Корените на израело-палестинския конфликт

През септември 2018 г. се навършват 25 години от Споразуменията от Осло – опит за регулиране на израело-палестинския конфликт, който се смята за най-значимия в историята. Въпреки Договорите от Осло, израелските отношения с арабския свят не успяха да бъдат нормализирани. 25 години след опитите за примирие конфликтът по никакъв начин не достигна до решение, а в последно време стълкновенията, терористичните атаки и сблъсъците водещи до многобройни жертви се увеличават. За това дали е възможно да се разреши този конфликт, който изглежда вечен и изключително комплициран, ще разговаряме с Нийл Каплан – канадски историк и автор на няколко книги за конфронтацията между Израел и Палестина. Най-известната от тях е „The Israel-Palestine Conflict: Contested Histories“; днес се подготвя второто ѝ издание.

– Ако ви помолят да пресъздадете същността на арабско-израелския конфликт в рамките на една минута, ще успеете ли да направите това?

– Бих го описал като борба между двата народа за правото да управляват една територия. Имаме две групи население, всяка от които се стреми да създаде на тази територия собствена суверенна държава. И двете народности имат известни исторически претенции за това – и при едните, и при другите лежи схващането, че тази земя принадлежи именно на тях. Но са налице, разбира се, и други гледни точки по този въпрос, а моята, трябва да призная, въобще не е най-популярната.

Например, в съответствие с основния наратив, който се е наложил в Израел, евреите са живеели винаги на тази земя, след това са разпръснати и разселени, а днес се връщат в своята земя и всички, които са живеели на нея по време на тяхното отсъствие, трябва да я напуснат.

Според друго също разпространено мнение, конфликтът е последица от европейския колониализъм. Според тази парадигма коренното [арабско] население се бори за възстановяване на своите права и всички, които идват по-късно в тези земи не могат да претендират за тях.

— А в академичните среди коя идея доминира в този момент?

– Днес не успявам да посветя цялото си време на университетските си дела, но доколкото мога да преценя, сред голяма част от учените доминира гледната точка за борбата [на палестинския народ] с последиците от колониализма. Израелският наратив е доста изолиран и се радва на симпатии почти само от евреите – до известна степен и сред християните-евангелисти, които също вярват, че евреите са избраният народ. Разбира се, тук е налице значителен дисбаланс, макар че моят подход, който предполага наличието и на двете горепосочени противоположни мнения по въпроса, също е добре представен на ниво научни публикации и образователни програми.

3 септември 2018 г. Околностите на Витлеем. Сблъсък на палестинци с израелски полиейски части

3 септември 2018 г. Околностите на Витлеем. Сблъсък на палестинци с израелски полиейски части.

– До каква степен, според вас, за всеки един от двата народа желанието да се сдобият с едноличен суверенитет е въпрос на оцеляване? Или по-скоро става дума за сблъсък на политически конструкти и нежелание да живеят заедно със съседа си?

– Това е много интересен въпрос. Основният аргумент срещу израелските домогвания е следният: защо евреите не създадат своя държава някъде другаде? И защо изобщо им е нужна своя държава? В света има и други разселени народи, които живеят пълноценно и без държава. Аргументите на другата страна се свеждат до обстоятелството, че арабите в света така и така имат над двадесет държави и една повече или по-малко е без значение. Струва ми се, че и двата аргумента са посредствени – те свидетелстват за пренебрежително отношение към опонента. И най-важното – в тях не се открива никакъв стремеж да се осветли кои са тези хора, които претендират за това парче земя и защо го правят.

– Може би става дума не само за земя, но и за други фактори. Религията например.

– Разбира се, този конфликт не може да се разглежда като спор за недвижими имоти. В този случай страните биха имали, условно казано, някакви документи, нотариални актове, с които щяха да се обърнат към съда, където да се опитат да отстоят своята правота. А съдията, след като се запознае с тези документи, ще отсъди: вие вземете тази част, а вие тази, границата ще бъде по тази линия, спорът е решен.

Всичко е много по-сложно. Тук се намесват фактори като идентичност и религия. Между другото, фактът, че тези места се считат за свята земя има значение не само за страните в конфликта, които живеят в този сравнително малък участък, но и за целия свят.

