ПОЛИТИЧЕСКА ФИЛОСОФИЯ НА ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА

Източник – Сборник „Втората световна война, 70 години по-късно

Автор – Владимир Зротев

„Истинската наука… Трябва по-малко да вярва и повече да се съмнява. И по-добре мъничко да заеква, отколкото да говори съвсем гладко и хубаво.”

Павел Вежинов

Човешкият разум все още е в дълг на хуманността. Задачата на човека като единствено разумно същество е да осмисли същността на войната, а не да се ограничава само в нейното сурово осъждане.

На съвременния човек му липсва пълнота в разбирането за войната като философска категория. Паради тази причина той я възприема в ограничените рамки на своята емоционалност – само като жертви, страдания и разрушения. А войната като феномен далеч надхвърля нашите възприятия.

Войната е естествено състояние на материалния и духовен свят. В тези два свята цялостното развитие се осъществява в един непрекъснат сблъсък, при който се раждат нови, по-прогресивни и устойчиви форми. Отмира остарялото, слабото и нежизнеспособно. А закрепването на новото става в условията на покой, или другояче казано, в условията на мир.

Пречупвайки войната през тези по-радикални виждания, можем да се освободим от традиционните трактовки, които като правило са далеч от обективността, защото са не само емоционални, но и прекомерно обременени от идеологическа митология и политически предразсъдъци.

Марк Хенсън - "Епичната драма на живота, смъртта, войната, мира и неотменимото право на избор"
Художник Марк Хенсън – „Епичната драма на живота, смъртта, войната, мира и неотменимото право на избор“

Генезисът на Втората световна война е заложен в неуспеха на Първата да разреши натрупаните в хода на модерното развитие противоречия. Политиците са освободени от емоционалното възприемане на войната и се опитват да извлекат от нея определени ползи – материални или духовни. При разгръщането на процесите и явленията, довели до избухването на Втората световна война, се оформят две политически линии, обусловени от целите и задачите на отделните движещи сили.

Първата линия е на политиците, които имат воля за война и тласкат света в тази посока. Към нея можем да причислим съветския и германския диктатор. Пришпорвайки немската нация с разгърнатия в страната войнствен реваншизъм, Адолф Хитлер си поставя задачата да установи световна хегемония. Нацисткият фюрер разработва идеята в програмната си книга „Моята борба”. За целта старият ред трябва да бъде унищожен, а на негово място да се установи господството на арийската раса.

За разлика от Хитлер, Й.В. Сталин си поставя духовна задача – изграждането на Ново общество. Но за целта му е необходим и Нов човек, когото той разчита да създаде чрез механизмите на войната, провеждайки най-масовото в историята на човешката цивилизация прочистване. Това не е новост. Теории за социално инженерство на обществото се разработват в идеологиите и на трите класически тоталитарни режима. Съветският диктатор иска да моделира субективния фактор за нуждите на новото общество.

Втората линия е на западните демокрации, които, хранени от илюзии или от самодоволно късогледство, нямат воля за война. Тях ги устройва положението, установено от Версайската система от мирни договори, и не искат то да бъде нарушено. Западният политически елит прави неистови опити да избегне военното стълкновение, въпреки че светът главоломно е тръгнал към война. Не е тайна за никого, че левият и десният тип тоталитарни режими в Европа и авторитарна Япония усилено се милитаризират, с намерение да преразпределят света. Но западният свят се опитва да запази статуквото и ражда политически парадокс – не се готви за война! Въпросът е защо флагманите на европейската и световната политика и икономика избират именно този път?

