Разделението между сунити и шиити

 

Веднъж пътувахме през Северен Кавказ, като водач на автомобила беше чеченец, който по време на пътуването ни разказа (или по-скоро ние го питахме) доста необичайни и необикновени за нас неща. Той сподели, че по принцип за него земните закони не съществуват. Е, максимум законът за движение по пътищата и то защото религията не му позволява да причинява вреда. Притежава 4 съпруги и живее според законите на Исляма и Корана. Всичко е много стриктно: никога не е опитвал алкохол, както и никога не е пушил. Всичко, което причинява вреда на организма е забранено. Вкъщи жените не седят на масата заедно с мъжете и ходят с хиджаб. Властта на мъжа в семейството е абсолютна. На въпроса какво ще направи, ако дъщеря му се омъжи за немюсюлманин, последва кратък отговор – ще я убия, така повелява Коранът.

Според мен чеченецът беше шиит и по-скоро суфит – който не си бръсне брадата? Но кой знае защо той не афишираше религиозната си принадлежност, тъй като в Чечения по-голямата част от населението бяха сунити, които имат различно отношение към религиозните обреди и въобще към правилата за поведението на мюсюлманите. Сложно е да се ориентира човек във всичко това.

Разделението

Разделянето на мюсюлманите на шиити и сунити датира от ранната история на исляма. Непосредствено след смъртта на пророка Мохамед през VII век възниква спор за това кой трябва да оглави мюсюлманската общност в Арабския халифат. Част от вярващите се обявяват за това халифът да бъде избран, а други смятат, че начело трябва да застане любимият зет на пророка Мохамед – Али ибн Абу Талиб.

Така за първи път ислямът е разделен.

Съществува и пряко завещание на пророка, според което Али трябва да стане негов наследник, но както често се случва, авторитетът на Мохамед, непоклатим в живота, след смъртта му не изиграва решаваща роля.

Шиизъм

Поддръжниците на неговото завещание смятали, че уммата – религиозната община (общност) трябва да бъде ръководена от „назначените от Бог“ имами – Али и неговите потомци от Фатима (бел.ред. Дъщеря на пророка Мохамед и съпруга на Али ибн Абу Талиб). Те вярвали, че властта на Али и неговите наследници е дадена от Бога. Поддръжниците на Али започват да се наричат шиити, което буквално означава „привърженици, последователи“.

Техните опоненти възразяват, че нито в Корана, нито във втората по значение Сунна (Сборник от правила и принципи, които допълват Корана. Сунната описва конкретни ситауции от живота на Мохамед, неговите дела и изказвания, които се предават в този вид, в който са описани от неговите сподвижници) не се споменава нищо за имамите и за божествените права на власт на рода Али. Дори и самият пророк не казва нищо за това.

Сунизъм

Шитите отговорят, че предписанията на пророка подлежат на тълкуване – но само от онези, които имат специално право на това. Опонентите смятат подобни възгледи за ерес и смятали, че Сунната трябва да се възприема в този вид, в който тя е съставена от сподвижниците на пророка, без да се правят никакви промени и тълкувания. Това направление на последователите на строгото следване на Сунната се нарича „сунизъм“.

За сунитите шиитското разбиране за функцията на имама като посредник между Бог и човека е ерес, защото те се придържат към концепцията за пряко поклонение пред Аллах, без посредници. Имам – според тяхната гледна точка – е обикновен религиозен деец, който е придобил авторитет с богословските си познания. За тях имамът е ръководител на религиозния храм – джамията и институцията на духовенството няма този мистичен ореол, както е при шиитите. Сунитите почитат първите четири „праведни халифи“ и не признават династията на Али. Шитите, от своя страна, признават единствено Али. Шитите почитат речите на имамите заедно с Корана и Сунната.

Различия са налице и в интерпретацията на сунитите и шиитите по отношение на Шариата (ислямския закон). Например шиитите не се придържат към сунитското правило, което приема, че разводът се счита за извършен след обявяването му от страна на съпруга. На свой ред сунитите не приемат шиитската практика за временен брак.