В действителност тук не става дума за религиозна конфронтация в класическия смисъл: нашата вяра е по-права и затова трябва да вземе връх над вашата вяра, нашите пророци са по-силни от вашите, затова ще ви унищожим. По-скоро става дума за поземлен спор с допълнително религиозно измерение. В известен смисъл религията санкционира другите аспекти на конфликта. Свещените текстове, отношението към религията, увереността на всяка една от страните за това, както на нея ѝ се струва, какво иска Бог – всичко това подхранва конфликта.

Друг важен аспект, който се проявява през последните 50 години и е привнесен отвън, е че всяка от страните се чувства жертва. Това е един вид перманентно емоционално състояние, което, според мен, е близко до параноята: усещането, че целият свят е против теб и не може да се доверите на никого. Това също усложнява решението – защото ако всяка от страните изхожда от факта, че тя винаги е била потискана и е угнетявана дори и сега е много трудно да се направи стъпка към помирение.

– Съществува и историческо измерение на този конфликт. Ако се замислим, не са толкова много страните в света, които обясняват териториалните си претенции с аргумента, че „моят народ е живеел тук преди две хиляди години“.

– Налице е широко разпространено мнение, че ако се премахне фасадата, политическата коректност и куртоазия, то неевреите винаги ще мразят евреите, поради което на тях не може да им се има доверие, защото те със сигурност ще те предадат. Бих казал дори, че осъзнаването на евреите за себе си като жертви има по-дълбоки исторически корени, отколкото при палестинците. В крайна сметка, Организацията за освобождение на Палестина, въобще националното съзнание на палестинците се оформя едва през ХХ век, докато ционизмът още през 80-те години на XIX век е напълно утвърдила се идея. По това време Херцел вече обхожда всички световни столици, развивайки тезата, че евреите са нация, която трябва да живее на земята, където се е зародил юдаизмът.

Може да допуснем, че на този фон палестинската идея, която не може да се върне до толкова древни времена, се чувства ограничена. Характерно е, че в Палестина също се правят опити да се върнат към древността, да търсят и изнамират обстоятелства, които да потвърдят, че първи на тези земи са живеели не евреите, а арабите. През цялото време и двете страни се опитват да докажат кой е по-древен, кой е бил първи на тези земи, въпреки че да се направи това с помощта на археологически разкопки или ДНК анализ е доста трудно. Най-важното е, че дори ако някой бъде удовлетворен от тези аргументи, това няма да доведе до никакъв окончателен резултат – споровете ще продължават безкрайно и всяка нова археологическа находка на територията на Израел и Палестина ще бъде политизирана. Аз дори не говоря за това дали можем да разглеждаме съвременните евреи и араби като преки потомци на онези хора, които са живеели там в древността. По принцип този спор не може да бъде спечелен от никого.

– И все пак, защо този аргумент е толкова важен именно тук? Вероятно във всяка точка на планетата можете да намерим претендент, който да се аргументира, че представители на даден народ са живеели там в древността.

– Мисля, че тук става дума преди всичко за успеха на ционисткото движение. В общи линии, както и повечето историци, аз смятам, че началото на израело-палестинския конфликт в сегашния си вид датира от раждането на ционизма и началото на масовата имиграция на евреите от Руската империя към османска Палестина – т.е. през 1882 година. До 30-те години на XX век ционизмът си остава много популярна идея сред европейските политици. Може би това се дължи на факта, че лидерите и поддръжниците на това движение са изключително талантливи хора. Да не забравяме и това, че идеята на ционизма много добре се вписва в протестантската традиция. На първо място във Великобритания – в продължение на десетилетия на бъдещите британски политици им е втълпявано за избраността на евреите. Ето защо появата на Декларацията на Балфур (Бел.ред. Декларация, написана от тогавашния британски министър на външните работи лорд Артър Балфур в която се обещава на евреите да им се позволи да създадат свой „еврейски дом“ в териториите, които Великобритания току-що е отвоювала от Османската империя.), например, ми се струва напълно логична. Нещо подобно се случва сега с евангелистите в САЩ – в настоящия момент американското правителство повече от всякога влияе на това, което се случва в Близкия Изток.