Карикатура отпечатана в американски вестник през 1938 г. след сключването на Мюнхенското споразумение: "Шшшт! Сега вече ще е кротък - може би!"
Карикатура отпечатана през 1938 г. в американски вестник след сключването на Мюнхенското споразумение: Бавачките Европа и Чембърлейн за бебето Хитлер – „Шшшт! Сега вече ще е кротък – може би!“

Демокрацията притежава множество достойнства, но и не по-малко недостатъци. В периода 1929–1933 г. светът на капитала е обхванат от жестока финансова, икономическа и социална криза. Всеки се измъква от блатото както може. Там, където са установени стабилни демократични и парламентарни традиции – на първо място САЩ, Англия и Франция, това става с демократични средства. Там, където липсват демократични традиции, са установени диктатури от различно естество – тоталитарно (Италия и Германия) или авторитарно (Португалия, Испания и Япония).

За преодоляването на кризата с демократични средства се заплаща и съответната цена. В демократичните страни е установено крехко социално равновесие. Разбираемо е до какво би довело нарушението на това равновесие при рязко увеличаване на военните разходи – до буря от социално недоволство, респективно и загуба на политическо доверие, нещо, което традиционните политически партии не могат да си позволят. Това е причина, която довежда демократичните държави до незавидното положение – на прага на войната да се окажат неподготвени. А политическите импровизации с цел да се избегне войната само разгарят Хитлеровата ненаситност.

Потвърждава се максимата на Николо Макиавели: „Този, който не се готви за война, подпомага своя противник”. Резултатът е пълен разгром и безусловна капитулация на Франция. А британските експедиционни сили претърпяват военно поражение и позорно бягат от Дюнкерк. При това увличат и значителни френски сили на островите. По този начин англичаните всъщност захвърлят на произвола на съдбата изпадналата в агония Франция. Но това е само моралната страна на въпроса. По-съществена е военно-политическата. Великобритания фактически абдикира от европейската политическа сцена за периода от юни 1940 г. до средата на 1944 година, когато е открит Вторият фронт – а това са близо 4 години, в които германците действат необезпокоявани на изток.

Що се отнася до фантазиите на Уинстън Чърчил, че Англия самотно се възправя срещу нацистката опасност, то това е само едно с нищо неподплатено позьорство, чиято цел е да спаси честта на мундира на една позастаряла „велика” сила, която все още иска да изглежда като фактор, способен да играе роля на световната политическа сцена. Сякаш политическата класа на Великобритания не е забелязала, че след Първата световна война и особено след Голямата депресия страната се е превърнала във второразрядна сила.

За разлика от Англия и Франция, Германия и СССР разгръщат шокиращи по своите мащаби програми за милитаризация, които обхващат всички сфери на обществения живот.

Хитлер и Сталин

Външнополитическата стратегия на нацисткия фюрер може да бъде систематизирана под наименованието „Планът Хитлер”. В него са определени направленията, в които ще действат главните съюзници по Тристранния пакт. Германия поема Европа, където основната задача е разгромът на СССР. На италианците е предоставена Северна Африка, където трябва да бъдат „приковавани” британските сили, отделени да защищават средиземноморските комуникации. Задачата на Япония е да отвлече американците от европейския конфликт.

Според схващанията на германците, техният основен противник пред осъществяването на хегемонистическия идеал е Русия и нейният наследник СССР. Според стратегическа доктрина на А. Хитлер разгромът на Съветския съюз е възможен само ако Западният свят бъде превърнат в икономически и суровинен придатък към военната машина на Райха.

Планът на Хитлер се основава на дръзко решение: разгромявайки Запада и присъединявайки неговия огромен потенциал, да неутрализира Англия (именно да я неутрализира, а не разгроми). Така Германия ще избегне опасността да води война на два фронта. Докато самата Англия не е необходима на Хитлер, а му е необходима като Британска империя и то във функционалния си вид. Простият разгром ще доведе само до разпадане на британската колониална система, както се получава с френската и ще се наложи всичко да бъде завоювано наново. Едва след неутрализацията на Англия ще се предприеме военната кампания на изток, за да бъде решен кардиналният въпрос за установяване на световна хегемония.

Защо именно на изток ще се реши съдбата на света?

Можем да откроим три основни фактора в тази насока.

