Последното интервю на Ерих Хартман. Част 2

Част 1;

– Може би най-голямата легенда, която е свързана с живота ви е срещата ви с Уши (Бел.ред. Съпругата му Урсула Печ) и любовта, която не угасва в продължение на десетилетия. Ще ни опишете ли първата ви среща?

– Учехме в едно и също училище и най-накрая събрах смелост да я заговоря. Тя се разхождаше с нейна приятелка, когато изникнах пред тях с колелото си и ѝ се представих. Аз знаех, че тя е Единствената, въпреки че бях едва на седемнадесет години, а тя беше с две години по-малка. Родителите ни не бяха много притеснени от връзката ни, но се стараеха да ни държат под контрол.

– Имахте ли си съперник?

– Да, но реших бързо този проблем. (Ерих Хартман просто напердашва по-голямото на възраст момче, след като преди това го е предупредил да не закача приятелката му и по този начин се отървава от конкурента си.) Уши и аз бяхме предопределени един за друг, това беше съдба. В продължение на години тя ме чакаше, дори и след войната. Сключихме брак през 1944 г., но прекарахме много малко време заедно. Венчахме се, след като бях награден с Рицарски кръст с дъбови листа, мечове и диаманти – Герд [Баркхорн] беше шафер на сватбата, а Вили Бац (Вилхелм Бац) и Крупи (Валтер Крупински) бяха кумове.

Висбаден, 1944 г. Вляво от съпружеската двойка е Герхард Баркхорн, а вдясно Вилхелм Бац.
– Разкажете ни как получихте «Дъбовите листа» от Хитлер.

– Това е необикновена история. Първо, повечето от нас бяхме пияни. Герд Баркхорн, Валтер Крупински, Йоханес Визе и аз пристигнахме в Берхтесгаден. Всички трябваше да получим «Дъбовите листа» (Бел.ред. Рицарски кръст с дъбови листа), с изключение на Герд, който щеше да бъде награден с «Мечовете» (Бел.ред. Рицарски кръст с дъбови листа и мечове). Опитахме се да изтрезнеем за церемонията. Впоследствие Валтер твърдеше, че по време на награждаването сме се придържали един друг, за да не паднем. Нощта преди тържеството пихме коняк и шампанско – смъртоносна комбинация, особено ако не сте яли няколко дни. Първият човек, когото срещнахме, беше адютантът на Хитлер за Луфтвафе – майор фон Белов, който според мен беше шокиран от нашето състояние. След няколко часа трябваше да се срещнем с Хитлер, а ние едва се държахме на крака. Церемонията се проведе през март 1944 г. и си спомням, че имаше много сняг.

– Разговарях с Валтер Крупински, а освен това четох за „случая с фуражката“ в книгата на Рей Толивър и Тревър Констабъл. Разкажете ни за това.

– Не можех да намеря фуражката си, ето защо взех първата, която ми попадна от близката закачалка и я сложих. Само че ми беше прекалено голяма. След като Белов ме видя, се разстрои и ми каза, че това е фуражката на Хитлер, връщайки я на мястото ѝ. Всички, с изключение на Белов, изпаднаха в пристъп на силен смях. Пуснах няколко майтапа за голямата глава на Хитлер, изтъквайки, че причината за големината на униформената му шапка „е естеството на работата му“, което  предизвика нова експлозия от смях.

– Какво беше вашето впечатление от Хитлер?

– Изглеждаше леко разочарован, въпреки че беше много заинтересован от фронтовото всекидневие. Освен това беше доста добре информиран за събитията. Имаше склонност обаче да отделя много време за обсъждане на маловажни неща, което ме отегчаваше. Той се интересуваше от обстоятелства, което вече бяха несъществени. Осъзнах също, че е зле запознат с реалностите на въздушната война на Изток. Фокусираше повече вниманието си на Западния фронт и бомбардировките над градове. Естествено, сухопътните действия на Изток бяха приоритет за него. Това беше очевидно. Хитлер изслушваше момчетата от Западния фронт и ги уверяваше, че производството на оръжия и изтребители се увеличава, а историята ни показва, че това наистина беше така. След това премина към подводната война, подчертавайки, че сме длъжни най-накрая да унищожим морската търговия и т.н. Изглеждаше ми самотен и обхванат от грижи човек.