Артър Балфур в едно от еврейските селища в Палестина. 1925 г.

Артър Балфур в едно от еврейските селища в Палестина. 1925 г.

Не бих казал обаче, че тази ситуация е толкова уникална за Израел и дори за Близкия Изток. Както може да се види, например, от книгата „Национализмът в Азия и Африка„, националистическите движения се обръщат към далечното минало, за да постигнат определени цели.

– Споменахте идеята за Светата Земя. Винаги ми се е струвало, че това е християнски конструкт, вероятно от времената на кръстоносните походи, едва ли е по-древен. В същото време в християнската парадигма войните за Светите земи винаги са били водени срещу мюсюлманите. Това означава ли, че в очите на християните евреите имат повече права върху тях?

– Да, съгласен съм, че зараждането на идеята за Светите земи е християнска. Кръстоносните походи са точно този период, в който европейската християнска цивилизация се сблъсква с ислямската цивилизация. Нужно е да отбележим, че въпросът има и икономически аспект: този, който контролира Светите места, може да получава приходи от поклонници, транспортни услуги, движение на стоки и т.н. Това е било истинско съперничество и, между другото, благодарение на победата на Саладин претенциите на мюсюлманите за правото да защитават ислямските светини в Йерусалим звучат не по-малко легитимно от еврейските претенции върху територията на Йерусалимския храм или на християните върху Божи гроб.

На християните, на които в продължение на поколения им е разказвано, че Светите места са били завладени и временно окупирани от нехристияни, всъщност, до известна степен, може да им изглежда, че юдеите не са толкова лоши, колкото мюсюлманите. Във всеки случай за американските консервативни евангелисти, които често свеждат същността на израело-палестинския конфликт до спора за Светите земи, това е именно така: мюсюлманите са врагове, а евреите са съюзници.

Лично аз съм уверен, че ролята, която те играят в конфликта е деструктивна. Това е излишно външно влияние върху израилтяните и палестинците, които трябва по някакъв начин да се споразумеят за това как да живеят, да изградят някои институции (властови, образователни, културни) и т.н.

– В различните епохи отношението на западния християнски свят към конфликта е различно. В края на XIX век Великобритания подкрепяше ционистите, след Втората световна война симпатиите на западните държави също бяха на страната на Израел, но след това всичко стана много по-сложно. Бих казал, че от всички западни страни такава праволинейна подкрепа към израелските власти изразяват само САЩ.

– Тук оказват влияние множество фактори. Първо, не трябва да забравяме, че освен Съединените щати има и други държави, които изграждат отношенията си с Израел с постоянно взиране към събитията от Втората световна война – на първо място говоря за Германия. Но, разбира се, всичко се променя. С течение на времето остават все по-малко хора, които не само са оцелели от Холокоста, но въобще пазят някакъв спомен за тези събития. Същевременно става все по-лесно да се отрича Холокоста. От друга страна, по мое субективно мнение, много политици, както в Израел, така и в САЩ също манипулират паметта за Холокоста за постигането на определени цели – най-често краткосрочни. Подобни манипулации, разбира се, отблъсват хората.

Неотдавна водех лекционен курс за „уроците“ от Холокоста. В кавички – защото хората са открили толкова много начини да изнамират някакви разбираеми и изгодни само на тях последствия от тези събития. Много от тези аргументи вие чухте. Един добър пример за това, което говоря е когато политиците се позовават на опита от Холокоста, за да спечелят съчувствието на световната общност при текущи конфликти. Друг пример е, когато заявяват, че ако Израел съществуваше през 30-те години на ХХ век, то Холокостът нямаше да се случи. И в двата случая не става въпрос за паметта за Холокоста – той просто се използва за оправдаване на една или друга политическа линия.

– Съгласни ли сте, че Шестдневната война се превърна в преломен момент? Че именно след събитията от 1967 година светът престана да съчувства безрезервно на Израел?