Първият: векове наред Русия, а впоследствие и СССР, е основният балансьор при разпределението на силите в Европа, а следователно и в световен мащаб. Прието е да се смята, че в навечерието на Втората световна война Съединените щати още не са съзрели за своето глобално значение – възглед, който се нуждае от преосмисляне.

Вторият: СССР е най-мощният противник, който обладава необходимия потенциал за противопоставяне – демографски, икономически, суровинен, териториален и не на последно място политически – тоталната диктатура е много по-пригодна за екстремалните условия на войната от демокрацията. Властта е съсредоточена в едни ръце и при вземането на решения условностите, характерни за демократичната система, не представляват пречка.

И третият фактор: както управляващата партийна върхушка в СССР, така и народите на империята, мобилизирани от върхушката, имат необходимата воля за война.

Нито една от тези характеристики, и най-вече последната, не важат за развитите западноевропейски държави.

В „Плана Хитлер” е отделено подобаващо място и на Япония – един от политическите шедьоври на Адолф Хитлер.

Историческите процеси показват, че още от Наполеоновите войни Англия не предприема крупни военнополитически акции, без да си е осигурила надежден съюзник. След разгрома на континентална Европа и началото на военните действия на Изток през лятото на 1941 г., за Англия алтернативата е да търси съюзник в лицето на „неориентираните” САЩ. Но Франклин Делано Рузвелт се колебае.

За да бъдат отвлечни американците от европейските работи, Хитлер тласка самураите на юг, в Пасифика към Пърл Харбър. Не е ли показателно, че едва след постигнатия в Тихия океан прелом във военните действия, Съединените щати пренасочват военните си усилия към Европа. А масирана европейска военна политика американците започват едва от средата на 1944 г. Що се отнася до англо-американската военна активност в Северна Африка, а после в Сицилия и Италия през 1943 г., то това са действия от козметичен характер, които не са в състояние да окажат значимо влияние върху общото развитие на военните процеси.

Хитлер само създава видимост за опасност, насочена към британските владения в Североизточна Африка и Близкия Изток. Военните действия в региона играят за германците спомагателна роля. Чрез поддържането на напрежение се задълбочава неутрализацията на Англия. Ако действително, както е прието да се смята, Хитлер е искал да завземе Египет и да постави под свой контрол Суецкия канал, то Ервин Ромел нямаше да бъде оставен само с анемичния корпус „Африка” и на неблагонадежните италиански части, а щеше да получи необходимото усилване на потенциала. Още повече че британците нямат достатъчно сили, за да окажат ефективна съпротива в региона. Германската опасност – операция „Морски лъв” (Seelöwe) – надвиснала над Британските острови, ги кара да държат там основните си сили.

Средиземноморската стратегия на Хитлер се свежда до това да бъде поставен под твърд контрол не целият регион, за което той няма нито достатъчно сили, нито достатъчно ресурси, а само четириъгълникът Италия – Триполитания – Киренайка – Гърция. По този начин „пъпната връв”, свързваща Британия с нейните колонии и доминиони, макар и да не е прерязана напълно, не може да функционира пълноценно. И действително, при осъществяването на тази стратегическа концепция на англичаните им си налага да търсят обходни пътища през Атлантика, а там действа „вълчата глутница” на адм. Карл Дьониц. И загубите на британците са огромни.

В подготовката за провеждането на основния военен поход на изток Хитлер с типичната немска скрупольозност, крачка по крачка, следва програма, която трябва да доведе до чувствително увеличаване потенциала на Германия:

1) Чрез аншлуса на Австрия са съединени потенциалите на двете немски държави и се променя паритетът на силите в Централна Европа;

2) Овладяването на Чехословакия, фактически подарена на Германия от Запада, довежда до значително повишаване на германските потенциални възможности;

3) Завземането на Полша обезпечава на Германия зърно и въглища. Вярно, в конфликта се намесват Англия и Франция (т.нар. „Странна война”), в която обаче не воюват, защото нито французите, нито британците са провели целенасочена подготовка за война. Затова и германците, необезпокоявани от нищо, се разправят с Полша;

Карикатура във вестник: Хер Хитлер: „Не се притеснявайте, нали знаете поговорката – „Куче, което лае, не хапе“?“ Сеньор Мусолини: „О, да! И аз, и вие я знаем, но въпросът е дали кучето я знае?“

4) По-нататък политическата логика на нацисткия фюрер е насочена към разгрома на Дания и Норвегия. Финландия е привлечена за съюзник, а на Швеция е признато правото на неутралитет. Така е осигурен северният фланг.

