Спомените на боец от Вафен-СС

След като прочетете статията ще разберете защо СС са смятани за преторианската гвардия на нацистката партия в Германия и ще вникнете нагледно в специфичния мироглед на т.нар. арийски воини.

Произходът

Казвам се Манфред Динер, роден съм в град Ваймар на 10-ти октомври 1927 г. Единствено дете в семейството. Родителите ми имаха ясно изразени национал-социалистически възгледи. Дядо ми загина през Първата световна война, а баща ми беше член на НСДАП (бел.ред. Националсоциалистическа работническа партия на Германия. Нацистката партия ръководена от Адолф Хитлер) от 1925 г.- от т.нар. ‘’ветерани’’.

Притежаваше златна партийна значка и освен това беше съратник на Фриц Заукел (бел.ред. Немски държавен и политически деятел, комисар по работната сила- отговорен за депортирането на милиони роби на труда в Германия). Родителите ми имаха пекарна и магазин за вносни стоки. Ставаха в 3 часа сутринта, за да пекат хляб, в 5 сутринта пресните кифлички трябваше да са вече на лавиците. Понякога се налагаше да спя при баба ми. Неин съсед беше бивш лейтенант, участник в Първата световна война. Бях много въодушевен от неговите разкази, изобщо всичко свързано с военната тематика ме вдъхновяваше. Моят чичо Фриц обичаше да ме изненадва подарявайки ми военни играчки- войници, танкове, оръдия, всичко за което се сетите.

Помня следната случка, тогава живеех при баба ми. Един от комунистическите ръководители Филхауер беше окачил на комина на стария завод за тухли червеното знаме. Когато баща ми дойде да ме види, той видя знамето, покатери се на комина, свали червения флаг и провеси нашето знаме. По-късно ще ви разкажа как през 1945 г. тези две случки ни принудиха отново да си спомним за тях.

През 1934 г. постъпих в държавното училище и може да се каже, че не бях лош ученик. Когато станах на 10 години постъпих в Юнгфолк (бел.ред. Част от организацията Хитлерюнг. Юношите, които влизат към Юнгфолк са на възраст между 10 и 14 години). Постъпването в организацията не беше принудително, както сега понякога говорят, но от морална гледна точка това беше необходимо. В Юнгфолк ми беше присвоено званието Юнгшарффюрер, командир на отделение състоящо се от 9-12 души. Занимавахме се с ориентиране на местност, правехме си палаткови лагери, всичко това много ни харесваше, беше наистина прекрасно време.

Крахът на СА

През 1934 г. бившите генерали от Райхсвера (бел.ред. Въоръжените сили на Германия, определени по Версайския мирен договор от 1919 г. с численост до 100 000 души), които впоследствие ни предадоха, възприемаха СА (бел.ред. Полувоенни, щурмови отряди на нацистката партия. Те се явяват оръдие за физическа разправа над противниците на нацисткия режим) като могъща сила, която би могла да ги лиши от властта.

Ето защо те поставиха на Рьом (бел.ред. Ръководител на щурмоваците от СА) клеймото ‘’хомосексуалист’’ и него, и много от верните му съратници от СА просто ги разстреляха в Бад Висзее. Хитлер фактически разреши това да се случи, а впоследствие признаваше, че неговите най-верни сподвижници са разстреляни от тази армейска паплач, от тези подлеци генерали. Това ми го разказа Рохус Миш, който беше радист при Хитлер от 1940 до 1945 г. (бел.ред. Става дума за ‘’Нощта на дългите ножове’’. На 30 юни 1934 г. Хитлер осъществява кърваво клане с цел да пресече растящото влияние на своите политически противници от СА).

Чичо ми беше водач на СА в град Бад Кьозен. Дойдоха агенти от Гестапо и арестуваха чичо ми, а също и баща ми. Леля ми, която беше съпруга на барон фон Еберщайн- шеф на полицията в Мюнхен, също имаше сериозни проблеми с Гестапо. Но тогава се намеси Фриц Заукел, който спаси баща ми. Трябва да знаете всичко това- как от самото начало се държаха тези генерали, тази пруска аристокрация, която си играеше с Хитлер и му изменяше. Ние загубихме войната само затова, защото те ни предадоха.

Хитлерюгенд

Когато навърших 14 години постъпих доброволно в Хитлерюгенд, където преминавахме начална военна подготовка. Изучавахме пневматично, а след това и малокалибрено оръжие, извършвахме упражнения с ръчни гранати- тренирахме точност и далечина. Освен това там поддържахме доста добра спортна подготовка.

Младежката организация на нацистката партия обединява хиляди тийнейджъри

Младежката организация на нацистката партия обединява хиляди тийнейджъри

В Хитлерюгенд бях също и командир на отделение (роттенфюрер), а “отделението” се състоеше от 9-12 хитлерови юноши. В училище, започвайки от 1939 г., започнах да си водя фронтови дневник, където всеки ден отбелязвах изменението на фронтовата линия. Много запален бях по военното дело, харесваше ми да слушам по радиото всички военни новини.

През 1942 г. завърших народното училище (бел.ред. В тези училища учениците се възпитават в национал-социалистически дух) втори по успех, което ми позволяваше да продължа да уча за банков чиновник. Първи беше един швейцарец (от саксонска Швейцария), когото наричахме Коли. Той беше по-добър по физическо възпитание, но това се дължеше на един мой сериозен пропуск- не умеех да плувам, тъй като река Илм, която преминаваше през моя роден град Ваймар не беше подходяща за плуване в този участък.

Школата на СС

След като завърших един офицер от СС ми каза, че мога да кандидатствам за фюрер в СС войските- армията си имаше офицери, а в СС офицерите бяха наричани фюрери. Тогава вече бях решил, че ще стана щабен офицер. Тези, които се записваха доброволно в СС имаха предимство- след две години служба им се присвояваше звание офицер, освен това по време на обучението получаваха стипендия.

Постъпих в Имперския тренировъчен лагер на СС за бивши командири от Хитлерюгенд, който беше разположен в Чехия. Изпитанията, на които бяхме подложени бяха тежки и сурови. СС-овските офицери се заеха веднага с нас, за да ни превърнат в железни войници, но на нас, които бяхме преминали през Хитлерюгенд и където бяхме получили начална военна подготовка, не ни беше толкова тежко. Обучението продължи около 8 седмици.

След завършването на обучението се отправих към вкъщи минавайки пътьом през Прага. В Прага с мои колеги влязохме в една бирария на Карлови мост. Бяхме с униформа на Хитлерюгенд и по най-учтивия начин помолихме да ни донесат бира. Представете си, не само че не ни дадоха бира, а на туй отгоре и ни напсуваха! Имаше директна заповед да се държим прилично, така че без всякакви коментари излязохме от бирарията. По време на войната чехите живееха най-добре в Европа , като изключим швейцарците. Чехите не ги призоваваха в армията, не ги бомбардираха, всички те бяха заети в отбранителната промишленост и печелеха доста добре, продоволствие получаваха по най-висока разкладка.

Райнхард Хайдрих (бел.ред. Имперски управител на немския протекторат Бохемия и Моравия), който после беше убит от англичаните, фактически беше благодетел на чехите. Убиха го, защото англичаните се страхуваха, че чехите ще се солидаризират с немците. В продължение на стотици години Чехия беше изконно немски район.

В Имперската служба по труда

Прибрах се вкъщи. Във Вафен-СС (бел.ред. Военните формирования на СС) можеше да се постъпи едва от 17 годишна възраст. В наборната комися на СС откриха, че съм с недостатъчно тегло и тъй като нямах още 17 години ме изпратиха да работя за Имперската служба по труда. В комисията имаше представител на тази служба, който беше офицер от Луфтвафе. Та той каза на лекаря от наборната комисия:- “Докторе, не се безпокойте, ние ще го охраним“. В Имперската служба по труда прекарах най-хубавите си години от моя живот. Работех на летище, с хранителна разкладка на Луфтвафе, която беше обилна, а освен това на тези, които нямаха 17 години им даваха допълнителна дажба.

Работехме в хангари, където самолетите бяха презареждани и отремонтирани. Веднъж нашите изтребители свалиха бомбардировач, който падна в гората. Това предизвика горски пожар и ни изпратиха там да потушим огъня. Впоследствие се натрових с дим и ме настаниха в лазарета. Най-накрая станах на седемнайсет. Прибрах се вкъщи, където майка ми ме снима с униформата на Имперската служба по труда, но по-късно всички фотографии бяха загубени.