– Ако е имал такъв поврат, мисля, че той се случи точно тогава. До 1967 г. в конфликта си с арабските държави Израел беше Давид, а не Голиат. Между другото, в тези години това беше много често срещано изображение. Спомням си карикатурите от тези години: Давид, обикновено момче от кибуца, се противопоставя на арабския Голиат, обкован в броня. Всички очакваха, че арабските армии, отблъснати [по време на израелската Война за независимост] през 1948 г., съвсем скоро ще се върнат и ще се реваншират. От друга страна, палестинците, които напуснаха домовете си след първата война, също се надяваха, че арабските танкове ще се завърнат и ще ги спасят.

През 1967 г. Израел убедително демонстрира, че не е никакъв Давид. Показа, че израелската армия е по-силна от обединените армии на враговете си. Според мен и преди Шестдневната война Израел беше по-силна държава. През тези години от оценките на Държавния департамент или британското външно министерство става ясно, че всички са осъзнавали, че израелските въоръжени сили качествено превъзхождат противниковите сили. Това означава, че израелската армия още тогава е била в състояние да отблъсне съвместно настъпление на арабските армии.

Израелски танкове в Синайския полуостров по време на Шестдневната война. Юни 1967 г.

Израелски танкове в Синайския полуостров по време на Шестдневната война. Юни 1967 г.

През 1967 г., след като 20 години арабските държави финансираха модернизирането на въоръжените си сили, обучението на войниците си и закупуваха съвременно въоръжение от СССР, се оказа, че те все още не са в състояние да нанесат поражение на Израел. Мнозина тогава сериозно се страхуваха, че Израел ще бъде изтрита от картата – и аз, живеещ в Канада, също се страхувах. Бях на 22 години и, макар че никога не съм бил ционист, приемах всичко това много присърце. Без съмнение милиони евреи по целия свят въздъхнаха с облекчение, когато Израел успя да спечели войната толкова решително и бързо.

– Оказва се, че тази победа струва на Израел подкрепата и съчувствието на значителна част от световната общност.

– След Шестдневната война реалността се промени както в Близкия Изток, така и извън неговите предели. Започна надпревара във въоръжаването: СССР си постави за цел да предпази своите клиенти [арабските страни, които купуваха съветските оръжия] от нови унижения и в същото време да спаси репутацията си, а американците правеха същото в Израел. Близкоизточните страни се превърнаха в относително пасивни участници в тази надпревара: тук се тестваха новите оръжия и едновременно с това се изпитваше издръжливостта на съветско-американските отношения – изясняваше се кое действие ще предизвика протести в срещуположната страна и кое ще остане безнаказано, кои действия на Израел ще бъдат подкрепени от американците и кои – не, и така нататък.

– Защо се случи така, че агресивната реторика на арабските страни и особено на Иран, чиито лидери и досега системно заплашват да изтрият Израел от лицето на земята, нямат същия ефект на симпатия от страна на световната общност, както победата на Израел в Шестдневната война?

— През 1948 и 1967 г. тази реторика — призивите да се изтрие Израел от лицето на Земята — действително се използваше в арабските страни за мобилизиране на общественото мнение. Днес, според мен, това не е така. Единствено в Иран тази реторика остана непроменена – както и в миналото Израел все още се използва за конструиране на образа на врага. Има и още нещо: ако убеждават войниците си, когато ги изпращат в Сирия или Ливан, че те воюват за Йерусалим, те ще имат по-малко въпроси към държавата, която ги изпраща на смърт. Т.е. унищожението на Израел се отъждествява с религиозния дълг.

Смея да твърдя, че призивите за унищожаване на Израел стават все по-редки в арабските държави. Нито Сирия, нито Йордания, нито Египет днес свикват войници под знамената си в името на унищожението на Израел. Това не означава, разбира се, че ако войната все пак настъпи ще се окаже по-малко кръвопролитна.

Също така е важно да помним, че през последните години арабските държави изразиха няколко пъти своята подкрепа относно плановете за мирно урегулиране между Израел и Палестина – първо през 2002 г., а след това през 2007 г. Естествено, за Израел мир при такива условия е неприемлив, но поне изхождат от факта, че съществуването на Израел като еврейска държава се признава от арабските държави.