5) Обезпечавайки се по този достатъчно надежден начин, Хитлер нанася удар на Франция и нейните съюзници и сателити. Би било велика грешка на този блицкриг да се гледа през елементарната призма на реваншизма или като натрупване на територии. Този акт трябва да се третира като военно-политически ход с решаващо значение по пътя към световна хегемония. След като Германия разгромява с един удар Франция, Белгия, Холандия, Люксембург и експедиционните сили на Великобритания, потенциалните ѝ възможности да води успешна война на Изток нарастват неимоверно. Зад Хитлер фактически застава най-развитата в индустриално отношение и обезпечена суровинно част на Европа. А с оттеглянето на Великобритания от европейските дела, де факто СССР остава единственият реален противник, способен да спре Германия в нейните усилия за установяване на световно господство.

Като се абстрахираме от политическия цинизъм на Адолф Хитлер, може да се каже, че той е политик и стратег от много висока класа. И досега някои от неговите ходове са забулени в тайнственост. Например мистерията, която цари около „Стоп-заповедта” (Halt-Befehe), издадена от Хитлер на 24 май 1940 г. до командващия групите армии „А” ген.-полковник, впоследствие фелдмаршал Карл Рудолф фон Рундштедт. В заповедта, предадена с открит текст до войските в 11 часа и 32 мин., буквално, се казва: „Настъплението по линията Дюнкерк – Азброк – Мервил временно да бъде прекратено”. Британците използват благоприятната възможност за провеждане на операция „Динамо” (Dynamo), която те приемат за върхово военно достижение. И действително са спасени 338 228 души – 199 131 британци и 139 097 французи. Реално погледнато обаче това е военна катастрофа и бягство от полесражението, за което в други условия разстрелват.

Германските фелдмаршали и генерали, а впоследствие и изследователите, определят тази заповед като една от най-големите грешки на Хитлер. Всъщност това е един брилянтен стратегически ход, с помощта на който от фронта са снети близо половин милион войници, притиснати в ъгъла като зверове. И това не струва на фюрера нито един патрон или снаряд.

Интерес представлява Балканската кампания на вермахта. Главната цел е Гърция, тъй като чрез нейното завладяване се осигурява стратегическият за Германия южен фланг и завършвa процеса по неутрализация на Англия. Югославия има ключово значение за германското стратегическо планиране в региона. През нейната територия се осъществява бърза и надеждна връзка от Берлин през Прага, Будапеща и Белград до Атина. Старият римски път “Via Singidunum” (през Белград) все още не е загубил своето стратегическо значение. Чрез Белград и София може да се осъществява пряка връзка и с Константинопол, вратата към Азия, като се избягва неудобството да се преодоляват естествени прегради като Дунав в неговото долно течение и планинските проходи на не особено гостоприемната Стара планина, неразработена по това време в комуникационно отношение.

В края на март – началото на април 1941 г. събитията на Балканите се разгръщат, на пръв поглед, изключително динамично. На 27 март главнокомандващият югославските ВВС ген. Душан Симович извършва държавен преврат с подкрепата на опозиционните партии. Правителството на Драгиша Цветкович е свалено. Формалният повод за преврата е общественото недоволството, обхванало страната след подписания на 25 март във Виена протокол за присъединяване на Югославия към Тристрания пакт. Всъщност това е класически паркетен преврат. Спекулира се, че определена роля за преврата е изиграла и вездесъщата Интелиджънс сървис. Трябва да е ясно обаче, че тази история не се пише в Белград или в Лондон, а в Берлин. Показателно е, че превратаджиите не денонсират Виенския протокол. А и не може и да бъде другояче. На границата са надвиснали войските на Германия и нейните съюзници – Италия и Унгария. Тези войски така или иначе ще преминат през югославска територия – въпросът е в какво качество – като съюзници или като окупатори.

