Магистратура и докторантура в Япония

Спечелилата няколко стипендиални програми Лариса Усманова ще сподели с вас за своето обучение в Япония.

За образователния процес

През октомври 1999 г. пристигнах в Япония по стипендиантската програма на Министерството на образованието на Япония „Монбушо“. Попаднах в държавния университет „Токио Гакугей“, известен със своя базов езиков център за чужденци, както и с хуманитарните си факултети.

Според условията на програмата, стипендиантите не могат сами да избират университета, в който да преминат обучението си: специална комисия отговаря за разпределението на студентите. Ето защо, преди да дойда в Япония, знаех малко за този университет. Разположен в историческата част на долината Канто, този университет с огромен кампус предлага отлични условия за плодотворно обучение.

Тук преминах първия начален курс на моето запознаване с японския език и японската култура. В групата чужденци бяха основно китайци, корейци, мексиканци и филипинци. Една година по-късно, продължавайки изучаването на японския език вече самостоятелно, започнах да посещавам лекции.

Моят ръководител беше професорка, която водеше лекции по „Журналистика и медии“. Лекциите ѝ, макар че ми беше трудно (по онова време изпитвах сериозни проблеми с японския език), бяха доста интересни, тъй като занятията се съпровождаха с голям брой визуално-нагледни средства.

Спомням си, че именно тогава започнах да чета сериозна литература за феномена „манга“ (това, което наричаме аниме). Статутът ми на „кенкюсей“ (стажант-изследовател) не налагаше строги изисквания по отношение на обучението. Необходимо бе само да се справим с началния курс по японски език.

През останалото време студентите се ориентират в японския университетски живот, изучават културата, посещават лекции по свой избор. В моя случай този стаж продължи една година и половина, което всъщност ми даде възможност да се приспособя към живота в непознатата страна и да усъвършенствам езика си до разговорно-битово ниво. Фактически знанията ми по японски език бяха на нулево ниво.

Университет „Аояма Гакуин“

След завършване на курса, който продължи година и половина, записах магистратура в частния университет „Аояма Гакуин“. Възникнаха съмнения дали държавната комисия отпускаща стипендиите ще одобри финансирането на моето обучение в частен университет, тъй като това се е случвало в редки случаи. Изборът на университета „Аояма Гакуин“ се оказа, от една страна случайност, а от друга – съдбоносно за мен решение.

Университет „Аояма Гакуин“

Университет „Аояма Гакуин“

По такъв начин пред мен се откриха вратите на един от най-старите университети в Япония, основан преди век от американски протестанти. Когато записвате магистърска програма в Япония е необходимо да знаете едно от важните правила: да имате отлична комуникация със своя ръководител и да обсъдите с него темата на научното изследване преди да подадете документи в университета.

Тогава вашите шансове да запишете магистърска програма, независимо от оценката на приемния изпит, значително се увеличават. Голяма роля играе и това как ще преминете интервюто, на което ще бъдете подробно разпитани за вашите планове и преди всичко за провеждането на научното изследване в областта на своята специализация.

Основният кампус на университета “Аояма Гакуин” е в центъра на Токио, в близост до всеизвестния район Шибуя (там се намира и паметника на кучето Хачико). Между другото, срещу университета, от другата страна на улицата, е разположен основният корпус на Университета на ООН – единственото учебно заведение на Организация на обединените нации в света.

Университет на ООН

Университет на ООН

По време на целия магистърски курс в университета ни често гостуваха професори от университета на ООН (дори при един от тях преминах специален курс по мироопазващи операции). Самите ние посещавахме публичните лекции в отсрещната сграда с удоволствие. Именно там успяхме да слушаме лекциите на Михаил Горбачов и Бил Клинтън.

Освен това вече като студентка в университета „Аояма Гакуин“ успях няколко пъти да посетя тридневните сесии на Университета на ООН, които се провеждаха в различни префектури в Япония. Възползвах се от тази възможност, тъй като магистърската ми програма беше по  специалност „Международни отношения и международна икономика“ със специализация „Глобални процеси (глобалистика)“. Ето защо интересът ми към курсовете на Университета на ООН беше напълно оправдан.

Обучението в университета на „Аояма Гакуин“ се провеждаше предимно на японски език. Но ми беше позволено да пиша доклади и да говоря на английски, защото по това време моите знания по японски език не бяха на нужното ниво.

Освен това обучението по много специализирани курсове се състоеше в четене на статии и книги на английски език, така че всъщност обучението и за самите японци не беше лесно, тъй като беше двуезично. За голяма част от магистрантите можеше да се каже, че бяха на съвсем зряла възраст. Сред моите съкурсници бяха служители на държавни и частни компании, домакини и дори доста възрастни представители на Министерството на отбраната.