Учебен батальон на танкова дивизия „Мъртвешка глава“

Скоро ми пратиха повиквателна да се ява в Нойцеле в учебния и резервен батальон на 3-та СС танкова дивизия “Мъртвешка глава“. За щастие там преминахме само военно обучение- изучавахме карабина 98к (бел.ред. Магазинна винтовка Маузер, образец 1898. На въоръжение е в много армии до края на ВСВ. Има репутацията на точно и надеждно оръжие) и MG-34 (бел.ред. Немска картечница), а също така и картечницата MG-42, както и щурмовата карабина 44/45 (бел.ред. StG-44 или МП-44. Немски автомат разработен през ВСВ), което беше великолепно оръжие, с магазин за 36 патрона, с къс патрон със стоманена гилза и същият калибър, като на карабина 98к.

Караха ни да спим в свинарници, в плевни, в окопи, което си беше добра практическа подготовка за фронта. Случвало се е всичките ни вещи да ги изхвърлят през прозорците на помещенията в казармата и ние, за най-кратко време, трябваше да приведем всичко в ред. Но знаете старата поговорка- повече пот в учението, по-малко кръв в боя. Постоянните 25-километрови марш-наскоци в пълно бойно снаряжение и суровите методи на военно обучение бяха наистина ужасни.
Аз бях кандидат-офицер от СС войските, бях завършил банково дело в училище, получавах стипендия, а освен това бях и доброволец. Именно затова трябваше да уча за щабен офицер, но командирът на ротата ме пренасочи за полеви офицер, тъй като много другари бяха ранени или убити на фронта.

Как се става офицер във Вафен-СС

Системата беше следната: Първо трябваше да премина през фронтово изпитание, след това половин година обучение в юнкерско училище и отново за половин година на фронта. По време на фронтовия тест трябваше да получа или значка “За близък бой“ (бел.ред. Военна награда, с която са възнаграждавали войниците участвали в ожесточени близки или ръкопашни боеве), или Железен кръст втори клас, ако не успеех, тогава фронтовият престой се увеличаваше за още шест месеца. Повечето от нас оставяха костите си още през първото фронтово изпитание. И така на 19 години аз можех да стана офицер- унтерщурмфюрер (бел.ред. СС звание, което съответства на званието лейтенант от Вермахта) от СС войските. Това беше възможно само във Вафен СС войските.

Нагръден щурмови пехотен знак "За близък бой"

Нагръден щурмови пехотен знак „За близък бой“

При нас нямаше привилегировани, един към друг се обръщахме без обръщението “Господин‘‘, а само по звание. Дружбата между нас беше пословична. За кражба наказанието беше незабавно изпращане в наказателна рота. В първия ден на обучението в СС ни казаха, че ако някой от нашите командири безнравствено се опита да се сближи с нас, то трябваше незабавно да докладваме за това. Не разбрахме какво имат предвид с горепосоченото, но ни обясниха, че става дума за хомосексуални отношения- един от четирите смъртоносни грехове на Вафен СС.

Проверка на храбростта

Освен това съществуваше т.нар. проверка на храбростта. През нея се преминаваше доброволно, като успешно преминалият я получаваше ръкавна нашивка- тънка лента с извезана сребърна Мъртвешка глава. Тогава момичетата не бяха като сегашните- когато войник си идваше у дома си с красивата униформа и с такава нашивка веднага му налитаха като мухи на мед. Аз също исках да имам такава нашивка. Проверката на храбростта беше ужасна и когато сега си мисля за това, разбирам че тогава сме били много лекомислени.

Самият тест се състоеше от три части: най-лесно беше първото изпитание- скачане от четириметрова височина в пълно бойно снаряжение. След това трябваше да хвърлиш ръчна граната в окоп с другар от ротата, от своя страна той беше длъжен да я хвърли извън окопа, за да се взриви гранатата. След това обратното- аз седях в окопа, а друг войник запокитваше граната в моя окоп.

Последната задача се състоеше в това, че трябваше да изкопая окоп, да се вмъкна в него, а след това над окопа с мен минаваше танк. Задачата с гранатата преминах от раз. При третото упражнение се потях като прасе, докато копаех окопа- земята беше много твърда. Танкът трябваше да премине три пъти над окопа! Командирите искаха да знаят кой от нас е страхливец и кой не е. Бях много горд с мен, тъй като преминах изпитанието и получих заветната ръкавна нашивка.

Коледа на 1944 г. Фронтът вече беше в Полша, в опасна близост до границата с Германия. Но защо не ни въведоха в бой на Одер (бел.ред. Река, която извира в Чехия и е част от границата между Полша и Германия)? Ако бяха въвели всички СС дивизии в сражението на Одер руснаците никога не биха преминали! Та дивизиите на СС бяха огромна сила.

В дивизия „Викинг“

Но не, влакът пристигна и всички нас, 700 човека ни отправиха към Унгария. Минахме през Прага и ни стовариха във Виена. Пристигна моят бъдещ командир на рота, който избра 10 човека за спомагателната рота. Обикновено бях в първите редици, когато се очертаваше нещо интересно и в последните, когато не се предвиждаше нищо вълнуващо, примерно перспективата да попадна в плен. Останалите 690 човека бяха незабавно хвърлени в бой.

От 1990 г. насам се срещах с много другари от нашата дивизия- дивизия “Викинг“, от трета танкова група. Всички разпитвах, дали някой не е бил в същия този транспорт в Унгария. Но не намерих никой, никой не беше останал. В Будапеща бяха обкръжени седемдесет хиляди войника. Ние се придвижвахме в посока Будапеща със задача да ги деблокираме. Дивизията беше получила от новите танкове- „Пантера“, броните на които не можеха да пробият дори нашите противотанкови гранатомети, снарядите отскачаха от бронята. По това време руснаците бяха успели да сложат ръка на доста наши противотанкови гранатомети, но срещу „Пантера“ не можеха нищо да направят. Бях разпределен в охранителната рота със задача да охраняваме щаба на дивизията.

В ротата имахме на разположение машини-амфибии. Екипажът им се състоеше от трима човека- механик-водач, картечар с MG-42, който беше разположен до механик-водача и помощник-картечар, който беше разположен зад тях и подаваше картечните ленти. С картечницата можехме да стреляме във всяка една посока. Аз бях помощник-картечар и отговарях за продоволствието и боеприпасите, които бяха разположени на четвъртата седалка в автомобила. Всичко това ми доставяше удоволствие, храната беше качествена и аз наистина имах късмет, че бях попаднал там.
Дивизията ни започна да настъпва към езерото Веленце. За сраженията на моята рота писа дори фронтовият вестник, който успях да изпратя вкъщи. Статията беше със заглавие “Един боец надви мнозина!“.

Редуваха се непрекъснати сражения с руснаците. Срещу нас воюваха монголи с къси, криви крака. Нанасяхме им удари по фланговете и същевременно ги изтласквахме към гората. Положението на руснаците беше много тежко.

По време на настъплението нашата рота унищожи няколко танка, като аз също успях да се отлича в стрелбата. По-късно ротният командир ме попита: “Защо не получи двете сребърни нашивки за унищожените танкове?“ (бел.ред. Наръкавният знак “За унищожен танк“ е немска военна награда, която е учредена на 9 март 1942 г. за награждаване на военнослужещи унищожили танк или друга бронетехника на противника с ръчно оръжие- гранатомет, ръчни гранати, противотанкови мини, т.е. без помощта на артилерийско или танково оръдие. С тази награда не са могли да бъдат награждавани военнослужещи от противотанковите, артилерийските и танковите подразделения). През 1990 г. той ми каза: “Манфред, бях длъжен да заповядам на старшината на ротата да ти даде двете нашивки за унищожените танкове. Но, ако беше успял да удариш и трети танк, то със сигурност щяхме да ти ги дадем тези нашивки“. Да си призная честно много обичах разните там значки и нашивки, мечтаех си- ето, ще спечелим войната и ще застана в целия си блясък пред нежния пол.

Бяхме на 20 км. от Будапеща, когато свършихме горивото и боеприпасите. Тиловите части бяха отрязани от нас. Амфибиите ги заредихме от резервните туби, но гориво за танковете липсваше и се наложи да ги взривим. Можете ли да си представите- Пантерите, най-съвременните танкове трябваше да бъдат взривени поради липса на гориво! Практически руснаците не поразиха нито един наш танк, самите ние ги изваждахме от строя.

Отстъплението

И тук започна драмата. Отстъпление с бой, беше ужасно. От едно обкръжение попадахме в друго, и през цялото време се налагаше да пробиваме противниковата фронтова линия. Отстъпвахме до Витер, след това до Секешфехервар. Там в Секешфехервар, руснаците толкова бяха изнемощяли, че водехме три седмици позиционна война. Руснаците не можеха да ни отхвърлят оттам, отново и отново атаки и контраатаки, постоянен ръкопашен бой.

