На мисия в Ирак през 2006-2007 година

Д-р Дончо Дойчев

Един от най-тежките периоди от съществуването на Ирак са 2006 и 2007 година. Но през август 2006 г. не можех и нямаше откъде да го знам. Не съм и предполагал, че положението е толкова сериозно. По това време бях решил, че е дошло време като офицер да участвам в мисия. Появи се конкурс за мисия в Косово, но не бях определен от комисията поради факта, че естеството на дейностите даде предимство на офицера-кандидат от специалност „инженерни войски“.

След няколко дена се обяви и конкурс за Тренировъчната мисия на НАТО в Ирак. Бях преминал 9 години служба като командир и преподавател във Военното училище в Шумен и 5 години в структурите по военно обучение на Генералния щаб на Българската армия. Помислих си, че притежавам опит и това ще е мисията, където мога да се реализирам най-добре. На конкурса бях почти сам – вторият кандидат не притежаваше исканото ниво за владеене на английски език. И така, бях определен.

За какво все пак трябваше да участвам в мисия? За мен това означава преди всичко да имаш сърце. Трябва да си вътрешно убеден, че можеш да издържиш. Не е редно парите (около 2400 щ.д. на месец) да се поставят на първо място. Все пак животът няма цена.

Редно е да се приема, че мисията е част от кариерата на военния. В САЩ и Русия военен трудно би достигнал в кариерата си звание „полковник“, ако не е бил на мисия. След завръщането ми от Ирак няколко пъти при разговор с познати ми беше предлагано да напиша нещо дори кратичко за Ирак – за Багдад и базите „Ал Рустамия“, „Киркуш“, „Ашраф“, „Балад“, „Таджи“, „Бестмая“. Но все не се захващах. Една от причините беше, че не исках майка ми да знае какво съм видял и преживял. Но явно всичко е с времето си.

В периода 2005–2007 г. мисията на НАТО в Ирак (NTM-I) беше под командването на генерал Мартин Демпси. След като на 1 октомври 2011 г. той стана началник на Обединения комитет на началник-щабовете на САЩ, моето желание да пиша нарасна поради факта, че бях служил под негово командване.

Последните американски военнослужещи се изтеглиха до 31 декември 2011 г. В същото време спешно приключи и мисията на НАТО в Ирак. Поради неочакваното решение много набързо и трудно се завърнаха последните български офицери, служили в нея. Помислих си, че е добре да разкажа макар и само за няколко епизода от тези месеци в Ирак. Действително тежък период, в който загинаха хиляди военнослужещи и много невинни цивилни. Само през 2006 г. над 25 000 цивилни загубиха живота си. След 2007 г. насилието в Ирак започна да спада, като през 2011 г. загиналите бяха 4063 души.

До 2006 г. основната причина за смъртта са огнестрелни рани, а след това иракски граждани загиват главно при експлозии. От преки действия на коалицията губят живота си 14 705 граждани. Във войната загиват 4484 американци. България е на шесто място в черната статистика с 13 загинали. Тя се отразяваше във всекидневните броеве на вестник „Stars and Stripes“ (фигурите от знамето на САЩ) и към 25 януари 2007 г. показваше: САЩ – 2445, Великобритания – 130, Италия – 33, Украйна – 18, Полша – 18, България – 13, Испания – 11, Дания – 6, Салвадор – 5, Словакия – 4 души.

След приключването на военните действия през 2003 г. започва така наречената война с бунтовниците, която взема много повече жертви сред коалицията и сред цивилното население. С взривяването на Златната джамия на 26 февруари 2006 г. противоборството се ожесточава. Шиити и сунити се сражават помежду си, а заедно с „Ал Кайда“ – срещу коалиционните сили. Към средата на 2007 г. жертвите сред коалицията надхвърлят 4000 души.

При това състояние е взето решение за решителни действия. Въведени са нови 20 000 американски военнослужещи – пет допълнителни бригади, и то предимно в Багдад. В същото време е удължен престоят на други сили, които трябва да завършат участието си в мисията през 2007 г. И всичко с една цел – да се създаде обединена, демократична федерална държава Ирак, която да се управлява, отбранява и издържа сама и да бъде съюзник във войната с тероризма.

