Румънски войник за Втората световна война

Спомените на Чебан Петру Иларион за Втората световна война.

Роден съм на 5 ноември 1923 г. По това време моето родно село Глиное, понастоящем в Единецки район (бел.ред. Северна Молдова) влиза в жудец (окръг или жудец е традиционна административно-териториална единица в Румъния) Хотин на Румънското кралство.

– Разкажете, моля, за живота на вашето семейство до войната.

– Бяхме съвсем обикновено семейство с четири деца: трима братя и една сестра. Родителите ни бяха обикновени селяни, които се грижеха за своята ферма. Притежавахме около дванайсет хектара земя, няколко крави, коне, около 50 овце, птици.

– Към коя класа се причислявахте?

-Мисля, че живеехме на средно ниво. А може да сме били и заможни, но в никакъв случай богати. Къщата, например, беше най-обикновена, само три стаи. Само в едната стая имахме дюшеме, а останалите бяха с глинен под.

– Може ли някак си да охарактеризирате живота при румънците?

– Лично аз си спомням това време с много добри чувства. Животът в селото протичаше спокойно и ритмично, почти нямаше престъпност. Най-големите престъпления бяха кражбите на кокошки и гъски.

– В такъв случай как вашето семейство прие идването на Червената армия през 1940 г?

– Спокойно. Баща ми беше проруски настроен. През Първата световна война той воюва в руската армия, доколкото помня в кавалерията, а след това попада в плен. Разказваше ни, че някъде в Западна Украйна били пратени в разузнавателен дозор. Пристигнали в някакво село и влезли в един от селските дворове. Заговорили се със стопанката на къщата, която ги поканила да отдъхнат при нея. Нагостила ги с обед. Но докато ядяли, домакинята избягала и ги предала. Били обкръжени. Двама от неговите другари съсякли, а баща ми с шашка го клъцват по врата, поискали да го довършат, но командирът на този отряд успял да спре разправата и по този начин му спасява живота.

Известно време баща ми пребивава в лагер, а след това го пращат да работи за един австриец. Трудил се е в стопанството му, грижил се е за добитъка му и вкъщи се връща едва през 1919 г. Върнал се е разстроен, защото някъде по пътя поляци му отнемат всички вещи. И още повече се огорчил, когато видял как живее семейството му, докато е бил на война… Все пак в австрийски плен той е бил добре облечен, обгрижен.

Така че баща ми топло се отнасяше към Русия и остана верен на императора, затова и не възприе революцията. И, когато чу да се говори, че Бесарабия (Бесарабия- източната част на историческата област Молдова, която се намира в междуречието на Дунав, Прут и Днестър) може да се върне в лоното на Русия, той прие това много спокойно.

– Помните ли 28 юни 1940 г?

(бел.ред. На тази дата в Бесарабия навлизат части на Червената армия и е образувана Молдавска ССР)

– Разбира се, че помня, тогава бях вече на шестнайсет години. По това време учех в Сучава в гимназия ‘’Стефан Велики’’ (бел.ред. Стефан Велики е княз на Молдова, станал известен в цяла Европа с упоритата си съпротива срещу Османската империя), но през лятната ваканция се прибрах вкъщи. Къщата ни се намираше близко до входната пътна артерия за селото, затова видяхме всичко, което се случи.

В селото не влязоха никакви армейски части, затова пък от Единец пристигна цяла група от пропагандисти и агитатори. С музика и червени знамена, кой пеша, кой на велосипеди. Доколкото разбрах, част от тях са били нелегална група от комсомолци, която е действала в нашия район по време на властта на румънците. Те, например, са се занимавали с палежи на богати чифлици. Помня как подпалиха дома на един богат евреин, който имаше около сто хектара земя. А в Единец след техен палеж къщите на цяла една улица изгоряха. Доколкото помня, тези комсомолци ги оглавяваше някой си Бабич.

– А, като цяло, как хората от вашето село приеха идването на Съветската власт?

– Някои, например, представителите на малцинствата: украинци, руснаци се зарадваха. Причината беше, че когато кузистите дойдоха на власт славяните бяха подложени на репресии. ( В края на декември 1937 г. буквално за няколко месеца на власт в Румъния идва крайно дясната профашистка национал-християнска партия, чиито привърженици се наричат кузисти. По името на нейния главен идеолог- професорът по политикономия от Яшкия университет Александър Куза).

Особено тежко стана положението на евреите. В нашето село живееха пет еврейски семейства: Хайма Рейз, Шейва, Дуйя и др. Един от тях беше шивач, а другите притежаваха магазини. На къщите им кузистите рисуваха хексаграми (бел.ред. Давидовата звезда), чупиха прозорците им с камъни. Според мен голяма част от нашите съселяни не отреагираха по никакъв начин, просто защото хората не знаеха какво да очакват от новата съветска власт. Но разбраха много бързо.

Кметството го реорганизираха в селсъвет и почти веднага започнаха да агитират за организирането на колхоз. И първите записали се бяха тези, които нищо не притежаваха. Но, тъй като на колхоза беше нужна и земя, и добитък, и имущество, те започнаха да убеждават и другите селяни. Но пък вие разберете и логиката на тези, които със своя тежък труд са се сдобили с някакъв имот и изведнъж ги принуждават да се обединяват с бедняците. Естествено хората, както и баща ми, бяха против такъв „колхоз”. Помня как баща ми веднъж каза: „Да, това не са старите, добри руснаци, това са съвсем други…” Но докато спореха, увещаваха, мина една година и започна войната.

– Арести извършваха ли се?

– Според мен арести нямаше, но няколко семейства, в това число и моята учителка от началното ми образование, бяха изпратени в Сибир. Дадоха им кратък срок да си съберат всичко най-необходимо и ги отведоха на гарата. Там семействата ги разделяха: мъжете на една страна, жените и децата на друга. Ако не греша, всички тях ги изпратиха в Ханти-Мансийския окръг. Мога да ви разкажа какво се случи в Брънзени, където учех в селскостопанския техникум.

Когато дойде съветската власт, в район Сорок в голямо земевладелско стопанство назначиха за агроном сина на бившия собственик на този чифлик. Ако не бъркам фамилията му беше Пинзар. Само че въпросният агроном нямал никакво желание да работи за новата власт и решава да избяга в Румъния. Пинзар отива в Брънзени при своя приятел или просто познат Волосененко и се съветва с него как най-успешно да се прехвърли през Прут. (Село Брънзени се намира на шест километра от р. Прут, по която минава държавната граница между СССР и Румъния).

