На Ленинградския фронт

Спомените на съветския офицер Александър Гутман за Втората световна война

– Вие сте кадрови командир от Червената армия, прекарали сте на предната линия най-трудните, първи месеци на войната. Разкажете за себе си.

– Роден съм в Киев през 1915 г. в семейството на шивач. Преди войната завърших техникум, както и 3-ти курс в индустриалния институт. През 1938 г. ме призоваха в РККА (Бел.ред. Работническо-селска червена армия. От февруари 1918 до февруари 1946 г. това е официалното название на Сухопътните войски и Военновъздушните сили на СССР), където ме разпределиха в едногодишна школа за командирски състав към автомобилните войски. След завършване на командирската школа вместо очакваната демобилизация ме извикаха в щаба и ми съобщиха, че по разпореждане на началника на школата се задържам в армейските редици за още четири месеца. В тези времена командирът имаше това право.

Лейтенант Александър Гутман

Лейтенант Александър Гутман

След като измина този период ме извикаха отново в щаба и ми връчиха заповед на командващия Киевския военен окръг, в която пишеше, че лейтенант Гутман е оставен в редовете на Червената армия за още една година. Още веднъж всичко беше съобразено със закона. Никак не ми се щеше да бъда военен на постоянна служба, въпреки че тримата ми по-големи братя по това време вече бяха кадрови военни. Служех в 8-ма отделна автотранспортна бригада, която беше дислоцирана в Киев. Бригадата беше оборудвана със ЗИС-5 и основната ѝ задача беше транспортиране на пехотни части.

Успях да взема участие и в т.нар. „освободителен“ поход в Западна Украйна (Бел.ред. Има се предвид т.нар. Полски поход на Червената армия 17-29 септември 1939 г. Шестнадесет дни след като Германия напада Полша съветските войски нахлуват в Полша и окупират Западна Украйна и Западен Беларус, както и част от Вилнюския край.).

Едва през декември 1940 г. след мое писмо до наркома на отбраната Ворошилов (Бел.ред. Народният комисар е член на правителството на СССР, който отговаря за определена област от дейността на държавата. Съответства на министър.) ме демобилизираха. Цивилната ми дейност след уволнението от армията беше свързана със строителството на секретни военни обекти. Началото на войната ме завари в командировка в Заполярието, където строяхме секретна база на флота.

– С какво запомнихте „Освободителния поход“ през 1939 г.?

Среща на съветски и немски военни части в полския град Люблин. 

– Преди началото на операцията всеки командир прочиташе заповед подписана от Сталин, забраняваща ни да встъпваме във въоръжен конфликт с немските части. Всеки лично се подписваше, че е прочел заповедта. Иначе самият поход протече мирно и без кръвопролития. Имаше незначителни сражения с поляците около Лвов, като цяло това си беше „разходка“. Когато навлизахме в град Броди полските офицери спокойно си обядваха без дори и да очакват нашата поява.

Линията на съпрокосновение с немците преминаваше в района на град Пшемисъл. Все още не бяха успели да определят демаркационната линия и затова ние спокойно си ходехме „на гости“ един на друг през първата седмица. Най-интересното беше, че немците ни направиха доста лошо впечатление. Гладни, зле екипирани, все молеха за тютюн и храна. Не се учудвайте, но така изглеждаше. Командирите ни гласно заявяваха: „… жалко, че нямаме заповед да се придвижим по-нататък, защото може да смачкаме немците. До самия Берлин за две седмици бихме стигнали!“. А само след две години пред нас стоеше опитна и професионална армия, с която ни беше изключително трудно „да си премерим силите“.

– Началото на войната ви е заварило на Север. Какво се случи след това?

– Още на 24 юни отидох в щаба на Архангелски военен окръг. Погледнаха военния ми билет, тъжно повдигнаха рамене и казаха, че в окръга не се предвижда формирането на автобронетанкови части. Затова ме разпределиха в щаба на окръга в Оперативния отдел.

Известно време се занимавах с преместването на картите от едно място на друго. Накрая всичко това ми омръзна, отидох при началник-щаба на окръга и поисках да ме изпратят на фронта. Без каквато и да е спънка получих направление за Череповец (Бел.ред. Град в Русия), където се формираше 286-та стрелкова дивизия.

Бях разпределен в 996-ти стрелкови полк на длъжност помощник-началник щаб по тила. Два от полковете към дивизията бяха окомплектовани с наборници от Череповец, както и от района на Вологдска област, като само нашият полк беше напълно окомплектован с команден състав.

