Пътепис за България на Лайош Талоци от 1881 г.

Доц. д.и.н.Пенка Пейковска, Българска академия на науките;

Част 1

Лайош Талоци е роден в Каша през 1857 г. В Будапещенския университет първоначално следва право, но интересът му бързо се насочва към историята. След като завършва образованието си, постъпва на работа в Унгарския национален архив. Първите му публикации „Въпросът за герба и знамето на Босна” (1881 г.), „Пътуване из Леванта. История на унгарската търговия с Изтока” (1882 г.) и „Русия и родината ни” (1884 г.) разкриват не само отличните му познания за миналото на Източна Европа, но и изключителния му усет към душевността на балканските народи.

В  основата на научната си програма поставя проучването на историческите връзки между Унгария и Балканите, по-точно – историкът архивист Талоци се стреми чрез издирването на неизвестни дотогава извори да представи възможно най-близко до действителността облика на средновековното унгарско кралство и историята на неговите връзки със съседните славянски народи, а от така съставената историческа картина да извлече политически заключения за съвременната му епоха. С тази насоченост на дейността си към Балканите и с организирането на научната работа по тяхното изследване Лайош Талоци е пионер не само в унгарската, но и в централноевропейската наука.

Лайош Талоци, 1882 г.
Лайош Талоци, 1882 г.

Интересът на Лайош Талоци към България не заема централно място в работата му, но го съпътства през целия му живот. Той се поражда още в младежките му години – по време на пътешествието му из Леванта (Общо наименование на страните по източното Средиземноморие) през 1881 г., което му дава възможност да обобщи историята на унгарската търговия с Изтока. Пътните бележки от тогавашното му посещение в България са водени в периода от 27 август до 8 септември 1881 г. Впечатленията си от Княжеството и от Източна Румелия е отразил в две глави: „От България” и „В Румелия”.

През погледа на специалиста историк и с изключителен усет към географските и геополитическите дадености на Балканите Талоци описва външния облик (обществени сгради, пазари, места за забавления), етническия и социалния живот на Видин, Лом, София Пазарджик и Пловдив след Освобождението, състоянието на земеделието и занаятчийството, политическото положение в страната след Руско-турската Освободителна война. Начина, по който се изгражда новата българска държава (създаването на административната система, организацията на войската, развитието на училищното дело) и участието на руснаците в този процес.

В отделни глави авторът споделя впечатления от срещата си с българския княз Александър Батенберг, с неговия главен секретар Константин Стоилов и с министъра на просветата Константин Иречек. Талоци пише за България изразително, с лекота и добронамереност, което прави пътеписа му интересно четиво, както за специалиста, така и за обикновения читател. Разбира се, изложението е написано в духа на тогавашната австроунгарска политика на Балканите – пропито е от антируски настроения и симпатия към турското население.

Из „Пътуване из Леванта” на Лайош Талоци

От България

Видин, 27 август 1881 г.

При Арад напуснах унгарско, след Темешвар (Днес град Тимишоара в Румъния) – унгарската държава, а при Базиаш – унгарската граница. Няма защо да описвам прекрасния път от Базиаш до Оршова. Вече са го описали добре, подробно, с въодушевление. Но най-добре го е описал Йокаи (Мор Йокаи – един от най-изтъкнатите представители на унгарската романтическа проза. Произведенията му обхващат около 200 тома.) Не го казвам аз, а един руски майор – г-н Ч.

На борда на „Марош” двама руски офицери с обичайните си плоски, бели шапки четяха книги. Не беше трудно да разбера заглавието: „Златният човек” от Йокаи в превод на немски. На кораба се запознаваме бързо, след няколко минути двамата московци се представиха като фактори за освобождението на България, които все още са на служба. Единият идва от Полша, а другият от Петроград. И двамата се връщат от отпуск. Г-н Ч., капитанът, е комендант на Видин, а подполковник Н. организира българската войска по Дунавското крайбрежие. И двамата са големи почитатели на унгарската литература и едва смогваха да нахвалят Йокаи, почти всички негови произведения бяха прочели. Прекарахме горещия следобед в приятни разговори и горещи политически спорове.

След Оршова физиономията на кораба се промени изцяло. Влашко-сръбско общество смени унгарско-немското. Влашки попове, сръбски търговци, одески евреи, галацки и браилски джамбази се сменяха в пъстра последователност. В най-интересен контраст с тях са виенските сервитьори, които говорят всички езици с виенски диалект.