Но този Волосененко вече станал комсомолски активист в техникума, веднага отива при директора на училището и му разказва всичко. Пинзар е арестуван, завързват го и с шейна го откарват. По някакъв начин той успява да се развърже и побягва към Прут. Даже успява да се качи на леда, но Волосененко все пак съумява да го догони. Този Волосененко след това стана известен активист, издигна се до председател на колхоза, но аз мисля, че той си взе тежък грях на душата, защото хората говореха, че Пинзар го разстреляли…

– Как разбрахте за началото на войната?

– По това време се намирах в техникума в с. Брънзени.

– Доколко неочаквано за вас се оказа нейното начало?

– Все пак ние живеехме близо до границата и по някакви косвени признаци хората разбираха, че тя наближава. Например, когато септември 39-та г. баща ми ме откара с каруцата в Черновци, за да мога да хвана влака за Сучава, то в Черновци можеше да се чуе канонадата в Полша и даже се виждаше заревото на пожарите. Хората бяха убедени, че войната ще продължи.

А при нас в района, малко преди войната, като никога се появиха много вълци. После се оказа, че вълците са пресекли река Прут, където вече е започнало съсредоточаването на румънските и немските войски. И от нашата страна на границата започнаха да струпват войска. Например, в Брънзени разположиха някаква част и на две места в покрайнините на селото поставиха по четири оръдия. По този начин ние се досещахме, че скоро ще започне война.

– Вие не трябваше ли да бъдете призован в Червената армия?

– От техникума, в който учех и въобще от околните села имаше момчета, които бяха повикани в армията, но те бяха по-големи от мен. Аз нямах още осемнадесет години.

– Какво си спомняте за началото на войната? В района на селото ви, например, водеше ли се бой?

– Ако не се бъркам, сражения се водеха на самата граница, а при нас в района боеве нямаше. Според мен румънците дойдоха доста бързо. Помня, че в Брънзени първа дойде някаква кавалерийска част. Един от офицерите в тази част се оказа, че е брат на служител от техникума. Когато се срещнаха те се прегърнаха, а една от ученичките му подари букет цветя. Но липсваше масова радост, все пак хората се страхуваха от войната.

Юни 1941 г. Румънската армия навлиза в Кишинев

Юни 1941 г. Румънската армия навлиза в Кишинев

– Как прие вашето семейство връщането на румънската власт?

– Не само нашето, но и много други семейства приеха това с радост. Защото и баща ми, и майка ми доста негативно се отнасяха към новите ръководители, а и съветската власт не оправда техните надежди. Особено ги възмущаваше, че против волята им принуждаваха хората да влизат в колхозите.

– Отличаваха ли са се по някакъв начин пристигналите през 41-ва румънци от тези, които си заминаха през 40-та година?

– Според мен нямаше разлика и целият живот потече в нормалното си русло, както до 40-та г. Всичко беше спокойно, хората си обработваха земята. Тъй като липсваха вестници и радио хората знаеха много малко за хода на войната.

– Знаехте ли, че всички евреи ги унищожават поголовно?

– Всякакви разговори и слухове имаше разбира се, но точна информация нямахме, защото никой не ни се е отчитал или докладвал. В нашето село, например, евреи не са убивали. Очевидно е, че те все пак са успели да заминат, защото след войната чух, че две от петте еврейски семейства са се завърнали, но не в Глиное, а в съседните села. Със сигурност знам, че двама от синовете на Хайма Рейза се върнаха и сега живеят в Единец. Само за един случай на убит евреин знам. В Брънзени румънците разстреляха в гората един собственик на магазин. А семейството му, той имаше две дъщери, беше изпратено да строи пътища.

– Вие самият с какво се занимавахте по време на войната?

Чебан ИларионДве години учих в Кишинев, в аграрно-индустриалния лицей. Там подготвяха специалисти по промишлена преработка на селскостопанската продукция: от слънчоглед в олио, от цвекло в захар, от сурова кожа в обработена кожа. Обучението беше платено, а дисциплината беше много строга. В началото на 3-ти курс, октомври 43-та г. получих повиквателна за армията. Прибрах се вкъщи, стегнах си багажа и след два дни се явих в Хотин в сборния пункт.

– Искахте ли да постъпите в армията?

– Не става дума точно за желание, просто разбрах, че щом трябва, значи, трябва. Никакво желание да избегна службата не съм имал дори и в мислите.

– Как се сбогувахте с родителите?

– От моето село тръгнахме двама- аз и още едно момче, което учеше в духовната семинария. Петър Борденюк се казваше. Заедно бяхме в училище и даже известно време бяхме приятели. Родителите ни спретнаха софра и направиха едно общо изпращане. А на сутринта брат ми с каруцата ни откара в Хотин.

– Дадоха ли ви някаква заръка накрая?

– Какво може да каже майката, когато нейният син заминава на война? Разбира се, много се притесняваше, молеше да се пазя. Баща ми беше по-сдържан, нищо подобно не говореше, но аз видях, че той също много трудно изживяваше сбогуването ни.

– Може би са ви дали нещо подобно на амулет: кръстче, иконка?

– Не, нищо такова не са ми дали.

– Помните ли своите чувства в този момент? Вярвали ли сте, че ще се върнете жив и здрав или мислехте, че се прощавате завинаги?

– Естествено имаше такива мисли, но да замина все пак бях длъжен, затова, както се казва „се оставих в ръцете на съдбата“.

– В каква част се оказа, че трябва да служите?

– От наборния пункт бях разпределен в град Къмпулунг в 30-ти Доробански полк. (Към началото на Втората световна война в румънската редовна армия всички полкове по традиция от XIX-ти век се подразделят на няколко вида. Например в кавалерията има два вида полка: рошиори и калараши. Рошиори са наричали през XIX- началото на XX-ти век румънската редовна лека кавалерия, наподобяващи хусари. Това е бил елитът на румънската армия.

Каларашите наподобяват руските казашки части. Това са били териториални кавалерийски формирования, които се набират от средите на едрите и средни земевладелци, които били длъжни сами да си осигуряват коне и отчасти снаряжение.

В пехотата има три вида полка: пехотни, егерски и доробански. По своята същност понятието доробански напълно може да се отнесе към названието- гренадирски. Но както отбелязват военните историци, след Първата световна война всякакви различия между полковете, било то структурни, качествени или количествени напълно изчезнали, останали само традиционните наименования.)

В този полк прекарах само два дни. Групата ни беше само зачислена, дори не успяха да ни обмундироват и ни изпратиха на обучение в школа за младши командири в град Сибиу.

– Защо ви включиха в тази група?

– Нямам представа, никой не ми даваше обяснения. Предполагам, че тук изигра своята роля моето нелошо по това време образование.

– Голям ли беше учебният център?

– Според мен повече от хиляда души. Ако не се бъркам имаше два учебни батальона по четири роти във всеки един. Във всяка рота по четири взвода. А в отделенията бяха по дванадесет души, съответно във взвода бяха 36 човека. Ако всичко се пресметне излизат малко повече от хиляда души, значи всичко е правилно.