От ляво надясно: майор Йоханес Визе, майор д-р Максимилиан Оте, майор Райнхард Зайлер, хауптман Хорст Адемайт, оберлейтенант Валтер Крупински, лейтенант Ерих Хартман и вахмистър Фриц Петерсен. Зад гърба на Хитлер е адютантът му оберст Николаус фон Белов.
– Какви бяха настроенията във вашата част по това време?

– Не си спомням някой да е говорил за поражение, но споделяхме помежду си, че някои от големите ни пилоти вече загинаха, както и че американските «мустанги» навлизат далеч в пределите на Германия. Малцина от нас притежаваха боен опит с американците, въпреки че мнозина от ветераните ни са се сражавали с британците. Тези, които са имали досег с американците са били разположени в Северна Африка, а впечатленията, които споделяха с нас предизвикваха интерес.

– Разкажете ни за атмосферата по време на тържеството за награждаването ви с «Мечовете».

– Бях току-що се приземил след успешна бойна задача, когато ми казаха, че съм награден с «Мечовете» (Бел.ред. Рицарски кръст с дъбови листа и мечове). Това беше през юни 1944 г. На 3 август 1944 г. отново се срещнах с Хитлер на церемонията по награждаването, на която присъстваха 10 момчета от Луфтвафе. Хитлер не беше същият. Награждаването се провеждаше след покушението срещу него, дясната му ръка трепереше, а той изглеждаше изтощен. Той се обръщаше с лявото си ухо, за да чуе какво се дискутира, тъй като след атентата не чуваше с другото ухо. Хитлер ни разказа за подлия опит да го убият и с редки изключения ругаеше всичките си генерали. Освен това заяви, че Бог го е спасил, за да може да предпази Германия от унищожение, както и че Западните съюзници неминуемо ще бъдат отхвърлени назад. Всичко това беше доста неочаквано. Прииска ми се да си тръгна и да видя Уши, което в крайна сметка и направих.

Август 1944 г. От ляво надясно: майор Фридрих Ланг, оберлейтенант Ерих Хартман, хауптман Хайнц-Волфганг Шнауфер, майор Хорст Каубиш, хауптман Едуард Скржипек и лейтенант Адолф Глунц. Фотографът не е успял да заснеме още двама летци – оберстлейтненант Йозеф Прилер и майор Антон Хакъл.
– По какво се отличаваше срещата ви с Хитлер по време на награждаването с «диамантите» в сравнение с останалите две церемонии?

– Преди да замина Дитер Храбак и останалите организираха купон. Така се бях отрязал, че на другия ден не можех да стоя на краката си. Може да ви изглежда, че всички летци сме били алкохолици, но това съвсем не беше така. Живеехме и играехме по жестоки правила. Не знаехме какво ще ни донесе следващият ден. Излетях за Инстербург с моята 109-ка (Месершмит Bf 109), а JG-52 ми предостави ескорт. Когато пристигнах във „Волфшанце“, светът се промени. Хитлер вече беше започнал да устройва съдебни процеси и екзекуции над виновниците и над тези, които бяха под подозрение. Трябваше да се мине през три зони за сигурност, като в последната зона за сигурност никой не можеше да влиза с оръжие.