Късно вечерта пристигнахме в Калафат. След половин час пред погледа ни се показа на отвъдния бряг Видин, със старото унгарско име Бодонь. Блестящо осветен, той разкрива отдалеч вълшебна гледка – човек би помислил, че в далечината покрай Дунав се кипри улица за разходки, подобна на пещенското корзо (Северната част на главната улица „Ваци” в Будапеща, която върви по левия бряг, в непосредствена близост с Дунав. Тук се намират най-елегантните магазини и служи като улица за разходки.). А всъщност това са всичко на всичко 42 умело подредени газени лампи. Колкото повече се приближаваме, толкова по-бедно става празничното облекло.

На пристанището ни посреща обичайната врява, любезни полицаи, още по любезни митничари – срещу заплащане. В гостилниците и хотелите нищо не липсва, редят се с дузини по дунавския бряг и в сравнение с други гостилници, особено с тези по сръбското крайбрежие, те са доста чисти Срещат се и такива, в които противонасекомният прах е съвсем излишен.

Видин около 1900 г.
Видин около 1900 г.

Градът Видин е изцяло с източен характер. Който е видял един такъв град, има представа и за останалите. Пазарът е в градския център, крепостта е много разрушена, но ако се поправи, и днес би била една от най-здравите крепости, няколко незавършени минарета, голяма част от градското население се мотае из улиците, а няколко офицери вървят по лошия паваж. Това е ежедневието на града. Отбелязвам паважа на града – малко по-лош е от този в Каша (Днес град Кошице в Словакия), но е определено по-добър от еперешкия (Днес град Прешов в Словакия) и от марошвашархейския (Днес град Търгу Муреш в Румъния).

Видинският пазар около 1905 година
Видинският пазар около 1905 година.

Видинската крепост представлява сега изключително тъжна гледка. Голяма част от нейните улици са тихи, като че ли населението вътре е измряло. Къщите се рушат, дворовете са покрити с шума, дърветата са изсъхнали, цяла глутница от гладни кучета вие по улиците. Една от главните причини за упадъка на града е изселването на турците. След сключването на примирието 2 400 турци са оставили на съгражданите си –  християни, своите къщи, струващи по 500-600 жълтици, загубвайки на всяка по 50-60. От турски източник разбрах, че не толкова българското правителство ги принуждава да емигрират, колкото вроденото им чувство за превъзходство. Сред чуждестранните търговци заселили се във Видин 50-55 са с австрийско и унгарско жителство – най-много те съжаляват за оттеглянето на турските търговци. Има българска поговорка: „Много турци – много чест, много гърци – няма чест”. Едновременно с това и днес въпреки побългаряването народът и т.нар. средна класа изцяло се турчеят и ще трябва да мине твърде много време, докато новите народни училища възпитат ново европейско поколение българи. Тук песимистите ще кажат никога.

Видин в началото на XX век. Улица "Борисова" - поглед от върха на Стамбол капия.
Видин в началото на XX век. Улица „Борисова“ – поглед от върха на Стамбол капия.

Българската администрация е постигнала много за три години съобразно възможностите си. Организирала е крайбрежната и градската полиция изцяло по руски образец, даже униформата и служебният правилник са руски. Метат се улиците, което определено придава по-чист вид поне на южната част – „градът”.

Българските войници, които сега през лятото носят високи ботуши, бели панталони и памучни ризи, пристегнати в кръста с колан, а на главите с бели руски шапки, представляват отдалеч твърде интересна гледка. Когато ги приближиш, с преметнатите през рамо лоши, дълги пушки, с жизнерадостното си поведение, искащи тютюн от седналия на прага земляк и сладко похапващи из пътя, създават впечатление за „героичност”, особено когато командуващият капитан, забелязвайки някой от познатите си, спира целия взвод. Момчетата са силни, но вековната изостаналост личи и във външността им. Тук в Княжеството ги командуват на руски, включително и поради това, че в живия български език няма достатъчно военни термини. И с войниците говорят на руски.

На въпроса ми как българинът разбира командуващия го руснак, та нали всъщност не говорят един и същ език, получих отговор: „Не е мое задължение да ги разбирам, те трябва да ме разбират, защото иначе горко им!” Това е достатъчно ясно. Кавалерията им все още не е организирана, както трябва, в момента се създава артилерия.