– Много ли бяха бесарабците сред школниците?

– Не мога да кажа точно, но мисля, че като цяло бесарабците бяха малко. Например в този 30-ти полк в Къмпулунг се запознах с четирима земляци. Трима оставиха да служат в полка, а двама ни изпратиха на обучение в Сибиу. В школата, между другото, се обучаваше и Петър Борденюк, с когото ние заедно се отправихме за армията. Някъде по пътя с него се разделихме, той започна службата си в град Питещ, но оттам него го изпращат на обучение в същата школа и така отново се срещнахме. Той служеше в нашата рота, но във втори взвод, а аз бях в трети взвод. Като цяло нашите съдби са много сходни. Той също цял живот работеше като учител, впоследствие стана директор на училището и почина съвсем наскоро.

– Сред школниците имаше ли представители на малцинствата: украинци, руснаци?

Имаше. С нас, например, учеше едно момче от Белци. Предполагам, че беше украинец или руснак, защото знаеше руски език. Можеше да свири на цигулка и два месеца по-късно го взеха в оркестъра на школата. Заедно с нас се обучаваха и етнически немци и даже унгарци: Чолтя, Майер.

– Чувствахте ли се равен сред школниците или не? Питам за това, защото други ветерани от войната, на които се е наложило да живеят в Кралство Румъния, ми разказваха, че по това време са считали представителите на националните малцинства за второ, дори трето качество хора и са ги подлагали на всякаква дискриминация?

– Не съм съгласен с такава оценка, но ще ви обясня откъде се появи тя. Помислете сами защо държавата ще унизява без повод гражданите си и по този начин сама да натрупва в перспектива сериозни проблеми? Защо и на кого е нужно това? А ако човек не знае официалния, в дадения случай румънския език, то при него волю-неволю ще възникнат различни проблеми. Така е било винаги и навсякъде, даже в Съветския съюз, така беше и в Румъния.

Ще ви дам един такъв пример. В нашето селско училище за най-добри ученици смятаха не нас молдовците, а именно представителите на малцинствата: украинци, руснаци, евреи. И тях никой не ги е притеснявал, а напротив, забелязваха ги и ги поощряваха за тяхното усърдие и прилежност. Друго нещо е, ако в армията попадне момък, който не знае румънски език. Разбира се, че ще възникнат проблеми с него. Нима държавата няма право да изисква от своите граждани лоялност и знаене на официалния език? Това е първото задължение на гражданина на една държава.

В школата всички ние бяхме задружни, независимо от националността и социалното положение. Спомням си, че при нас във втори взвод служиха двама близнаци, чийто баща беше управител на кралската резиденция в Синая. Разказваха ни, че когато били деца при тях идвал малкият крал Михай I и са си играли заедно.

Естествено, бесарабците се отличавахме, до известна степен, от всички останали. Някакви особени отличия в манталитета не съм забелязал, но по определени неща се различавахме. Акцентът, например. Ние говорехме меко, а арделянците и мунтенците говореха отчетливо и рязко, подобно на немския. Някои техни думички, видимо с унгарски произход, ние изобщо и не разбирахме. Но и акцентът не беше най-важното, той много бързо изчезна в казармата.

Арделянците, обаче, вечно се подиграваха на нашата изостаналост. (Ардял- другото име на Трансилвания, една от трите исторически области, от които е съставена Румъния: Влахия, Трансилвания и Молдова. Именно Трансилвания се счита за най-богатата и развита част на Румъния, а Молдова пък за най-бедната и изостанала). Например, имаше една разпространена шега, че когато падне сняг, то молдовците ходят из двора с пръчка, за да търсят под снега кравата, за да я издоят. Трябва да признаем, че в тази шега имаше и известна доза истина, защото тогава те държаха добитъка в отопляеми обори, докато у нас, особено бедняците, както преди държахме добитъка под открито небе.

– Какво беше нивото на дисциплина в учебния център?

– Дисциплината беше такава, каквато се предполага, че е в армията- желязна. Ето защо в школата нямаше никакви сериозни произшествия.

– Вие сам прекрасно знаете, че е било прието да се смята, че в румънската армия офицер или сержант има правото да удари войник. Това е било съвсем в реда на нещата.

– За цялото време на обучение не съм видял и един шамар. И не само, че не съм видял, но и никога не съм слушал за подобни случаи. Но виж в полковете имаше такива случаи. Там и сбивания имаше и даже си имаше нещо като ‘’дедовщина’’ (бел.ред. Неофициална йерархична система на взаимоотношения между военнослужещите от низшия армейски състав (войници, ефрейтори, сержанти), която е основана на подредбата по признака на фактическия отслужен срок на службата на всяко конкретно лице и свързаната с това дискриминация, една от разновидностите на неуставните взаимоотношения. Има полукриминален характер и се проявява обикновено във вид на експлоатация, психологическо и физическо насилие. В Българската наборна армия в една или друга степен също имаше такава система на взаимоотношения).

Имаше слухове, че издевателстват над тези бесарабци, които знаят лошо румънски език. Но в учебния център нямаше подобни случаи. Офицерите ни бяха много достойни и порядъчни хора, ето защо това го изключвам категорично.

– Говори се, че в румънската армия между офицерите и войниците съществувала огромна дистанция. Така ли беше?

– За цялата армия, разбира се, не мога да кажа, но в нашия център нямаше такава дистанция. При нас командирите на взводове бяха офицери, които едва наскоро бяха завършили военно училище. Те бяха само три години по-големи от нас, затова извън службата ние можехме спокойно и приятелски да беседваме по някои общи теми. В процеса на службата нямаше и помен от фамилиарничене. Нима това е голяма дистанция?

– Кои от командирите си спомняш?

– Помня, че командир на школата беше полковник Аустрияку. Батальонът се командваше от майор Григореску, но, кой знае защо, него рядко го виждахме. Ротата се командваше от капитан Оприш, който попадна в школата, след като беше прехвърлен от някакъв голям щаб. Взводът командваше лейтенант Кебаш, който през цялото време се намираше заедно с нас. Беше малко по-голям от нас, затова с него се установиха много топли отношения.

Помня следния случай. Имах много красив почерк, затова командирът на взвода ме помоли да му направя една услуга. Трябваше да препиша огромен, почти 400 страници медицински конспект. Той, очевидно, учеше някъде задочно. Взводният уреди да ме регистрират в лазарета все едно съм болен. И всичките тези две седмици, през които се занимавах с тази работа, ми носеха храна, а на леглото ми бяха поставили табелка с имената ми и диагнозата. Лекарите минаваха и ме питаха: – ‘’Как се чувстваш’’ – ‘’Добре’’.