В началото на октомври 2006 г., още с пристигането ни на летището (база „Виктори“) в Багдад, разбрахме за черната слава на „Ал Рустамия“. Американците, с които разговаряхме, настръхваха, като се сещаха за стотиците ранени и загинали техни колеги. Те смятаха, че причина са снайперистите бунтовници. Когато пристигнахме там, се оказа, че снайперистите са само една от многото опасности. „Ал Рустамия“ беше краен квартал на Багдад и се обстрелваше от всички възможни направления, а най-често откъм река Даяла.

База "Виктори"

База „Виктори“ / Снимка AHMAD AL-RUBAYE/AFP/Getty Images

В „Ал Рустамия“ бяха разположени сили на коалицията – механизирана бригада; център на Многонационалното командване за сигурност на прехода в Ирак – Център за военни идеали, принципи и лидерство (Multinational security transition command in Iraq/MNSTC – I) и място за задържане за бунтовници. В същия район бяха разположени и иракското военно училище, курсовете за старши и младши офицери и предния щаб на мисията на НАТО.

Цялата ми служба в Ирак премина в центъра към Многонационалното командване за сигурност на прехода в Ирак (също както NTM-I и то, като част от Многонационалните сили в Ирак – MNF-I, беше под командването на генерал Демпси).

Командването отговаряше за развитие и организиране на обучението, снабдяване и поддържане на Министерството на отбраната, Министерството на вътрешните работи и свързаните с тях Иракски сили за сигурност и Иракска полиция. Мисията се заключаваше в подпомагане на тези министерства и службата за контратероризъм чрез усъвършенстване на Иракските сили за сигурност.

В центъра единствено аз бях офицер от държава от НАТО и затова изпълнявах допълнителни задължения за връзка между Алианса и Многонационалното командване за сигурност на прехода. В района пък бях старши национален представител на България, поради което трябваше да присъствам и на срещите в щаба на НАТО.

Основните предизвикателства при службата в „Ал Рустамия“ бяха всекидневните обстрели от закрита огнева позиция; колите бомби и импровизираните взривни устройства; снайперистите и неориентираните изстрели със стрелково оръжие („Happy fire“). Случваше се да попаднеш в близост до улично сражение.

Изключителна опасност беше да бъде свален вертолет при пътуване. Често наблюдавахме как атакуващи вертолети на коалицията изстрелват неуправляеми ракети в близост до оградите на лагерите или предпазвайки се от ракети земя–въздух изстрелват в полет топлинни уловки. Подробностите за видяното и чутите експлозии научавахме няколко часа по късно от новините на Си Ен Ен, Би Би Си или от доставения на следващия ден единствен вестник „Stars and Stripes“.

Обстрелите от закрита огнева позиция се извършваха с 82-мм и 120-мм мини, 107-мм и 122-мм реактивни снаряди и 240-мм ракети, като в някои дни в чертите на лагера имаше по 6–7 попадения.

Лагер „Ал Рустамия“ беше с размери около 1000 на 1000 метра, гъсто населен и почти всяко попадение нанасяше поражение. Интересно, но и страшно беше да чуваш звуци, като от филмите за Втората световна война – прелитаща мина или снаряд.

Американски инженерни части изграждат военна база в Багдад.

Американски инженерни части изграждат военна база в Багдад. / Снимка Senior Airman Eunique Stevens, US Air Force; Staff Sgt. James Selesnick, US Army.

Когато бях на открито, имах странното усещане, че се намираме на полигона „Марково“ на военното артилерийско училище, за да търсим неразриви за обезвреждане, но без да е прекратена стрелбата.

Два месеца преди нашето пристигане центърът, в който служех, е бил поразен от пряко попадение на 107-мм реактивен снаряд, произведен в Китай. Колегите съхраняваха осколките до последно и през февруари 2007 г., преди преместването на центъра в „зелената зона“, създадоха малък „паметник на злото“ с преплетени маслинови клонки и следи от кръв.

Не може да се опише състоянието, в което работиш в обстрелян офис с картон на прозореца или управляваш автомобил с найлон на предната врата. В колата или в офиса често се прокрадваше мисълта, че може да се попадне под обстрел от закрита огнева позиция или от снайперист.