Ще спомена, че българските ни съседи използват също цветовете на нашия трикольор, само че в обратен ред бяло, зелено, червено. Тези цветове красят казармите и караулките им.

Що се отнася до благоденствието на областта, по отношение на държавата или по-точно казано – на държавното право, досега се е стигнало само до проектите. Такова е положението предимно в дунавските градове. Тъй като досега въпросът с железницата все още не е решен, транспортът се осъществява през крайбрежните Видин, Лом-Паланка и Русчук по традиционните лоши пътища, чието подобрение е от международен интерес.

От гледна точка на транспорта измежду трите държави Румъния, Сърбия и България безспорно Румъния играе главната роля. Паричните ѝ отношения са уредени, транспортната ѝ мрежа е изградена почти изцяло, така да се каже по право тя е първа между тях. Каквото българите са дали на заем на влашките си съседи, когато са приели християнството, сега си го получават обратно на висока цена (През втората половина на XIV век Влахия се намира под силно българско политическо, религиозно и културно влияние. Влашката църква  е подчинена на Търновската патриаршия, а българският е официален език във Влахия в продължение на няколко века.). По крайбрежието румънският език играе определена дипломатическа роля. Занаятчиите и дребните търговци са власи.

От гледна точка на отделните индустрии е интересно обстоятелството, че на 87 места може да се купи тютюн, докато хартия – на две места. Освен това има 25 шивачи, 17 оръжейници, само едно обикновено европейско кафене, а турски – много повече. Градът съвсем не е шумен. Южната му част започва да се раздвижва сутрин към 5-6 часа, дунавските риболовци се суетят насам-натам, изтеглят нощните мрежи, в които понякога улавят прекрасни моруни и есетри. Единствената износна оттук стока е пресният хайвер, обаче той е твърде скъп – шест франка една ока (Бел.ред. Турска мярка за тежина равна на 1 200 грама). Дюкянджиите отварят в 6-7 часа и животът започва – до 1 часа на обед. Между 1 и 3 часа по цялото крайбрежие, вън и вътре в града цари дълбока тишина. От 3 до 9 часа следва разходката на интелигенцията, няколкото служители и офицери. Всяка вечер гражданите се събират пред любимите си кафенета и тъй като изразява чувствата си чрез звуци, обикновено пеят и при това сигурно си мислят – хубаво.

Видин, ул. "Александровска".
Видин, ул. „Александровска“.

Известна промяна в ритъма на живота внася само пристигащият и продължаващият надолу три пъти седмично дунавски параход, но той обикновено малко се разтоварва тук. За износ служи само споменатият хайвер и кибритът. Още Ендре Дьорд (Унгарски писател, икономист и политик) споменава в излязлото си преди няколко години произведение („Унгарецът на Изток!”), че износът на кибрит намалява, може да се каже, че няма и следа от австрийски и унгарски кибрит. В Сърбия употребяват „Фушл”, в Румъния – четири вида местно производство, а вече и тук в България – италиански, „национален кибрит” (да не споменавам специално, че е лош).

При покупко-продажба различните видове пари са неудобни за чужденците. Напоследък сякоха 10 сантима, върху които по английски образец отпечатъкът на образа е обратно разположен спрямо предния отпечатък на надписа. Впрочем от българските продавачи на зеленчуци може да се събере твърде интересна нумизматична колекция, например една пара „Ракоци” от типа либертас и до днес върви на стойност 10 сантима. За нумизматите това може да е много приятна работа, само че обикновено предприемачите определят стойността.

Можем да кажем, че настроението във Видин е изцяло равнодушно. Т.нар. агитки, с които беше изпълнен световният печат, си отидоха съвсем напразно. Както твърдят управляващите, не е лесно да се влияе върху този флегматичен народ. Руснаците най-добре разбираха неговия начин на поведение. В Русия раздаваха навсякъде картини на ужасите, рисувани по английски съобщения за тях. Една виси тук на стената в стаята ми. Пекат живи двама българи, а двама турци със зелени тюрбани (следователно най-знатни) измъчват с клещи бедните жертви. Султанът пък гледа групата, като пуши с големия си чибук и се наслаждава. Впоследствие това малко ги раздразни, но не дотолкова, че да стигнат до правното произнасяне на думата конституция. Всъщност новата, българската епоха има безброй врагове и сред българите. Мнозина са против, защото се придържат към старото, мнозина пък са засегнати от руското всевластие.

