Световното първенство и войната в Донбас

Жере Лонгман – вестник „Ню Йорк таймс“

Авдеевка, Украйна – Щабът на 2-ри батальон от 92-ра бригада на украинската армия е разположен в полуразрушена сграда, където някога се е намирало районното пътно управление. Заради войната зданието днес е в още по-отвратително състояние от самите пътища. Входът на щаба е барикадиран с чували с пясък и автомобилни гуми. Дървени греди укрепват тавана на мазето, за да не се срути в случай на артилерийски обстрел.

В командния пост, разположен на половин километър от фронтовата линия, са поставени три монитори. Единият показва разположението на войските. Със сините триъгълници са обозначени украинските части, а с червените ромбове проруските сепаратисти. На втория екран се излъчва картина от фронтовата зона с помощта на инсталираните камери за видеонаблюдение.

В четвъртък вечерта на третия телевизор показваха руснаците, но това не бяха проруските сепаратисти, а играчите на руския национален отбор, които играеха със Саудитска Арабия в мача за откриването на Световното първенство по футбол.

Монитори

Снимка – Брендън Хофман

След четиригодишни сражения, които отнеха живота на около 10 300 човека и лишиха близо половин милион души от подслон, регионът,  обитаван от миньори и металурзи, е обгърнат от необичайна и крехка стабилност. Всеки ден се случва да има откъслечни престрелки, хората както и преди загиват, но украинските военнослужещи и сепаратистите, съгласно сключеното споразумение, преминаха в състояние на относителен мир, подобно на боксьори влязли в клинч.

В четвъртък през нощта обстрели нямаше, тъй като част от украинските офицери, войници и жители на града гледаха как Русия побеждава Саудитска Арабия с резултат 5-0. Може да се каже, че за кратко време спортът разсея хората от политиката и войната.

40-годишният командир на 2-ри украински батальон Олег А. (той, както и много други войници, отказва да съобщи фамилията си), превключва телевизора на канала излъчващ футболната среща повече от чувство за дълг, отколкото от любопитство. Пускам мача заради момчетата, казва той. Олег предпочита да гледа „Формула 1“.

Не мога да проумея защо 22 човека търчат из игрището гонейки една топка„, – признава той.

Да забравиш войната

Украйна не успя да се класира за Световната купа 2018. Въпреки това някои войници казват, че с нетърпение очакват мачовете от шампионата. Но може да се наслаждавате на мачовете, само ако сте си решили проблемите с транслацията по украинската телевизия и с локалния интернет.

Футболът ми помага да разтоваря мозъка си – казва войник, който се представя за Николай. – Наблюдаваш футболистите и техните пасове и забравяш за всичко останало“.

Преди шампионата в Русия мнозина чуждестранни наблюдатели си задаваха въпроса, дали бойните действия ще се усилят или отслабнат по време на футболния турнир. Когато започна първият мач, командирът на батальона Олег А. поведе репортера на „Ню Йорк Таймс“, фотографа и преводача на три километрова обиколка по украинските отбранителни позиции на фронтовата линия. Имахме желанието да разберем, дали много войници гледат мача.

Прошареният, мускулест и по войнишки словоохотлив Олег взе със себе си АК-47 и ни поведе към фронта. Полето и гората бяха пусти и притихнали. Най-силният звук, който се чуваше беше пеенето на птиците.

Мисля, че около два часа ще бъде спокойно, – казва той, имайки предвид  бунтовниците. – Русия играе. Всички ще гледат мача, 100%“ съм сигурен в това„.

Близо до бункера, който се намира до обраслото с бурени автомобилно шосе, Олег се натъква на четирима от войниците си. Един от тях е 27-годишният Александър И. Той ни признава: „Обичаме футбола, но нямаме възможност да гледаме. Интернетът тук е твърде бавен“.

Олег А. се засмива и казва: „Само това слушам“.

Той поглежда към позициите на сепаратистите, които са отдалечени на един и половина километра разстояние. „Ако онези момчета там започнат да крещят, тогава всичко е наред„, обяснява ни той.

Пристигаме на следващата украинска позиция, която се намира в православна църква край горски черен път. Там също не могат да гледат мача. Проблемите с интернет връзката ги измъчват.

Предложиха ни вода от близкия кладенец.

Това е светена вода“ – шегува се един от войниците.

Не – казва друг. – Това е бира“.

Запознавам се с 35-годишния лейтенант Максим С., който в цивилния си живот е работил като футболен треньор. Отговаряйки ми на въпроса какво е отношението му към руския отбор, Максим казва: „Не съм против техния отбор, нито пък ги подкрепям. И те са хора като нас. Има разлика между хората и държавата“.

Започваш да ме притесняваш, – намесва се командирът – Говориш като някакъв философ“.