Събитията се редуваха като на филмова лента: всеки ден изпълнявахме задълженията си (рядко се почиваше, и то само в петък – почивния ден на мюсюлманите). Ходехме на учебни стрелби. Коли бомби се взривяваха и предизвикваха стотици жертви. В деня, в който на официално посещение пристигна министър-председателят на България, първата за деня кола бомба избухна в близост до „зелената зона“ около 7,30 часа сутринта. По късно в интернет прочетохме, че са загинали над 110 цивилни. Мустафа – единият от преводачите, с болка ни разказваше за тежкото положение и че в селата стотици трупове са оставени на кучетата.

Съдът в Ирак осъди на смърт бившия иракски лидер Саддам Хюсеин. Той беше обесен ден преди големия празник Хадж. Шиитите бяха доволни. Бунтовниците обаче засилиха обстрела. На сутрешните срещи разбрахме от ръководителя на центъра, че няколко пъти министър-председателя на Ирак – Малики, си е подавал оставката.

Беше извършена смяна на командващия коалиционните сили – с генерал Дейвид Петреъс. Той бе съвипускник на моя колега от MPRI Карлош – бивш полковник, участвал във войната в Гренада.

Докато от летището до „зелената зона“ можехме да пътуваме нощем с бронирани автобуси, до „Ал Рустамия“ придвижването ставаше единствено с вертолет. Пътувах до зелената зона с вертолет на всеки 8–9 дена. Там беше и прекият ми началник от иракското Командване за обучение и доктрини – бригаден генерал от НАТО.

Една нощ в „зелената зона“ оповестиха „земно нападение“. Стреляше се от всички посоки. Беше неописуемо. Вдигнати по тревога, всички охранители заемаха позиции в очакване на атака. След два часа слушахме новините по Би Би Си и се оказа, че е било фалшива тревога. Ирак се класирал за азиатското първенство по футбол. Войната си е война, а футболът – футбол.

В „зелената зона“ оповестяването за опасност беше на високо ниво. Не само сирена, а и съобщения на глас по уредбата: „Dug and cover stay away from the windows“ („Наведи се, прикрий се, стой встрани от прозорците“) – при нападение с минохвъргачки или ракети. При стрелба със стрелково въоръжение от говорителите се чуваше: „Incoming – Incoming“. По всяко време на денонощието се изискваше бърза реакция: поставяне на бронежилетката и каската, а ако е през нощта, опитай се да заспиш с тях. „Зелената зона“ се обстрелваше по-рядко, но съществуваше опасност нощем да има жертви. Спеше се основно в палатки или в леки постройки – тип контейнер.

В „Ал Рустамия“ беше опасно да си извън стабилните сгради и през деня, и през нощта. През нощта опасност от поразяване имаше най-вече от попадение в прозорец на втория етаж. За късмет експлозията от средата на октомври 2006 г. преряза дървото на 7–8 метра от прозореца на моите колеги Боби и Сашо.

През октомври 2006 г. началникът на щаба от НАТО в „Ал Рустамия“ беше подполковник от Морската пехота на САЩ – изключително принципен, честен, открит и отговорен офицер. След всички произшествия успяваше да обходи местата. Още при първите силни ракетни и минохвъргачни обстрели някои наши офицери не се съобразиха с разпоредбите и започнаха да обменят информация по GSM с колегите от „зелената зона“. Това нарушаваше реда за въвеждане на „Black out“ – състояние, при което не се предава информация. На последвалата среща на старшите национални представители началникът на щаба сдържаше емоциите си, но беше изключително прям. Каза ни как да се държим при следващи подобни ситуации и ни даде много ценен пример. Ако той загине, иска информацията за това да бъде предадена на дъщерите и на съпругата му само чрез американската Морска пехота.

В нашия лагер данни за загинали не се съобщаваха официално. Научавахме ги от присъствалите на мястото на инцидента: загинали от коалиционните сили, курсанти, индийци от обслужващия персонал. Дори цивилни иракчани, самонастанили се в сгради на Военното училище, станаха жертви след минохвъргачен и ракетен обстрел – двама убити и петима ранени близо до триметровата бетонна стена и щаба на НАТО.