Казах на СС охраната да предадат на фюрера, че ако не ми позволят да нося моя «Валтер», тогава не възнамерявам да получа «Диамантите». Есесовецът изглеждаше така, сякаш току-що се бях оженил за майка му. Той отиде да говори с фон Белов, който беше вече произведен в полковник. Белов дойде при мен и ме увери, че всичко ще бъде наред. Влизайки в залата, окачих фуражката си и кобура с пистолета си на закачалката. Хитлер се приближи до мен и каза „Иска ми се повечето да са като теб и Рудел“ и ми връчи «Диамантите». Обядвахме, след което пихме кафе.

Хитлер сподели с мен, че „от военна гледна точка войната е загубена“ и че вече трябва да знам това. Според него на Германия ѝ остава само да се надява, че Западните съюзници и Съветите ще започнат да воюват помежду си. Дискутирахме за проблема с партизаните, помолвайки ме да споделя моя опит. Хитлер попита за моето мнение относно тактиката, която използваме срещу американските и британските бомбардировачи. Тъй като нямах опит срещу тях, аз просто заявих какво мисля. Според мен използваните методи, както и нарежданията на Гьоринг да се влиза в пряк двубой с британско-американските бомбардировачи беше грешка. Информирах го и за недостатъчната подготовка на пилотите – зле обучените летци просто се изпращаха на заколение. Хитлер говори и за новите оръжия и използвана тактика, след което се сбогувахме.

Това беше последният път, когато го видях – 25 август 1944 г. Отлетях обратно в моята част, където ме чакаше заповед за десетдневен отпуск. Успях да разговарям с Галанд, с когото обсъдихме ситуацията с Ме-262. След което се върнах при Уши и се венчахме – това беше най-важното за мен.

– От какво се страхувахте най-много по време на войната?

– Страхувах се да не попадна в плен в Русия, перспективата в този случай беше съвършено ясна. Бомбардировките над нашите градове също ни притесняваха, тъй като се безпокояхме за семействата ни. Предполагам, че най-много се вълнувах за Уши, така че всеки път, когато бях в отпуск, се стараех да я видя. Наградите означаваха отпуск и това беше стимул за нас. Ако бях поставен пред избор да я загубя или да върна всичките си награди, бих се отказал от отличията си. Тя беше много важна за мен и винаги съм я поставял на първо място.

По-късно стана известно, че Съветите знаят всичко за мен и Сталин е обявил награда от 10 000 рубли за главата ми. Впоследствие възнаграждението беше увеличено – Рудел и аз бяхме „оценени“ най-скъпо в сравнение с другите германци по време на войната, освен с изключение на Хитлер и няколко високопоставени нацисти.

Всеки път, когато се отправях на бойна задача, знаех, че ще бъда преследван. В тези моменти си спомнях американските уестърни, в които корав каубой е предизвикван на дуел на улицата от друг стрелец, който имаше за цел да премахне отсрещната мишена. Чувствах се именно като мишена, затова сменях самолета си при всеки удобен случай. Открих, че когато летях на самолет декориран с черно лале на носа, ми беше много по-трудно да намеря противници, повечето от които ме избягваха. Следователно имах нужда от маскировка.

– Разкажете ни за условията в Русия.

– Зимата и сами може да си я представите. Рядко бяхме настанени в стационарни жилища, обикновено живеехме в палатки. Най-лошото бяха въшките и всичко, което можеше да се направи, е да провесите униформата над огъня, слушайки как паразитите припукват. Използвахме ДДТ инсектицид, измивайки се, когато можем. Заболяванията, особено пневмонията и «окопната болест на краката» (Бел.ред. Вид измръзване, което поразява стъпалата на краката, в резултат от продължително излагане на мокри и студени условия.), представляваха голям проблем, особено сред наземния персонал.

Храната винаги недостигаше, особено в края на войната, а ограниченото количество гориво ни принуждаваше да преценяваме целесъобразността на всеки един полет. Винаги оперирахме от грунтови полоси, а бомбардировките бяха често явление. Тези полоси бяха лесни за отремонтиране, въпреки че релефът правеше всяко излитане и кацане приключение. Понякога изтребителите разбиваха ходовата си част или просто капотираха и се преобръщаха. Тиловото осигуряване на материалните средства беше кошмарно, тъй като доставянето на резервни части и боеприпаси се осъществяваше с голяма трудност, особено при постоянната предислокация. Въпреки всички тези проблеми, нашите действия в Крим в периода 1943-44 г. бяха много успешни.