След няколко седмици от Ленинград пристигна ешелон с над хиляда наборници. Командирът на полка майор Никишин заповяда целият личен състав да се строи на плаца. Всички щабни офицери излязоха пред строя и се представиха. Никишин започна да пита: – „Картечари има ли?“ Излязоха трима човека. – „Артилеристите да излязат пред строя„. От строя се отделиха едва осем човека. За тиловата служба ми бяха нужни само двадесет човека. Когато се обърнах към новобранците с въпроса: – „Готвачи, бръснари, обущари има ли?“ – почти сто войника направиха две крачки напред. След този „подбор“ десетки други войници ме заобиколиха и надпреварвайки се един друг ми обясняваха, че еди кой си бил музикант, друг пък бил шивач и т.н. Почувствах се доста неловко.

Няма как да разпределиш всички в тила, някой все пак трябва да воюва! Работата е в това, че целият набор се състоеше от хора на възраст 25-30 години, мнозинството от войниците в цивилния живот бяха представители, както тогава се говореше, на „интелигентните професии“. Единици бяха преминали действителна кадрова служба в армията. Но, когато започнаха сраженията всички тези момчета показаха своята най-добра страна.

Кадровите части офейкваха, а бойците от нашия полк героично се сражаваха до последния патрон, без да отстъпват без заповед. В полка липсваше артилерийско въоръжение, полковата батарея беше формирана едва след като от два месеца бяхме на предната линия (Бел.ред. По щат на стрелкови полк се полага батарея 76,2-мм полкови оръдия – 6 броя, батарея 120-мм минохвъргачки – 4 броя, противотанкова батарея 45-мм противотанкови оръдия – 6 броя).

Всички бойци бяха въоръжени с винтовки – „трилинейки“ (Бел.ред. Винтовка Мосин, 7,62 мм образец 1891 г.), като на всеки се предоставяше по една граната и бутилка със запалителна смес „КС“ (Бел.ред. За първи път бутилки със запалителна смес се използват по време на Гражданската война в Испания. Течността КС е приета на въоръжение през 1940 г.). Всички войници бяха въоръжени с винтовки, така че разказите как една „трилинейка“ се е падала на три боеца не се отнася за нашата дивизия.

Под мое подчинение бяха командирите на тилови и специални служби, стотици хора, няколко майора и капитана. Скоро началник-щабът капитан Кузнецов каза: – „Саша, свали си лейтенантските „ромбове“ с петлици, че някои от командния състав се смущават, че си толкова млад„…

Въобще не успяхме да завършим бойната си подготовка. Дивизията замина още „зелена“ на фронта.

В началото на септември вдигнаха дивизията по тревога и вместо очакваното изпращане към Северния фронт ни хвърлиха за ликвидиране на немския пробив при Мга (Бел.ред. Ж.п. гара в Русия. Към края на август 1941 г. Ленинградският фронт е бил свързан с останалата част на страната единствено чрез една железопътна линия – ж. п. гара Мга-Волховстрой и град Тихвин).

Влаковият ешелон с тиловите служби го бомбардираха два пъти по пътя, но ни провървя доста. Убитите и ранените бяха малко, но много от конете загинаха. Разтоварихме се на гара Войбакало. Доложих на командира на дивизията Соколов за пристигането на ешелона. Допреди войната Соколов беше началник на пехотното училище в Саратов или в Самара. Само след два дни загина заедно с комисара на дивизията Данилов…

Гара Мга, август 1942 г. Немски танкисти от 502-ри тежък танков батальон приемат новопристигнал танк. Втора рота от батальона се командва от Ото Кариус.

А по-нататък – „в сражение от движение“. Беше дадена задача да отблъснем противника от ж.п. гара Мга, където се натъкнахме на немски танкове. Притиснаха ни здраво и войската остъпи, в резултат на което се оттеглихме няколко километра. Наложи се от тиловаците да сформирам рота, с която организирах щикова атака. Немските танкисти унищожиха щаба на дивизията ни. Едва след ден успяхме да се реорганизираме и отново предприехме настъпление.

Боевете бяха изключително упорити. Към края на септември нашата дивизия отхвърли немците на около седем километра, но повече нямахме сили за настъпление. Загубите ни бяха колосални. Батальонът леки танкове, който ни оказваше поддръжка беше унищожен в рамките на деня, а само с винтовки не може да се воюва. Немските танкове бяха толкова много, че още от самото начало на нашата дивизия беше отредена печална участ.