– Още преди 2002 г. бяха подписани Договорите от Осло, които и досега се смятат за най-значителния опит за разрешаване на израело-палестинския конфликт. Според вас това беше ли реална възможност да се сложи край на конфронтацията?

— В момента чета една книга, в която моят добър приятел, израелският професор Ашер Сусер се опитва да покаже, че преговорите от 1993 г. в Осло са били предварително обречени на провал. Но имам чувството, че не успява да ме убеди. Аз все още вярвам, че вероятността за успех беше малка, че хората, които гледаха по телевизията как [лидерите на Палестина и Израел] Ясер Арафат и Ицхак Рабин се ръкостискат и мислеха, че утре ще настъпи мир, бяха наивни. Но през 1993 г. Израел и Палестина за първи път признаха взаимното право на съществуване, а това беше огромен прогрес, по принцип никой не вярваше, че това е възможно. Всъщност именно тогава се претвори принципа „две държави за два народа”.

Мисля, че както за Арафат, така и за Рабин, подписването на споразуменията беше съпроводено с огромен риск. И двата народа не вярваха изцяло, че техните лидери постъпват правилно, не всички бяха готови да ги подкрепят. Споразуменията в Осло имаха огромен потенциал, но очевидно, за да бъдат приведени в изпълнение се изискваха много повече усилия и работа, отколкото можеха да си представят и двете страни. В един момент беше по-лесно да хвърлиш граната в заседателната зала и да кажеш: „Стига толкова, така или иначе нищо няма да се получи“.

Ицхак Рабин и Ясер Арафат се поздравяват след подписването на Договора от Осло. Между тях е президентът на САЩ Бил Клинтън. Вашингтон, 13 септември 1993 г.

Ицхак Рабин и Ясер Арафат се поздравяват след подписването на Договора от Осло. Между тях е президентът на САЩ Бил Клинтън. Вашингтон, 13 септември 1993 г.

– Според вас коя от двете страни днес се е придвижила напред отвъд тази точка, която бе постигната през 1993 г.? Кой е по-малко готов на нов компромис сега?

– Нито едните, нито другите са готови. Не става дума за това, че не искам да взема коя да е от двете страни. При подобни обстоятелства на преден план винаги изниква основното правило на международните отношения. Правилата на играта диктува този, който има по-добри карти. След като осъзнаха, че урегулирането изпада в безизходно положение, Израел започна да укрепва позициите си. Стартира активно строителство на селища, получавайки нов инструмент за натиск, с помощта на който може да заяви твърдо: ако не искате с добро да се разберем, в такъв случай ние не ще се ограничаваме в нито един аспект – нито по отношение на инфраструктурата, нито по отношение на сигурността. Но това също означава, че и отговорността в по-голяма степен лежи върху Израел като по-силната страна. Поемайки определени рискове, тази страна може да прояви малко повече добра воля, за да се прецени дали такъв жест ще доведе до положителни промени, или поне до реципрочен жест от противоположната страна – това е начинът на работа при преговори. А не да станеш от масата за преговори и да заявиш: „Е, добре, щом така искате, аз се отказвам и няма да преустановя нито строителството на селища, нито пък ще продължим с процеса на освобождаване на палестински затворници.“

През 90-те години основната причина за Израел да изрази подобно отношение беше невъзможността на Арафат да попречи на радикалите, които редовно организираха терористични атаки в Израел. Израилтяните се опитаха да продължат преговорите, това беше нещо като мантра: „Ще преговаряме, сякаш няма терористични актове“. Но това само поощри онези палестинци, които вярваха, че планът за урегулиране не отчита техните интереси. В резултат терористичните актове се увеличиха, засягайки центровете на израелските градове и, разбира се, това подкопаваше вярата на израилтяните, че е възможно да преговарят с такива партньори.

През 2007 г. се създаде подобна ситуация с другата страна. Вече палестинците бяха заинтересовани от урегулирането на мирния процес и в документите на Уикилийкс може да се види, че палестинското ръководство, макар че се придържаше към безкомпромисна реторика публично, по дипломатически канали даваше да се разбере, че е готово да направи сериозни отстъпки, за да се стигне до някакво споразумение. След като обществеността узна за тези планове и стигна до заключението, че техните лидери не са достатъчно твърди с израелците, палестинското ръководство преустанови тези опити.

