Севернокорейските гастарбайтери

САЩ, обезпокоени от ядрената програма на Пхенян, имат всички основания да се стремят да задушат финансово Северна Корея. Но опитите да се характеризира корейската трудова миграция, като „робство“ и да представят борбата с нея, като грижа за севернокорейските граждани нямат никакво отношение към реалността. В рамките на съвместен проект на Московския център „Карнеги“ корееведът Андрей Ланков разказва за новия доклад на Държавния департамент на САЩ относно търговията с хора и обяснява в какво той греши по отношение на севернокорейците в Русия.

Докладът

Държавният департамент на САЩ публикува поредният доклад посветен на проблема с търговията с хора, където се излагат неочаквани твърдения към Русия. В доклада се казва, че на територията на Русия се намират „трудови лагери“, в които са настанени севернокорейски работници. Самата формулировка „трудови лагери“ поражда във въображението страшни картини, които ни карат да си спомним за Колима 1937 г.

В допълнение в доклада на Държавния департамент се споменава за това, че десетки хиляди севернокорейски работници се трудят принудително по 20 часа в денонощието за нищожна надница. Заключението е съвсем недвусмислено: Русия, както и редица други страни, където има севернокорейски работници, използва принудителен труд и трябва незабавно да се откаже от тази порочна практика.

Ангажиран съм със Северна Корея вече повече от три десетилетия и за това време неведнъж ми се е случвало да разговарям с тези граждани на КНДР, които са работили или в момента работят зад граница. Включителни и с такива, които са избягали от тези лагери и впоследствие се прехвърлят в трети страни. Ето защо, запознавайки се с доклада на Държавния департамент, не мога да се сдържа да не задам един стандартен въпрос: -Как именно работниците се оказват в тези лагери, на какво основание тези уж роби на 21 век ги подбират, за да ги изпратят в „трудовите лагери“?

Отговорът може да удиви мнозина. Формално на работа в Русия, Китай и Близкия Изток корейските власти изпращат квалифицирани работници, които освен това се отличават с идейно-политическа устойчивост. Но на практика от дълго време най-важният критерий при подбора е способността на кандидата да плати подкуп на местните ръководители. При това става дума за доста внушителна, по корейските стандарти, сума.

Един път не чух да казват, че африканците през 17-ти век са плащали на търговците на роби за правото да се качат на кораба, отвеждайки ги да работят на захарните плантации в Карибските острови. Не съм срещал и истории за това, че чернокожите роби завръщайки се след няколко години работа на тези плантации заделят част от заработеното, за да могат след известен период от време да си платят отново, за да се качат на заминаващите за Америка кораби.

Самият факт, че за възможността да работиш в тези „трудови лагери“ трябва да платиш немалка сума показва, че колкото и тежки да са условията на труд там, тази работа не може да се смята за робска. За преобладаващата част от севернокорейците работата зад граница означава възможност радикално да подобриш имущественото и социалното си положение – собственото и това на семейството си. Нещо повече, за мнозина от тях това е единственият шанс за социална мобилност.

Дълго лелеяната мечта да заминеш да работиш в чужбина най-сетне е осъществена

Дълго лелеяната мечта да заминеш да работиш в чужбина най-сетне е осъществена

Традициите на дървосекачите

Историята на севернокорейските работници в Русия/СССР започва още преди формалното провъзгласяване на държавата КНДР. Първите групи работници са наети през 1946 г. за работа в областта на риболова и дърводобива в Далечния Изток, когато северната част на Корейския полуостров се е намирала под прякото управление на Съветската армия. Става дума за доста мащабна миграция: за периода 1946-1949 г. да работят в СССР заминават 26 хиляди човека. След изтичане на срока на договор мнозина от тях се постарават да не се върнат в родината си. Някои успяват – те благополучно се вливат в корейската общност в Сахалин.

Но всъщност историята на трудовата миграция започва след като през 1966 г. на закрита среща между Ким Ир Сен и Леонид Брежнев във Владивосток е взето решение за регулярно изпращане на севернокорейски работници в СССР. Проектът благополучно преживява разпада на Съюза, гладът в КНДР, нееднократната смяна на висшето ръководство и честите промени в политическия курс на двете страни. Той продължава да функционира и сега.

В това няма нищо удивително: мнозинството проекти на съветско-севернокорейското (а след това и на руско-севернокорейското) сътрудничество са икономически нерационални, осъществяват се изключително по политически съображения и предвид това са нежизненоспособни. Но това не се отнася към осигуряването с работна сила: от самото начало става дума за икономически оправдан и взаимоизгоден проект. От това печели и руско-съветската страна, която получава евтина и дисциплинирана работна сила, и Северна Корея, която както и севернокорейските работници се сдобива с валута.