Благодарение на навременното спиране на кръвотечение няколко пъти бяха спасени ранени с обилни кръвоизливи. Поради тази причина ни беше заповядано да носим върху бронежилетките заедно с медицинския пакет и турникет.

И отново жертви – двама загинали и много ранени. Мислехме, че основната стрелба е била при нас. Оказа се, че при съседите имат десетина загинали и много ранени. Началникът на щаба, както винаги, посети района и ни каза, че 70 % от посетилите медицинския пункт не са били ранени, а са получили стрес. Едно от попаденията беше в спортната им зала – огромна палатка, когато е била пълна. Колегите от MPRI я посетиха на другата сутрин и бяха изумени от тишината в района на лагера. Спомням си от този ден и вида на войник в „боен стрес“ – със забит поглед в една точка и неотговарящ на въпроси.

Много рядко се случваше да не спазваме изискванията за бронежилетка и каска. Имаше и моменти, когато се пренебрегваха изискванията за безопасност. На срещите на старшите национални представители се разгаряха оживени дискусии и спорове. Стигна се дотам, че един от британските инструктори ни донесе ударена от осколка каска от кевлар. Дебел слой от нея липсваше. Ударена, но останала непробита. Беше лаконичен: „Спазването на правилата спаси войника“.

Не можехме да свикнем с взривовете на коли бомби. Наистина беше ужасно да чуеш експлозията и да разбереш, че има десетки жертви. Една януарска сутрин, около 6,30 часа, помислихме, че кола бомба е проникнала и се е взривила в базата. Оказа се, че за първи път сме обстреляни от 240-мм иранска ракета. Обстрел с такива ракети имаше и в следващите дни, като две от тях се взривиха в базата. Триметровата предпазна бетонна стена пред един учебен кабинет беше разрушена от взрив пред нея.

В края на януари 2007 г. в „зелената зона“, отивайки към щаба на НАТО със словенския инструктор Янез, пресякохме напреко пред Паметника на Незнайния воин. Чухме стрелба с тежки картечници, експлозии и шум на вертолети. Видяхме дим на около 500–600 метри от оградата, откъм булевард „Хайфа“. Бяхме станали неволни свидетели на сражение в градски условия.

Попитахме иракския сержант, началник на караула пред Паметника на Незнайния воин какво става. Отговори на развален английски съвсем кратко: „Моята армия се сражава с врага“. Всичко ставаше пред очите ни. Иракските сили за сигурност, подкрепяни от американски атакуващи вертолети „Апачи“, се сражаваха с бунтовници – привърженици на Саддам Хюсеин, по протежение на булеварда – крепост на сунитските бунтовници. Сражението с бунтовниците завърши с 30 убити и 27 пленени от тях чужди граждани – 4 египтяни и 1 суданец. Тези подробности ги разбрахме на следващия ден също от вестник „Stars and Stripes“.

Опасност, която се появи в началото на 2007 г., беше новата тактика на бунтовниците – сваляне на вертолети, като сред тях бяха и бронираните атакуващи „Апачи“ и малките на частни специализирани фирми. От 20 януари до 21 февруари 2007 г. бяха свалени 8 вертолета от модификациите „Чинук“, „Блек Хоук“, „Апачи“ и OH – 6A.

През този период пътувания имаше предимно нощем (след 23 часа), с използване на прибори за нощно виждане. Провеждаха се и дневни, но рано сутрин. И при дневните, и при нощните пътувания масово се използваха топлинни уловки, като през нощта се създаваше усещането, че във вертолета е попаднала ракета на бунтовниците.

Мисията на НАТО провеждашеобучение и подпомагаше с оборудване и техническо сътрудничество: обучение в страни от НАТО, доставяне на оборудване и екипировка, обучение в страната, съветване и възпитаване. Основен приоритет бе обучението на място, каквото беше и първоначалното искане на иракското ръководство към НАТО.

Като представители на НАТО проведохме първия курс във военнотренировъчната база „Киркуш“. Помагаше ни главен сержант от коалиционните сили. Оказа се че е главният сержант на армията на Австралия.