Преди шест години Украйна, заедно с Полша, бе домакин на последния голям футболен турнир в този регион – Европейското първенство през 2012 г.

В промишления град Донецк, разположен само на няколко километра от украинските позиции, се играят пет мача, включително и полуфиналът. В онези дни атмосферата е била празнична и тържествена. Край стадиона акробати на кокили създават настроение и усмивки сред децата. Полицията не поставя каските си на главите си, а просто ги придържа с ръцете си, като кошници с цветя. Преди началото на футболния турнир е открито новото летище. Самите архитекти на „Донбас Арена“ са проектирали стадиона да изглежда като летяща чиния, която излита от земята.

"Донбас Арена" във времената на мир

50-хилядният „Донбас Арена“ във времената на мир

Но украинските власти вече не контролират Донецк. Градът се държи от бунтовниците, а територията, заемана от сепаратистите, днес се нарича Донецка народна република. „Ню Йорк Таймс“ многократно помоли за разрешение да премине в окупирания от въстаниците район по време на турнира за Световната купа, но всеки път редакцията получаваше категоричен отказ.

Бойните действия там стартираха през 2014 г., когато проруският президент на Украйна Виктор Янукович избяга от страната, а в две от източните ѝ области възникнаха сепаратистки движения (освен това Русия анексира черноморския полуостров Крим, след като през същата година го отне от Украйна). Летището в Донецк бе сринато до основи, в резултат на бомбардировките. „Донбас Арена“ също пострада от обстрелите, но не толкова сериозно.

Днес стадионът е празен. Донецкият „Шахтьор“, който играеше домакинските си мачове на стадиона, стана шампион на Украйна по футбол. Днес „Шахтьор“ домакинства в Харков, който е на 300 километра от Донецк.

Миналият месец, когато „Шахтьор“ спечели 11-тата си титла в украинската Премиер Лига, президентът на страната Петро Порошенко поздрави отбора във „Фейсбук“: „Не се съмнявам, че ще дойде време и този знаменит футболен клуб ще се завърне на своя стадион в освободения Донецк и ще прослави украинската държава с нови успехи, включително и в Шампионската лига„.

Наранени чувства

В повечето страни футболът и политиката са неразривно свързани. Тази година украинската национална телевизия отказа да излъчва мачовте от световното първенство, заявявайки че не желае да подпомага руската пропаганда. Украинската футболна федерация не подаде заявление за акредитация на украински журналисти и не поиска квотата си за билети. Някои от политиците призоваха за бойкот на турнира.

Украинците обаче са страстни футболни фенове, а от средата на юни до средата на юли няма международни спортни състезания, които да са сравними със Световното първенство по футбол. Два други украински канала решиха да излъчват мачовете, а около шест хиляди украински фенове закупиха билети и отидоха да гледат мачовете на живо в Русия.

Президентът на Футболната федерация на Украйна Андрей Павелко заяви, че ще гледа мачовете само по италианската и британската телевизия. „Трябва да съблюдаваме някои морални ограничения„, заяви той пред репортерите.

В заявление пред медиите генералният секретар на футболната федерация Юрий Запесоцкий отбеляза, че всякакъв вид транслиране на мачовете от Световната купа по украинските канали ще се счита за сътрудничество със „страната-агресор“, т.е. с Русия.

Но Източна Украйна е далеч от политиката и от столицата Киев. Мнозина жители от този регион имат културни и роднински връзки с Русия. В Авдеевка, както изглежда, никой не смята за срамно да подкрепя руския национален отбор по футбол.

Това е просто една игра – споделя 50-годишната Инна Кослова прибирайки се от магазина. – Тук ние не делим хората“.

В града живеят от 20 до 34 хиляди души. Животът е труден и в никакъв случай не може да се нарече нормален, въпреки че си тече в обичайното русло. Децата и войниците играят футбол на местния стадион, без да обръщат внимание на осколките от снарядите в тревата.

Едно от игрищата в Авдеевка, на което играят деца

Едно от игрищата в Авдеевка. Снимка – Брендън Хофман

Командирът на подразделение от ултранационалистическия доброволчески батальон „Десен сектор“ Артьом А. вдига от тревата деформирано парче метал и казва: „Не се притеснявайте, няма да се взриви”.

В града има две по-малки футболни игрища, които са с изкуствено покритие. Намират се в центъра на града, а вечер се превръщат в арена на оспорвани футболни двубои, в които играят деца и възрастни. Те, както и другите хора, които се разхождат в парка и отдъхват на пейките, не обръщат внимание на звуците от изстрелите на минохвъргачките, ръчните и лафетните противотанкови гранатомети, които според установения ритуал започват да трещят в далечината подобно на фойерверки.