Бях много лекомислен и тщеславен и жадувах да получа значка за ръкопашен бой, която я връчваха за участие в 15 ръкопашни боеве. Имаше специален регистър, в който записваха участията в ръкопашните боеве. По това време вече бях як и охранен, и когато ми даваха заповед за ръкопашен бой ми викаха: “Дебелак, заминавай в мелето!“.

Бях картечар и задачата ми беше да поддържам откъм тила настъпващите. Това не беше толкова опасно, трябва да призная че тези, които оцеляваха в първите сражения и преживяваха целия този кошмар, обикновено и по-нататък оставаха живи дори и в най-опасните ситуации.
Разполагах с една бутилка френска коняк, три пакета с цигари и три или пет шоколада. Не пиех и не пушех, но обичах шоколад. Моите другари идваха при мен на моята позиция с картечницата, пиеха от моя коняк и пушеха от моите цигари, а аз си ядях шоколад, заради което обаче пък страдах от силен запек.

Нощната атака

Ето така отминаха четири сражения. В петото нощно сражение оставих картечната позиция и с около 20 човека се насочихме към гробището, където заемаха позиции руснаците. Редом до мен вървеше възрастен войник със златна партийна значка. Аз му бях разказал за моя баща, че и той притежава също златна партийна значка, както и че е партиен ветеран. Във въпросната нощ той ми каза: “Манфред, там сега ще бъде нещо ужасно, всички ще загинем в тази атака, руските позиции са много добре защитени, а ротният ни командир отново ни заповяда да атакуваме. Погрижи се за себе си“.

Вдигнахме се в атака и тогава той отново ми каза: “Манфред, не отивай напред, остани в укритията“. Отговорих му:- “Не! Никога! Не мога да постъпя така“. – “Помисли за баща си. Ти си млад, неопитен, а ние отиваме в щикова атака, с ръчни гранати“. –“Не мога, ще ме разстрелят като страхливец“. И така той ме убеждаваше, а аз мислех за моя баща, старият боец…
Всеки войник се страхува, ако някой ви говори, че не се е страхувал да знаете, че ви лъже. Та наясно ли сте вие какво беше там на предните позиции? Там беше страшно, абсолютна страхотия. Това бяха щикови атаки, войник срещу войник, с ръчни гранати, които фактически си ги мятахме един другиму по краката.

След около 15 минути ожесточен бой всичко утихна, от предната линия се завърнаха три сенки. А аз бях избягал, бях побягнал като безумна свиня. Срамувах се. Завърналите се другари разказваха какво се е случило там. Аз седях тихо и в крайна сметка ме вписаха в регистъра, че съм участвал във въпросния бой. Това беше единственият път, когато се изплаших. 16 пъти участвах в ръкопашни боеве и никога повече не проявих страх. По-късно, през 1990 г. разказах тази история на моя ротен командир и той ми каза, че ако е знаел е щял да ме разстреля незабавно.

След това ме раниха в главата. Командирът на ротата трябваше да ми връчи сребърна значка за ръкопашен бой, както и сребърна значка за раняване, но успя да ми ги даде чак през 90-те години.

През март нашата рота получи специална задача. Пред нас беше разположена 25-та унгарска хонведска дивизия. Унгарските части бяха ненадеждни, ето защо зад унгарската дивизия имаше още една отбранителна, заградителна линия, която беше заета от нашата рота. На самата позиция обстановката беше много напрегната – остатъците от царевични стъбла по полето се помръдваха безспирно, замръзналата земя пращеше и през цялото време се чуваха различни звуци.

Руснаците изпращаха разузнавателни групи, които успяха да отмъкнат от окопите ни трима човека, в момент когато спяха. Вместо тях ни изпратиха попълнение от трима човека. Те заеха картечна позиция, която беше на 100-200 метра по-назад. Това бяха другари ветерани- много добре подготвени и внимателни, които спяха на смени.

На 16 март руснаците предприеха голямо настъпление. Веднъж седмично можехме да се връщаме в бункера, в командния пункт на ротата – да отдъхнем. Тъкмо се бяхме върнали от окопите и седяхме в бункера, аз ядях стоплена на огъня консерва с царевица. Изведнъж някой се втурна в бункера и закрещя: “Тревога! Руснаците са пред бункера!“. Набързо се облякох и изскочих от бункера. Двама човека- старшината на ротата и още един с картечница MG-42 бяха вече в окопа и косяха с нея. Те принудиха руснаците да отстъпят и ние успяхме да се оттеглим.

От 16 март ние единствено отстъпвахме. Бяхме останали 14 човека и ни пратиха да отбраняваме някакво село. Унгарски момичета ни донесоха много силна пилешка супа с фиде и чушки. Тогава заместник-командирът на взвода ми каза: “Манфред, погледни с бинокъла какво се случва там“. Позицията ни беше разположена пред селото и видях как се приближават руснаци.

Отпред с викове бягаха кьоркьотук пияни азиатци-монголи, които представляваха първата линия на нападение. Във втората линия на атака бяха основно руснаци, които бяха доста по-добре въоръжени. И най-накрая, отзад, настъпваше съвсем рехава линия- комисарите. Тези, от първите две линии, ако тръгнеха да отстъпват незабавно бяха разстрелвани от комисарите. Ето така настъпваха руснаците- с пушечно месо отпред. Ето защо впоследствие, когато бях в плен- в Кавказ, в Сибир и в Казахстан не видях един мъж- всички те бяха затрити буквално като пушечно месо, престъпно избити.

Заместник-командирът на взвода (вече имаше Железен кръст първи клас и златен Германски кръст) заповяда да допуснем Ивановците на разстояние 50 метра и след това да открием огън с нашите три картечници MG-42. Открихме огън на разстояние 100 метра, не 50 и настана ужасия. Не може да си представите как крещяха те, когато открихме огън- като диви зверове, бяха като стадо животни, като във филмите за Дивия запад и индианците. Тези страшни писъци и досега ги чувам. В крайна сметка беше дадена заповед да отстъпим и се оттеглихме под защитата на къщите.

Винаги убеждавахме жените да се преобличат в мъжки дрехи, да се намажат с тор, лицето с пепел, за да стане черно. Увещавахме жените да се докарат до такава степен отвратителни, че да изплашат руснаците и да ги помислят, че са мъже. Когато настъпвахме към Будапеща успяхме да завземем 16 малки градчета- там руснаците бяха изнасилили почти всички жени, бяха разстреляли всички старци, които очевидно са се опитвали да защитят жените. Бяха разстреляли дори кучетата. Всичко това го разказвахме на жените, но те отвръщаха, че преувеличаваме и че положението не е толкова страшно. Представете си, ние бяхме на 17 години и се налагаше да разказваме всичко това на жените.

След това ние отново се наложи да отстъпваме. Голяма част от руснаците връхлитаха в къщите, в които имаше големи изби със сланина, шунка, вино- всичко за каквото се сетите. Трябва да споделя, че по време на войната унгарците живееха като в рая. На нас ни беше забранено да влизаме в мазетата с храна: “Мародерите ще бъдат разстрелвани“- такива надписи бяха изписани във всяко село. Ако някой от нас се опиташе да краде щеше да бъде разстрелян моментално. Това се спазваше много строго, така че се налагаше да оставяме всичко на руснаците. Също така ни беше забранено да се задяваме с жените, така че и тях трябваше да ги оставим на руснаците.

За щастие имахме няколко ХИВИ (бел.ред. Т.нар. доброволни помощници на Вермахта, набирани от местното население в окупираните територии на СССР, както и от военнопленниците). Те бяха в СС-овска униформа, черни петлици без емблема “Мъртвешка глава“, без отличителни знаци (бел.ред. Има се предвид без обмундировъчни знаци- пагони, еполети, кокарди, емблеми, нашивки, кантове, лампази, акселбанти и т.н.). Тези три момчета мародерстваха вместо нас: влизаха в избите, изпразваха бъчвите с вино и т.н.