– Кой от командирите ви беше фронтовак?

– От моите никой, но командирът на 1-ви взвод, по фамилия също Оприш, беше воювал и имаше награда- немски кръст.

– Той или някой друг споделяха ли нещо за войната в Русия?

– Не, нищо такова не помня. На занятията ни обясняваха какво е техническото оборудване на Червената армия и използваните от нея тактически прийоми. Политически занятия или пропаганда в школата липсваха- във всеки случай аз не си спомням да е имало такива. Иначе понякога се случваше да ни осведомят за отделни героични постъпки на фронта и в частност съм запомнил една от тях. Ставаше дума за един румънски войник през чиито крака минава руски танк, а момчето в момент на пълно отчаяние се опитал да вдигне танка с ръце.

– Върху кое се акцентираше в обучението?

– Даже не мога да направя разграничение, учиха ни на всичко, което е определено. Курсът на обучение беше пресметнат за две години, а за такъв срок можеше да се научиш на много неща.

– Можете ли да разкажете как минаваше един обикновен ден в школата?

– До обед имахме занятия в клас, а вече през втората половина на деня се занимавахме с практическа дейност: почистване на оръжието, обмундироване, строева подготовка, физическа подготовка.

– Какви занятия провеждахте по физическа подготовка?

– Бягане, упражнения на лост и успоредка, както и постоянно извършвахме марш-наскок. Но това хич не го обичахме, защото когато си с пълно бойно снаряжение и в добавка да форсираш водна преграда не бих казал, че доставя някакво удоволствие. Не се радвахме и, когато трябваше да пълзим и особено командата- легни-стани, която се прилагаше много често в нашата школа. Между другото, на сутрешната физзарядка с тази команда започваше всичко- „Легни-стани! Легни-стани!”

– Провеждахте ли занятия по ръкопашен бой? Щиков бой, примерно, изучавахте ли?

– Не, нищо подобно не сме изучавали.

– Занимавахте ли се задълбочено със строева подготовка?

– Упражненията по строева подготовка бяха ежедневни. Освен това от всяка новопристигаща група новобранци, по неизвестни за мен критерии, отделяха група, която се занимаваше основно със строеви занятия. Аз попаднах точно в такава група. От нашия взвод взеха само двама, от 2-ри взвод също взеха двама, в това число и моят съселянин Борденюк.

В нашата група бяхме около 30 човека. Спяхме и се хранехме заедно с останалите школници, но заниманията ни се провеждаха отделно. И всичко това в продължение на месец или два. Командваше ни специално командирован от щаба капитан, който ни обучаваше само на строева подготовка, а командата „Легни-стани!” постоянно звучеше. Ако капитанът останеше доволен от нас ни даваше 15 минути почивка. Предполагаше се, че после ние ще обучаваме новобранците на строева подготовка, за да не се отклоняват офицери за тези непретенциозни занятия.

Впоследствие, действително, за кратък период от време работехме с новобранци- строева подготовка и особено наблягахме на дисциплината. Обяснявахме им какво е армия, защо е нужна дисциплината, тъй като цивилните нямаха никакво желание да се подчиняват.

– Може би се е налагало да участвате и в паради?

– Не, в паради не сме участвали, но от време на време командирът на школата или командирът на батальона организираха преглед на плаца. На тези прегледи оценяваха строевата подготовка , обръщаха внимание на всяка дреболия. Спомням си, че веднъж на такъв преглед по време на преминаването ни се развързаха навоите ми. Не ме наказаха, но ми се присмяха и ми измислиха прякор, нещо като– Раздърпаната партенка. Смяха се и нашите командири, и началниците на школата, а аз едва не умрях от срам…

Октомври 1941 г. Военен парад в Букурещ по случай превземането на Одеса

Октомври 1941 г. Военен парад в Букурещ по случай превземането на Одеса

– Какво оръжие изучавахте?

– Всякакво оръжие, което се използва от пехотата: от пистолет и винтовка до минохвъргачка и оръдие. Основното оръжие в румънската армия бяха чехословашките карабини- къси и много удобни (бел.ред. Става дума за винтовка Vz. 24). И картечниците бяха чехословашки- ZB. (бел.ред. През 1930 г. Румънската армия приема на въоръжение лека ръчна картечница- модификация ZB -30 образец 1930 г.).

– Колко често провеждахте стрелби?

– Доколкото си спомням един път в седмицата. Стреляхме с карабини, картечници, хвърляхме гранати. Стреляхме и с патрони с дървени куршуми. Честно казано, обичах да стрелям, а и бях един от най-добрите в стрелбата. Помня, че веднъж на общите стрелби присъстваше полковник и всички, които се представиха добре ги построиха в редица. Аз бях един от тях, а полковникът подаде ръка на всеки един от нас. Това се считаше за високо поощрение.

Въобще в нашата школа имахме три полигона, в това число и артилерийски- там се учехме да стреляме с минохвъргачки и оръдия. Нашият 3-ти взвод, между другото, го готвеха за противотанков взвод, затова изучавахме и противотанкови оръдия, но основно тренирахме хвърляне на бутилки със запалителна смес. На полигона беше оборудвана специална траншея и макети на танкове, и ние се упражнявахме в бързо изскачане от траншеята, хвърляне на бутилка или граната и обратно в окопа. Основно с това се занимавахме.

– Истински танкове взимаха ли участие на занятията?
– Не, там ние видяхме само френски танкетки (бел.ред. Лека едно- или двуместна бронирана машина с картечница), но танкове при нас не изпратиха.

– Какви бяха битовите условия в школата? Къде живеехте, как ви хранеха, обличаха?

В това отношение всичко беше отлично. Центърът се разполагаше в прекрасно здание, построено още от австроунгарците. Сградата беше във форма на квадрат и имаше само два входа. Хранеха ни много добре- три хранения на ден, всеки ден даваха месо, а на празниците и по чаша вино. Всички ние оценявахме това, защото продоволствието ни не можеше да се сравнява с това, което даваха в обикновените части.

– Беше ли достатъчна храната? Не бягахте ли в града, за да си купите нещо допълнително? Заплащането какво беше?

Даваха ни някаква заплата, но това беше чисто символична сума. Ето защо родителите ми се налагаше да изпращат малко пари. В школата имаше лавка, в която можеше да се купят сладкиши: курабийки, бонбони, за тази неща си харчех парите.

– Как ви обличаха?

– Обичайното обмундироване за това време: ботуши с навои, панталони, гимнастьорка, шинел- всичко чехословашко производство. Материята беше малко по-тънка от румънската, но с много добро качество. За полеви занятия имахме отделна форма. Обличахме специални халати, дълги до земята, за да не цапаме униформата. А преди изпращането на фронта на всички раздаваха нови униформи.