В съвременния свят сунитите съставляват голяма част от мюсюлманите, шиити – са малко над десет процента. Шиитите са преобладаващото мнозинсто в Иран, Азербайджан, някои райони от Афганистан, Индия, Пакистан, Таджикистан и в арабските страни (с изключение на Северна Африка). Главният шиитски държавен и духовен център на това направление на исляма е Иран.

Географска карта

Конфликти

Конфликти между шиити и сунити избухват и в днешно време, но днес те имат по-често политически характер. С редки изключения (Иран, Азербайджан, Сирия) в страните, които са населени с шиити, цялата политическа и икономическа власт принадлежи на сунитите. Естествено, това се възприема от шиитите като неправда и несправедливост. От тяхното недоволство се възползват радикални ислямстки групировки, Иран и западните страни, които от стари времена са усвоили науката да насъскват мюсюлманите и да подкрепят радикалния ислям в името на „победата на демокрацията“. Шиитите активно се борят за властта в Ливан, а през миналата година вдигнаха бунт в Бахрейн, протестирайки срещу узурпацията от страна на сунитското малцинство на политическа власт в страната и на петролните приходи от нефта.

След въоръжената интервенция на САЩ, в Ирак на власт дойдоха шиитите. Впоследствие светският режим беше заменен от мракобесие, а в страната избухна гражданска война между шиитите и бившите властимащи – сунитите. Противоположна е ситуацията в Сирия – там властта принадлежи на алевитите, едно от направленията на шиизма. В края на 70-те години под предлог за борба с доминацията на шиитите, групировката „Мюсюлмански братя” започва военни акции срещу управляващия режим, а през 1982 г. бунтовниците успяват да овладеят град Хама. Метежът е потушен, загиват хиляди хора. Днес войната е по-кървава от всякога – разликата е, че както и в Либия, бандитите ги наричат ​​въстаници, те са открито подкрепяни от цялото прогресивна Западна Европа, начело със САЩ.

Борба за властта

Сунитите и шиитите враждуват непрекъснато, при това последните се чувстват преследвани и онеправдани: това е всеобщото мнение на историците. Въпреки това политологът от Мичиганския университет Хуан Коул смята, че в продължение на един дълготраен период от време сунитите и шиитите са живели заедно в мир. Според него настоящият конфликт между сунитите и шиитите в Ирак е по-скоро свързан с борбата за власт, отколкото с теологични и доктринални въпроси.

„Например в Ирак през целия ХХ век явните прояви на насилие между сунити и шиити са много малко“ – напомня Коул. – След падането на режима на Саддам Хюсеин демагози режисираха разпалването на конфликти и омраза между двете религиозни общности. И това доведе до взрив на насилие между двете основни групи от населението”.

Според професор Коул, в постсадамски Ирак, сунитите и шиитите начертават противоположни политически цели: „Сунитите бяха управляващата част от населението в Ирак през целия XX век. Те изиграха ключова роля в създаването на иракската държава. Сунитите не смятат за основателни претенциите на шиитите за властта. Те не са убедени, че шиитите са мнозинство в страната и искрено приемат, че американците предоставят на шиитите властта, които успяват да я удържат с помощта на Иран. От своя страна, шиитите са удовлетворени от настъпилите промени и не изпитват никаква благоразположеност към сунитските бунтовници”.

Сътрудникът от Центъра за близкоизточни изследвания във Вашингтон Крис Тонсинг отбелязва, че регионалните амбиции на Иран вече са предизвикали напрежение между сунити и шиити в страните от Персийския залив и другите региони. „В повечето сунитски страни, където живее значително шиитско малцинство – твърди той – е налице забележимо нарастване на напрежението между двете общности и в някои случаи това напрежение стига до насилие. Това отчасти се дължи на войната в Ирак и засилването на Иран“.

Но Тонсинг също така отбелязва, че често сунити и шиити се обединяват, за да защитават общи стратегически интереси: „Пример за това е миналогодишната война в Ливан, където частите на шиитската групировка „Хизбула” се противопоставиха на израелската армия. В целия ислямски свят мюсюлманите, включително и сунитите, излязоха по площадите да подкрепят „Хизбула”. И това се случи въпреки факта, че в началният етап на войната три сунитски държави – Йордания, Египет и Саудитска Арабия – открито обвиниха „Хизбула” в провокиране на война, която ще причини тежки загуби на Ливан”.