– Знам, че в състава на JG-52, както и в другите части, са били включени чуждестранни военновъздушни съединения. Какъв беше резултатът от това начинание?

– В нашата ескадра бяха включени унгарски и хърватски подразделения. Те бяха добри летци и безстрашни воини. Чудесни момчета. Дори с румънците контактите ни бяха повече от интензивни по времето, когато бяхме дислоцирани в Румъния и воювахме както с американците, така и със Съветите – много тежки времена бяха. В Русия летяхме един срещу двадесет, в Румъния един срещу тридесет.

Град Будаерш, Унгария. Ноември 1944 г. Хауптман Ерих Хартман с унгарския летец капитан Ласло Понтионди. Унгарецът завуршва войната с 13 въздушни победи, след което мигрира в САЩ.
– Храбак ми описа евакуацията от Крим. Как се разви тя за вас?

– Не бих го нарекъл евакуация, а пълно отстъпление. Трябваше да отлетим по спешност и установих, че след премахването на радиото, бронираната облегалка и задната преграда е възможно да качим четирима души във фюзелажа. Аз се осмелих да взема само трима. По този начин успяхме да спасим от плен мнозина от нашия безценен наземен персонал.

– Какви бяха съветските военнопленници? Случвало ли се е да се демонстрират открити прояви на расизъм спрямо тези хора?

– Никога. Трябва да ви кажа, че всъщност в нашата ескадра мнозинството от нас смяташе, че цялата тази националсоциалистическа идиотия е леко отвратителна. Храбак веднага заявяваше на новодошлите, че ако те възнамеряват да се бият за националсоциализма и фюрера, то по-добре е да се прехвърлят във  Вафен-СС или някъде другаде. Той им казваше, че не може да си губи времето с политикани, според него се води война срещу превъзходящи сили на противника, а политическите спорове са абсолютно неуместни. Според мен този подход причиняваше вреда на реномето на Храбак в очите на Гьоринг и някои други, но той беше истински мъж и не му пукаше за нищо друго освен за неговите му хора. Ханес Траутлофт действаше по подобен начин, както и Галанд. Всички велики мъже, с редки изключения, са такива.

Иначе при нас имаше руски военнопленник, който ни показа как да стартираме двигателите при силни студове, като добавяме бензин към масления картер. Това беше нечувано за нас и бяхме сигурни, че изтребителят ще се взриви. Само че нищо не се случи, тъй като горивото разреждаше сгъстеното масло и се изпаряваше, когато стартерът се задействаше. Това беше наистина невероятно. Друг военнопленник ни показа как да палим огън под капота, за да стартираме двигателя. Още един полезен урок. Същото момче ни показа как да съхраняваме способността на оръжието да стреля, като го потапяме в гореща вода – смазката, която беше замръзнала в механизмите се премахваше по този начин. Без оръжейно масло всичко функционираше перфектно. Тъжно ми беше за тези военнопленници, които не мразеха никого и които бяха принудени да се сражават във война, която по-скоро биха се опитали да избегнат.

– Кои епизоди от въздушните ви схватки с вражески самолети са се запечатали в съзнанието ви?

– Един случай веднага ми идва на ум. Водех въздушен двубой с Як-9 – съветският пилот беше добре подготвен, но същевременно напълно безразсъден. Многократно се опитваше да заеме позиция зад мен и всеки път, когато беше готов да открие огън, рязко се измъквах от траекторията на куршумите му. След което той започна да набира височина, разгръщайки се за атака. Изправихме се един срещу друг, водейки непрекъснат огън, но без да успеем да се улучим. Това се повтори два пъти. Накрая пикирах с отрицателно претоварване, съумявайки да му се изплъзна от погледа му, след което се разгърнах и дадох пълна газ, за да го настигна. Приближих се към него отдолу, набирайки плавно височина и го запалих. Пилотът скочи с парашут и по-късно беше пленен.