– Колко често и къде се къпехте?

– В школата нямаше баня, но веднъж седмично ни водеха в градската баня. Банята беше много добра, с душове, с два басейна. Запомнил съм, че на входа имаше табела- ‘’Влизането на евреи е забранено!’’. Изобщо за хигиенното състояние и снабдяване се занимаваше специална войскова част в школата. Тя се грижеше само за снабдяването и цялото обслужване: чистене, пране, готвене.

– За времето на обучение привлякоха ли ви към някаква работа?

– По-скоро не, въпреки че си спомням, че трябваше да работя в кухнята. Белехме картофи със специални белачки, а главното е, че присъствахме при приема на продукти и следяхме за това да няма кражби.

– Всеки ден ли имаше занятия в школата?

– Неделя беше почивен ден.

– Как почивахте? Разрешаваше ли ви се, например, да играете карти, шах?

– Разбира се, че имахме отделено време за отдих. Шах и дама нямахме, а картите бяха категорично забранени. Понякога играехме футбол.

– Пускаха ли ви често в отпуска ?

– Пускаха ни само в неделите, но командирите търсеха и най-малкия повод, за да ни забранят да излизаме. Ако все пак ни пуснеха, то обикновено групата от школници се съпровождаше от по-старши школник от по-големите курсове.

– Имахте ли самоотлъчки? По това време в Румъния официално работеха публични домове. Ако не е тайна посещавали ли сте ги?

– Доколкото знам те бяха само в големите градове. В Сибиу също имаше, а районът, в който бяха разположени се наричаше нещо като „квартал на червените фенери“. Когато ни водеха на баня в събота, ние минавахме през този район. Но не съм чувал наши школници да са посещавали тези домове.

А в самоотлъчки мисля, че бягат войници от всички армии по света и румънската не беше изключение. Помня, когато през 44-та година на Великден не дадоха обещания отпуск няколко школника, които бяха от града, избягаха по домовете си. Те бяха от новобранския взвод, чиито занятия по строева подготовка водеше Борденюк. И, когато на сутрешната проверка откриха липсата на новобранците, Петър го поставиха под арест за няколко дни. Наказаха го, въпреки че той не беше виновен. По принцип в школата най-строгото наказание за особено провинилите се беше карцер за няколко дни, но това беше рядкост. Наистина, веднъж и аз се изхитрих да попадна там.

– Разкажете, моля.

– Във взвода имахме един момък Пуцару, много енергичен олтенец, наистина неуморен, който често бягаше от школата. Един ден през зимата той сподели с мен, че има в града познати момичета. Убеди ме да избягаме, за да им отидем на гости. Смътно си спомням, че се добрахме до тях през прозореца на кухнята, а иначе момичетата бяха под наем при някаква жена. Докато бяхме там и разговаряхме, тя отишла и казала в комендатурата. Дойде патрул и ни замъкна. В самия патрул имаше няколко новобранци, които ни обясниха какво се е случило.

Закараха ни в школата и веднага ни вкараха в карцера. Когато взводният дойде, той се удиви като ме видя там. Обяснихме му всичко, а той, за щастие, не започна да прави трагедия от случилото се и ни остави в карцера само няколко часа. Затова ви казвам, офицерите се отнасяха с нас човешки и ние ги уважавахме именно поради това.

– Как процедираха с тези, които не се справят с обучението?

– Честно ви казвам, не си спомням някой да не се е справял с учебния процес. Все пак в школата не взимаха който им падне, а отбираха хора с минимум четвърти клас образование.

– Може би някои са ги изпращали на фронта предсрочно?

Не, не, нямаше такива случаи.

– След завършване на школата какво звание ви се присвояваше?

– Трябваше да получим звание старши сержант, а длъжността, която се предвиждаше беше само една: помощник-командир на взвод. Това звание можеше да се получи по два начина: да завършиш школа или дослужване непосредствено в полка на фронта. Такива сержанти се считаха за по-слабо квалифицирани, но затова пък имаха по-голям опит в сравнение с такива като нас, които бяха завършили школата.

– Имаше ли перспектива за вас да израснете до офицер или за това е било нужно задължително да завършите военно училище?

– Боя се, че ще сбъркам, но доколкото си спомням всички последващи звания: старшина, прапоршчик (бел.ред. Военно звание между старшина и лейтенант), младши лейтенант и т.н. се присвояват само след завършване на офицерски училища.

Румънският крал Михай I с висши офицери от румънската армия

Румънският крал Михай I с висши офицери от румънската армия

– За периода на обучението си успяхте ли да си съставите впечатление за Румъния: за хората, за стандарта на живот в сравнение с Молдова. В Букурещ например бяхте ли?

– Не, Букурещ не успях да посетя, но някои неща от живота в Румъния забелязах. Когато моите родители се наложи да заминат за Румъния с бежанската вълна, ги насочиха към едно село до град Ръмнику Вълча.

Те попаднали в семейството на богат земевладелец, който работил като авиационен инженер в Брашов. Имал е хубава къща, всякакви постройки, а една стая отделил за жилище на родителите ми, които започнали да работят в стопанството. Веднъж успях да получа отпуск и отидох при родителите ми да ги видя. Стигнах до град Слатина, а оттам поех пеша. Минах през няколко села и видях, че повечето къщи в тези села бяха по-лоши от нашите. Като цяло селата бяха бедни, повечето от къщите покрити със слама. Тогава за пръв път видях, че в навеса над входа на къщата имаха нещо като плоча, на която печаха хляб, беше доста примитивно. Даже и при нас в Бесарабия нямаше такова нещо.

Това беше през войната. През последните години пътувах три пъти за Румъния заедно с ветерански делегации и при тези посещения видях прекрасни, благоустроени села. Жизненият стандарт е много по-висок, отколкото при нас.

– Провеждаха ли религиозни служби в школата? Или, може би, са ви водили на църква?

– Не, в църква не са ни водили, но всяка сутрин занятията започваха с обща молитва. А след нея прочитаха патриотичен текст посветен на загиналите по полетата на сраженията.

– Имахте ли приятели в центъра за обучение?

– Принципно с всички момчета от взвода установих отлични взаимоотношения, но най-много дружах с трима унгарци: Бексу и Сучу, личните имена и на двамата бяха Йон. Третият беше с фамилия Майер, за съжаление, не мога да си спомня първото му име. Беше родом от Сибиу и на един свой рожден ден дори ме покани на гости.

– Позволявахте ли си с тях откровени разговори? Ясно е било, че Германия със съюзниците си ще загуби войната?

– Не помня да са се водили такива разговори. Ако трябва да кажа честно ние не знаехме къде се водят боеве и подробно за хода на войната узнах едва след връщането си вкъщи.

