Междурасовите отношения в САЩ

„А вие защо биете негрите?“ — през комунизма тази шега се смяташе за универсален отговор на всяка критика от страна на САЩ срещу СССР. В действителност междурасовите отношения в Съединените щати са помрачени от редица проблеми, но през последните петдесет години в тях е постигнат впечатляващ напредък. Репортерът на „Lenta.ru“, който посети САЩ ще сподели с вас как живеят в днешно време афроамериканците и индианците.

Почти Африка      

Навсякъде може да видите само лица на чернокожи, по стените – фотографии с изглед към популярни места в Африка, а в зоната за получаване на багажа – скулптори на творци от Черния континент. Общото впечатление е, че си се озовал в Африка, само че аз току-що бях кацнал на летището в Атланта, столицата на щата Джорджия.

Атланта е много специален град. Именно тук, в сърцето на някога робовладелския Юг, се ражда известният борец за правата на негрите – Мартин Лутър Кинг. Днес, когато във всеки американски град има улица кръстена на чернокожия пастор, а рожденият му ден е обявен за национален празник и неработен ден, кварталът на Мартин Лутър Кинг е превърнат в огромен мемориален комплекс, сравним по мащаб с музея на Ленин в Уляновск.

На улица Обърн, където се намира къщата на Лутър Кинг, можете да проследите етапите на борба на чернокожите жители на квартала за своите права. Първоначално всички магазини на улицата принадлежат само на белите, но с течение на времето започват да се появяват и първите черни собственици. Днес над първата „черна аптека“, първото заведение и дори пожарната, където са били наети за първи път чернокожи служители висят мемориални табели.

Статуята на Мартин Лутър Кинг пред неговия дом

Статуята на Мартин Лутър Кинг пред неговия дом

В музея на „ненасилствената съпротива с расизма“, разположен в едноименната мемориална алея, можете да видите филм за сегрегацията в южната част на САЩ през петдесетте години на миналия век. Голяма група ученици, в която преобладаващото мнозинство бяха чернокожи деца, гледаха заедно с мен филма. Пълничка и много забавна чернокожа учителка от време на време се включваше с коментар в някои по-вълнуващи моменти. След като научи, че съм журналист от Русия, преподавателката веднага прекъсна гледането на филма. Учениците в хор извисиха глас: „Здравейте, Игор!“ След което се наложи да прочета кратка лекция за правата на чернокожите в моята родина.

Оказа се, че учениците са пристигнали на екскурзия в мемориала на Мартин Лутър Кинг от съседния щат Алабама. Както ми обясни учителката Джесика, такива екскурзии са се превърнали в правило за много училища в южната част на САЩ. Според Джесика, в големите градове на американския Юг, откритият расизъм отдавна е отживял времето си, но в селските райони отношенията между черните и белите, както и преди са си все още доста напрегнати.

„Първоначално намерих работа в селско училище. Само че представете си какъв шок бе за мен, когато недалеч от къщата ми видях как членове на Ку-клукс-клан се разхождат преспокойно, – разказва Джесика. – Според закона те могат да носят робите си, но са задължени лицата им да са открити. Разбира се, съдът на Линч вече не се организира, но на мен лично ми беше противно да живея в обкръжението на такива хора и се завърнах в дома си!“.

В същото време Джесика смята, че въпреки че градските бели хора никога не биха допуснали открити расистки изявления, „в тях се чувства все още известно напрежение спрямо чернокожите“. Уви, в това „недоверие“ на белите има определено обяснение. Например в Атланта, а и в много други градове в южната част на Съединените щати има „черни райони“, край които белите могат да преминат с автомобили, но се страхуват да спрат дори и на бензиностанции. Негрите, които съставляват само 12% от американското население, извършват половината от всички убийства и 54% от грабежите.

Странната война на „Райските хълмове“

Малко по-различно изглеждат междурасовите проблеми в югозападната част на Съединените щати, например в Калифорния. Основните противоречия, които се изострят в най-бедните квартали на градовете, не са между черните и белите, а между черните и мексиканците. Именно такъв район са „Райските хълмове“, наречени от хората „гангстерският рай“. В този район, който е част от Сан Диего живеят приблизително еднакъв брой чернокожи и мексиканци.

