Русия, Турция и Иран изместват Запада от Близкия Изток

Жан-Силвестър Монгрение, доктор по геополитика и преподавател във Френския институт по геополитика- www.atlantico.fr, Франция

На 4 април Реджеп Таип Ердоган прие в Анкара Владимир Путин и Хасан Рухани, за да обсъдят ситуацията в Сирия. Тази тристранна среща повдига въпроса за влиянието и доминирането на инициаторите на „мирния процес Астана“ в региона.

„Атлантико“: На 4 април Владимир Путин, Реджеп Таип Ердоган и Хасан Рухани проведоха среща, за да обсъдят сирийския въпрос и възможните начини за разрешаване на конфликта. Успяха ли Русия, Иран и Турция да поемат контрола над Близкия Изток на фона на неотдавнашното заявление на Доналд Тръмп за бъдещото изтегляне на американските войски от Сирия? За постоянно ли Западът се оттегли от региона?

Жан-Силвестър Монгрение: Тази среща е част от „мирния процес в Астана“, който стартира през януари 2017 г., след като бунтовниците подкрепяни от Турция се оттеглиха от Източен Алепо, вследствие на което сирийският режим превзе тази част от града. От началото на този процес нито една от срещите не успя да формира дори и базисно решение за политическо урегулиране на конфликта. Ние сме много далеч от „оптималния“ сценарий, който се лансираше по време на руската намеса през септември 2015 г.: първата стъпка беше руско-иранският блицкриг, промяната на баланса на силите в региона, преговорите с различни сирийски групировки и политическото урегулиране (не забравяйте всички онези, които повтаряха изявленията на руската дипломация за това, че Асад не е обвързан с Путин).

Същевременно краят на войната в Сирия въобще не се вижда и постепенно конфликтът прераства в регионално противостояние. Възникналият през февруари тази година първи иранско-израелски инцидент (нахлуването на ирански дрон във въздушното пространство на еврейската държава, израелският авиоудар на сирийската територия като ответна мярка и загубата на израелския изтребител F-16) демонстрира цялата сериозност на възможните геополитически рискове в региона.

С други думи ситуацията е нестабилна. Тактическите успехи не гарантират окончателна победа, както и контрол над територията, още повече че в Сирия гъмжи от различни групировки. В момента Дамаск и неговите покровители контролират малко повече от половината от територията на страната. Североизточната част е под контрола на Сирийските демократични сили и специализирани подразделения на САЩ, Великобритания и Франция.

Струва си да се отбележи, че Близкият Изток включва не само Сирия и Ирак. На север към него, макар и в периферията, се числи Турция. Израел може да бъде охарактеризиран като аванпост на Запада. Разположена на още по-голямо разстояние на запад, Египет е на границата със Северна Африка. Арабската република се ръководи от собствена логика и води собствена политика в Африка, Червено море и региона на Нил. И накрая е ред на Арабския полуостров, Персийския залив и Иран, които също принадлежат към Близкия Изток.

Карта на Близкия Изток

Войната в Сирия и пряко свързаните с нея конфликти (например в Ирак) засягат само част от региона. Сирийско-иракският театър на бойните операции се отнася към т. нар. „сирийски провлак“ между източната част на Средиземно море и Персийския залив. Ето защо не може да се говори, че целият Близък Изток е под контрола на „астанската тройка“. Западните държави също запазват активно присъствие в региона.

Решението на Доналд Тръмп за предстоящото оттегляне на американците от Сирия наистина изглежда двусмислено. Как можем тогава да говорим за противодействие срещу иранския режим и намерението да се блокира „шиитския път“ между Арабския полуостров и източната част на Средиземно море? Американският президент се надява да разедени Русия и Иран, но се надява сигурно Москва да сдържа своя главен съюзник в региона? Той говори за силов сценарий срещу Техеран, а за тази цел няма ли да са му нужни двете хиляди американски пехотинци на територията на Сирия.

– В какво се състои слабостта на коалицията Москва, Анкара и Техеран? Какви са уязвимите места, от които биха могли да се възползват САЩ и Запада, така че отново инициативата да е в техни ръце?

– Освен тактическите точки на съприкосновение, в тези три държави от астанинския процес са налице сериозни геополитически разногласия. Ако не броим неоосманската реторика, основната задача на турската власт е да си осигури зона за сигурност по югозападните ѝ граници. Това е необходимо, за да се защити югоизточен Анадол от кюрдския сепаратизъм. С помощта на един съюз с Русия, Ердоган ще е в състояние да се сдобие с това, което му отказваха западните съюзници: буферна зона до границата, където Анкара ще може да настани част от сирийските бежанци, като по този начин етническия и демографския баланс на региона ще се измени.

Между другото, любопитното е, че проруски настроените публицисти във Франция, твърдят че Западът носи отговорност за турското нахлуване в Африн. Какво е това- невежество, неразбиране на ситуацията или недобросъвестност? Може би стремление още повече да се навреди на отношенията с Ердоган, за да се тласне Турция в обятията на Владимир Путин? Ако това действително е така, те, вероятно, ще се ангажират да ни обяснят какво означава всъщност реална политика.