– А някой от школниците или офицерите не си ли е позволявал изказвания против войната или Хитлер?

– Такива изказвания нямаше, защото в школата се намираше група немски офицери, които следяха за хода на нашето обучение. Тези инспектори контролираха командването ни, което предизвикваше нашето недоумение. Как така, защо нашите командири, с които ние толкова се гордеехме ги проверяват и контролират немски офицери?

– Можете ли да разкажете нещо за отношенията между румънци и немци?

– Всички разбирахме, че отношенията не са много добри, но това не се афишираше. Спомням си, че някъде след войната бях отишъл на мач. На стадиона бях седнал до група по-големи момчета, като по време на мача слушах техния разговор. Те споделяха как на фронта немците са се отнасяли към тях. Един от тях, например, разказваше, че когато по време на отстъплението някой от румънците се е опитвал да се качи в немски транспорт, то немците веднага го изхвърляли. Така постъпваха и с отпускарите- румънците не бяха желани в немските машини.

– Бих искал да узная за вашето отношение към маршал Антонеску. Как сте се отнасяли тогава към него и как понастоящем?

– И по онова време се отнасях положително, а и сега смятам, че той беше наистина забележителен държавен деятел.

– В такъв случай ще споделите ли как възприехте указа на Михай I за преминаването на Румъния на страната на антихитлеристката коалиция?

– Нормално го възприехме, никой не се възмути.

– Ще разкажете ли как се случи това?

– Още през март, за да спаси града от разрушителните бомбардировки, с указ на краля Сибиу беше обявен за „град свободен от войски“. Цялата школа я предислоцираха на 40 километра в две села: Себешел и Сесчори, които са разположени на пътя за град Алба Юлия. Впоследствие заминахме на летни занятия близо до голямото село Оарда де Сус, именно в това село ни застигна указът.

Вечерта на 23-ти август след изтощително целодневно копаене на окопи се завърнахме в разположението на лагера. Всички бяхме толкова изморени, че дори не отидохме да вечеряме, а веднага се стоварихме да спим. Точно тогава от щаба пристига офицерът за свръзка и съобщава на командира ни, че е обявена тревога № 1. Моментално ни вдигнаха и поведоха към центъра на селото.

Там на площада пред църквата построиха състава на цялата школа, дойде командирът на 2-ри взвод от нашата рота и обяви, че съгласно указа на краля, Румъния преминава на страната на антихитлеристката коалиция. И добави: „Досега немците ни учеха как да воюваме, а сега ние сме длъжни да воюваме срещу тях. Да освободим страната си!„, нещо от този сорт. И веднага ни заповядаха да отидем да получим оръжие и боеприпаси.

Нашият командир на взвод беше единственият сред офицерите в школата, който беше завършил военно училище в Германия. Естествено той знаеше отлично немски език, затова, именно, на него му заповядаха да разреши проблема с немските инструктори в школата. Взводният сформира група от няколко човека, в която включи и мен, и се отправихме към немците.

Отиваме ние при тях, а те още нищо не знаят. Почиваха си, слушаха музика. Командирът ни с двама войника се приближи към тях, поздрави и обяви, че : „съгласно кралския указ всички немци са длъжни да напуснат Румъния в рамките на 24 часа!“. Лично се уверих, че немците останаха в пълно недоумение, никак не можеха да повярват на чутото, но се държаха спокойно. На втория ден те се качиха по автомобилите и заминаха. Близо се намираше летище, на което немците изоставиха няколко самолета, нашите ги пребоядисаха в румънски опознавателни знаци и започнаха да летят. Даже се шегувахме по този повод.

След като ултиматумът изтече започнахме да арестуваме немците в района. И досега не мога да проумея, но мнозина от тях не знаеха нищо. А може да са мислели, че за тях заповедта не се отнася. Помня, че един го арестуваха, както си беше караул.

След това ме включиха в група, начело отново с взводния, която имаше за задача да неутрализира останало немско подразделение в района на Сибиу. Оказа се, че в горския масив до Сибиу е останала немска подвижна радиостанция. Пристигнахме на място, обкръжихме ги и с викове „Ура!” се насочихме към немците. Притичахме, а немците отново в пълно недоумение, не могат да разберат нищо. Арестувахме ги и ги откарахме в разположението на нашата част. Спомням си, че немците плачеха от обида и от чувството, че са ги предали…

– След указа, налагаше ли се да давате нова клетва?

– Не, никаква нова клетва не сме дали.

– Никой ли не дезертира в знак на несъгласие с този указ?

– Не, нямаше такива. След това излезе заповед, че всички бесарабци служещи в румънската армия, ако изявят желание, ще бъдат уволнени и ще могат да се завърнат по родните си места. Много момчета се възползваха и заминаха. Останахме само аз и още един земляк.

– Ако не е тайна, защо решихте да не се прибирате вкъщи?

– Работата е в това, че когато започна войната и дойдоха румънците, за кмет на селото ни назначиха баща ми. Той заемаше тази длъжност две години, а когато линията на фронта започна да се приближава към нас, разбра че съветската власт няма да го погали по главата за това. Така и стана след това…

Затова, след като лятото на 44-та година родителите ми заминаха за Румъния, нямаше къде просто да отида. С моя земляк се обърнахме към командира на батальона с молба да останем в школата: „Ние сме дали клетва на краля и желаем да останем до края”. Той ни стисна ръцете и разреши.

Скоро нашата школа я изпратиха на фронта. Оказахме се на предната линия, близо до един населен пункт, ако не греша Къмпия Турзи. Чак тогава ми се наложи да престоя в окопите осем дни. За този кратък период от време, боеве, в прекия смисъл на думата, нямаше, водеха се само обичайните за предния край престрелки.

– Какво изпитахте, когато се наложи да стреляте в неотдавнашните ви съюзници?

– Не си спомням някой от нас да се е притеснил относно това. В школата постоянно ни втълпяваха, че на война има един прост закон- ако ти не стреляш, то в тебе ще стрелят.

– Коя беше причината, за която бяхте готов да воювате и ако се наложи и да умрете?

– За освобождението на завладяната румънска земя, за целостта на страната, та нали Трансилвания беше завзета от унгарците.

– За отношенията с немците вие вече разказахте. А какви бяха те с унгарците?

– Не мисля, че ще разкрия някаква голяма тайна, но между румънци и унгарци имаше взаимна люта омраза. Затова и двете страни пленници не взимаха…

– За тези осем дни на предната линия сте можели да загинете?

– Естествено, че можеше, защото и те ни обстрелваха, и аз стрелях, но се стараех да не мисля за най-лошото. Още в обучителния център ни учеха на следното: „Войникът не трябва да мисли за смъртта!”. След това образуваха две групи за съпровождение на влакови ешелони с продоволствие към фронтовите части и мен ме включиха в една от тези групи.