Не мога да кажа, че „гангстерският рай“ ме порази със своята нищета. Според руските стандарти жилищните сгради са в напълно приличен вид. Впечатлиха ме единствено улиците, които бяха препълнени с боклуци и количеството на бродещите дебелаци – а точно те са признак за бедност в Америка. В другите жилищни райони на Сан Диего на редките пушачи, които може да срещнеш на улицата, минувачите гледат с нескрито неодобрение – а тук пушат почти всички, като угарките се изхвърлят директно на тротоара.

Сан Диего

Снимка: Robin Nelson / Globallookpress.com

За да се ориентирам в ситуацията в квартала, реших да се насоча към местното кафене. Попитах бялата барманка, дали е опасно да се разхожда човек из района. „През деня можете да ходите без проблеми. Но вечерта – не ви съветвам „- с усмивка  ми отговори момичето без ни най-малко да се изненада от въпроса ми. За да не изпадна в излишни притеснения, тя ми обяснява, че нападенията срещу белите са рядкост. Кой знае защо, не желаех да проверявам, дали думите ѝ са верни или не.

Впрочем, това че районът е опасен, можеше да се забележи и по посетителите на кафенето, които се бяха втренчили в смартфоните си. Клиентите бяха почти по равно разделени на чернокожи и мексиканци. И да ви кажа честно, не забелязах нито една смесена компания. Единственият бял клиент, освен мен – млад мъж със скъсани дънки и шапка на главата – седеше самотен и отпиваше бавно от питието си.

Приседнах последователно първо при мексиканците, а после и при компанията на чернокожите, разговаряйки с всички тях. „Черните смятат, че това е само техен район. Естествено е нашата младеж да се съпротивлява. Носим съвсем открито огнестрелни оръжия, дори и полицията отказва да противодейства на това. Сблъсъци има всяка вечер„- ми признава бившият охранител, а сега пенсионер Роберто.

Днес белите се отнасят към нас като към равни. Мексиканците обаче дори не се и опитват да скрият, че ни смятат за чернилки, за хора второ качество„, – привежда своите контрааргументи безработният Боб, седящ само на няколко метра от Роберто, чернокож с тегло 150 кг.

Пазарът

След като си поговорих с посетителите на кафенето, реших да обиколя местния пазар и веднага бях спрян от продавачи на контрабандни цигари. С незаконната търговия се занимаваха две бели старчета. Те закупуваха стоката си от съседен Мексико, а в родината си продаваха на цени два пъти по-ниски, отколкото в официалните магазини. Изключително приятелски настроените контрабандисти охотно ми обясниха, че в мексиканско-негърската война местните бели държат неутралитет и затова и двете малцинства са доброжелателно настроени към тях. „Повечето мексиканци и чернокожи са добри момчета. Някой ден те ще се помирят помежду си. Ние, белите, преболедувахме расизма, а те все още не са“ – дипломатично приключват разговора новите ми приятели.

Справедливостта изисква да добавим, че напрежението между мексиканците и негрите се усеща само сред по-ниските слоеве на обществото. В същия този Сан Диего, в кварталите обитавани от средната класа, мексиканците и афроамериканците имат отлични взаимоотношения помежду си.

Но тази толерантност на образованите американски мексиканци без съмнение е възприета от държанието на местните бели. Така например в Мексико и централноамериканските страни (в които също живеят техни местни чернокожи) расизмът процъфтява не само сред бедните обществени слоеве. Американските туристически справочници съветват афроамериканците, на които им предстои да пътуват на юг от американската граница, да бъдат колкото е възможно по-внимателни и през цялото време да наблягат на това, че не са местни, а туристи от САЩ…

Компютърът е изобретен от негри

Честно казано, не ми харесва да возя черни. Проблемът не е в това, че те често искат да увелича музиката и започват да танцуват направо в колата. Обикновено те са много по-придирчиви от белите, непрекъснато подчертават, че щом си плащат значи могат да правят всичко, което поискат, а аз съм само един бакшиш. Много добре осъзнавам, че всъщност това е просто психологически комплекс. Тези хора страдат от прекалена мнителност и според тях аз се отнасям към тях по-лошо, отколкото към белите клиенти! Разбира се, това не се случва всеки ден, например, почти перфектни клиенти са чернокожите военни, но процентът на свръхвзискателните клиенти-негри все още е по-висок от тази на белите„, – споделя с мен проблемите си шофьор на такси в Сан Диего.