Нека анализираме ситуацията с Русия. Нейната военна намеса спаси режима на Асад и позволи да съхрани геостратегическите си активи в Сирия. Но това триумфално завръщане на Русия се осланя на тесен съюз с Иран. В настоящия момент за временен победител може да определим единствено Иран, който се придържа към стратегията за регионална доминация (от Персийския залив до Източното средиземноморие).

Възникват много въпроси. Силните позиции на иранските стражи на революцията и шиитските отряди в Сирия, както и реализацията на стратегията по отношение на Средиземно море, не могат да не доведат до ответна реакция и геополитически последствия в региона. Вече споменахме ситуацията с Израел. Русия може да се окаже в менгемето на конфронтацията между Йерусалим и Техеран.

Не бива да пренебрегваме и реакцията на сунитските арабски режими, които не биха приели шиитско-иранска доминация в редица арабски столици (Багдад, Дамаск, Бейрут, Сана), както и „шиитския полумесец“ в Близкия Изток. Общоизвестно е, че Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства вече водят тайна война с експанзионизма на Техеран. Преходът към открита война не е изключен, което може да доведе до сериозни последствия за тройката от Астана.

Отношенията между Турция и Русия в средносрочен и дългосрочен план също повдигат въпроси: става въпрос за обикновена тактическа игра или за сериозно стратегическо разместване на пластовете? Историята не говори в полза на втория вариант, но, разбира се, не трябва да изключваме всякакви изненади. И накрая, отношенията между Анкара и Техеран също са обгърнати от неопределеност (техните планове частично се разпростират върху едно и също пространство). Всички тези фактори на неопределеност откриват различни възможности пред западните държави.

– Каква е сегашното влияние на Запада в региона и как може да се интерпретира изказването на Мохамед ибн Салман (бел.ред. Престолонаследникът на Саудитска Арабия), направено пред американската преса, за правото на израелците на своя държава, което всъщност укрепва връзките между Саудитска Арабия и Израел?

– Американците, британците и французите имат силни позиции в Персийския залив и Арабския полуостров, да не говорим за Йордания, която е важен военнополитически партньор. Отношенията с Египет са нееднозначни, но комуникацията се запазва. Във всеки случай Турция остава съюзник и не би се решила да се оттегли от НАТО или да поставя под съмнение партньорството с Европейския съюз. Именно военните гаранции от страна на НАТО позволяват на Турция да се впусне в тези мъгляви игри с Русия.

Сътрудничеството в борбата срещу тероризма продължава, а базата в Инджирлик все още се използва от американската авиация. С това се обяснява стремежът на западните столици да не бързат да прекратяват отношенията си с Турция, така че отговорността при всички случаи да падне върху Анкара (в същото време трябва да се мисли за предохранителни варианти за укрепване на военните позиции в България, Румъния и басейна на Черно море).

С други думи, все още сме далеч от доминацията на Иран и Русия в Близкия Изток с помощта на Турция. Трябва да се разбере, че в целия регион стартира процес на разпад и реорганизация, което може да доведе до други стратегически преобразования. Предварително нищо не е решено и регионът може да се превърне в своеобразна геополитическа „черна дупка“. Някои дори говорят за нова тридесетгодишна война . Тази историческа аналогия не е образцов пример, но акцентира непогрешимо върху продължителността на процеса.

При тази реорганизация, за която ви говоря, отношенията между Саудитска Арабия и Съединените щати ще си останат константа. Дипломацията на Обама и сериозните отстъпки по отношение на иранския режим (на първо място това се отнася за споразумението от 14 юли 2015 г.) за известен период от време разтърсиха този дългогодишен съюз. Саудитска Арабия предприе завой към Китай (спомняте си посещението на крал Салман в Пекин през март 2017 г.), което принуди Тръмп да посети Рияд през май 2017 г. С други думи, Вашингтон повече не възнамерява да лови риба в мътни води, т.е. да загуби Саудитска Арабия заради хипотетично партньорство с иранския режим, който теоретично може да тръгне по пътя на светското общество и либерализма.

Съдейки по всичко, в Съединените щати изглежда има консенсус за подкрепата на младия наследник принц Мохамед бин Салман, който си постави за основна задача модернизирането на страната си (планът за реформи „Визия 2030“). Социално-икономическата модернизация трябва да компенсира отслабването на контактите между монархията и Съвета на улемите (те са организационното проявление на уахабизма). Всъщност става дума не за прекъсване на взаимоотношенията, а за промяна на равновесието между „двореца“ и „джамията“.

Разбира се, налице е значителна нестабилност и неопределеност. Независимо от това, сближаването и сътрудничеството между Саудитска Арабия и Израел стана реалност на фона на иранско-шиитската заплаха. САЩ подкрепят това сближаване. Цялостната геополитическа ситуация в Близкия Изток е доста изменчива и неустойчива. Ако споразумението с Иран за ядрената програма от 2015 г. бъде отменено, какво можем да очакваме след няколко месеца? Нито една държава, било то част от региона или външна, не може да твърди, че контролира текущите процеси.

Източник- www.inosmi.ru

Reply

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.