Но… Успяхме да се закрепим на позиция в района на селата Мишкино и Порече и повече не отстъпихме и крачка. Хората съвсем съзнателно се жертваха. Помня, че в Мишкино немците бяха окопали на една височина три танка, на които им беше привършило горивото. Въпросните танкове прострелваха с оръдията си нашите атакуващи вериги и ни притесняваха постоянно. Организирахме набиране на група доброволци, които имаха за задача да проникнат в селото и да унищожат тези проклети танкове. Отзоваха се стотици хора! А това си беше сигурна смърт…
През нощта подбраната група доброволци се добра до немците, с гранати засипаха танковете и с малки загуби се завърна в полка.

Всеки ден се вдигахме в атака с надежда да отхвърлим немците на запад… Всеки ден погребвах мои другари. Повярвайте, за първи път видяхме наши бомбардировачи в небето едва през декември! А немците до януари ’42 година ни бомбардираха почти ежедневно…

Войници край огъня. Ленинградски фронт, 20 ноември 1941 г.

Съветски бойци отдъхват край огъня. Ленинградски фронт, 20 ноември 1941 г. 

– Четох спомените на командира на батальона Спиндлер, както и на балтийския моряк Малкис, които са служили във вашата дивизия през 1942 г. Те твърдят, че 286-та стрелкова дивизия е имала репутацията на „желязна“ и „героична“, като за цялото време на сражения около Ленинград не са отстъпили от позициите си. Доколко вярно е това?

-Вярно е. С изключение на първия бой на 10 септември в района на Хандрово и едно сражение в края на септември 41-ва година, дивизията ни нито един път не отстъпи от позициите си. Около Мга и синявинските блата в неимоверно тежки условия дивизията водеше постоянно активни бойни действия… Разбира се, ако фронтовата съдба ни беше запокитила на десетина километра надясно по картата, на Невская Дубровка, аз сега с вас нямаше да разговарям.

(Бел.ред. Става дума за т.нар. Невско „петаче“ – условно обозначение на плацдарма на левия (източен) бряг на река Нева срещу село Невская Дубровка, който съветските войски от Ленинградския фронт удържат в периода 19.09.1941-29.04.1942 г. и от 26.09.1942 до 17.02.1943 г. От този плацдарм руснаците нееднократно се опитвали да предприемат настъпление към Мга и Синявино и по този начин да разкъсат блокадата на Ленинград. Невското „петаче“ се превръща в един от символите за мъжество, героизъм и самопожертвование на съветските бойци. Нарича се петаче, защото площта на плацдарма е толкова малка, че монета от пет копейки покривала напълно плацдарма на военните карти. Вермахтът превръща плацдарма в гробница за съветските войски).

Там на два километра територия загинаха двеста хиляди войника. Но и на нашия участък от фронта всеки метър земя беше обилно пропит с кръвта на руския войник. Да, толкова много, че вие дори не може да си представите страшната действителност.

– Как станахте командир на стрелкови батальон?

– Бяхме вече един месец на предната линия, откакто във всеки полк към дивизията беше въведена длъжност „координатор“. Тоест, в зона, където се набелязва наша атака или пък в зона, където се очаква опит за пробив на немците беше задължително да присъства офицер от щаба на полка, който носеше отговорността за изпълнението на бойната задача. Всъщност този офицер обединяваше няколко функции едновременно: дубльор на командира на батальона, проверяващ инспектор, офицер за свръзка и т.н. По това време бях вече представен за орден и имах репутацията на боен командир. Така че, когато получих заповед да сдам командването на тила на полка, аз не се възпротивих. На 2 декември в един от батальоните загина техния командир. Приех батальона и заемах тази длъжност до февруари ’42-ра година.

През февруари в едно от сраженията бях тежко ранен, лежах по болниците близо две години, а след това ме демобилизираха от армията като инвалид. Дясната ми ръка и крак не функционираха.

– Споменахте орден. Наградата е получена през ’41-ва година – рядко явление и с голяма ценност. Може ли по-подробно да разкажете за това?

– Няма какво толкова да се разказва. Събрах остатъците от една рота и през гората преминахме в немския тил. На въпросния участък немците нямаха непрекъсната фронтова линия. По пътя се зададе колона от пет машини натоварени с боеприпаси с няколко мотоциклетиста за съпровод. Утрепахме немците… А, камионите си бяха непокътнати. Проблясна ни налудничавата идея, че не си струва да изгорим камионите. Освен мен, още двама можеха да шофират. По горска просека успяхме да докараме три камиона в наше разположение, а след това се завърнахме на същото място. Останалите два камиона също прехвърлихме при нашите. Представиха ме за орден Червена Звезда, а го получих едва след половин година в болницата. Вторият орден ме намери чак в края на шейсетте години.