Успях лично да се убедя в тази подозрителност на чернокожите, за която говореше шофьорът на такси. Един ден съседът ми направи забележка на чернокожи тийнейджъри, които проявяваха подозрителна активност на автомобилен паркинг. Тутакси получи в отговор гневна реплика: „Правиш ни забележка, защото сме черни ли?!

Веднъж при мен дойде чернокож студент, който беше ужасно разгневен, че му бях написал четворка. В хода на разговора случайно споменах, че когато съм проверявал писмената му работа, не съм знаел кой от студентите е съставител на теста. Изведнъж студентът се преобрази – светкавично престана да проявява недоволство. Оказа се, че той е подозирал, че съм намалил оценката му само заради цвета на кожата му!„- сподели с мен познат професор.

Не е изненадващо, че с подобни комплекси се е наложило чернокожите да измислят своя собствена версия на африканската култура. Аз, например, бях поразен от Музея на афроамериканската история в Атланта. От експозицията ставаше ясно, че родоначалници на черната цивилизация са древните египтяни. В музея бяха представени достиженията на съвременната цивилизация, които са изобретени от афроамериканците. Сред тези завоевания фигурираха телефон, радио и дори един от компютърните прототипи – но честно казано, не успях да запомня кой беше този вариант.

На белите им е било изгодно да представят, че историята на чернокожите започва едва след като се озовават в Америка като роби. Всъщност приносът на Африка в световната култура е огромен! Не само Древният Египет, но и Древният Израел са тясно свързани с черна Африка. Просто миналото е умишлено преиначавано от белите историци! Същото нещо се повтаря, когато нашите предци се озовават в Америка. Белите започват нагло да си присвояват изобретенията, измислени от чернокожите!„- се опитваше да ме убеждава сътрудникът на музея Майкъл Макнели.

Резерватът

Не преминавай! Нарушителите ще бъдат застреляни. Оцелелите ще бъдат застреляни отново!„- Това беше първото, което ми се наби в очите на входа на един от индианските резервати в Калифорния. Докато размишлявах, струва ли си да изкушавам съдбата, към автомобила ми се приближиха четирима индианци на квадроцикъл.

И какво, наистина ли щяхте да ме застреляте?” – шегувайки се попитах аз, опитвайки се да разсея напрежението. „Без съмнение. Ние ви ненавиждаме” – казаха навъсените индианци, без да мигнат с очи.

Според законите на Съединените щати, индианските племена се ползват с широки права, за които много национални малцинства могат само да мечтаят. Всъщност резерватът е държава в държавата. За бизнесмените от индиански произход съществуват сериозни данъчни облекчения, резерватите разполагат със собствена полиция и племенни съдилища. Американската политическа коректност стига толкова далеч, че дори думата „индианец“ е почти забранена в американските медии: тя се заменя със словосъчетанието „коренен американец“.

Позволението да се откриват казина в резерватите (хазартът е забранен в повечето щати на САЩ), както и продажбата на безакцизни цигари е доста сериозна помощ от американското правителство по отношение на коренното население на страната. Уви, въпреки всички тези привилегии, индианците все така изпитват ненавист към белите.

Нашето положение е много по-лошо от това на афроамериканците. Знаете ли, че дори в началото на 20-ти век в САЩ е имало роби индианци. За Съединените щати ние все още сме чужд елемент. Ще ви дам поне един пример – операцията за ликвидиране на Осама бин Ладен носеше кодовото име „Джеронимо„. Да, но Джеронимо е легендарният вожд на племето Апачи, който води отчаяна борба с американските войски. Сравнението на легендарния индиански водач с един терорист дълбоко наранява всички индианци! Това още веднъж доказва, че проблемът с коренните жители на Америка не е решен и до днес. „За тази държава ние сме външно образувание“ – ми обяснява борецът за правата на индианците, писателят и режисьорът Чаг Лоури.

Според господин Лоури, отварянето на казинa не може да реши проблема на индианците с оскъдицата. Днес 65% от племената притежават свои игрални зали. Само десет процента обаче получават достатъчно доходи, които да разпределят между всички членове на племето.