Спомням си, че пристигнахме в някакво немско село (бел.ред. На територията на Румъния живеят компактни маси етнически немци), където беше разположен огромен немски продоволствен склад. Влакът беше натоварен с хранителни припаси и заминахме към фронта.

Помня, че пътувахме основно през нощта. Случваше се да попаднем под бомбардировка, изскачахме от вагоните и се криехме кой където намери. Накрая пристигнахме в град Търневен, близо до Търгу Муреш. Не беше възможно да продължим по-нататък, тъй като железопътната линия беше напълно разрушена.

Там си и останахме, а продуктите ги отпускахме на идващите представители на воинските части. Ешелонът ни се състоеше от дванайсет вагона, които се охраняваха от двама войника. Осигурявахме с продукти само румънските части и преди всичко дивизия ‘’Тудор Владимиреску”. (1-ва румънска доброволческа пехотна Червенознаменна Дебреценска дивизия ‘’Тудор Владимиреску’’ е сформирана през 1944г. от пленените румънски военнослужещи, които доброволно изявили желание да воюват против немците).

Септември 1944 г. Войници от дивизия "Тудор Владимиреску" влизат в Букурещ

Септември 1944 г. Войници от дивизия „Тудор Владимиреску“ влизат в Букурещ

Тогава си спомням, че покрай нашия ешелон в посока предната линия премина батальон, в който имаше момчета и от нашата школа. Батальонът имаше за задача да форсира река Муреш и да атакува позициите на противника. При опита да премине реката батальонът понесе тежки загуби. Нашите бяха буквално покосени от точния огън на немците и унгарците, които контролираха височините.

В нашето подразделение бе заповядано, докато едните носят караулната си служба в ешелона, другите вместо да почиват, да ходят на гарата и да помагат на лекарите в товаренето на ранените, постъпващи от предната линия. Ранените бяха много: румънци, руснаци, немци. С помощта на санитарите трябваше да определяме тежкоранените случаи. Тях ги оставяхме в Търновен, а по-леко ранените войници ги изпращахме по-нататък. След като предадохме всичките продукти ни върнаха обратно в школата.

Трябва да отбележа, че по това време около Сибиу живееха много етнически немци, цели села. И когато излезна указ, че всички етнически немци от 16 до 45 г. са длъжни в течение на месец да напуснат Румъния, за изпълнение на тази задача привлякоха нас. Списъците бяха подготвени от гражданските власти, а нашата задача се изразяваше не в проверката на тези списъци, а да се проследи и осигури точното изпълнение на задачата. Например, да не се оставят тук, тези които са длъжни да заминат и да не изпращаме тези, които имат право да останат.

Пристигаме в една къща, а главата на семейството беше болен от туберкулоза. Обяснихме на хората, че според този указ туберкулозно болните не подлежат на депортация, както и съпругите им, т.е. нямаше поголовна депортация. Във всеки случай ние не допускахме злоупотреби.

Паралелно с това имахме за задача да арестуваме дезертьори. Трябва да си призная, че бяхме изумени колко много бяха дезертьорите от Червената армия. За да не се допускат инциденти към нашите групи прикрепяха по един съветски офицер. Спомням си, че патрулирахме по улиците на едно село и забелязахме един мъж, който ни направи знак да отидем към него. Той ни разказа, че в къщата му в гардероба се е скрил съветски дезертьор, който има граната. Арестувахме го светкавично.

След това ни върнаха да си продължим обучението в школата. Някъде през март 45-та година завършихме успешно школата, присвоиха ни звание старши сержант и ни разпределиха по полковете. Аз трябваше да служа в 3-ти Доробански полк, който беше дислоциран в град Слатина. След Яшко-Кишиневската операция (бел.ред. Същата тази операция изважда Румъния от войната срещу СССР) практически цялата 4-та румънска армия се беше разбягала по домовете си, затова когато пристигнахме в полка, в него почти нямаше войници.

Първата ни задача беше да съберем отново войниците обратно в полка. Едва, след като се справихме успешно с набирането на кадровия състав ни окомплектоваха, преоблякаха ни в нови униформи и ни натовариха на влака, за да се отправим към фронта. Запомнил съм, че на гарата всичко беше организирано много тържествено: дойдоха много роднини, приятели, свиреше духов оркестър.

Пътувахме, пътувахме и се пръсна слух, че ни водят да воюваме в Татрите. Изведнъж влакът спря и след известно време ни съобщиха, че ни връщат обратно в Румъния, защото за румънската армия войната е приключила. Всички, разбира се, се зарадваха.

След връщането ни в полка ни разделиха на две категории: резервисти и кадроваци. На резервистите обявиха, че могат да се завърнат по родните си места и, тъй като аз попаднах сред резервистите реших да се прибера вкъщи.

По това време в Румъния се намираха много бежанци от Бесарабия, а държавата не можеше да им осигури нито жилища, нито работа, затова на всички желаещи беше предложено да се върнат в родината си. Моите родители се прибраха вкъщи април 45-та година, а аз през май. Още преди завръщането ми успях да се видя с баща ми. Той предчувстваше, че като се прибере в Бесарабия с него ще постъпят зле. Така и стана…

Веднага щом се завърна го арестуваха и го осъдиха на 10 години. Излежаваше си присъдата някъде в Куйбишевска област (бел.ред. Днешна Самарска област), а впоследствие получихме известие, че е умрял през 1953 г…

– Никой ли не опита да се застъпи за баща ви?

– В селото имахме много роднини и приятели, но кой в тези времена би посмял да се застъпи за някой. С баща ми работехме на полето, когато от селсъвета дойде да го извика разсилния. Естествено баща ми тръгна веднага, след това го арестуваха и повече не го видяхме…

Първоначално го откарват в Единец, после в Белци. Така и не ни разрешиха да го видим. В Белци се проведе съдебен процес, но и на него не ни разрешиха да присъстваме. Затова пък в съда е имало двама свидетели от нашето село, които са дали показания срещу баща ми.

– Кои са те, ако не е тайна?

Един от тях беше бедняк, който освен седемте си деца нямаше нищо друго, даже собствен дом нямаше, а през 40-та година стана председател на селсъвета. Когато започва войната и дошли румънците, той закопава знамето на селсъвета в зеленчуковата си градина. Някой го видял и казва на баща ми, който като кмет на селото отива при него с двама полицаи и намират знамето. Това е било едно от обвиненията.