Обикновено при религиозен празник курсовете в „Ал Рустамия“ не постигаха високи успехи. При нас курсът съвпадна с емблематичния за шиитите религиозен празник Ашура. Голям успех беше да ги убедим да не прекъсват занятията. Мотивирахме ги и обучението завърши успешно. Като на всеки религиозен празник по това време в Ирак и тук не се размина без страдания. Две джамии бяха взривени до базата – Бакуба и Самара, а в резултат имаше около 50 ранени и убити. Ранените бяха докарани за лечение в базата. Казаха ни да се въздържаме и да не информираме курсистите. Забраниха ни да преминаваме близо дори до джамията на базата.

Важно е да се отбележи, че артилеристите от коалицията участваха и в така наречената война с бунтовниците (антитерористична война). След смяната на командира на механизираната бригада в края на ноември 2006 г. артилерията беше използвана много успешно за контраогън (контрабатарейна борба) при обстрелите от закрита огнева позиция. В „Ал Рустамия“ беше изграден изкуствен хълм с височина 7–8 метра. На хълма беше разположена радиолокационна станция AN/TPQ-36 за откриване на минохвъргачки и ракетни установки. Радарът разкриваше позициите и коригираше огъня на собствената артилерия. За контраогън бяха определени: минохвъргачна секция – 4 минохвъргачки от нашия лагер и 6 155-мм самоходни гаубици в лагер „Лойълти“.

От началото на декември 2006 г. поради тези мерки обстрелите на „Ал Рустамия“ от закрита огнева позиция намаляха с около 70 %. Артилерията се използваше дори за огневи налети срещу бойците на Махди. На 11 януари 2007 г. беше поразен обект на бунтовниците – огневият налет продължи 9–10 минути, като бяха изстреляни 60 снаряда от 155-мм самоходна гаубица.

Имаше и емоционални преживявания, като сред тях беше полет с британски вертолети „Пума“. Те летяха много ниско – на няколко метра от повърхността. Както „Пума“, така и „Блек Хоук“ се движеха по двойки. В определени моменти с „Блек Хоук“ летеше за охрана и „Апачи“.

Поради многото ранени и загинали и високата опасност през февруари 2007 г. предният щаб на НАТО в „Ал Рустамия“ се редуцира с повече от 80 %. Съкратиха длъжностите на Боби и Сашо, а моята оставаше в центъра, но за късмет през февруари 2007 г. той се премести в „зелената зона“.

Интересно беше завръщането ни. Импровизирани взривни устройства се задействаха често. Имахме голям късмет да не попаднем на такива по пътя от „зелената зона“ до летището в Багдад. Конвоят, в който пътувахме 24 офицери от НАТО, се върна обратно от средата на пътя след предупреждение. Това ни коства още няколко дни в Ирак, защото самолетът, който ни беше изпратен, не можеше да чака и отлетя с Боби, Сашо и другите военнослужещи от предния щаб на НАТО.

Осъществихме дълго пътуване: „зелената зона“ – „Виктори“; „Виктори“ – „Балад“; „Балад“ – база в Европа – автобус – „Луфтханза“ – „Ал Италия“ и т.н. Оказа се, че за разлика от „Виктори“, „Балад“ e база, от която не може да се излезе току-така, без да се мине „военната митница“. „Митничарите“ бяха офицери от ВМС на САЩ. По 2–3 часа проверяваха багажа ни, старателно подреден за дълъг път. Търсеха се най-вече така наречените военни трофеи – осколки, патрони и други боеприпаси, хладно оръжие, кибрити, запалки, алкохол. Багажът ни беше огледан до най-малките детайли. Проверяваха се дори отделни таблетки лекарства.

Участието във всяка задгранична мисия на военнослужещи беше отчетено и възнаградено по един или друг начин. Със заповед на министъра на отбраната се отчете и обяви рискът. Това дава предимство при изчисляване на стажа за пенсиониране. Например при мисията на НАТО в Ирак за пенсиониране един ден се признава за два дена военна служба. Мисията на НАТО в Ирак беше определена със степен на риска „ниска“.

Източник – списание „Военен журнал“;

No Responses

Reply

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.