Нещо повече, според индианския активист, разрешаването на хазартния бизнес в резерватите е дори вредно. „През XIX век белите се опитаха да асимилират индианците по насилствен път. Децата се отвеждаха в специализирани интернати, където им забраняваха да говорят на родния си език и да носят национални носии. За най-малките провинения са наказвани с оковаване във вериги и хранени само с хляб и вода. Индианците, които се съпротивляваха на колонизаторите бяха ликвидирани, а тези които сътрудничеха на белите ги пристрастяваха към „огнената вода“. Днес те се опитват да ни лишат от нашата идентичност с много по-изтънчени методи. Хазартът е дълбоко чужд на индианската култура и развращава коренното население на Америка“ – убеждава ме индианският писател.

„Не пийте, когато сте зад волана!”

Чаг Лоури ми обясни, че най-големите резервати са отворени за туристите и следвайки неговия съвет посетих резервата Навахо в Аризона. Площта на резервата, който индианците гордо наричат Нация Навахо (много се обиждат, когато някой ги нарече племе), е по-голяма от територията на Латвия. И резерватът наистина има всички атрибути на една държава: собствено правителството, парламент, флаг, полиция.

Първото нещо, което ме порази в „страната на индианците“ – така се нарича това кътче в Аризона – е доста необичайните за Америка надписи на крайпътните билбордове като „Не пийте, докато шофирате!„. Днес във всички индиански резерви действа неумолим сух закон, а сградите с най-впечатляващи размери са всъщност центрове за лечение на алкохолици и наркомани.

Алкохолът е бич за индианското население в САЩ

Алкохолът е бич за индианското население в САЩ

След всичките места, които посетих в САЩ, в резервата ми се струваше, че съм попаднал в някоя страна от третия свят. Местният бизнес се състои предимно от магазинчета, продаващи индиански сувенири и сушено месо по индианска рецепта – т. нар. джърки.

Търговията се върти в набързо сглобени барачки или направо върху поставени край пътя малки масички. Приблизително на същия начин на търговия станах свидетел в днешен Таджикистан, а и в Русия в началото на 90-те. Белите не бързаха да купуват еднообразните продукти и ако търговецът успее да спечели десет долара за деня, това се смята за голям късмет.

Асфалтовият път свързва само най-големите населени места в резервата, до малките селища ще се наложи да пътувате по селски пътища. Електричество и водоснабдяване са прокарани само в основните индиански центрове. Много от индианците предпочитат да живеят в отдалечени ферми в пустошта – в тези стопанства няма нито светлина, нито вода.

Ескимоси и луди

„На север от 60-ия паралел живеят само ескимоси, индианци и невменяеми“ – шегуват се в Канада. Тази закачка в пълна степен се отнася и за жителите на аляската пустош, наречена буш. Така тук се наричат труднодостъпните райони, които не са свързани с „цивилизацията“ чрез пътища и железопътни линии. Дотам може да стигнете само по въздух или с лодка по реката.

За разлика от „обикновената“ Аляска, американският комфорт никога не достига до тази част на САЩ. Някога руските заселници са научили местните жители да строят къщи и в отдалечените неселени места в Аляска и днес преобладават класическите сибирски хижи. Водопроводът тук се счита за лукс, а тоалетните на улицата са обичайна гледка. Парно отопление също липсва, а хората се спасяват от студа с класическата руска печка.

Положението на местните жители е по-лошо от това на коренните жители на „цивилизована“ Америка. Ескимосите живеят в малки (няколкостотин човека) селца, които практически нямат никаква връзка с „големия свят“. Небостъргачи, първокласни пътища, луксозни магазини – всичко това те са виждали само по телевизията. Техният свят е съвсем различен: няколко десетки хижи, селска кръчма, магазин с минимален избор на продукти и безкрайна тайга.

Естествено, повечето от местните са посещавали най-близкия районен градски център (население от няколко хиляди души, един Макдоналдс, няколко ресторанта и една бензиностанция), но никога не са виждали не само големите американски мегаполиси, но и единственият относително голям град в Аляска – Анкъридж, с население около 300 хиляди души.

Град Анкъридж, Аляска

Град Анкъридж, Аляска

Да, разбира се, във всяко такова селце има доста сносно училище, но това съвсем не е достатъчно, за да се адаптират местните жители към съвременния американски живот. Днес в Аляска има множесто програми за подпомагане на коренното население. Във всички магазини в населените места са залепени плакати с телефони на център, към който могат да се обърнат хора, които имат психологически проблеми и алкохолна зависимост.