Трябва да отбележа един положително обстоятелство: доста преподаватели от университета  говореха перфектен английски, развенчавайки мита за невъзможността на японците да научат този език. Особено ме поразиха лекциите по социология на Вебер, където преподавателят, анализирайки особеностите на теорията на Макс Вебер, леко преминаваше от японски на английски език.

Имаше и чуждестранни преподаватели, а от своя страна университетът канеше да изнасят лекции известни американски учени – политолози и социолози. Някои от тях провеждаха кратки курсове, от които беше възможно да се натрупат добри кредити. Магистърската дипломна работа обаче беше необходимо да се защити на японски език.

В това отношение ми помогна моя тютор (бел.ред. Тютор на академична група е преподавател-наставник) японката Цучида-сан, с която заедно посетихме няколко семинара, а след това тя беше официално прикрепена към мен като помощник. Не знам, дали е получавала възнаграждение за това, но тя отказа да ѝ заплатя помощта, която ми оказа при редактирането на дипломната ми работа. А нейната помощ в крайния резултат беше неоспорима.

След магистърската програма продължих  обучението си с докторантура в Университета в префектура Шимане. Докторантурата беше доста по-различно изпитание в сравнение с магистърската програма.

В докторантурата вие сте вече учен, който е подпомаган от по-опитни колеги. Освен това учите само това, от което имате нужда. Налага се да ползвате китайски език – започвате да учите китайски език. Нужен ви е арабски език? Учите го самостоятелно. Имате нужда от добър редактор по старотатарски език? Пишеш на приятелите си в Казан и те ви намират вещ редактор. Имате нужда от материали от емигрантски архиви? Отивате в Берлин или Истанбул. Ето какво представялва обучението по докторантура.

В Япония е невъзможно да защитиш дипломната си работа с плагиатстване. Тук са твърде високи изискванията към дипломните проекти от хуманитарния профил, където се акцентира не толкова върху теориите и концепциите на учените, колкото върху изследването и анализирането на факти и материали.

Това съответства напълно на японския манталитет, който е ориентиран върху обстоятелствения анализ на детайлите, предпазливо се отнася към обобщенията и към създаването на собствени научни модели, които все още не са приети в науката.

В Япония се отнасят с известно пренебрежение към докторските степени по хуманитарни специалности, които са получени в САЩ или Австралия, тъй като се смята, че за няколко години е невъзможно да се усвои необходимия обем литература и да се изследват и анализират източниците.

В Япония доктор на науката е човек, който е посветил най-малко 6-8 години на научен труд. Броят на получилите тази научна степен в японските университети не е толкова голям. Тази традиция идва от далечното минало: ученият, сенсей – е професия и призвание, статутът му в японското общество е толкова висок, че понякога кметове на градове, ръководители на големи компании и дори министри изразяват публично уважението си към онези, които са посветили живота си на науката.

Подготовка и постъпване

Честно казано, след като в навечерието на моето пристигане в Япония придобих руското научно звание кандидат на науките, очаквах че след подготвителния курс на обучение веднага ще кандидатствам за докторант.

Но след като се консултирах с научния си ръководител и със студенти чужденци, които са минали по този път преди мен, осъзнах че, въпреки че обучението в степен „магистър“ ще ми отнеме още две години, за сметка на това ще ми предостави повече възможности за усъвършенстване на японския език, за аклиматизиране в страната, както и за придобиване на значителен опит в научната си дейност в Япония.

Още повече, че стипендията ми позволяваше да осъществя това. Що се отнася до изпитите и документите, се изискваше знанието на английски език . Ако не притежавате сертификат TOEFL, е разрешено да се явите на изпит по английски език, като оценката от изпита се зачита като основна.

В допълнение към изпита се изисква аргументация и обоснававане на темата и плана за магистърско изследване. Решението за прием в магистратура и докторантура се взима на базата на резултатите от интервюто, което провеждат с вас по темата на изследването и въз основа на препоръките от бъдещия ви научен ръководител. В случай на постъпване в докторантска форма на обучение, се изисква копие от магистърската ви теза.

Кандидатстването ми за докторант беше съзнателен и обмислен проект за продължаване на академичната ми кариера. Темата на магистърската ми дипломна работа беше дейността на Шанхайската организация за сътрудничество, чиито задачи са укрепване на системата за сигурност в Централна Азия през 90-те години на XX век.

Имах желание да продължа тази тема и в докторската си дисертация, особено след като речта ми на конференция в университет в Индиана (САЩ), където отидох от Япония в качеството си на магистрант, бе отбелязана като перспективно направление за изследване.