При подписването на Виенския протокол югославяните поставят три неприемливи за Германия условия:

1) никакви войски на Оста и никакъв транзит на военни товари през територията на страната;

2) уважаване на суверинитета и териториалната цялост на Югославия;

3) никаква военна помощ за страните на Оста от страна на Югославия.

При това положение не е странно, че в деня на преврата Хитлер подписва директива № 25, която предвижда “унищожението на Югославия като военна и политическа сила”.

Твърдението, че превратът е предизвикал подписването на директивата е спекулативно. Става дума или за банално съвпадение, или за използването на преврата като претекст да се нарушат постигнатите малко преди това договорености. Военно-политическа обстановка налага разгрома на Югославия.

За разлика от западните политици, които не са добре запознати с библията на нацизма „Моята борба”, в Москва я четат и изучават много внимателно. Това се отнася специално за Й. В. Сталин. „Вождът на народите” също се готви старателно за война. Той следи внимателно процесите и добре се ориентира в стратегическите построения. Затова както в „Странната война” няма нищо странно, така и в „изненадващото нападение” на 22 юни 1941 г. няма нищо изненадващо, в последно време то дори се нарича превантивно-изпреварващо. От оперативно-тактическа гледна точка няма съществена разлика между едно „изненадващо” или „изпреварващо” нападение.

На Балканите целта на Сталин е чрез дипломатически ходове, афиширащи съветските интереси в региона, да се пришпорва слабонервният фюрер към по-твърди и неотклонни действия. Такъв е характерът на съветско-югославското „Съглашение за дружба и взаимопомощ” от 5 април 1941 г. За нуждите на планираното радикално прочистване на съветското общество Сталин се нуждае от продължителна война на своя територия. А обезпеченият на германците южен фланг ще осигури необходимата ефикасност в техните действия на изток.

Балканската стратегия на свръхмилитаризираната съветската държава цели да предизвика германската агресия в региона. Съветската активност в Югославия се изразява в появата на подозрително голям брой снажни руски туристи с подчертано военни маниери, които вместо раници или куфари мъкнат огромни сандъци с дипломатически клеймо. Тяхната задача е да подготвят и впоследствие разгърнат впечатляваща по своите мащаби съпротива срещу окупаторите, която дълго време ще играе ролята на своеобразен Втори фронт при липсата на такъв на запад.

Не бива да се забравя обаче, че и това е друга история, която се пише не в Белград, а в Москва. Смесването на двете начала – стремящата се към властта, готова на всичко опозиционна сръбска буржоазия и организираните със средствата на Коминтерна и НКВД комунистически сили, би означавало изкуствено да се объркват различни фактори, довели до процеси от различно естество. Първите се стремят към властта, а вторите са помощници на Сталин. Първите довеждат страната си до катастрофален разгром и окупация, докато вторите се „прославят” като борци против фашизма.

В играта за Балканите няма да пропусне да се включи и още една сила, позастаряла, но с непреходни имперски амбиции. Разбира се, без шансове за успех, защото залозите вече не са по нейния джоб. На 31 януари 1941 г. британският премиер Уинстън Чърчил се обръща с писмо към президента на Турция Исмет Иньоню, с което му предлага съюз, насочен едновременно против съветската и германската опасност. Колко ли е бил горд У. Чърчил с това „блестящо”, но доста нескопосано хрумване?! Истината е, че Англия усилено си търси съюзник и е готова да се пазари дори и с дявола, но не на всяка цена.