В периода 1970-1990 г. количеството на севернокорейските работници намиращи се, във всяка конкретна година, на територията на СССР се колебае между 15 и 20 хиляди човека. Основно са били заети в дърводобива в Източен Сибир и в Далечния Изток.

Сибир

Първоначално, както си спомнят по-възрастните севернокорейци, мисълта за пътуване през зимата в сибирската тайга не предизвиквала особен ентусиазъм и работниците наистина се е налагало да ги изпращат по принудителен път. Но не минали и няколко години и ситуацията се изменила по радикален начин: жителите на КНДР открили, че техните съседи, които отработили в Сибир определените две години се връщали по родните си места доста заможни – разбира се, по скромните стандарти на тогавашната Северна Корея.

Корейците от по-старото поколение и досега с удивление си спомнят, как по улиците през 70-те години на миналия век изведнъж започнали да се появяват мъже със собствени мотори – Иж и Ява – докарани от техните собственици от СССР.

В действителност работниците получавали доста ниски заплати – в началото на 1980 г. шофьор на тежък камион или дървосекач взимали 50-80 рубли на месец, тоест пет пъти по-малко, отколкото за същата работа би получавал гражданин на СССР. Но работниците получавали безплатно жилище и храна, така че тези пари е можело да ги спестяват, и за две години – именно толкова е продължавала по това време командировката – живеещият без да плаща за нищо работник успявал да икономиса хиляда и нещо съветски рубли.

С тези пари купували стоки, за които е имало търсене в КНДР – от хладилници и мотоциклети (в тези времена притежанието на мотор е символ на краен разкош, все едно да притежаваш Порше или дори и собствен самолет) до телевизори, емайлирани легени и тенджери. Всичко това се е товарило в контейнери и ги изпращали в родината си за последваща препродажба. Така че две години работа в Сибир осигурявали 5-8 години спокоен и осигурен материално живот за цялото семейство. Разбира се, под „осигурен материално живот“ се разбира възможността почти ежедневно да се яде ориз, а понякога и свинско, но в Северна Корея през 70-те години това е било достояние далеч не на всички хора.

Разбира се, за възможността да те изберат е трябвало да си платиш и тогава: стандартното възнаграждение за началника, който те е препоръчал за работа в СССР е бил телевизор – първоначално черно-бял, а след това в периода 1980-1985 г., все по-често цветен.

Естествено, животът на работниците не трябва да се смята за особена идилия. От самото начало севернокорейските лагери на дървосекачите представлявали държава в държавата и присъстващите там представители на севернокорейските специални служби внимателно следили за настроенията и поведението на работниците. За отклонение на поведението от предписаните правила дървосекача го е очаквало сурово наказание.

Ако е възможно виновните и подозрителните лица ги връщали от СССР в родината им и предприемали действия срещу тях чак тогава. За временното им задържане в най-големите севернокорейски лагери били изградени арести. В случаите, когато транспортирането до Северна Корея е било затруднено, а човекът изглеждал действително опасен, севернокорейските компетентни органи без особено колебание прибягвали и до физическа ликвидация – а на съветските власти съобщавали, че работникът е станал жертва на нещастен инцидент или пък че е изчезнал безследно.

Впрочем това се случва рядко. Мнозинството от севернокорейските работници не проявявали желание да обсъждат съобщенията от „ревизионистичната съветска преса“, както и да дискутират политически теми и като цяло се стремяли да не нарушават законите. Основната им задача е била тривиална и разбираема – да спечелят пари за семейството си и със заработеното благополучно да се завърнат в дома си.

Значителна роля играе и това, че от самото начало на работа зад граница изпращали само тези, които оставяли в родното си място жени и деца – те имат повод да желаят да се върнат, а в случай на нежелателно поведение на работника на разположение на властите остават семействата им като заложници.

Учудващо е, че перестройката повлиява незначително на ситуацията със севернокорейските работници. Нуждата от евтина работна ръка си остава. Макар че в кризата през 90-те години на XX век количеството на севернокорейските работници очаквано намаляло, след 2000 г. числеността им отново започва да нараства и в момента достига до около 30 000 човека.

Естеството на работа се променя: в момента дървосекачите са малка част от общия брой севернокорейски работници. Гражданите на КНДР са ангажирани в строителството, селското стопанство, хранителната и леката промишленост, сферата на услугите.

Работниците от КНДР се отличават с дисциплинираност и всеотдайност

Работниците от КНДР се отличават с дисциплинираност и всеотдайност

Севернокорейските власти се стремят, колкото се може по-всеобхватно да контролират гражданите си зад граница, ето защо обикновено ги настаняват в компактни маси или в общежития, или ако те работят в селска местност, в прословутите лагери.