– Ще ни разкажете ли и за втория орден?

– Орденът го получих за сражението на Черна река – за пробивът на немската отбрана и завладяването на три траншеи. Между нашата позиция и немската предна траншея имаше само 70-100 метра. Десетки, повтарям, десетки пъти ние се впускахме в атака опитвайки се да преодолеем тези гибелни и страшни 100 метра и да отхвърлим немците от тяхната отбранителна линия. Нееднократно овладявахме първата и втората траншея, но немците бързо ни отблъскваха. На това парче земя завинаги останаха стотици войници от нашия полк. През февруари ’42-ра година овладяхме цялата ешелонирана отбрана и се закрепихме здраво там…

Синявинските блата.

В пет сутринта се раздаде залпът на „катюшите“. Всички ние бяхме направо поразени наблюдавайки стихийния огън изтриващ от лицето на земята намиращата се в дълбочина немска отбрана. Пет минути след това се понесохме в щикова атака. И трите траншеи ги превзехме с яростен ръкопашен бой. И когато всичко изглеждаше вече завършено от хълма се раздаде картечен откос. Куршумите попаднаха в рамото, белия дроб, счупиха ми няколко ребра. Строполих се в снега. Със следващия откос немецът ми перфорира цялата дясна част на тялото ми. Още седем куршума в ръката, крака… Изтеглили са ме от там и ме закарали в санитарния батальон. На следващия ден дойде да ме навести комисарът на полка Заикин. Донесе ми планшета и каза, че аз и командирите на роти сме предложени за награда с орден Червено знаме. На следващата сутрин комисарът на полка загина заедно с командира на полка.

След войната всички инвалиди се явяваха за освидетелстване от медицински комисии. Наложи се да отида до военния комисариат за справка изисквана от комисията и заедно с това ги помолих да изяснят съдбата на наградния лист за ордена. Пристигна отговор от Москва – „в архива не са намерени никакви документи“. След двайсет и няколко години череповски ученици намериха в архива нашите наградни документи. Извикаха ме в областния военен комисариат и ми връчиха орден Отечествена война първа степен.

А моите командири на роти не успяха да преживеят войната, паднаха в сраженията, там в синявинските блата.

– Дивизията се сражава в сложни условия – глад, недостиг на боеприпаси и обмундировка. С какво се хранеха войниците, как бяха облечени и въоръжени?

– Само през първите две седмици на фронта ни хранеха доволно – пълен порцион, както се полага. Есента на ’41-ва година вече хляб не ни даваха, а само сухари. А декември направо си гладувахме. Зимата получавахме по 100 (!) грама сухари на човек и един път на ден топла храна – каша или затируха (Бел.ред. Течна каша приготвена от разтворено брашно и пържен лук). Понякога в кашата можеше да се види малко парченце месо, което означаваше, че тиловаците са докопали отнякъде месни консерви. За нас основното „лакомство“ си оставаше месото на убитите коне. Ако някъде убиеха кон веднага честно го разделяхме между всички роти.

Командирите не получаваха допълнителни дажби. Единствената разлика беше, че в началото ни раздаваха цигари, после смениха с махорка, а скоро след това и махорката спряха.

Спирт липсваше, нямаше с какво да се сгреем. В противогазната торба имахме индивидуални противохимически пакети, за иприт, който беше в ампули. Съдържанието беше прах отгоре залят със спирт. Нашите майстори се научиха да дестилират този „разтвор“ с противогазните филтри, отделяйки по този начин годния за употреба спирт. Тогава настана истински лов за противогази.

Под влияние на глада някои губеха здравомислието си. Примерно: нахлуваме в немска траншея. Нужно е веднага или да се закрепим на позицията, или да продължим атаката. Много войници, които с толкова мъки преодоляваха смъртоносните метри на неутралната полоса, пренебрегваха инстинкта си за самосъхранение и започваха да търсят храна в немските окопи. Немците веднага ни засипваха с мини, снаряди и гранати и тези, които оцелееха се налагаше да остъпят назад.
Няколко пъти вместо топла храна ни раздаваха по една рибна консерва, която се падаше на двама войника.

Що се отнася до облеклото. Войниците бяха с шинели, а командирите с полушубки, слава Богу не бяха в бял цвят. Маскировъчните халати бяха много малко.