Срещнах се и разговарях с летеца с чин капитан, който се оказа много любезен човек. Дадохме му да хапне и му позволихме да се разхожда из летището, след като даде честна дума, че няма да избяга. Съветският пилот беше щастлив, че е оцелял, но силно се смути, след като осъзна, че приказките на командирите му за това, че пленените съветски пилоти се разстрелват незабавно е лъжа. Това момче утоли глада си с един от най-вкусните си обеди за войната и спечели нови приятели. Склонен съм да мисля, че момчета, като този съветски капитан, които са се завърнали у дома си, са разказали на своите сънародници истината за нас, а не тази пропаганда, която се изля след войната, въпреки че безспорно някои ужасни неща са се случили.

Веднъж атакувах звено от четири ИЛ-2 и успях да засегна един от тях. И четирите щурмоваци се опитаха да се разгърнат във формация на малка височина, но и четирите самолета се разбиха на земята, тъй като не успяха да изправят машините си понеже бомбеният товар ограничаваше маневреността им. Това бяха моите най-лесни 4 победи от тези, които някога съм печелил.

Помня, че веднъж видях повече от 20 000 загинали германци, чиито трупове бяха застлали долината. Това беше обкръжена част подложена на непрестанни атаки от съветски танкове и казаци. Тази гледка, макар и от въздуха, е може би най-неизличимата за целия ми живот. Мога да затворя очи и да видя в подробности всичко дори и сега. Това е такава трагедия. Спомням си, че плаках, летяйки ниско над тях. Не можех да повярвам на очите си.

От ляво надясно: майор Герхард Баркхорн, майор Ерих Хартман, оберст Йоханес Щайнхоф, майор Гюнтер Рал. Четиримата унищожават общо 1104 противникови самолети.

Запаметил съм и друг случай. През май 1944 г., близо до Яш, моят воден Блесин и аз бяхме атакувани от изтребители. Блесин направи вираж на дясно и един от противниковите изтребители го последва отдолу. От своя страна, аз започнах да преследвам въпросния изтребител ниско над земята. Казах на моя воден да набере височина и да започне плавен вираж на дясно, за да мога да се прицеля добре. Наредих му да погледне назад и да види какво ще стане, когато летец загуби обзор над опашката си, след което открих огън. Противниковият изтребител избухна, разпадайки се на парчета.

Освен катастрофата с Крупински, за която вече ви разказах, в деня, в който го срещнах, се случи и още едно комично събитие. Тогава мой воден беше Карл Юнгер. При завръщане от бойната задача той започна да се приземява, същевременно в този момент полски фермер с каруца пресичаше полосата за кацане. Юнгер се вряза в каруцата, убивайки коня на място, а изтребителят се превърна в купчина нагънати отломки. Всички ние станахме свидетели на произшествието и вече си представяхме погребалната церемония, когато внезапно отломките се раздвижиха и Карл се измъкна от тях без нито една драскотина, носейки слънчевите си очила. Той заяви, че е готов отново да излети. Това беше удивително!

След това си спомням американските «мустанги», които предизвикваха сред нас едновременно известен боязън, но и желание да си премерим силите с тях. Знаехме, че са по-добри от нашите самолети; по-нови и по-бързи, с огромен радиус на действие. Веднъж в Румъния бях свидетел на интересен случай, в който участваха и руснаци, и американци.

– Ще ни разкажете ли?