Данъкът

Но от края на 90-те години значителна част от севернокорейските работници в Русия се оказва „освободена срещу оброк“ (бел.ред. В крепостна Русия селяните са били задължени или да носят трудова повинност в полза на болярина, или да му изплащат оброк – данък). Разрешено им е не само свободно да се придвижват на руска територия, но и сами да си търсят работа.

Подразбира се, че работниците ще отдават на държавата известна фиксирана сума, а изработеното отгоре ще оставят за себе си. В мнозинството от случаите с такова право на свободно търсене на работа се ползват малки бригади от селскостопански или строителни работници, които извършват дребни частни поръчки. В много случаи допълнителна работа извън основната търсят и тези, които работят в организирани групи в големи заводи и строителни обекти.

Размерът на „данъка“ е фиксиран и зависи от редица фактори – квалификацията на работника, географско местоположение (примерно заплатите в Сахалин, със залежите от нефт и газ, са по правило по високи, отколкото на континента). В Русия, в повечето случаи заплатите – официално наричани „планирано плащане“ – са в порядъка от 500 до 900 долара.

Известна част от тези пари влизат в джобовете на севернокорейските мениджъри и служители на спецслужбите, които администрират работниците, но основната част постъпват в севернокорейския държавен бюджет. Именно тези постъпления, няколкостотин милиона долара годишно, са основната причина КНДР активно да изпраща работници зад граница, а Държавният департамент на САЩ да се опитва да спре тази практика.

Впрочем не са на загуба и тези, които в доклада на Държавния департамент са наречени „роби“. Обикновено, след като севернокорейският работник осъществи задължителните плащания, както и плащанията за ежедневни разходи, храна и квартира би могъл да спести 150-300 долара на месец. За да разберете значението на тази сума, трябва да имате предвид, че средната заплата на работещ мъж в КНДР в момента е 50-70 долара на месец, а с тези пари трябва да храниш семейство. Ако отчетем, че повечето от работниците се намират на територията на Русия около 2-3 години, то напълно реално е да се завърнат в родината си със сумата от 4000-6000 долара.

Според севернокорейските стандарти тази сума е доста внушителна, а доскоро като цяло беше огромна. В повечето случаи работникът използва тези спестявания, за да закупи търговски обект, чиято минимална стойност в Пхенян е около 5 хиляди долара (в провинцията стандартен търговски обект или говорим за 75 см. щанд-маса на пазара струва много по-малко). Ако ситуацията е подходяща с тези пари може да се открие и нещо по-сериозно – например, гостилница или пък шевно ателие.

Парите могат да се използват и другояче – да се инвестират в образованието на децата, за частни уроци, като по този начин се увеличават шансовете им да постъпят в добър университет. И най-накрая, може да се изхарчат за жилище. Разбира се, в последните години цените на недвижимите имоти в големите севернокорейски градове нарастнаха значително и пет хиляди долара сега няма да стигнат дори и за малка къща в покрайнините на столицата, но в селата с тези пари все още може да си решиш жилищния проблем.

Разбираемо е, че не е толкова лесно да отидеш да работиш в чужбина. Минаха тези патриархални времена, когато съветският телевизор подарен на секретаря на партийното бюро след пътуване в Хабаровска област се приемаше за адекватен израз на благодарност. Днес на мода е универсалният еквивалент – американският долар и неговият събрат китайският юан.

Стандартният подкуп за правото да отидеш да работиш в Русия е 500-700 долара. Това, между другото, е съществено повече от рушвета даван за пътуване в другите страни, които също приемат севернокорейски работници: за заминаване в Китай е достатъчно да се заплатят 200 долара, правото на „робски труд“ в страните от Близкия Изток ще струва на кандидата 400-500 долара.

Сред севернокорейските работници Русия се приема за страна с много високо заплащане и добри условия за живот. За нейната привлекателност способства и свободата, с която в Русия се ползват севернокорейците: в Китай, например, на работниците практически им е забранено излизането от територията на предприятието. Ето защо, за да могат да отидат да работят в Русия, мнозина в Северна Корея са готови да платят добре.

Севернокорейци в рибопреработвателното предприятие „Тунайча“ в Сахалин. 26 септември 2004 г. Олег Савин / Тасс

След връщането си от работа в чужбина, работниците преминават интензивен курс за идеологическа преквалификация, който трябва да неутрализира вредните факти за обкръжаващия свят, които неизменно са проникнали в главите им. След това в продължение на около година те трябва да работят на предишното си работно място и едва след това отново могат да бъдат селектирани за работа зад граница. Огромното мнозинство мечтаят именно за такъв вариант, още повече че спестените от миналото пътуване пари облекчават общуването с началството и компетентните органи.