Позициите ни бяха разположени в блатото. Ту студ ще ни притисне, ту влага ще обхване всичко наоколо, надлъж и нашир торфена гнилоч. Есента в блатата торфът гори, да се диша е невъзможно. Зимата на войника от полите на шинела висяха ледени висулки. Студувахме жестоко. Някои сваляха шинелите от трупове и ходеха с по два шинела на гърба. Ушанки имахме всички, а валенките не достигаха… Хората замръзваха до смърт, студът през януари достигаше до – 30 градуса. Но почти не си спомням случаи на сериозни болести. Неслучайно казват, че при екстремални условия организмът се мобилизира до максимална степен за изпълнение на определена цел. Нашата задача и цел беше да оцелеем до следващата сутрин.

45-мм противотанково оръдие образец 1941 г. Ленинградски фронт, зимата на 1942 г.

45-мм противотанково оръдие образец 1941 г. Ленинградски фронт, зимата на 1942 г.

Въоръжението в батальона беше обичайното за това време: винтовки, гранати, четири картечници „Максим“, взвод 50 мм минохвъргачки. Съветски автомати ППШ (Бел.ред. Картечен пистолет на Шпагин) нямахме, но почти всички офицери притежавахме трофейни немски автомати. Аз воювах с трофеен Парабелум, но в атака ходех с немски автомат с натъкнат щик или винтовка.

Не сме икономисвали патрони, стараехме се всеки боец да има по пет резервни пачки за патрони за винтовката, което тогава се считаше за норма. Което ни липсваше го взимахме от убитите. А те бяха неизброимо множество… Положението със снарядите и мините беше много тежко. Стигнахме до там, че полковата батарея разполагаше с по пет снаряда на оръдие, а тогава в сила беше строга заповед: артилерийски огън да се открива само в случай на танкова атака.
Минохвъргачната рота имаше лимит на разхода – десет мини на минохвъргачка на ден.

Нищо… Главното е, че устояхме!…

– Според вас кое помагаше на хората да издържат и оцелеят в тези условия? Фанатичната преданост към Родината или страхът пред наказателните органи? Имаше ли случаи на страх или малодушие или доброволно предаване в плен? Доколко силна беше ролята на командирския състав и комисарите в укрепването на бойния дух на войника?

– За шестте месеца на „моята“ война помня само два случая на малодушие: един дезертьор и един случай на самонараняване. И двамата бяха разстреляни пред полка. Четоха ни заповед, че в случай на предаване в плен семействата на предателя ще бъдат подложени на репресии. Предполагам, че някои хора се сдържаха от измяна заради тази заповед.

Възможно е по време на атака боец да остане във временно завладяна немска траншея и да се е предал в плен. Но такива случаи аз не си спомням.

Знаете ли, самата мисъл, че немците ще се гаврят с мен, ако попадна в плен за мен беше непоносима. В края на септември ’41-ва г. немски танкове пробиха позициите ни и ние се оказахме в обкръжение. В землянката бяхме трима: командирът на една от ротите, свързочник и аз. Танковете се разположиха на четиридесет метра от землянката. Решихме да умрем, но да не се предаваме. Разбрахме се да се взривим с гранати заедно с немците. Документите си заровихме в един от ъглите на землянката, с надеждата че после нашите ще ги намерят и ще узнаят как сме загинали. Всеки взе една граната в ръка и започнахме да чакаме кога немската пехота ще приближи позицията ни. До вечерта немци не дойдоха, а с настъпването на тъмнината успяхме да се доберем до своите. Но да отидем при немците с вдигнати ръце в тази ситуация, дори и за миг не ни е щуквала такава мисъл!

Какво да кажа за репресивните органи. Та в нашия полк дори нямахме „особист“ (Бел.ред. Сътрудници на специалния отдел занимаващи се с контраразузнаването и противодействието на шпионажа). Специален отдел (Бел.ред. Наименование на военното контраразузнаване на СССР) имаше само в щаба на дивизията и когато някой от неговите „работници“ идваше в батальона, той никога не афишираше принадлежността си към особистите, просто се представяше, примерно- „еди кой си старши лейтенант от щаба на дивизията“ и това беше. Разговаряше с някой от войниците и спокойно се отдалечаваше.

Никой не е стрелял в тила ни от чекистки маузер (Бел.ред.В тесния смисъл на думата чекистът е сътрудник на Всеруската извънредна комисия за борба с контрареволюцията и саботажа, в широкия смисъл на думата – първоначално сътрудник на ЧК, а след това на нейните правоприемници, тоест сътрудник на органите на държавна сигурност ГПУ, НКВД , МГБ, КГБ, ФСБ). Не помня да е имало наказателни части на Ленинградския, а след това и на Волховския фронт. Може би по това време да са били вече създадени.