А вторият донос беше следният. Когато моят по-голям брат се женеше, по традиция сватбената процесия минаваше през селото, на едно място видели, че на обществената тоалетна някой е залепил портрет на Сталин. Хората се посмяли, а когато го показват на баща ми, той отговорил: „Там му е мястото!”. Ето за тези две случки фактически му отнемат живота…

Освен баща ми на десет години осъдиха и собственика на дома, където е бил отседнал началникът на жандармерийския отряд в селото. Той беше по-млад от баща ми, върна се след изтичането на присъдата си, но скоро след това умря.

– В такъв случай, бих искал да узная за вашето отношение към Сталин?

– Според вас какво може да е щом заради него баща ми, за нищо и никаква работа, беше осъден и впоследствие умря в затвора? Естествено, крайно отрицателно.

– Какъв е за вас 9-ти май?

– Разбира се, празник. Всяка година ходя на мемориала и дори съм взимал думата там. Та нали от 2000-та г. се явявам председател на асоциацията на ветераните на румънската армия в Република Молдова. В своята реч акцентирах на премахването на тези точки на неяснота, които все още остават между ветеранските организации. И изразих надежда, че между нас не ще остане и следа от враждебност. Наистина много ветерани от Червената армия и досега гледат на нас с недобри очи.

– На кого от семейството ви се наложи също да воюва?

– Моят по-голям брат Александър служеше в румънските части на противовъздушната отбрана в Плоещ, но на фронта не е бил. След войната се завърна в родното ни село, през 49-та г. беше депортиран в Сибир и се завърна едва след смъртта на Сталин (бел.ред. 1953 г.). В голямата му къща се разполагаше селсъвета, така че му я върнаха и повече, като че ли не го притесняваха. Той беше отличен кожар, затова живееше добре, а синът му впоследствие стана заместник-министър на пътното строителство в Молдова.

По-малкият брат Йон беше твърде млад , за да служи в армията. Вече след войната започна работа във въглищните мини в Донбас. Там работеше, ожени се, там си и умря.

А виж нашият братовчед- Петър Профир беше призован в Червената армия и загина някъде в Полша. Той беше единствен син на родителите си…

– Много ли хора воюваха от вашето село?

– Много, но точни цифри не знам. Помня например, един наш съсед с фамилия Гуреу воюваше в Червената армия и се върна от фронта инвалид. Антонович, един от моите приятели от детството, също воюва в Червената армия и се прибра вкъщи без крака. За много от тях не знам нищо, защото след завръщането си съвсем малко живях в село.

– Защо?

– Защото бях „враг на народа”… Не, никой открито с нищо не ме укори, но отношението от страна на местните власти беше много хладно. Например от цялото село само мен ме пратиха на принудителна работа. Няколко месеца работих, чистих канцелариите в съседното село Търнава, докато не ме видя директора на това стопанство. Той беше много добър познат на моите родители и, когато ме видя там много се учуди: „Защо си тук?”. Всичко му разказах и тогава той от мое име написа писмо на руски език до районния изпълнителен комитет. Какво беше написано в него и досега не знам, защото не знаех добре руски език, но той ме обнадежди: „Длъжни са да те освободят от тази работа”.

С писмото заминах за Единец, попаднах точно в приемния ден и успях да го дам. Председателят на районния изпълнителен комитет веднага постави резолюция- „Незабавно да се освободи от работа!”. Прибрах се вкъщи и веднага отидох в селсъвета. Поставих писмото на масата на председателя, обърнах се, тръгнах и повече в родното си село не се върнах…

– Как протече следвоенният ви живот?

– През 1949 г. завърших Педагогическия институт в Тираспол и цял живот работех като учител по химия. В началото петнадесет години работех в училището на село Коржеуц, а след това до самата си пенсия преподавах химия в гимназията в Единец. За работата си получих почетното звание „Отличник в народното просвещение на Молдовската ССР”, бях награден и с медал „Ветеран на труда”. Даже постъпих в партията през 1962 г. По това време бях директор на училището, веднъж ме поканиха и ми обясниха, че един директор на училище е длъжен да бъде член на партията.

– Когато ви приемаха в партията нямаше ли въпроси по отношение на баща ви и брат ви?

Само на предварителната комисия. Самите длъжностни лица от комисията казаха, че всичко е минало, Сталин вече го няма, така че няма защо да се рови в миналото.

– А по време на обучението ви в института? Там с вас са учили момчета, които са воювали в редовете на Червената армия.

– Всички знаеха моята история, макар и не толкова детайлно. Никога никакви въпроси или претенции от тяхна страна не е имало към мен.

– Какво си спомняте за живота в СССР?

– Естествено имаше много неща, които изобщо не ми харесваха. И дори не толкова в идеологически, колкото в икономически план. Тези вечни опашки навсякъде, това постоянно отсъствие, в магазините, на най-необходимите стоки. Ние постоянно висяхме на опашки, докато в райкома и райизпълкома с автомобили им доставяха продукти.

– По съветско време мислеха ли, че някога СССР ще се разпадне?

– Какво говорите, човек даже и да си го помисли не можеше. И едва, когато започнаха събитията в Полша, почнах вече да се замислям.

– Как мислите, кой път е най-подходящият за бъдещето на Молдова?

– Във всички случаи за Молдова най-добре би било да бъде в състава на Румъния. Смятам, че след време така и ще стане.

– Голямо ли е семейството ви?

– С жена ми имаме син, два внука и два правнука. Между другото, жена ми е рускиня- Полина Николаевна Ронжина. Нейният баща също е бил репресиран. Работел е в лесничейство в Горковска област, пийвал си е по малко и на тази основа си е позволявал невнимателни изказвания, за което и бил осъден на десет години. Нейната майка повторно се омъжва за човек, който през 45-та г. го изпращат да работи в Молдова. Тя също е преподавател, цял живот преподаваше руски език и литература.

– Вашите родители как приеха, че жена ви е рускиня?

– Баща ми беше вече арестуван, той така и не я видя, а майка ми много я хареса.

– А сред родителите на съпругата ви не възникнаха ли въпроси, че сте служил в румънската армия?

– Никога не е имало такива въпроси, въпреки че нейният баща е воювал в Червената армия.

– Вкъщи на какъв език общувате?

– Кога на румънски, кога на руски език. Жена ми е много, много весела, общителна, никога не се боеше да разговаря и много бързо научи езика.

– Спомняте ли си често за военните години?

– Спомням си, разбира се. Особено приятелите от школата, въпреки че оттогава с никой от тях не съм се видял и нищо не знам за тяхната съдба…
А към самата война, както и всички нормални хора, се отнасям много отрицателно. Това беше някаква всеобща лудост, която доведе до огромна човешка трагедия. Помислете само, загинаха повече от 60 милиона човека. Тази цифра не може да се осъзнае, даже е страшно да си я представиш…

Интервю и литературна обработка Н. Чобану

Източник- www.iremember.ru

Reply

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.