Салафизъм 

Две течения в исляма предизвикват най-голям интерес. Те са почти диаметрално противоположни и се различават в редица отношения от класическия ислям: това са салафизъм и суфизъм. Салафизмът е сунитско течение в исляма, чиито последователи салафитите, често наричани в медиите уахабити, твърдят че са носители на „чистия ислям“ от времето на пророка Мохамед и първите мюсюлмани (салафи). Според тях именно те могат да претендират за ролята на „ислямските протестанти“, които се борят с нововъведенията (бидат) в исляма. Едни от опасните носители на тези нововъведения, според тях, са суфиите. Те ги определят като врагове на исляма, най-радикално настроените салафити дори призовават за тяхното екзекутиране.

Тази враждебност от страна на салафитите по отношение на суфизма, се определя от това, че суфиите, според тях, нарушават основополагащия принцип на исляма – Таухид (монотеизъм), които се прекланят пред могилите на светците си и почитат шейховете и духовните си ръководители (пир). В исляма подобно обвинение е много сериозно: няколко сури на Корана в доста ясна форма подчертават необходимостта да се поклонят на Единия-Единствен Бог – Аллах: „Кажи: “О, хора на Писанието, елате към едно общо слово между нас и вас – да не служим на друг освен на Аллах и да не Го съдружаваме с нищо, и едни от нас да не приемат други за господари, освен Аллах!”

Суфизъм

Суфизъм

Салафитите смятат, че суфиите се покланят, освен на Бог и на някой друг или нещо друго. Всъщност в суфизма авторитетът на учителя е много висок: мюридът (ученик) е длъжен да се подчинява безпрекословно на муршида (учител, наставник), да му подражава и безусловно да изпълнява неговите повели.

Историята на суфизма не познава нито един адепт, който да е повелявал замяната на Бог с човек. Суфиите призовават за уважително и почтено отношение към духовния наставник, според тях почитането не е боготворене. Що се отнася до радикализма на салафитите и сляпото съблюдаване от тяхна страна на Таухид, трябва да споменем, че те забраняват дори отбелязването на рождения ден на пророка Мохамед – празника Maulyud, който се празнува от по-голямата част от мюсюлманите, а в някои мюсюлмански страни е обявен за официален празник. Тази забрана те обясняват с това, че Бог не може да бъде заменян и с най-почитания светец.

В своите възгледи за Таухид салафитите отиват ​​толкова далеч, че унищожават надгробните плочи на гроба на майката на пророка Мохамед Амин, на неговите съпруги и близки роднини. По същия начин действат салафитите в Либия и Сирия, където те взривяват гробните места на най-известните суфиски шейхове. Своите варварски постъпки те обясняват с това, че мюсюлманите, които идват, за да се поклонят на тези надгробни могили забравят за Таухид. Тези хора, които уместно са наречени варварите на исляма, нямат нищо общо с миролюбивата природа на тази религия.

Друга отличителна черта на салафитите е това, че всичките тезиси, които не се съгласуват и хармонизират с тяхното учение, те ги определят като нововъведения (бидат). По този начин те считат, че суфизмът е вредно нововъведение, без да обръщат внимание на факта, че суфиите съществуват още по времето на пророка Мохамед и че Силсилата (веригата на духовната приемственост, чрез която от един духовен наставник на друг се предава божественото благословение) от  всяко едно направление на суфизма произлиза от личността на самия Пророк.

Според някои, друга причина за враждебното отношение към суфизма от страна на салафите е това, че суфиите не се занимават с политика – суфизмът стои настрана от политическия ислям. На това течение в исляма са чужди призивите за ислямизация на политиката, образованието, за изграждането на ислямска държава – точно това, за което се борят поддръжниците на радикалния ислям. Те съблюдават известния мюсюлмански принцип да се осланят на Бога, да поверяват съдбата си на Бога (принципа на Тавакул), вярвайки че Бог най-добре знае какво да правят и какво да не правят.

Според повечето експерти междумюсюлманската солидарност на местно ниво надхвърля горепосочените разногласия. Единоверците сплотяват редиците си пред лицето на общия враг. Но когато опасността премине, разногласията отново са налице.

Източник – www.masterok.livejournal.com

Reply

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.