Университет в префектура Шимане

Осъзнах, че не само японският език ще ми е нужен, но и китайският, така че започнах да търся университет с „китайска“ насоченост. И отново съдбата ми помогна по един невероятен начин. В последните дни на приключването на магистратурата си научих, че в западната част на Япония, в далечната дори за японците мистична префектура Шимане (според историческите хроники там се намира най-старото селище в Япония), се открива регионален университет.

Същата година той обявяваше първото приемане на докторанти по специалността „Регионалистика (AreaStudies)“.  Дори не се налагаше да се явявам на събеседване в самия университет, тъй като приемната комисия организира интервюто в Токио. На самото интервю минах с моята „китайска“ тема, без да зная че съдбата ми е подготвила съвсем друго.

Пристигнах в новопостроения университет в префектура Шимане, разположен на планински хълм, точно над пристанището Хамада с неговите великолепни залези. Моят професор Осаму Инуе ми даде за задача да приведа в ред архива на световноизвестния лингвист Хатори Сиро, който току-що бе предаден в университета.

Град Хамада, Япония

Град Хамада, Япония

В архива окрихме кутия със стари вестници, отпечатани с арабска орнаментика и с една-единствена фраза на английски – „орган на тюрко-татарската емиграция в Далечния Изток“.

– Вие не бяхте ли татарка? – попита ме професорът. Кимнах, подозирайки че този момент ще промени много неща в живота ми.

 – Едва ли ще може да открием на хиляда километра наоколо и един татар. Вероятно, анализирането на този архив е вашата съдба – каза професорът.

През следващите три години изследвах архива, изучих арабската орнаментика, подобрих татарския си език и научих много за историята на моя народ и за тази част от него, която излиза в изгнание. Трудът беше толкова обемист, че написах не просто дисертация, а цяла книга. В този университет се превърнах в изследовател, сдобих се добри контакти сред представителите на академичната общност и не на последно място моето име стана разпознаваемо в японската научна общност.

Бит

Държавната стипендия беше предвидена за целия период на обучение в университета „Аояма Гакуин“ и покриваше разходите за обучение (които възлизаха някъде на около 1 милион йени – в момента 14 908 лв.) годишно и за живот (180 000 йени месечно – в момента 2686 лв.). Стипендията се заплащаше от Министерството на образованието в Япония.

Първоначално бях наела апартамент на час път с кола от университета, на едно много тихо и спокойно място с поетичното име „Какио“, което означава „родината на японската хурма“. От една страна, това ме приближаваше до реалния живот на японците, от друга страна донякъде ме изолираше от студентския живот, ето защо се чувствах самотна.

Но имах късмет и някъде половин година след началото на обучението, успях да си намеря стая в общежитие за чужденци, където бяха настанени студенти и преподаватели в японските университети, или стажанти.

Казват, че за официалното откриване на този комплекс-общежитие взимат участие дори представители на императорското семейство. Условията в общежитието бяха просто великолепни: едностайни апартаменти, стаи с обща кухня, апартаменти за семейства с деца и без деца. Комплексът включваше фитнес зала, библиотека, зали за отдих и партита, спортна зала. Наемът в общежитието беше от два до три пъти по-нисък от този в частния сектор. След като записах докторантура, живеех отново в общежитие осигурено от университета.

Веднага след като пристигнах в страната, ми откриха банкова сметка. В тази сметка се превежда стипендията, пари от родителите, а понякога и възнаграждение за определена дейност. По принцип стипендията, която получавах (180 хил. йени на месец) ми беше предостатъчна. В началото около 50 хиляди йени (бел.ред. В момента 746 лв.) плащах за апартамента, който бях наела.

След като се преместих в общежитието, наемът ми падна наполовина. Разходите ми за храна бяха колкото половината ми наем за общежитието. Останалото отделях за пътешествия, както в Япония, така и в съседните държави.

В свободното си време посещавах музеите, плувах в градските басейни и общувах с японците. Докато бях в Токио комуникацията с местните не беше на нужното ниво, но след като се преместих в префектурата Шимане, веднага се сдобих с огромен брой японски приятели, с помощта на които придобих реалните умения за общуване, които са необходими в традиционното японско общество.

Освен това участвах в много интересна държавна програма, която имаше за цел да запознае токийските ученици с културата на други страни. В тази програма набираха представители на различни страни, които бяха студенти в университетите в Токио.

От нас се изискваше веднъж месечно да посещаваме училищата, където преподавахме уроци на тема за“толерантността и междукултурното взаимодействие“. Дискусията преминаваше на японски език в класове различна възраст.

Източник – www.oncampus.ru

 

 

 

 

 

 

 

Reply

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.