– Излетяхме със задача да прихванем съветски бомбардировачи, атакуващи Прага. Наближавайки Прага, забелязохме множество самолети американско производство, обозначени с червени звезди. Очевидно това бяха летателни средства, които вие сте предоставили на СССР по програмата «Ленд лийз». Малко след това в същия район се появиха и американски изтребители. Самият аз се намирах хиляда метра над всички тях. Изглежда американците и руснаците се изучаваха един друг без да ни забележат.

Заповедта ми беше да се врежем първо в строя на «Мустангите», след което да се насочим срещу руските изтребители и бомбардировачи. Идеята беше да осъществим само една атака, т.нар. «внезапен удар – светкавично оттегляне», тъй като бяхме само две двойки. Пикирайки, бързо свалих два P-51, а след това обстрелях бомбардировач «Бостън». Направих на решето бомбардировача, но не успях да го сваля. Втората двойка също свали «Мустанг» и всичко се развиваше по план.

Изведнъж се случи нещо невероятно. Съветските и американските изтребители започнаха да се обстрелват помежду си, което ни позволи да се измъкнем. Очевидно те не разбраха, че целият този хаос беше сътворен от немско изтребително звено! Паникьосвайки се, руските бомбардировачи започнаха да се освобождават от бомбения си товар, обръщайки назад. Забелязах три свалени изтребителя «Як» и един повреден «Мустанг», зад който се стелеше бял дим. Това беше последното ми сражение с американците.

– Кога се сблъскахте за първи път с американците?

– Това се случи по време на отбраната на Плоещ и Букурещ, както и над Унгария, които бяха атакувани от бомбардировачи с мощно изтребително прикритие. На 23 юни 1944 г. поех командването на I / JG-52. Получихме данни, че «В-17» са атакували железопътен възел, след което излетяхме. Първоначално не забелязахме прикритието от «мустанги» и вече се подготвяхме да атакуваме бомбардировачите. Внезапно четири «мустанга» прелетяха през нашия курс и под нас, след което дадох заповед да се атакуват тези изтребители.

Приближих се към един от тях и открих огън – изтребителят започна да се разпада и някои от отломките засегнаха крилата ми. Веднага след това бях вече заел позиция зад друг противников изтребител и отново открих огън, сваляйки го тутакси. Второто ми звено свали другите два изтребителя. След което забелязахме други изтребители и отново атакувахме. Свалих още един и боеприпасите ми свършиха. Не мога да се похваля с подобен успех повече, тъй като американците осъзнаха урока и вече не допускаха да попаднат в засада. Те прикриваха доста добре своите бомбардировачи и ние никога повече не успяхме да се приближим достатъчно, за да им нанесем някакви щети.

По време на друга бойна задача едно от звената ми беше преследвано от «Мустанги». Опитах се да ги предупредя по радиото, но те не ме чуха. Пикирах надолу и се доближих до един «P-51», който в този момент обстрелваше «109-ка». Открих стрелба и го взривих. Направих полу тоно и открих огън по още един от трите останали противникови самолета и също го подпалих. Веднага след това ме предупредиха по радиото, че няколко вражески изтребителя са ме прихванали откъм опашката, така че пикирах към земята, следван от група от 8 американски изтребителя. Беше изключително неприятно чувство, честно ви казвам!

Когато те откриеха огън, аз правех резки виражи наляво или надясно, но тъй като стреляха от твърде голямо разстояние, техният огън не беше ефективен. Насочих самолета си към базата, където се надявах нашата зенитна отбрана да ми помогне. За съжаление, горивото ми свърши и бях принуден да скоча с парашут. Един от американските пилоти се насочи право към мен, а аз си мислех, че е дошъл сетният ми час. Американецът обаче направи крен около мен, погледна ме и ми помаха с ръка. Приземих се на четири мили от базата. В същия ден загубихме половината от самолетите си – американците ни превъзхождаха по брой на летателната техника, освен това мнозина от нашите пилоти все още бяха твърде неопитни.

Очаквайте част 3;

No Responses

Reply

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.