Клисура (Днес село Бързия, Монтана), 30 август

От Лом-Паланка до София води сравнително добър път. Това е заслуга още на Митхад паша. Цялата българска поща и другите товари пристигат по този път до Дунав. Преди 3 години Лом-Паланка беше малко, мръсно място с две минарета. Днес е авторитетно търговско селище. Находчиви кръчмари, груби носачи дърпат чужденеца, чиято съдба го е довела тук. Собственикът на първия хотел Bellevue е Фанто, един от съзаклятниците от Топчи дере, много трудно избягал бесилката. Днес е уважаван човек. В този край са на мода изцяло ренесансови понятия – всеки живее, както може. Ако не успее да свали княза, ще стане кръчмар, ако и това не стане – ще бъде арендатор, ако пък се е скъсала всяка връзка, остава само науката, ще постъпи на служба. Моят любезен домакин от Паланка, един „банатски” арменец, следователно наш съгражданин, е изпитал всичко това. Сега разкрива мраморни мини и припечелва допълнително, превозвайки пътници до София.

Град Лом.
Град Лом

Човек не може да си представи по-хубав и едновременно с това по-изморителен път от този, който води до българската столица. В романтична последователност се редуват планини, долини, реки, блата, гори. Разстоянието между София и Дунав е 28 мили и въпреки това от Пеща до Париж може да стигне по-лесно. Нужни са 32 часа ходене пеша, пътуване с кола и яздене. При това трябва да се нощува веднъж под открито небе, втори път сред говедари.

От Дунав до планинската верига на Малкия Балкан (Вероятно става дума за Предбалкана) има 8 мили плодородна равнина. Тя е добре обработена, като се има предвид малобройното ѝ население. Българите изживяват сега приблизителна онзи период, който е настъпил за руснаците след освобождаването им от крепостното право. Преди надницата е била 1 франк, сега искат 3-4 франка. Тук откриваме огромно количество необработена земя, цената ѝ е спаднала изключителна много след изселването на турците собственици и въпреки това селищата напредват много бавно. Българинът по природа е ревнив и не обича много чужденеца, наденицата е прекалена, обработваемите земи се намират изключително далеч от многобройните села, така че обработката им е почти невъзможна. И ако след много голямо усърдие европейският фермер (по-сполучливо не може да го охарактеризираме) все пак постига резултати, скъпият превоз значително намалява неговата печалба.

Търговията със селскостопански продукти е в по-голямата си част в ръцете на испански и европейския евреи, които държат складовете си в по-големите дунавски градове. В планината все още продължава жътвата, докато в равнината всичко е прибрано. По шосето от Паланка се придвижваме без затруднения. Мой спътник беше един чешки аптекар, когото съдбата довела тук направо от Виена. Бедният, не успяваше да наругае докрай вниманието на тукашните насекоми към чужди тела и много се озадачи, че южните му събратя не пият бира. Така изкарахме до вечерта.

Вечерта към седем настана пълна тъмнина. Приближавахме се към Балкана, който тъмнееше пред нас с високите си върхове. Само луната осветяваше околността слабо, може да изкаже призрачно. Наляво и надясно блата, в тях свистеше цяла войска от водни птици. Вечерният вятър шумолеше в клоните на дърветата край пътя. Отвреме навреме край нас потропваше някоя волска кола, натоварена с царевица. Придружаващият я българин учтиво сваляше шапката си – малък червен фес. Понякога преминаваше на дребния си, но издръжлив планински кон някой куриер, спътникът ми, вземайки всекиго за бандит, допираше спусъка на револвера си. По-късно се разбра, че в уплахата си бе забравил да го зареди.

Наближаваше вече късна нощ, когато стигнахме до човешко същество. Открихме хан (чарда) подобен на околните постройки на езерото Фертьо (Езеро в Северозападна Унгария. Днес през него минава унгарската граница с Австрия и в по-голямата си част е в Австрия.), успяхме да събудим кръчмаря само след дълго тропане. Нямаше храна, но даде сено и одеяло, непрано от миналия век.