Но за моя батальон всеки бой на разсъмване си беше, както при дисципаджиите. Всяка сутрин тръгвай срещу немските картечници газейки труповете на другарите си. И аз всеки ден трябваше пръв да скоча над бруствера (Бел.ред. Фортификационно съоръжение за защита) и да поведа хората в атака.

Хората не се бояха от смъртта, а от особистите още повече.

Няколко думи да споделя за командирския състав и комисарите и за тяхната роля в началния период на войната. Беседвайки със своите другари-фронтоваци, за себе си открих, че командирите от ’41-ва година и тези офицери и политически работници, които победоносно завършваха войната в Берлин, много силно се различаваха един от друг по маниерите на поведение и степените на активно участие в боя.

Командирският състав през ’41-ва година, според мен, беше по-близо до обикновения войник. Не става дума за това, че ние нямахме златни пагони или пък че те притежаваха психологията на победители.

Дори не мога да си представя, че от позицията си на командир на батальон да не поведа войниците в атака. Че те след час щяха да ме поставят на „стената“ за страхливост. И работата не е в това. Просто така беше прието в нашата дивизия. Само личен пример. Разбирам, че в много други части се е наблюдавало съвършено противоположни постъпки. Бойни другари ми разказваха, че на полесражението не са виждали офицер с по-старше звание от капитан.
В нашата дивизия, комисар от съседния полк, евреин, се устреми в обикновена атака с винтовка в ръце заедно с войниците и загина като обикновен боец. Още един път ще повторя, в обикновена атака, а не при пробив от обкръжение.

Политическият ръководител на батальона (Бел.ред. Заместник командир по политическата част – назначен във воинска част специален представител на политическото ръководство на държавата. Те са изпълнявали ролята на комисари в по-ниските звена на армейската верига – взвод, рота, батальон и не са притежавали толкова големи права като самите комисари) беше задължен да вдига хората в атака. Възможно е по нощите и да е писал донесения до политическия отдел, но лично се включваше в сраженията.

Командирът на полка Никишов, както се казва военен до мозъка на костите си, човек „сух“ и безпристрастен, живееше само по устав, никога не си позволяваше външни демонстрации на някакви си „граждански“ емоции – в бой можеше сам да залегне зад картечницата, заменяйки убития картечар. Такъв епизод се случи точно пред очите ми.

По негова заповед щабът на полка се позиционираше на 500-700 метра от предната линия. Той поставяше живота на щабистите под реална опасност от гибел при артилерийски обстрел, но пък бойците наблюдаваха от окопа, че командирът е до тях. Командирът на дивизията Емелян Василевич Козик, бивш граничар, невисок як мъж, се е случвало да отиде в окопа при войник от бойното охранение, да си поговори с него, потопен до коляно в гнилата, ледена вода и да почерпи войника с тютюнец. И това не беше показност за пред публика или търсене на евтина популярност. Просто ние имахме обща Родина и обща цел – да защитим Ленинград.

В щаба на полка офицерите гладуваха точно така, както и войниците от предната линия. Липсваше това разделение на „парии“ и на аристократи в „портупеи“. И когато войникът види, че командирът е до него и с личен пример демонстрира как трябва да се воюва, то и редовият боец воюва „с желание“.

– Само за последната година се публикуваха историческите трудове на Бешанов, Хаупт, Сяков, Брагин за сраженията до Ленинград (Бел.ред. Владимир Бешанов, Вернер Хаупт, Юрий Сяков, Вячеслав Брагин – автори на книги за Втората световна война). Четеш и понякога кръвта в жилите ти изстива, когато осъзнаеш кървавата стихийност и страшната „месомелачка“ на войната на този ограничен участък от територия – от Дубровка до Погосте и Любан. В спомените си боецът от 311-та стрелкова дивизия от вашата 54-та армия Николай Никулин разказва, че през пролетта са атакували гара Погосте тичайки по четири реда трупове на съветски войници, загинали тук по-рано в безплодните неуспешни атаки. Как според вас да си обясним готовността за саможертва и мъжеството на нашите войници?
Напразни ли бяха всички тези огромни жертви?
Ленинградски фронт. Отбранителни позиции на подстъпите към Нева.

Ленинградски фронт. Отбранителни позиции на подстъпите към Нева.

– По четири „реда“ тела на убити войници не съм преминавал, може би просто, защото до пролетта не успях да воювам. Но виж по „един ред“ загинали ми се е налагало да минавам.