ХИВИ-та

ХИВИ-та

Отстъпвахме, една част от руснаците, които не се втурнаха по килерите на къщите, ни преследваше. Това си беше истинска гонка- както хрътки преследват зайци. Първият номер от нашия картечен разчет загина (бел.ред. Първи номер на картечен разчет е всъщност картечаря. Той има следните задължения: а) обслужва в боя картечницата; б) проверява и подготвя картечницата за стрелба, чисти я. Втори номер на разчета заема позиция по възможност от лявата страна на картечницата. Задължения: а) подава лентите с патрони и сандъчетата с ленти; б) помага да се заеме позиция и да се заредят картечните ленти от сандъка; в) зарежда лентите за патрони; г) помага да се смени дулото на картечница; д) помага в обслужването на картечницата; е) прикрива първи номер на разчета, а също така прикрива оттеглянето на първи номер от позицията и помага за смяна на позицията. Трети номер на разчета отговаря за боеприпасите на картечницата. По време на бой трети номер се разполага по-далеч от картечния разчет в надеждно укритие. Задължения: а) носи боеприпаси; б) зарежда с патрони празните ленти за картечницата; в) проверява качеството на боеприпасите; г) прикрива разчета по фланговете; д) при отстъпване на разчета го прикрива с огън от личното си оръжие). Имаше заповед, че ако някой хвърли оръжието си ще бъде изпратен в наказателна рота или ще бъде разстрелян. Тъй като аз бях втори номер в картечния разчет, а първи номер загина, трябваше аз да нося картечницата. А това си беше тежичко! Руснаците напълно ни разгромиха. Придвижвахме се буквално по кална супа, падахме в нея сърбайки вода.

Когато се изкачихме по-високо аз се огледах да видя къде са Ивановците и в този момент забелязах амфибии от нашата рота. Автомобилите се насочиха към нас и ни качиха. Приближих се към едната машина и видях ротния командир, значи той беше все още жив. Той ме попита: “Редник Динер, колко от вас останаха?“. Доложих му, че само тези, които се намират пред него са оцелели. В този момент, когато докладвах се раздаде взрив на 76,2 мм. снаряд, който избухна в непосредствена близост до нас. Взривната вълна ме метна в едно дърво, бях целият в кръв и лейтенантът ми заповяда да се отправя към превързочния пункт.

Насочих се към главния превързочен пункт, който приличаше на някаква кланица. Всичко беше в кръв, въргаляха се прясно ампутирани крайници със стърчащи от тях парчета месо, лежаха току-що оперирани войници покрити с лед. Много бях гладен и жаден, дадоха ми преварена вода и гуляш с макарони. Тъкмо приключих с храненето и дойде заповед всеки да се спасява кой както може- руснаците наближават. Който може да ходи е длъжен да се оттегли.

Излязох на някакъв път, по който отстъпваше цяла унгарска дивизия с чисто нови автомобили и оръжие. Бях ранен и трябваше да стигна до следващия превързочен пункт. Ако не бях ранен щяха да ме арестуват и безжалостно да ме разстрелят от полевата жандармерия. Опитах се в движение да се кача в каросерията на камион, но стоящите там унгарци започнаха да ме удрят с приклади по пръстите, когато се опитах да се кача в каросерията. Те ни предадоха, тези свине, тези страхливи кучета и сега цялата дивизия бягаше презглава.

Продължих по-нататък и Слава Богу, отново открих моята част. След това заедно с нашия обоз отстъпвахме чак до град Дьор. В обоза нищо не се случваше, така че отново поех към фронта. Не ми достигаха още три отметки за участие в ръкопашен бой, за да получа значка. Придвижвахме се с амфибии. Мостът, който преминаваше през Дьор беше зает от руснаците, а да преминем през самата река не можехме, тъй като машините бяха пробити на много места от куршуми. Обершарффюрерът, в армията отговаря на старши лейтенант, каза че трябва да се опитаме да пробием през моста. Атакувахме руснаците ненадейно. Те не очакваха, че ще направим опит за пробив през моста. Първите две амфибии се устремиха към моста, стреляйки непрестанно с MG-42 (този бой ми се зачете като ръкопашен). Следващата амфибия също премина моста, а последните две руснаците ги удариха.

 В Австрия

Отстъпвахме към австрийско-унгарската граница, по-точно немско-унгарската граница- тогава тя все още беше част от Велика Германия. Прекосихме границата при Шатендорф до град Айзенщат. Продължихме напред, през Буклинската гора- гориста местност до град Винер-Нойщат. Във Винер-Нойщат участвахме отново в тежки сражения, там получих още една отметка за ръкопашен бой. От Винер-Нойщат отстъпихме към град Баден до Виена. Там на летището бяха базирани Me-262, първите реактивни самолети в света, тогава те бяха малко и рядко можеше да се видят. Тъй като нямаше гориво за тях се наложи да ги взривят. След това стигнахме Виена. Там взех участие в сражения в района на Зюд-Банхоф. Във Виена беше ужасно, много тежки боеве водехме. Във Виена, както винаги обяснявахме на жените, че руснаците идват, че трябва да направят нещо, за да не ги приемат като жени. Разяснявахме им как да сторят това и т.н.

Бях на 17 години и почервенях от срам, когато една виенчанка на въпрос: “Какво ще направите, когато руснаците дойдат?“, тя отговори: “Ами как какво, ще разтворя крака“. Можете ли да си представите?! Така ми отговори тя, а аз бях потресен. След това в северната част на Виена отбранявахме Имперския мост, моста Райхсбрюке и Дунавския канал. Там изградихме предмостово укрепление (бел.ред. Отбранителна позиция с цел отбраната на мост. Предният край на отбраната обикновено се избира на разстояние, което изключва водене по переправата на артилерийски огън на противника. Фланговете на позицията се опират в реката), заповедта беше нашата рота да защитава моста до последния патрон. В този бой ме раниха в главата, но раняването ме накара само да се срамувам, тъй като беше в задната част на главата. Мой другар ми каза, че ако съм бил на предните позиции, то и раняването е щяло да бъде отпред. Отвърнах му, че в този момент бяхме заели кръгова отбрана, какво мога да направя, при условие че руснаците ни бяха обкръжили, в такава ситуация лесно може да се получи раняване отзад.

Първо имаше удар в главата, след това се разля топлина, загубих съзнание. И в момента, когато бях почти загубил съзнание точно пред себе си видях един Иван, който беше с автомат. Помислих, че ще ни убие всички нас. Всички ранени СС-овци ги убиваха. Ние никога не разстрелвахме руските пленници, а те нас ни виждаха сметката. В този момент, не зная привидя ли ми се или не, понякога мисля за това нощем, видях една бяла фигура и чух: “O Boje, Boje, ta tova e iynosha”. Какво означава това по-късно разбрах. И тогава, когато практически той вече натискаше спусъка, той се забави. Появи се една амфибия и картечарят застреля всички руснаци. И досега се вълнувам, че най-вероятно немският картечар уби това мое видение, тази жена която фактически ми спаси живота в тази секунда, когато руснакът искаше да ме застреля. Най-вероятно той я застреля, но тя също беше наш противник и трябваше да го направи, за да може да се измъкнем оттам.

Отстъпихме от Имперския мост и ни пресрещна полевата жандармерия. Те не искаха да ни пропуснат, въпреки че бяхме целите в кръв. Казаха ни, че ние сме част от СС войските, че имаме заповед да защитаваме Виена до последна капка кръв и да се връщаме обратно в боя. Направиха компромис- ранените да се разтоварят и да останат, а останалите да се върнат с амфибиите. Но, както после ми разказваха, аз още бях в безсъзнание, нашият командир разстрелял всички от жандармерийския пост, за да може да изнесе ранените. Ето, колко страшна беше войната.

Полевата жандармерия е безкомпромисна към дезертьорите от немската армия

Полевата жандармерия се слави като безкомпромисна към дезертьорите от немската армия

Попаднах в болница, която се намираше точно до Щокхау. Куршумът беше заседнал в главата отзад, на два сантиметра от мястото, където започва гръбначният стълб. Ако куршумът беше попаднал в гръбначния стълб, аз щях вече да съм мъртъв. Куршумът беше заседнал в месото, кости не беше засегнал, раняването беше средно тежко, въпреки че и досега страдам от главоболие.

Под американска юрисдикция

Постъпи заповед: цялата танкова дивизия от СС „Мъртвешка глава“ (бел.ред. Явно в хаоса на отстъплението Динер попада в „Мъртвешка глава“) се снема от фронта със задача да се съсредоточи в град Линц. Цел- повторно използване на дивизията във войната заедно с американците срещу руснаците. Това беше заповед- дивизията бавно потегли по Дунава. Пред нас отстъпваха американците. Както по-късно разбрахме, те е трябвало да отстъпят до демаркационната линия в Линц, защото районът, който заемаха е бил отдаден на руснаците. Зад нас бавно се движеха Ивановците- те все още изпитваха уважение към нас. Спряхме се в Прегартен, по-нататък американците не желаеха да ни допуснат. Прекосихме демаркационната линия, в американската зона, обградени отвсякъде. Стояхме там два дни. Все още си продължаваше обичайният военен живот, доставяха ни продоволствие, но пък нямаше вода. Двама съвсем млади офицери- оберщурмфюрер и унтерщурмфюрер се застреляха точно пред строя, страхуваха се, че ще ни пратят в руски плен.