Чърчил обещава на Турция (при условие, че тя поеме отговорността за балканските работи в интерес на британската сигурност в Близкия изток) помощ под формата на три ескадрили „изтребители и бомбардировачи”. (в своята история на Втората световна война Чърчил посочва десет ескадрили, но е известна неговата склонност към преувеличения). Към тях евентуално след разгрома на Гърция – нещо, в което министър-председателят явно не се съмнява, могат да се присъединят още пет ескадрили, „дислоцирани в Елада”. В добавка към тази „щедра” помощ от страна англичаните Чърчил е склонен да позволи на турската армия да „съхрани своето прословуто бойно достойнство”. Колко благородно?!

С други думи, на турците им се предлага да хвърлят своята армия в кървава световна касапница за оцеляването на Великобритания, която ще има грижата да усили своите нови съюзници с цели три ескадрили. По стара имперска традиция Чърчил търси някой да вади горещите кестени от огъня вместо него. Отговорът на турците е оценен като „глух стон на тежко болен, който моли само за едно – да го оставят да умре спокойно”. А всъщност е проява на здрав разум. За бедната, изостанала страна вече не е достатъчно потупването по рамото и евентуалната благодарност на освободеното от нацизма човечество.

Още по-нагло и без задръжки звучи писмото на британския премиер, отправено на 22 март до министър-председателя на Югославия Драгиша Цветкович. В него Чърчил подчертава невероятните възможности на все още несъстоялия се англо-американски съюз и се опитва да противопостави югославяните на Хитлер с нищо необвързващото го обещание, че окончателната победа ще бъде не за тираните, а за демокрацията.

На турците поне им предлагат някаква, макар и символична помощ. В Гърция са разположени британски сухопътни и военновъздушни съединения, които обаче не са в състояние да решават задачи дори и от ограничен характер. А на Югославия не се обещава нищо освен увереността в окончателната победа и призрачното надмощие на британския флот – всъщност единствената реална сила, с която Великобритания разполага в региона. Но тази сила е малко ефективна в Адриатическия басейн, където всичко е поставено под контрола на италианските ВМС, които са прикриващ фактор на подстъпите към Адриатика. В типично английски стил и тук Чърчил отрежда основната роля за другите, а помощната съхранява за Британската империя, за да се приключи с “германската чума”.

Невероятната наглост, прозираща в тона на писмото до югославския премиер, се съчетава с трудно прикритото пренебрежение на У. Чърчил към балканските държави. Ето какво пише той на своя колега в Белград: „… Ако сега Югославия се унижи до участта на Румъния или извърши подобно престъпление като България и се превърне в съучастница в покушението над Гърция, то тя ще обрече себе си на непоправима гибел”. Колко патетично! Съвсем нагледно са демонстрирани традиционните английски интереси на Балканите. На първо място е поставена Гърция, която със своето местоположение предоставя на англичаните възможност да контролират Източното Средиземноморие. Заради нея Британия е готова да пожертва дори няколко дивизии, но не повече. Всичко си има предел и цена.

Румъния също може да бъде приета като галеница на англичаните и на техния министър-председател. Нейното присъединяване към Тристранния пакт Чърчил определя съвсем меко като “участ”, т.е. като нещо невъзможно да се избегне. Каква трезвост! Но този стандарт не се проявява към всички. Тук влияние върху оценките оказват апетитните нефтени полета около Плоещ. Хитлеровци идват и си отиват, но нефтът и Англия са вечни. Не така стоят работите с Югославия, стар и верен съюзник на Антантата. Нея открито я шантажират, обричайки я на „неизбежна, непоправима гибел”. И как да бъде другояче, след като мястото на тази страна в английските интереси е условно. С нея или без нея – каква е разликата? Само излишни главоболия.

В най-неизгодна позиция е поставена България, която очевидно не представлява никакъв интерес за Англия. На нея не са от полза нито родствените отношения на монарха с английската династия, нито англофилските настроения на управляващите политици. Позицията на българите през февруари – началото на март, когато въпреки своята воля те са натъпкани в Тристранния пакт (поне такава е официалната българска версия) не без съдействието на „незаинтересованите” големи и малки играчи като СССР и Англия, е недвусмислено определена от У. Чърчил като “престъпление”.