Били ли са нашите жертви напразни? Не мисля. Ние изпълнявахме заповед. Знаете ли, не ми се иска да употребвавам баналните, тривиални, преувеличени фрази, но ние си обичахме Родината и бяхме готови да си отдадем живота за нея във всяка минута. Това беше нашият воински дълг, който ние изпълнихме с чест. Нашите войници от ленинградския призив имаха жени и деца в обсадения Ленинград, които умираха от глад. Стремежът да им се помогне и да спасят роднините си придаваше мъжество на бойците.

Атаките ни, постоянната ни бойна активност не позволяваше на немците да прехвърлят свои части на други участъци от фронта. Макар че това мнение служи за относително оправдание за нашите загуби. Но пък и много немци унищожихме в тези сражения.

А това че се налагаше всеки ден да атакуваме, под огъня на картечници, прострелян участък от местността не е наша вина. При тези условия нямаше никакви възможности за ловки маневри. Да, трябваше да участваме в челни, щикови атаки без артилерийска подготовка или друга огнева поддръжка. Затрупвахме немците с телата и кръвта на нашите убити.

Такава беше войната на този участък от Волховския фронт…
Почти всеки ден трябваше да атакуваме… Откъде хората се сдобиваха с физически и морални сили?!… Това е загадка и за самия мен…

Немците викаха от окопите си – „Рус, стига си воювал! Остави ни да спим!„, като постоянно осветяваха неутралната зона с осветителни ракети в очакване на нашата атака.

Един ден нямаше заповед за атака. Немците също не ни бомбардираха, липсваше и артилерийска стрелба. Дори пушечна стрелба не се чуваше. По всички отбранителни линии в синявинските блата беше застинала пронизваща тишина… Разбирате ли, един ден само тишина! Вече след няколко часа хората започна да ги обзема панически страх, състояние на необуздана тревога. За нас тишината беше толкова непривично и непонятно явление, че войниците психологически не можеха да осъзнаят и спокойно да възприемат факта, че никой до тях няма да бъде убит, че куршуми не свистят или бомби не експлоадират… Неколцина изпаднаха в състояние да захвърлят оръжието си и да побягнат към тила… Ние, командирите, се наложи да тръгнем по окопите и да успокояваме бойците точно така, както когато немските танкове тръгваха в атака…

Сега няколко думи за самопожертвованието. В нашия полк нямахме разузнавателен взвод. Като цяло, структурната организация на полка от ’41-ва година доста се отличаваше от полка от ’44-та година. Всяка вечер се събирахме в щабната землянка и търсихме доброволци за разузнавателен поиск в немския тил. При нас имаше един командир на рота Аркадий Фелдман. И всеки път той първи се пишеше доброволец за разузнавателен рейд.

Той беше истински щастливец и действителен герой! Десетки пъти с група отчаяни смелчаци се отправяше в тила на немците и винаги се завръщаше жив. Ту пленник ще докарат, ту немски картечари ще заколят, а картечницата ще дотътрят. В полка се появи израз – „подарък от Фелдман“. Той „доставяше“ на хората немски автомати, отнети от убити немци при разузнаването. След войната Съветът на ветераните не успя да открие Фелдман. Как ли се е развила неговата съдба, къде е загинал той в тази война? – ние така и не узнахме това.

Ще ви дам и друг пример. Сержант от моя батальон доброволно остана да прикрива нашето отстъпление от немски окоп, взриви себе си и немците с връзка гранати. Той така си и остана неизвестен герой. Попълниха награден лист за подвига му, а какво стана по-нататък с наградата – никой не знае…

Лек танк Бт-5 от 123-та танкова бригада в района на Невска Дубровка, Ленинградски фронт. Ноември 1941 г.

Лек танк Бт-5 от 123-та танкова бригада в района на Невска Дубровка, Ленинградски фронт. Ноември 1941 г.

Винаги се стремяхме да изтеглим от полесражението ранените другари и телата на убитите войници. С най-близката към нас част от неутралната зона винаги успявахме да изпълним това. А виж тези, които умираха в немските траншеи или точно пред тях ние не успявахме да ги изнесем по никакъв начин. Пишехме скръбни известия – „убит в сражение“ за всеки боец, само няколко пъти се наложи да изпратим известие – „безследно изчезнал“. Отчетът за загиналите се водеше доста зле. За съжаление, това е факт. Ето защо, в района на Мга в торфа лежат скелетите на хиляди загинали войници, чиито семейства така и не узнаха съдбата на своите близки.

– Как се отнасяхте към пленените немци?