Дори успях да прочета книга, която е написана в затвора от ескимоски автор, попаднал зад решетките точно заради проблеми с алкохола. Основната идея на книгата е, че алкохолизмът и като следствие престъпността сред коренните народи на Аляска се дължат на факта, че подсъзнателно те все още се чувстват второ качество хора в сравнение с белите. Публицистът призовава съплеменниците си да не се срамуват от себе си и да се гордеят с културата си.

Асимилация или изолация?

За това как да се решат проблемите на коренните жители на САЩ има две противоположни гледни точки.

Опитвам се да накарам индианците да се върнат към традиционния си начин на живот – да ловуват, да се занимават с риболов, да говорят на родния си език, да почитат своите, а не чужди богове. Когато успеем да съживим традициите си, тогава ще изчезнат и тези страшни за нашите народи проблеми като алкохолизъм, наркомания и безработица„- споделя с мен Лоури. Този спонтанен последовател на Русо успява да постигне някои успехи в това отношение – примерно той съумява да убеди властите в Калифорния да разрушат стените на няколко язовира, което позволява на индианците отново да се занимават с риболов в поречието на реките.

Най-интересното е че въпреки някои на пръв поглед наивни разбирания на писателя, този метод вече се използва активно в някои страни. Например в Австралия вече изпаднаха в отчаяние в опитите си да цивилизоват аборигените. Сега, за разлика от преди, те ги насърчават да живеят далеч от белите, по същия начин, както техните прадеди. Единствените разлики от миналото са, че вместо лъкове използват огнестрелни оръжия и моторни лодки вместо пироги.

Противниците на „културното многообразие в света“ си задават въпроса, дали самото коренно население желае да съхрани традиционния си, почти примитивен начин на живот. Професорът от Калифорнийския университет Пол Хауърд, който е от индиански произход, се съгласи да се срещне с мен. Предварително му бях изпратил преведената на английски език книга на знаменития пътешественик, изследовател на Далечния Изток и писател Владимир Арсениев „Дерсу Узала„.

Както разбрах от тази доста интересна книга, руснаците са се отнасяли към своето коренно население много по-толерантно, отколкото белите американци към индианците“ – непосредствено след като си стиснахме ръцете, заяви без заобикалки Хауърд. Според този асимилиран индианец, резерватът прилича на засмукващо блато. Въпреки че теоретично всеки индианец може да го напусне, на практика не е лесно да се направи това поради културната пропаст между коренните жители на Америка и белите.

Например професорът твърди, че макар и по презумпция едно индианско дете може да ходи на училище, в което учат бели деца, то там връстниците му ще гледат на него като на малък мръсен дивак. „Към днешна дата за индианеца има само един начин да се измъкне от това блато – да влезе в армията. Нашето спасение в никакъв случай не е в изолацията, а напротив, в асимилацията“ – разпалено заключава професорът.

Перспективите

Очевидно е, че през последните 50 години САЩ са постигнали сериозни успехи в преодоляването на междурасовите противоречия. Пряката дискриминация към чернокожите и индианците престана да съществува. Освен това расистките изказвания се смятат за крайно неуместни в американското общество. Всъщност днес всички американци са уверени, че хората трябва да бъдат равни независимо от цвета на кожата.

Но проблемът преминава в друга плоскост. По-ниското ниво на образование на афроамериканците и индианците води до факта, че те живеят много по-бедно от белите. Това поражда комплекси и вследствие на това високо ниво на престъпност сред афроамериканците и алкохолизъм сред индианците.

«Мечтая един ден тази нация да се издигне и да живее според истинското значение на своето верую: „Ние приемаме тази истина за даденост: всички хора са създадени равни“» – заявява Мартин Лутър Кинг в знаменитата си реч „Имам една мечта“. Днес тази част от мечтата на известния борец за правата на чернокожите е несъмнено постигната. Но афроамериканският проповедник бленуваше да види синовете на бившите роби и синовете на бившите робовладелци рамо до рамо да изграждат една благоденстваща държава. Уви, засега това ревностно желание на Мартин Лутър Кинг се е превърнало в реалност само частично, а за да се осъществи изцяло ще са нужни десетилетия.

Игор Ротар (Атланта – Сан Диего – Резерват Навахо – Анкъридж)

Reply

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.