Спътникът ми, син на Венцел (Вероятно става дума за внук на известния унгарски правист Густав Венцел, който в периода 1839-1850 г. е преподавател в елитния виенски институт Терезианум, където по-късно е преподавал и Талоци), искаше да спи прав, но хладният въздух го прогони бързо под покрива. С каруцаря ни сънувахме в каруцата съня на истината и едва сутринта забелязахме, че множество пернати бяха потърсили нашата компания. Чехът от чардата беше още по-зле – прасето на ханджията упорито ровеше край него и си отиде една сутринта, когато го обезпокои вдигнатата от свинското стадо тревога.

Рано призори пристигнахме в Клисура. Малко селище в подножието на Балкана. Прилича на селата в Черна гора. Всяка къща е отделена, хора и животни са събрани в едно общество. Населението преживява главно от това, че превозва с волски впрягове до върха пътуващите през Балкана. В такива случаи разпрягат конете, впрягат в каруцата волове, обикновено два чифта и пътуването през Балкана започва.

Нагоре гонитбата през гори и храсталаци трае 5 часа. След това мъжете на конете, а жените и децата се возят в каруцата. Клисурският ханджия беше образован цинцар (македонски влах), който се държеше по европейски, знаеше няколко езика и готвеше твърде добре, поне в сравнение с останалите българи. Изобщо румънският елемент в България има удивителен напредък. До границата с Румелия почти всеки, дори и селяците в планината разбираха и говореха влашки. Това е разбираемо за образования човек, тъй като в началото на турското робство Влашко е било истинско свърталище за преследваните. Разпространението на езика сред селяните трябва да се обясни с разпространението на румънския елемент подобно на влашкия и с неговото определено превъзходство. Заедно с всичко това по-възрастното поколение българи и до днес, а и много по-късно както споменавам, говори и ще говори турски. Ако обсъждат важна работа обикновено я уреждат на турски.

Нашият влашки хотелиер ни обслужи с всичко, с хляб, със сол и ни отправи на път с благословията си. Дадохме преднина на чеха. Тръгнахме на път на коне към високия 6000 стъпки връх (1 стъпка е приблизително 31 см.) заедно с приятеля ни арменец. Отначало всичко вървеше без затруднения, обаче в първата половина на пътя конете се изплашиха от един бял дънер и двамата геройски паднахме на земята.

Тази по-ниска предна верига на Стара планина е питомна, склонът ѝ, гледащ към Дунав, е богат на дъбови дървета, докато склонът ѝ към вътрешността на провинцията е гол и покрит със зъбери. Каменистият, скалист път се вие по стръмно възвишение покрай течението на Лом. По-надолу се чува чуруликането на пеещите птици, към върховете на планината се реят скални орли. Заедно с това хладен повей смекчава жегата и тъй твърде приятно стигнахме до скалистия гребен, откъдето се откриваше внушително гледка към Дунав и към простиращата се под нас равнина. Ако можех да фотографирам с думи, навярно бих могъл да опиша впечатлението. Само това бих могъл да кажа – пред нас се сливаха очертанията на българския, влашкия и сръбския бряг в своето бляскаво разнообразие. По билото на планината се забелязваха двете изкопани още по време на войната срещу турците линии на окопите, а около тях вдигаха врява италиански работници, които строяха пътя. Шумът на взривовете, кънтенето на лопатите и кирките нарушаваха идиличната тишина.

Южната страна на Балкана вече не разкриваше нищо интересно. Следваше Гитцим – една малка пощенска станция, където пастири-овчари играеха con amore (страстно) на карти, както изглеждаше над една тиква, което беше твърдо странно. Късно вечерта пристигнахме в долината на Витоша, където лежеше българската столица София.

В сравнение с нашето нанадолнище, което са влошили изкуствено, пътят до седемте кръга в Дантевия пъкъл беше истинско огледало. Той е „изравнен” с камъни колкото човешки бой, само и само да не се случи нещо лошо. Смеейки се, наблюдавахме бедния българин, когато оплакваше счупеното си колело и не можеше да мръдне нито напред, нито назад. След половин час, точно когато тръгнахме по по-добър път, едно раздрусване и оста ни се счупи на две. Сега пък той можеше да не се смее. Беше десет и половина вечерта, най-близката станция е на час оттук. Какво да правим?

Тръгнахме пеша с 30 килограма багаж, каруцарят псуваше и водеше конете си, нашият чех се молеше, а пък аз се смеех. На сутринта успяхме да намерим коне и след 52-часово пътуване пристигнахме в София.

Част 2;

No Responses

Reply

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.