– Пленниците не бяха много. Тях ги откарваха в щаба на полка, никой не стреляше по пленници. Спомням си случай, как един немец съвсем случайно попадна при нас в плен. Въпросният немец се заблудил, преминал през гората на наша територия през проспалото го бойно охранение (Бел.ред. Организира се с цел да не се допусне проникване на разузнаване на противника в района на своите войски, за да се изключи внезапно нападение на противника, както и да въведе в заблуждение относно истинската схема на предния край на отбраняващите се. За бойно охранение се отделя обикновено по един взвод от батальон и дефакто излизат в неутралната полоса пред основните позиции на предните части.). Нощ, зима, страшен студ. Швабата се уплашил, качил се на дърво и почнал да плаче, да вика, зовейки за помощ. Свалихме го от дървото, целият батальон „умря“ от смях. Но тази случка не е характерна.

Като цяло, през първия етап от войната немците рядко се предаваха в плен. Трябва да се отдаде дължимото и на тях. Те също, като нас страдаха от суровите природни условия, но с продоволствието положението при тях беше по-добро от нашето. Корави войници бяха.

– Споменахте, че братята ви са били кадрови командири от РККА. Как се разви тяхната съдба, какво се случи с вашето семейство?

– Още на третия ден след като немците завземат Киев, съседи донасят в комендатурата, че баща ми има четирима синове в Червената армия. Немците пристигнали вкъщи, намерили даже нечий празен кобур. Баща ми са го разстреляли още в двора на къщата. А майка ми и всичките ми роднини са ги застреляли в Бабий Яр, същата есен на ’41-ва година. Един от братята ми, капитан от инженерните войски, загина в Киевското обкръжение. Другият ми брат е летец, воюва като щурман на бомбардировач в Авиацията за далечно действие. Осъществил е над 150 бомбардировъчни полета и успя да оцелее. Третият ми брат започна войната, като партизанин-диверсант. След като го раниха започна служба в СМЕРШ (Бел.ред. Съкращение от „Смърт на шпионите!“ – Главно управление за контраразузнаване „СМЕРШ“ към Народния комисариат по отбрана на СССР – военно контраразузнаване).

Имах още един брат, когото разстреляха през 1937 г. по време на масовите сталински репресии. Обявиха го за „враг на народа“ и го разстреляха…

– Какви бяха загубите в поверения ви батальон?

– След сраженията от периода септември-октомври ’41-ва година в полка останаха едва около 400 човека от първоначалния състав. Когато аз приех батальона в него имаше 140 войници и четирима офицери. Изпращаха ни попълнения често, но по малко – ту моряци балтийци, ту запасняци. Първото масирано попълнение получихме вече, когато бяхме на Волховския фронт. Пристигнаха сибиряци и уралци. Прекрасни, достойни и смели хора. След това батальонът достигна до 300 човека.

Но в зимните битки батальонът се обновяваше на 100% поне два пъти. Във всяка атака подразделението губеше от петдесет до сто човека убити и ранени. А такива атаки бяха в изобилие… Тежко е да се говори за това, доста мъчно е.

– След войната с кои от бившите си войници успяхте да се срещнете?

– Двадесет години след войната череповските ученици организираха издирване на ветерани воювали в нашата „вологдско-череповска“ 286-та дивизия. На първата среща в Ленинград пристигнаха 280 ветерана. От тях 50-60 човека бяха воювали в дивизията от ’41-ва година. Мнозинството от тях бяха от 994-ти стрелкови полк. От моя полк присъствах само аз… Не исках да повярвам в това. Нима всички са загинали?! Все някой трябва да е отчислен заради раняване, инвалидност и да е доживял до тези дни.

Писах до ученическия музей в Череповец и момчетата от отряда след издирване ми отговориха, че има още двама ветерана от 996-ти стрелкови полк, от първото формирование. Единият живеел в Казан, инвалид, прикован към леглото. А другият бивш войник от полка заемал длъжността директор на совхоз в Ростовска област. Но от своя батальон успях да срещна само един човек, чак след пет години. Отново имаше организиране на среща за ветераните. Към мен се приближи младолик мъж и каза: – „Другарю комбат, скъпи мой лейтенанте. Толкова те обичахме и толкова се гордеехме с теб!“ Тези думи бяха най-голямата награда за всичко, което успях да извърша през войната… Този мъж беше войник от уралското попълнение, служил в моя батальон. Прегърнахме се и заплакахме.

В тази минута пред очите ни бяха позициите в района на Синявино, февруарското мразовито утро, постланата с трупове на наши войници неутрална полоса и лицата на нашите другари, стискащи в ръцете си винтовки, в очакване на команда за тръгване в щикова атака.

В атака, която за мнозина ще остане последната в живота им…

Източник- www.iremember.ru

No Responses

Reply

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.