Малката и бедна балканска държавица, преживяла за сравнително кратък период две тежки национални катастрофи, няма голям избор и става жертва в играта на т.нар. „велики сили”. Съветският съюз само провежда сондажи, но не предприема нищо реално. Целта на Сталин е по-скоро да дразни Хитлер с фиктивни дипломатически инициативи, отколкото да се погрижи за беззащитна България. Англия пък не разполага с възможности, за да оказва съществено влияние върху процесите в региона.

В родната ни историография битува мнението, че с подписания от правителството на проф. Богдан Филов (1 март 1941 г.) Тристранен пакт Царство България прави поредната фатална стъпка в спиралата на своето злощастно развитие. Но какъв избор е имала страната при стратегическото разгръщане на световните сили? На дунавската ѝ граница е надвиснала 100-хилядна армия. Въпросът е как тази армия ще премине през България по пътя към Гърция – като съюзник или като окупатор. Но за разлика от западния ѝ съсед, фюрерът проявява към България благосклонност.

С германско съдействие България си връща Южна Добруджа, отнета ѝ по силата на Ньойския мирен договор. А след успешната военна кампания в Югославия и Гърция през пролета на 1941 г. страната е на път да осъществи националния си идеал за обединение, като получава територии в Македония и Егейска Тракия. При това нито една от тези значими придобивки не е платена с кръвта на български войници. Те дори не са принудени да воюват на Източния фронт, както останалите европейски партньори на Германия по Тристранния пакт. На българите е предоставена уникалната възможност да бъдат със статут на неутрална държава. Екстра, която не получава нито един от останалите съюзници на Германия.

25.09.1940 г. Населението на Добрич посреща българската кавалерия, след като изконно българската територия на Южна Добруджа е върната в пределите на България.

Роля тук играе не толкова фактът, че страната е последователен съюзник на Германия от Първата световна война. Вернер Мазер в книга си “А. Хитлер. Легенда. Мит. Действителност” дава много интересно свидетелство. В ранния си етап националсоциалистическото движение получава финансова поддръжка от Борис ІІІ посредством брат му – принц Кирил, а вероятно и чрез бащата Фердинанд Сакс-Кобург-Готски, който след абдикацията си от българския престол през 1918 г. живее в своите имения в Германия.

Военната кампания на Балканите завършва подготовката за основния сблъсък на изток. На 6 април 1941 г. се провеждат две паралелни операции – едната, под кодовото наименование „Ауфмарш 25” (сърбите я наричат Априлски рат), е срещу кралство Югославия, а операция „Марита” – срещу кралство Гърция.

За нападението над Югославия и Гърция германското командване прехвърля през територията на Румъния и България под командването на фелдмаршал Зигмунд В. Лист 12-та немска армия, която се състои от 19 дивизии, а в югоизточна Австрия и западна Унгария под командването на фелдмаршал Максимилиан фон Вайкс заема позиция 2-ра немска армия – съставена от 9 дивизии и в резерв на главното командване още 4 дивизии.

От своя страна, фашистка Италия съсредоточава до началото на април 43 дивизии и което е показателно, 24 от тях са предназначени за действие против Югославия. Привлечени са и 10 унгарски бригади. Като цяло за завладяването на Балканите са отделени повече от 80 дивизии, над 2 хил. самолета и до 2 хил. танка. Ясно е, че за концентрацията на такива крупни сили е нужно време, което едва ли може да се ограничи до няколко седмици. От югославска страна им противостоят 31 дивизии и 32 отделни полка. Основната маса на гръцките въоръжени сили наброява 15 дивизии.

Малко преди това, на 16 февруари, в Триполитания съвместно с италианските войски започва да действа оперативното съединение Немски африкански корпус под командването на генерала от танковите войски впоследствие фелдмаршал Ервин Ромел. Задачата на тази операция е да се осигури южния германски фланг. С провеждането на критската десантна операция, известна под кодовото наименование „Меркурий”, разработена и проведена под командването на ген.-полковник Курт Штудент завършва процесът по неутрализацията на Англия и затварянето на „непристъпния Албион”.

