.

Август 2014 г. Изгорялата църква в Маалюла, Сирия.
Август 2014 г. Изгорялата църква в Маалюла, Сирия. /
Omar Sanadiki / REUTERS

Нажуа Марари

Повече не искам да имам нищо общо със сунитите”, признава Нажуа Марари. Тя е една от последните християни, които напускат предимно мюсюлманското село Хосн, отправяйки се към крепостта Крак де Шевалие. Тя с огорчение си спомня първите часове на революцията. Демонстрантите, в по-голямата си част мюсюлмани, излезли по улиците, настоявайки за по-голяма свобода. Всичко това на пръв поглед не би трябвало да безпокои християнски семейства, които се дистанцирали от мюсюлманите, но без да влизат в пререкания с тях. Едва тогава метежниците, разбунтувани безвъзвратно от суровите репресии срещу тях, започват да се дразнят на апатията на християните. „Позор за тези, които си стоят по домовете” – започват да скандират те, преминавайки през християнските квартали. Или: „Къде сте вие християни? Ние сме свободни, но вие не сте”.

Когато от страна на режима политат снаряди, метежниците започнали да се въоръжават. Първото, с което се заели бунтовниците е да успокоят своите християнски съседи. Масовото пристигане на чуждестранни бойци от Ливан в края на зимата на 2012 г. изменя драстично баланса на силите. Те овладели църквата, а свещеникът взели за заложник. „В този ден майка ми реши, че никога няма да седи на една маса с мюсюлманин”, казва Нажуа Марари, изпитвайки облекчение, че на повечето мюсюлмани засега е забранено да се връщат в опустошените квартали.

Това дълбоко разделение не премахва недоверието или дори враждебното отношение на някои християни към режима. „Не можем да изразим нашата позиция гласно, но това не означава, че не мислим по този начин”, признава свещеник, който ни приема в стая, където на най-видно място виси портретът на Башар ал Асад. Неговите думи се потвърждават от масовото изселване на сирийските християни въпреки защитата от страна на режима. Какви са причините за това решение? Възходът на джихадизма играе голяма роля. За това допринася и политиката на режима, която е насочена към жестоко противопоставяне и води до всеобща мобилизация на мъжете на възраст от 18 до 45 години за неопределен период от време.

Елиас

Свещеникът от дамаския квартал „Кашкул” споделя, че повечето студенти-християни умишлено повтарят учебната година или просто се укриват от военна служба. Сред тях е 24-годишният Елиас. Този дипломиран теолог отказва да стане пушечно месо и стои постоянно в дома си, тъй като се опасява, че полицията може да го арестува.

Не се возя в таксита и всеки път треперя от страх, когато се налага да мина през контролно-пропускателен пункт”, разказва той. В случай, че го задържат, той е заплашен от осем години затвор и изпращане в армията. „Още в самото начало на войната брат ми намери убежище в Ливан. Стига да можех с удоволствие бих последвал примера му. За съжаление, майка ми си няма никой освен мен. Ето защо се задържах тук”.

Алепо

В Алепо, който е белязан от кървавите отпечатъци на многогодишните градски сражения и руски бомбардировки, хората говорят дори по-свободно. Две години след освобождението градът все още е осеян с КПП-та и пропагандни плакати възвеличаващи Башар Асад и Владимир Путин. Във всеки случай, когато никой не ги чува някои свещеници демонстрират благоразположение по отношение на първите демонстрации на „Арабската пролет”.

Каквото и да говорят за режима тези епископи, които го поддържат, в протестните шествия заедно с мюсюлманите имаше и доста християни”, твърди един от тях, определяйки този кратък момент на „сближаване“ за безпрецедентно явление в съвременната история.

Въпреки че сирийските християни действително живееха в безопасност до 2011 г., трябва да признаем, че те имаха много малък контакт със сунитите”, продължава той. Нещо повече, един от епископите в Сирия подчертава необходимостта при възстановяване на държавните институции на страната властта, която беше присвоена  в продължение на десетилетия от алавитското малцинство, да бъде равномерно разпределена с християните и сунитите.

Венсан Жело

Венсан Жело от сирийското представителство на „L’Oeuvre d’Orient” отбелязва следното: „След всички страдания, които претърпяват, много от сирийските християни могат да бъдат изкушени да се затворят в своята общност. Всъщност за тях е много важно да възстановят взаимоотношенията си с мюсюлманското население, което често е поставяно под общ знаменател като джихадисти.

Френската християнска организация е установила контакти с много от сирийските религиозни общности и не се задоволява само с възстановяването на разрушените от сраженията църкви или със социалните програми за сирийските християни. В изцяло мюсюлманския Източен Алепо, който преди се славеше като крепостта на джихадистите, организацията се занимава (с помощта на йезуитите) с разпространението на храна за нуждаещите се, поддържа болницата и провежда курсове за обучение на деца, които са били принудени да напуснат училище през годините на войната…

Конгрегация „Пресвето сърце Исусово”

В Източна Гута, където бунтовниците се криеха продължителен период от време, докато през април 2018 г. не бяха изтласкани оттам в резултат на кръвопролитни сражения (20 000 загинали), Конгрегацията на „Пресвето сърце Исусово” наскоро започна разпределянето на палатки, дрехи и хигиенни материали.

Ситуацията е малко странна”, признава сестра Мария Арбаш, ливанка с ярка усмивка и посивяла коса. – „От една страна, мюсюлманското население се отнася към нас с недоверие, не проумявайки защо искаме да помогнем, след като християните бяха безцеремонно прогонени оттук. От друга страна, нашите миряни са недоволни, че ние подпомагаме райони, откъдето в продължение на месеци са били обстрелвани със снаряди…

Монахинята прагматично отбелязва, че хуманитарната катастрофа, която е причинена от войната, предоставя уникална възможност за ново начало: „Разбира се, ние не знаем какво мислят мюсюлманите, които приемат нашата помощ. Но нима имахме представа за това, когато бяхме прекъснали всякакви отношения с тях?

Reply

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.