Тогава се появи един висш офицер, американски полковник, който ни заяви: “Другари, войната за вас приключи, отивате в Мюнхен, в демобилизационен лагер“. Ха-ха, най-накрая! Образувахме походни колони: начело американски танк, след това 500 човека в редици по пет души, след това отново танк. На танковете бяха разположени ненормални, подивели каубои. Започнахме да маршируваме- първо на запад, след това на север и после неочаквано имаше разклон и пътят обърна на изток. В този момент ние вече осъзнахме, че се насочваме към руснаците.

Колоната от 500 човека, която вървеше пред нас се приближи до място, където гората се доближаваше много близко до пътя. 100 човека от тази колона се втурнаха към гората. Те не си и представяха, че американците, тези долни псета, там, в гората са поставили картечници и автоматчици. Тези, които се насочиха към гората бяха разстреляни. Оттам успяха да се върнат едва около половината от групата и тази половина беше разстреляна от диваците каубои, които бяха върху танковете. Всички тези 100 човека и досега се числят като безследно изчезнали. А аз видях как тях ги разстрелваха.

В руски плен

И така, в колони от по 500 човека, обкръжени от танкове ние се движехме по пътя, за да ни предадат на руснаците. Тук изненадващо съзрях вонящи и въшливи създания, които стояха отстрани на пътя. Това бяха първите Ивановци, в своите кафяви униформи, плешиви, мръсни и пияни. Те стояха и се пулеха в първите преминаващи немци. Ние бяхме в униформа на СС, аз и много други бяхме с куртки произведени от ДАМ (Deutsche Angelgeräte Manufaktur), с емблемите на СС, куртките бяха отлични- пазеха ни през зимата.

Руснаците се врязоха в колоната ни, бяха видели че всички сме все още с часовници и пръстени. Часовниците и пръстените ни ги отнеха мигновено. Американците се спряха, за тях всичко това беше твърде крайно. По-късно един от другарите ни, който се движеше в последната колона ми разказа, че американците са стреляли по руснаците. Там се е образувало задръстване, янките открили огън по колоната, убили няколко немци, като засегнали и двама руснаци.

Бяхме заобиколени от руснаци и едва тогава видяхме колко са изнемощели. Бяха с похабени Т-34, закърпени, кални, ръждясали, неугледни. А нашите танкове бяха в отлично състояние. Мислехме си, че ако ние, нашата танкова дивизия от СС „Мъртвешка глава“, бяхме тръгнали заедно с американците срещу руснаците, то ние със сигурност щяхме да изпъдим руснаците зад Урал. Това бяха мечти, които така и никога не се осъществиха. Тези предатели, американците ни предоставиха на руснаците. Ние бяхме единствената пълноценна дивизия предадена на руснаците. „Лейбщандарт Адолф Хитлер“, „Викинг“, „Дас Райх“, „Хоенщауфен“- всички те се намираха на левия бряг на Дунав, а ние бяхме на северния бряг на Дунав. Така се озовахме в ръцете на руснаците, а те имаха голям късмет, тъй като попаднаха при американците или съответно при англичаните.

Разделиха ни на неголеми групи и се започна тотално обискиране. Първоначално искаха часовниците и пръстените, самият аз видях как на един офицер, който не искаше да си предаде красивия пръстен с брилянти му отрязоха пръста заедно с пръстена. След това ни свалиха или изрязоха всички кожени изделия- колани, портупеи, всички кожени нашивки. С нас бяха няколко СС момичета,в армията тях ги наричаха помощници по свръзката, а при нас тези момичета помагаха в щаба. Момичетата бяха отведени веднага, а какво се е случило с тях е ясно- аз ви разказвах какво се случваше с цивилните жени.

След това настъпи редът на ХИВИ-тата. Те носеха СС-овска униформа, с черни петлици и орел на ръкава. ХИВИ-тата бяха без обмундировъчни знаци, имаха обикновени черни петлици без Мъртвешка глава. Ето защо руснаците много добре знаеха, че те са ХИВИ-та. Тутакси ги отделиха от тълпата и чухме поредица от изстрели. Ликвидираха прекрасни момчета, които бяха в немски плен, а след това преминаха на служба към нас, като доброволци.

После отново ни построиха в маршеви колони и потеглихме на север, минахме през град Фрайщат и пристигнахме в бивш лагер за френски военнопленници. Мъчехме се без вода. Австрийските жени ни носеха вода, а руските войници с ботуши събаряха кофите с вода и безжалостно биеха тези, които предизвикваха тази суматоха.

Концлагеристите

Тези пък, които вървяха в последните редици на колоната бяха безмилостно избивани от бившите концлагеристи от концентрационния лагер „Маутхаузен“. Руснаците ни защитаваха от тези бивши концлагеристи и постоянно ги пропъждаха.

Намирах се в края на колоната и представете си как се почувствах, след като пред мен изскочи тази свиня, бивш концлагерист, който искаше да види нашивките ми, за да се увери, че съм от СС. Изведнъж се появи руски конен патрул, който ме спаси. При този марш руснаците не ни охраняваха много строго, те знаеха, че всеки който излезне от колоната ще бъде разкъсан от бившите концлагеристи от Маутхаузен. Руснаците ни пазеха само с конни патрули, с които контролираха обстановката.

Получих възпаление на едно по-особено място, тъй като когато ходехме на тоалетна нямаше хартия. Освен това си бях подбил краката, защото руснаците ми взеха ботушите, а в замяна ми подхвърлиха техните стари руски ботуши- тези ботуши бяха ужасни, много неудобни. Бях принуден да ги сваля и да ходя бос. Можете да си представите как се чувствах, при условие че никога не бях ходил бос.

Кратък участък от пътя ни премина през Чехия. Чехкините видяха, че страдаме от жажда и изливаха под краката ни вода, радвайки се от вида на нашите страдания. Хвърляха по нас камъни, плюеха ни, оскърбяваха ни.

Пристигнахме отново в бивш лагер за френски военнопленници. Там неочаквано се изясни, че храна и вода ще получат тези, които нямат коси. Имах красиви къдрици, но ги отрязох с с нож. Беше забранено да притежаваме ножове, но някои все още имаха. Да се обръснем не можахме, но да скъсим косите си успяхме. След това всички, които преминаха през тази процедура получиха вода. Да пиеш е десет по-важно, отколкото да ядеш. Няма нищо по-лошо от жаждата, най-накрая след много дни, ние за първи път получихме нормална храна.

На практика нас не ни охраняваха, защото бяхме напълно изтощени. В лагера се поду и възпали моята рана. Един от руснаците ме прегледа и ме изпрати в щаба. Оттам няколко човека със санитарен автомобил ни изпратиха в лазарет в град Щокерау. Там ме оперираха без упойка- просто нямаха нищо. Докато лежах в лазарета всичките ми другари ги натоварили на товарни вагони и ги изпратили в Сибир. По този начин аз бях разделен от моите приятели, с които споделях несгодите на службата. След известно време беше събрана група, в която попаднах и аз, и ни поведоха на юг. Това беше през юли-август 1945 година.

Пътуването беше ужасно, във вагоните беше страшно горещо, а вода практически липсваше. Когато най-накрая дадоха една кофа с вода на нашия вагон, всички ние се хвърлихме към кофата с вода и я бутнахме. След това другари, които бяха по-якички въведоха ред- взимаха кофата и разпределяха водата. Хранеха ни с осолена риба и сухари, повече нищо не ни даваха. Поне влакът да се движеше, а той постоянно спираше! Слънцето печеше, по нужда ходехме в самия вагон, където имаше дупка – всички бяхме с диария. Жаждата беше ужасна, един от другарите ми беше успял да запази златен пръстен, който успя да замени за чаша вода, която му дадоха точно през този единствен отвор, който служеше за тоалетна.

Стигнахме в Унгария. Първият ни лагер беше в Темешвар, където живееха много немци- т.нар. фолксдойче (бел.ред. Етнически немци, които живеят извън границите на Третия Райх). В Австро-Унгарската империя градът се е наричал Темешбойх, след това Темешвар, а след това преминава към територията на Румъния, която се уголеми с големи унгарски райони и сега градът се нарича Тимишоара. Тези от нас, които не бяха навършили 18 години и тези, които бяха по-възрастни от 45 години бяха освободени.