Стратегията на Хитлер е простичко построена, което я прави изключително действена. След разгрома на Гърция се затваря под контрола на Оста четириъгълникът Италия – Триполитания – Киренайка – Гърция. Така флотът на Негово Величество губи основните си бази в Източното Средиземноморие, което му е позволявало да контролира мореплаването и да поддържа транспортните си комуникации – жизнено важни за британска индустрия. С овладяването на остров Крит и установяването там на немски ВВС с английската военноморска хегемония в региона е приключено.

Планът на Хитлер се основава на обективни принципи. Не е отчетено обаче субективното начало, което също играе роля при разгръщането на предвоенните и военните процеси. В голямата политическа игра участва още един крупен играч, чиято воля за война е дори в излишък. Сталин в не по-малка степен, отколкото Хитлер, се стреми към войната и се готви за нея. Но Вождът на народите няма за цел, както е прието да се смята, да установява гоподството на „сърпа и чука” върху цялото земно кълбо, т.е. да превърне своята система в световна. Изживявайки се като теоретик със своя лепта в развитието на марксистко-ленинската теория, той иска да завърши строителството на Новото общество.

Обаче пред Сталин застава въпросът как при несъвършената материално-техническа база ще се справи с всички, у които материалното съзнание е силно изразено? Като добър диалектик, той осъзнава, че това поражда антагонистични противоречия. И стига до идеята да създаде модел, който ще му позволи да усъвършенства субективните условия. На помощ му идва религиозното образование. Семинаристът Джугашвили е възпитан с подвига на Мойсей, който, освобождавайки евреите от властта на фараона, ги освобождава и от робското им съзнание – първото в литературата масово прочистване, продължило 40 години.

Сталин съзнава, че стълкновението мужду несъвършените материални условия и нарастващата нужда за материално удовлетворение поражда глухата съпротива на масите, която е основната причина за разпадане на социално-икономическите системи. Целта на Сталин е, като използва механизмите на военното стълкновение да разкрие всички форми на глуха съпротива и да проведе радикално прочистване. Обаче в хода на грандиозната битка на изток „високите стремежи” на Вожда не се увенчават с успех.

Новият човек, който Вожда иска да създаде, така и не се състоява! Материалното се оказва по-силно от духовното. Сталин печели битката с нацизма, но загубва войната, която трябва да увековечи неговия строй. Трагедията на Сталин се състои в това, че той, отявленият марксист, в опита си да формира нов субективен фактор, при органически недостиг на материални условия изпада в противоречие със светая светих на материалистическото мислене. След смъртта на Сталин неговите приемници, лишени от идеи как да продължат строителството на „Новото общество”, се ограничават само да поддържат системата, която е раздирана от непреодолими противоречия.

Създаването на т.нар. Световна социалистическа система е другата голяма политическа грешка на Й. В. Сталин. Задълбочава се агонията на „първата пролетарска държава”. Но ако Сталин е принуден да направи тази погрешна стъпка по силата на неснетата от идеологическо въоръжение теория за Световната революция, от която той негласно се е отказал още през 30-те години, то неговите приемници, наливайки огромни средства за поддържането на тази система и всякакви ненаситни леви движения и режими, я довеждат до мирното ѝ крушение. Така съвсем закономерно политико-философските възгледи на сталинизма претърпяват крах в края на 80-те, началото на 90-те години на ХХ в.

Трябва да се отбележи, че провалът на Сталин е определен от уникалната природа на руския народ и другите славянски народи от източната група – белоруси и украинци, които съхраняват в най-чист вид изконното славянско свободолюбие и способността да се съпротивляват и да отстояват себе си в екстремални условия. С тези качества руският човек увлича останалите европейски народи и по този начин превръща САТАНИНСКИТЕ планове на тоталитарните диктатори във велика победа на ХУМАННОСТТА.

Reply

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.