Обстрелът не е много интензивен, – авторитетно казва 13-годишният Дима Белоус. – Свикнали сме с това“.

Последният мощен обстрел е през февруари 2017 г., за което свидетелства осеяната с осколки фасада на жилищните сгради в покрайнините на града. На улица Ясиновска, която води до щаба на 2-ри батальон, почти всички жители са напуснали разбитите си домове, изоставили са на произвола на съдбата овощните си градинки с вишневи и кайсиеви дървета, а някои дори и домашните си животни.

Домът на Нина и Евгения Ковальови по нищо не се различава от другите къщи разположени на тази улица: пролуки от снарядни осколки в металните порти, прозорци покрити с пластмасови плоскости, нови листове от поцинкована ламарина, които да покрият куршумените отверствия. През зимата няма нито газ, нито отопление. Вода черпят от кладенеца.

Когато започват военните действия, двойката пенсионери изоставя за кратко време имота си, но после се завръща, за да охранява имуществото си. „Къде да се денем?“ – пита 64-годишната Нина Ковальова. – Как да стигнем до която и да е дестинация?“.

До известна степен на нея ѝ провървява, поне тя си мисли така. Жената ни води в съседната къща на отсрещната страна на пътя и разказва, че мародери са опоскали почти цялата къща, „дори лъжиците и вилиците“.

Ковальова много би искала да има възможността да гледа мачовете от Световната купа, но единственият украински телевизионен канал, който улавя с антената си е блокиран. Тя изпитва тъга за онези дни, когато със своята дъщеря, внучка и зет посещавали „Донбас Арена“, за да наблюдават играта на „Шахтьор“ Донецк.

Всичко е мило, когато е близо до дома„, – казва Ковальова. – А, когато всички бягат, това вече не е същото“.

Фойерверки и минохвъргачки

След първото полувреме Олег А. се връща в щаба на 2-ри батальон. Пристига с линейката на батальона. Шофьорът, 56-годишният капитан Валентин Кочержук, предполага че по всяка вероятност бунтовниците ще започнат да обстрелват украинските позиции след мача, независимо дали Русия ще спечели или загуби.

По-добре е да завършат 0-0“, – казва той.

В щаба им съобщават резултата. Русия вече води с 2-0.

В щаба мачът е излъчван онлайн по руски телевизионен канал. 29-годишният капитан Дима Швец се е изтегнал на шезлонг в цвят каки. Създава се впечатление, че той е най-запаленият футболен фен в щаба. Швец споделя, че много би искал да посети мачовете от Световното първенство по футбол.

Дори и в Русия?

По-добре да бях отишъл на Световното в Бразилия“, – отговаря той.

Другите са взели решение да не гледат мача. Това е въпрос на принципи, казва 34-годишният лейтенант Алексей Ж. Той показва ръката си, а след това повдига жълто-кафявата си фланелка, показвайки ни многобройни белези по корема. Един от белезите е пресен, с нежно розов цвят.

Всичките 100 осколки, които нашариха тялото ми, ме призовават да не гледам техния футбол„, – казва той.

Началник-щабът на батальона 28-годишният лейтенант Дмитрий Яровой също не възнамерява да гледа мачовете. Струва му се твърде лекомислено, при условие че войниците от воюващите страни са на разстояние само 40-50 метра един от друг. „Според мен не е това мястото, а и времето, което да предразполага за гледане на футболни мачове„, – смята Яровой.

По-голямата част от второто полувреме той наблюдава екрана показващ картина от камерите за видеонаблюдение разположени на предната линия. През първото полувреме въстаниците са открили огън със стрелково оръжие по украинските позиции, съобщава лейтенантът. Един снайперист и около осем- девет сепаратисти са заели позиции под моста, който е на километър от щаба.

Русия повежда с 3:0, но Олег не обръща внимание на играта. Изяжда студената супа и сваля кубинките си. След като обува пантофите си, той отворя лаптопа и не след дълго заповядва удар със 73 мм лафетни противотанкови гранатомети по бунтовниците, в опит да ги изгони от позицията им под моста. Облаци прах и дим обгръщат полето.

Това са нашите нощни игри“, – казва капитан Швец.

Сепаратистите отвръщат с огън от 82-милиметрови минохвъргачки. Олег хвърля един поглед на мача и произнася: „С радост бих им изстрелял един по-голям снаряд в центъра на стадиона“. Той осъзнава, че е отишъл твърде далеч и бързо добавя: „Шегувам се„.

Русия вкарва четвърти гол, а след това и пети. Украинците откриват огън от 120-милиметрови минохвъргачки. Олег повдига рамене, показвайки, че едната страна е заложила, а втората е вдигнала мизата.

Край на футбола, – казва капитан Швец. – Сега започваме покера“.

 

 

 

 

 

 

Reply

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.