Татуировката

Вече се приготвяхме за прибиране, когато неочаквано пристигна комисия от няколко руски офицера. Построиха ни в редици по пет човека, заповядаха ни да си завием ръкавите и да вдигнем ръце. На ръката си имах татуировка с кръвната група (бел.ред. Членовете на СС подлежали на задължителна татуировка- буквите “SS”, както и кръвната група. Татуировката се е правела обикновено под мишницата на лявата ръка, на вътрешната част на бицепса. Подобна татуировка е давала преимущество за предоставяне на медицинска помощ в болниците, както и помагала за бързото преливане на кръв при необходимост. Изборът на място за татуировката не е случаен. Кожата под мишницата се съхранява дори и при обгорен труп, а получаване на раняване, при което татусът да не е виден е практически невъзможно). Тези, които служеха в СС бяха изведени от редиците.

Имах приятел, на който си давах тютюна, тъй като не пушех. Пушачите убиваха чувството за глад пушейки. Та, както ви казвах, аз му давах тютюна си и бяхме приятели. Той също беше от Вафен СС, но татуировка на ръката си с кръвна група нямаше. В нашите редици имаше един войник от Луфтвафе. Когато на фронта започнаха да не достигат хора, известен брой войници прехвърлиха от Луфтвафе във Вафен СС, ние ги наричахме “Гьоринговци“.

Ние, които не успяхме да преминем през проверката за татусите стояхме буквално на един метър от колоната, която щеше да отиде на свобода и в която беше моят приятел. Исках да си разменим местата с него и да застана вместо него в колоната, която вече беше проверена, а същевременно той да се присламчи към тези, които още не бяха проверени и да премине проверка още един път. Речено-сторено, така и направихме, но тогава този от Луфтвафе ме посочи с палец и каза: “Този е от СС“. С една дума ме предаде. Останах си с есесовците, а другите поеха за домовете си. Тези, които се отправиха за родните си места получиха от хората богати подаръци: вода, вино, храна- всичко това им раздадоха по вагоните, а ние стояхме на съседния коловоз зад решетки.

Иначе татуировката ми я направиха още по време на обучението в Нойцеле. Бях на пост, когато пристигна един войник и ми каза, че ме викат в щаба. Тръгнах към щаба и по пътя, за късмет, не отдадох чест на един унтершарффюрер- сержант. В отговор той ме накара да пълзя в калта, докато не се изкалях целия. Пристигнах в щаба и щабният лекар ми се разкрещя: “Вие сте свиня, знаете ли как изглеждате“. Отвърнах му, че ме е спрял въпросният унтершарффюрер, тъй като не съм му отдал чест и т.н. А лекарят ми отговори: “Не искам и да знам какво се е случило“. Определиха, че съм нулева кръвна група.

Смятам, че цялата тази работа с татуирането на кръвната група беше предателство. Искаха така да направят, че войниците от Вафен СС винаги да могат да бъдат разпознати. А защо татуираха само на нас кръвната група? Във войната не участвахме само есесовци, нима армията не воюваше също. Ако нямах татуировка с кръвната ми група и аз щях да поема по пътя за вкъщи заедно с останалите. Друг е въпросът какво щеше да се случи с мен тогава. Щяха моментално да ме изпратят в Бухенвалд, при баща ми и щях да престоя в Бухенвалд до февруари 1950 г., колкото стоя баща ми. Но и от руски плен се завърнах също през февруари 1950 г. И, когато на 15 февруари 1950 г. се прибрах вкъщи, си представях че ще ме посрещнат приятелски, а те ми казаха, че съм имал късмет: “Ако се беше върнал, когато тук беше зона на съветска окупация щяхме да те изпратим в Бухенвалд при твоя баща-нацист“.

В Румъния

Преминавахме през Румъния. Гледахме през пролуките на вагона и виждахме красиви градове и села. Закараха ни във Фокшани. Там беше разположен лагер с много лоши условия, известен още от Първата световна война като “Фокшански ад“. През Първата световна война в този лагер бяха загинали хиляди немски военнопленници. Нямаше бараки и лежахме на голата земя. Старите военнопленници, които се намираха отдавна в този лагер, които бяха взети в плен още при обкръжението край Яш разказваха, че в лагера е имало епидемия от петнист тиф, причинена от въшки. В бараките се намирали хиляди болни от петнист тиф. Тогава руснаците изгорили бараките заедно с тифозно болните. Ето защо нямаше бараки.

И отново ни качиха на влака. Потеглихме към град Констанца, разположен на Черно море. В Констанца ни настаниха в самото пристанище. След два дни пристигна стар румънски кораб, натовариха ни и поехме през Черно море. Самото плаване беше ужасно. Имах голям късмет, че не ме сложиха в трюма, а лежах практически в средата на палубата, там по-малко люшкаше, а и можех да дишам. Но и на палубата си беше опасно – мнозина бяха отнесени в морето.

Най-накрая видяхме град, това беше Новоросийск. Градът беше пустиня от развалини. По време на битката за Кавказ той практически беше сравнен със земята, основно от руснаците, които обстрелваха града. Докато минавахме през града, край пътя стояха хора, които живееха в развалините, в мазетата. Мислехме, че ще ни замерят с камъни. Но те нищо не правеха, просто стояха и ни разглеждаха.

Към Сибир

Отново ни натовариха на вагоните и потеглихме за Сибир. Пътуването беше ужасно. Умиращите по пътя бяха просто захвърляни от вагоните, тъй като вагонът, в който се съхраняваха труповете беше пълен. Мъртъвците лежаха покрай коловоза. Бяхме много изнемощяли, но по някакъв начин оцеляхме. Умираха тези, които бяха по-възрастни, които имаха семейство, жена и деца, както и тези, които бяха от Източна Прусия или Силезия- те вече знаеха, че вече нямат родина (бел.ред. Две трети от Източна Прусия и част от Силезия са предадени на Полша след Втората световна война). Те губеха надежда и умираха. Знаехме, че ще прекараме в Сибир най-малко 25 години и че много от нас не ще се върнат, но сред нас, юношите на Вафен СС, съществуваше невероятна воля към живота, при всички случаи ние не се предавахме толкова бързо. Целият преход беше ужасен.

Пристигнахме в Южен Урал в горски лагер. Бяхме много изтощени, но трябваше да сечем дървета с примитивни инструменти- огромни стари ръждясали триони. Условията в лагера бяха толкова ужасни, че в лагера пристигна комисия, която инспектираше всичко. Руснаците ни деляха на пет категории. На всеки четири седмици преминавахме комисия- голи. Вдигнах ръце, те видяха татуировката ми: “А, фашист! Първа категория.“ Това означаваше работа в кариера, мина и т.н., независимо от физическото състояние. Втората категория работеха по строителството на пътища. Третата категория работеха в лагера. След това следваше категория “OK”, “обща категория“- това бяха полумъртвите. Имаше още една категория дистрофици, тях ги изпращаха обратно в родината, но голяма част от тях умираха по пътя.

Във всеки случай комисията установи, че всички или почти всички бяхме или категория “ОК“, или с дистрофия. Тогава разформироваха лагера, дойдоха огромни камиони, натовариха ни и отново потеглихме. Пътувахме сред гората по някаква невероятна безпътица, а повечето руски шофьори бяха пияни. Камионът, който водеше колоната зави напреки на пътя и се преобърна. Трябваше всички да слезем и да го изтегляме.

Пристигнахме в поредния лагер, аз бях настинал и започнах да бълнувам. След това тук докараха пленници, които бяха взети в плен още при Сталинград. Това бяха последните оцелели, които се намираха в много изнемощяло състояние. Отново пристигна влаков ешелон и нас, заедно със сталинградските пленници, за сетен път ни поведоха нанякъде. Но този път условията във влака бяха много по-хуманни. Естествено, за тоалетна отново ни служеше дупка на пода, но пък получихме малко царевични стъбла, на които можеше да се спи, вместо на голите дъски- това вече беше поносимо.

Пристигнахме в Северен Кавказ, в град Армавир. Войниците от Вафен СС веднага ни отделиха и ни закараха в армавирския затвор, където ни подложиха на ужасни разпити. В началото положението не ми беше толкова лошо, защото бях обикновен редник. Но след това почнаха да ме бият. Аз служих в Begleit-Kompanie (бел.ред. Охранителна (комендантска) рота към танкова дивизия), но не в поддържаща рота, а в “конвойна рота“. За руснаците това означаваше, че съм охранявал руски военнопленници. А тези, които охраняваха руските военнопленници бяха именно онези, които руснаците с най-голямо удоволствие изтребваха. За мен това означаваше минимум 25 години затвор.