Впрочем дори малкият търговски обект, който се ръководи от съпругата на успешно заминалия зад граница севернокореец, носи на семейството му доход, който съществено надвишава средния. Така че и едно пътуване в чужбина е достатъчно да се гарантира на семейството скромен доход.

Това е важно, защото в Северна Корея приключиха времената на „бури и натиск“, когато от една страна можеш напълно реално да умреш от глад, а от друга страна дори при отсъствието на особени връзки да си пробиеш път към трипроцентната „висша“ класа. Днес дори с малък бизнес не можеш да се заемеш без стартов капитал, а мнозинството от населението няма този капитал.

Ето защо за обикновения севернокореец, без връзки и образование, но със сръчни ръце и желание да работи много (ако е нужно и по 20 часа, тук Държавният департамент е прав), тези няколко години работа в чужбина са едва ли не единственият шанс да се изкачи няколко стъпала нагоре по социалната стълбица, да гарантира на семейството си относителна финансова стабилност, да осигури на децата си образование и да купи лекарства на болните си родители.

Не трябва да храним напразни илюзии: условията, в които се трудят севернокорейските работници са извънредно тежки, но въпреки всичко, те са доста по-леки от тези, в които би им се наложило да се трудят в родината си и при това за доста по-малко пари. Няма съмнение, че работният ден продължава „толкова, колкото трябва“ и отношението към безопасността на труда е доста безотговорно. И става дума не за това, че лошите сътрудници на севернокорейските спецслужби принуждават работниците да се трудят без пари по две смени – работниците сами го правят, защото за извънреден труд им плащат толкова, колкото те никога не биха могли да получат в родината си.

Севернокорейски гастарбайтери

Севернокорейски гастарбайтери

Да, севернокорейските специални служби внимателно наблюдават поведението на работниците и всякакви прояви на либералност се наказват доста жестоко от тях. Но свободомислието и бягствата сред работниците са удивително малко. От една страна, работниците знаят, че в случай на бягство ще пострада семейството му в родината. В днешните либерални времена съпругата и децата на беглеца повече не се изпращат в лагер, но да намерят хубава работа или възможност да живеят в голям град не могат и да мечтаят повече. От друга страна, мнозинството от работниците, включително и тези, които имат резерви към съществуващия режим в КНДР, отиват в чужбина, за да спестят пари за нуждите на семейството си и въобще не желаят да поставят основната си цел под заплаха.

Цели и фрази

Днес, както виждаме, те са си намерили защитници – както в Държавния департамент, така и сред западните либерали, които искат да забранят севернокорейската трудова миграция.

Позицията на САЩ е разбираема: администрацията на Тръмп разчита на икономическия натиск върху Северна Корея. Смятат, че Пхенян изправен пред международни санкции и влошаване на икономическото положение ще се откаже от ядреното оръжие. Предположението, разбира се, е погрешно: от ядреното си въоръжение ръководството на КНДР няма да се откаже при никакви обстоятелства, дори и ако запазването на ядрената програма би означавало нов глад и гибел на значителна част от населението на страната.

Във Вашингтон съществуват значителни илюзии в това отношение и сега американската дипломация последователно работи, за да закрие всички канали за финансиране на севернокорейския режим, включително и доставката на работна ръка, което е значителен източник на валутни постъпления за Пхенян.

Тук, както се казва, американците са в правото си: те имат, както и други страни, включително и Русия, всички основания да се опасяват и от ядрената програма на Северна Корея, и от негативното влияние, което тази програма оказва върху стабилността на договора за неразпространение на ядрено оръжие. За експертите е очевидно, че санкциите няма да доведат до желаемия резултат, но самият факт на въвеждането им е разбираем и не предизвиква принципиални възражения.

Възраженията са породени от друго – опитите да се представят усилията насочени към финансовото задушаване на Северна Корея, като грижа за правата на севернокорейските работници. Прекратяването на трудовата миграция изобщо не означава, че севернокорейските работници, след като се завърнат в отечеството си ще се трудят в климатизирани цехове по осем часа на ден със съблюдаване на всички правила за безопасност. Не, работните условия в родината им ще бъдат, най-вероятно, доста по-лоши, отколкото тези в Русия, а заплатите ще се окажат в пъти по-малки. Децата им няма да имат възможност да получат качествено образование, родителите им ще умрат по-рано без вносни лекарства, а семействата им вместо ориз и понякога печено свинско ще се хранят с опротивялата им варена царевица.

Статията е част от архива на www.worldrubric.com

Източник- www.meduza.io

 

No Responses

Reply

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.