Руснаците искаха да знаят кой е бил командир на ротата, кой е бил командир на батальона, на полка, на дивизията, къде съм бил еди-кога си, какво сме изгорили и т.н. Те вече знаеха всичко, къде и кога е била всяка една дивизия- да се лъже беше безполезно. „Мъртвешка глава“, заедно с „Викинг“ бяха дивизии, които се използваха само на Източния фронт, те бяха предназначени само за този фронт. Поради тази причина тези дивизии бяха любимците на руснаците.

„Мъртвешка глава“ беше единствената дивизия, която американците предадоха на руснаците. След това обаче един другар успя да обясни на комисаря, че аз съм твърде млад, че въобще не бих могъл да съм бил в Русия и че всяка дивизия е имала на щат спомагателна рота, която е охранявала щаба. Повече не ме биха, но трябваше да подпиша някакъв документ на руски език. По това време нищо не разбирах на руски език. След тези разпити ме извадиха от затвора.

Впоследствие отново пристигна транспорт и потеглихме за Кубан. Там се строеше Кубанският канал. Разтовариха ни на канала, на гара Новинка и ни казаха, че лагерът се намира на пет километра- според тях никакво разстояние. Започнахме да маршируваме. По време на марша първоначално заваля силен дъжд, след това премина в буря, а после заваля сняг. Пътят се превърна в кал, а петте километра се оказаха петдесет. Дори руският конвой се изтощи.

Пристигнахме в лагера, който беше в много лошо състояние. Като цяло през 1945, 1946, 1947 г. условията бяха много лоши, но през 1948 и 1949 г. ние вече свикнахме и положението беше по-поносимо. Копаехме канала ръчно, без техника, носехме колички напред-назад, дигата постоянно се срутваше и трябваше непрестанно да досипваме пръст. Падахме заедно с количките, а надзирателите ни биеха.Получих мъчителна диария и постоянно трябваше да клеча в тоалетната, а там дебнеха надзиратели-румънци, които биеха всички, които отиваха там.

Почти умирах от глад, както и мнозина други. Един другиму си завещавахме вещите си – дрехи, лъжица и други подобни. В лагера имаше католически свещеник и протестантски пастор, също военнопленници, които погребваха умрелите и за това получаваха допълнителна дажба супа. Спомням се, че за целия период само в един-единствен ден не умря никой военнопленник, свещениците нямаше кой да погребват и в резултат не получиха допълнителна дажба супа. Естествено те бяха много недоволни от това, че никой не е умрял и че не са получили допълнителната си дажба супа.

Отново пристигна руска комисия, лагерът беше разформирован, а офицерите бяха наказани- те крадяха от нашето продоволствие. Прехвърлиха ни в Георгиевск, във възстановителен лагер. Там се чувствах много добре, поохраних се.

Работех в каменоломна, където изпращаха мнозинството от есесовците. Работехме по 12 часа на ден. От нас изискваха да си изпълняваме работната норма в противен случай хлебната дажба се намаляше на 200 или 300 грама. Опитвахме се да предаваме старите камъни, които вече бяхме предали предния ден за нови, уж сме ги изкарали в същия ден, но ако ни хванеха руснаците ни псуваха и ни намаляваха дажбата.

Пленени немски войници работят в каменоломна

Пленени немски войници работят в каменоломна

След това започнах работа по строежа на пътища и там проявих себе си като организатор. Бригадата се състоеше от 25 военнопленника, 2 руснака охранители и началник охрана. На нас, като наказание ни дадоха за охранители монголци. Руснаците ги наричаха “черни курви“- когато пожелаеха жена, те просто я изнасилваха. Момичетата отиваха на пазара за продукти с кошници, те ги хващаха, завличаха ги в храстите и там ги насилваха. Ето толкова страшни бяха монголците.

Освен това те бяха постоянно гладни, тъй като получаваха доволствие по най-ниската, втора норма. Системата при руснаците не беше такава, както във Вафен СС. Във Вафен СС генералът получаваше точно такова доволствие, каквото и последният войник. Във Вафен СС можеше да станеш офицер дори и да си завършил само народно училище, дори и без да си завършил гимназия, дори и без да имаш право на постъпване в университет. Това беше само във Вафен СС- еднакво доволствие и еднакво придвижване по служебната стълбица за всички. А това го нямаше и във Вермахта. Руснаците имаха шест продоволствени норми. Най-ниската за военнопленниците, след това следваше охраната, след това войнишка и сержантска норма, след това бяха офицерите и най-накрая щабните офицери.

Строяхме прекрасни пътища с широчина от 30 метра, на които можеха да кацат и самолети. В едно от селата имаше голямо, тлъсто куче, което беше на селсъвета. Нашият конвоир застреля песа, тъй като кучето се нахвърли върху него, ние го взехме и го отнесахме в каменоломната, където сварихме и изядохме кучето. Селсъветът започна да търси кучето и дойдоха да се жалват на лагерното началство, че военнопленниците са изяли кучето им. Освен това хващахме таралежи и ги печахме в глина- бодлите оставаха в глината, а месото го ядяхме.

Аз с един унтершарфюрер (бел.ред. Сержант) от дивизия „Викинг“ и още един от наказателния батальон на СС „Дирлевангер“ решихме да бягаме. Избягахме и успяхме да стигнем доста далеч, но си нараних крака и ме оставиха в някакво селце. Жителите на това село ме предадоха в милицията. Обикновено тези, които бягаха при връщането им в лагера ги пребиваха до смърт с тояги. Започнаха да ме разпитват, а аз казах, че съм от друг лагер. В края на краищата ми се размина.

Комендантът на лагера беше немец, от Рейнска област, не си спомням как се казваше. Беше комунист, доносчик, антифашист, вероятно е бил в концентрационен лагер в Германия. Някои от нас, от Вафен СС, той нарочно ги пребиваше. Беше изключително лош звяр. Него след това го срещнах през 1950 г. на гарата във Ваймар. Когато в лагера нещо не беше наред пристигаше комисия, обикновено от Москва. Тогава точно за този период, в който комисията от Москва инспектираше лагера, обикновено за три дни, ни раздаваха отлична храна. Подът се чистеше, стените се боядисваха. Спяхме на голите дъски, а за възглавница използвахме обувките си. На наровете лежахме като сардели в консерва, 200 човека в барака, ако някой тръгне да се обръща, всички останали също трябваше да се обърнат.

Боядисахме стените на бараката в бяло преди да пристигне комисията. През нощта на пряснобоядисаните белосани стени мачкахме дървениците и въшките, които ни атакуваха. В резултат на стените се появиха червени петна. На сутринта дойде един оберст, подполковник, видя стените с червените петна и прилепените мъртви дървеници и въшки и каза: “о, немска култура, много добре, много красиво“. Той така се радваше, че дори скачаше пред бараката. Той си беше помислил, че ние сме измислили по този начин да изпъстрим стената с цветове.

В бригадата ме повишиха в “организатор“. Пришиха ръкава на куртката и крачола на панталона ми и в тях носех продукти. Доставях по бараките царевично брашно, картофи, сушени кайсии- всичко, което беше възможно. Хората много ме уважаваха, защото бях в състояние да доставя всичко, което пожелаят. Познаваха ме всички селски кучета във всички околни села. Понякога натъпквах панталоните до краен предел. В селата не се занимавах с кражби, както някои мои другари, които впоследствие ги пребиваха за това. На охраната бях длъжен да занеса водка. Поради тази причина вътре в куртката беше пришита бутилка, в която наливах водка или самогон. Ако, дори един път пропусна да донеса водка на конвоя, те повече никога не биха ме пуснали. Ето защо аз бях наистина добър “организатор“.

Организаторските си способности, които придобих в Русия по-късно ги проявих в ГДР, когато работех в системата на снабдяването. Когато скитах по руските селски къщи и молех за храна, виждах че във всички къщи по стените висят снимки на близки загинали във войната. Тогава лъжех, че и моите майка и баща са загинали от бомбардировка на американски самолети и в резултат ми даваха храна. Една циганка ми даде хляб, скрих го в джоба си и тогава малко момиченце каза “виж, мамо, другарят яде като прасе“.

Всички съседни села вече ги бях обиколил и всички кучета вече ме знаеха, тогава тръгнах на автостоп в по-далечни села, отдалечени на 30-40 километра. В Германия, ако стопираш никой няма да ти спре, докато в Русия винаги спираха. Един път ме качи руски капитан от милицията. Той ме попита: “Немец?“. Отговорих, че съм немски военнопленник. Тогава той ме попита: “Фашист?“. Потвърдих, че съм фашист. Капитанът каза: “Ти си фашист, аз съм комунист, няма проблем“ и ми даде да изпия чаша водка. След това още една и след третата чаша аз се отрязах. Той ме свали от колата и потегли да си върши работата. По пътя обратно отново ме качи и ме откара в лагера. Казах му, че не трябва да ме води в лагера, там вече са ме залавяли и са ме пребивали, че съм длъжен да отида в бригадата. Но той ме откара в лагера, като даде на дежурната охрана бутилка водка, за да не ме бият.

Пълен съм с такива истории, но най-накрая ще ви разкажа една история с еротичен привкус. Бях млад и все още девствен, което ме караше да се стеснявам- примерно, когато отидохме във Виена се отбихме в един бардак, но аз само гледах. Веднъж, след като вече бях събрал храна и тръгнах да се прибирам към бригадата, по пътя видях къща, където живееха цигани. Искаше ми се да мина без да се отбивам, но не бях все още взел водка. Ето защо се насочих към къщата, в която беше само една циганка. Тя ме съблазни и направихме работата. Това се случи на петдесет километра от лагера. По-голямата част от храната оставих на циганката и в лагера се върнах с празна торба и с празна торбичка на тестисите. Изключиха ме от снабдителите и изпратиха друг, но него още в първия ден го изпохапаха селските кучета, така че отново ме върнаха на старата ми длъжност, тъй като бях най-добрия “организатор“.

През 1949 г. ме прехвърлиха в Украйна, където започнаха истинските разпити. Трябваше много подробно да разказваме кога и къде сме били и с какво сме се занимавали. Аз бях обикновен панцергренадир, заплашваха ме от 10 до 15 години, унтерофицерите- 20 години, младши офицерите- 25 години. Отново ни събраха и ни поведоха за Сибир. Пристигнахме в голям лагер в Алмати, Казахстан. Там бяха събрани военнопленници от Вафен СС, свързочни офицери, ръководители на зондеркоманди (бел.ред. Зондеркомандата се явява част от Айнзатцгрупите. Айнзатцгрупите са оперативни групи на нацистката СД- службата за сигурност, които са разположени на окупираните територии. Всяка айнзатцгрупа включва щаб, специални формирования (зондеркоманда) и оперативни формирования (айнзатцкоманда). Основните задачи са ликвидиране на партийния и комсомолския актив, евреите, сътрудници на НКВД, армейски политически работници и офицери, борба с проявата на антинемска деятелност, завземане на учреждения, в които има картотеки и архиви.), които са участвали в акции в Украйна, саботьори, както и такива, които са извършили престъпления в лагерите. Нас, редниците не ни съдиха, процес и съд имаше само над офицерите, които получиха по 25 години. След това се изпращаха в Караганда, Казахстан в мините, които бяха, като че ли създадени именно за Вафен СС.

Запознах се с един от Лейбщандарт Адолф Хитлер (бел.ред. 1-ва танкова СС дивизия “Лейбщандарт СС Адолф Хитлер“), който ми каза: “Манфред, в Караганда не бива да отиваме, трябва да измислим нещо“. Този от Лейбщандарта скочи от високо и си счупи краката. За сметка на това аз няколко пъти скачах, но все не успявах да си счупя краката, в края на краищата най-накрая се сдобих със заветната фактура и се озовах в санитарната част, където лежеше съучастникът ми от Лейбщандарта. После спряха да изпращат хора в Караганда, а започнаха на място да търсят зидари, дърводелци и други специалисти. Този от Лейбщандарта казваше: “Не, това не е за нас, ще чакаме още“.

Веднъж, в лагера бяха останали съвсем малко хора, стотина души, когато пристигна един човек, който беше дебел с морав нос. Съмишленикът от Лейбщандарта каза: “Ето, този е евреин, да отидем при него, с него всичко ще е наред“. Между другото, в един от лагерите имахме за комендант евреин и ние се чувствахме просто прекрасно. Ако в лагера има лекар-евреин, медицинска сестра-еврейка и за началник на лагера-евреин това означава, че за вас животът ще е добър. Те не крадяха много. Въпреки че знаеха, че сме от Вафен СС, но въпреки това се отнасяха с нас човешки.

Сега разбирам защо се държаха с нас така. По време на войната, както и по време на руската революция евреите са били най-големите масови убийци, които Сталин е използвал, за да унищожава собствения си народ и мнозина от офицерите си. Евреите работеха основно в НКВД и ГПУ (бел.ред. Държавно политическо управление). Но след войната евреите бяха дискриминирани, налице беше антисемитска, враждебна към евреите политика в Съветския съюз. И изведнъж евреите се солидаризираха с нас. Така мисля аз. По друг начин не мога да си обясня защо евреите често ни правеха добро.

Във всеки случай евреинът търсеше специалисти по месото- месари. Ооо! Имаше много желаещи, но ние стояхме отпред, притежавахме инстинкт и току-що се бяхме върнали от стационара. Той избра общо 14 човека, сред които бяхме аз и този от Лейбщандарта. Натовариха ни на камион и по безпътицата, без храна и вода пристигнахме в голяма кланица, която беше много примитивна. Там работеха жени, казахстанки, с присвити очи. Мъже практически нямаше, всички те бяха загинали във войната. Товарехме труповете на закланите животни. Бараката ни беше без покрив, затова живеехме при казахстанките. Да се краде месо беше забранено, ако те хванат наказваха с 2 години, но ние крадяхме, към края на смяната криехме парчета месо в панталоните, така че казахстанките, при които живеехме ни бяха благодарни.

Най-интересното, което се случи там беше, че момчето от Лейбщандарта се влюби в руска лекарка, красива московчанка, която работеше при нас по разпределение. В един прекрасен ден пристигнаха с камиони руски военни с автомати и ни отведоха без да ни дадат време да си съберем вещите или да се сбогуваме.

Така започна нашето връщане у дома. Беше пристигнала заповед всички военнопленници, които не са военнопрестъпници да бъдат изпратени в родината си до 31 декември. Крайният срок беше вече изтекъл, практически беше февруари. Натовариха ни на влак и отпътувахме за Брест-Литовск, където имаше комисия. Трябваше да се съблечем голи и да преминем през пет помещения: баня, отстраняване от въшки. Трябваше да дадем и кръв. Бяхме подложени на щателен обиск, гледаха дори в устата, за да не би някой да успее да пренесе ордени на загиналите в плен другари.

А след това отпътувахме за Франкфурт на Одер. Във Франкфурт на Одер ни дадоха сами да решим къде желаем да отидем- на Запад или на Изток. Разбира се аз реших, че отивам в родния си дом, там, където се намират майка ми и баба ми. В края на 1947 г. ни разрешиха да пишем на роднините си. Знаех, че вече имам малко братче, но не знаех, че баща ми до 1950 г. е бил в Бухенвалд, където му беше забранено да пише, майка ми не беше споменала за това в писмото си.

Веднъж споменах на един колега, че баща ми е бил в Бухенвалд. Той възкликна: “О, значи ти получаваш всеки месец по 1300 марки!“. Аз му отвърнах- “Не, той се намираше там в периода 1945-1950 г.“. Получих мъмрене и трябваше да дам обяснение в заводския вестник как мога така да говоря и какво съм целил с това, което съм казал. Такова беше положението в ГДР. Аз все пак получавах заплата от 1300 марки, но борците против фашизма получаваха 1700 марки всеки месец. С мен нищо не се случи, единствено получих мъмрене, както и критика в заводския вестник.

Както вече споменах, в лагера ме отделиха от другарите ми, никой не знаеше какво е станало с мен, никой не знаеше, че се намирам в ГДР. Едва през 1990 г. пуснах обява във вестника на доброволците, че търся служили в спомагателната рота “Морски дом“ към 3-та танкова СС дивизия “Мъртвешка глава“. В най-кратко време получих пет отговора. От моя командир на рота, от ротния разузнавач, от другар от Швейцария, Женева, от още един, който работеше в пощите и беше загубил крака си и от един другар от Шварцвалд, петима бяха все още живи.

Командирът на ротата незабавно ме покани, той живееше във Вестфалия, строи ме в полунощ и ми връчи значка за раняване и значка за близък бой, а за унищожените танкове, в които аз също стрелях, не ми даде, но пък ме произведе в чин СС щурман, което беше еквивалентно на ефрейтор във Вермахта.

Източник- www.frontstory.ru

Reply