Мисля, че основният урок от тези години е, че хората от двете страни загубиха вяра във възможността за компромис. Те вече не могат да се доверят на другата страна, както преди 25 години.

– Къде е причината – в обществото или в лидерите? Наистина ли населението в Израел или Палестина може да диктува волята си на ръководството? Терористите изразяват ли волята на народа?

– Иска ми се да знам отговора. Бих казал, че лидерите не могат да се отклоняват твърде много от очакванията на улицата. Междина за действие има, но е много малка. Те винаги имат избор. Могат в изявленията си, при обсъжданията на законопроектите или дори когато публикуват туити да се приспособяват към низките страхове или стереотипи и тази линия на поведение, разбира се, е по-леснопостижима и, в краткосрочен план, по-ефективна. Другият вариант е да се рискува. Както Рабин и Арафат през 1993 г. Не вярвам такъв лидер да се появи сега в Израел или в Палестина. Ехуд Барак се опита да стане новият Рабин, но единствено разочарова своите поддръжници и затвърди мнението им, че няма с кого да се водят преговори.

Израелското ръководство не може да си позволи да пренебрегне страха, в който живее израелското общество, но със своето поведение единствено засилва този страх. Същото се отнася и за палестинците. Много от тях, както и преди вярват, че Арафат ги е предал, а след смъртта му позициите на радикалите се усилиха. И сега различните палестински групи и движения разясняват на своите привърженици, че с преговори мир няма да има. Според тях при всички случаи Израел и могъщите му покровители ще се опитат да повлияят на преговорния процес, поставяйки го под тяхна зависимост. За тях единственият път е съпротивата. Ето защо всички трябва да са готови да принесат себе си в жертва и да загинат за каузата.

– Споменахте, че Рабин и Арафат са рискували твърде много. За Рабин, който беше застрелян от израелски ултранационалист, рискът, очевидно, се оказа по-висок. Оттогава израелското правителство става все по-консервативно. Има ли пряка връзка в това?

– Без съмнение. Убийството на Рабин погреба преговорния процес, а освен това се превърна в доказателство, че част от израелското общество не се доверява на най-основополагащия принцип при преговорите: фактът, че Израел протегна ръка на палестинците. Освен това на фона на изказванията за сътрудничество между израелските и палестинските специални служби, терористичните атаки продължиха и това доведе до обстоятелството, че след 1996 г. опитите за уреждане на конфликта окончателно се провалиха.

В резултат израелското общество действително се радикализира. Що се отнася до изборите за Кнесета, през последните години ясно може да се види как Израел става все по-десен. Ако анализираме законите, които приема Кнесетът, това също е очевидно – да вземем, например, последния законопроект за националната държава. Днес никаква условна лява програма, никакво заявление за възможността от „двудържавно решение“, никакви опити отново да се започнат преговори с палестинците не могат да намерят широка подкрепа в Израел.

– Очевидно е, че всичко това силно повлиява на колективната памет, както на израелците, така и на палестинците. Какво следва? Има ли някакъв потенциал за урегулиране на конфликта?

– Когато към политическата дискусия се прибавят идеи, основани на историческата памет, това винаги е деструктивно за преговорните процеси. Такъв спор не може да бъде спечелен. Опитните дипломати знаят и се опитват да приложат така наречения принцип на двата пътя: всичко, което се отнася до неразрешими исторически противоречия е едно направление, а за областта на компромисите, за конкретните проблеми, които могат да се опитат да се уредят има отделен, втори път. Двете линии не бива да се пресичат. Това е много прагматичен подход, възможно най-ефективният.

Убеден съм, че ако проблемите бъдат подценени, конфликтът неизбежно ще се разпали с нова сила. Ето защо ми се струва, че при всички случаи трябва да обърнем внимание на всички тези „неразрешими“ проблеми. Не, за да намерим решение, а просто, за да признаем, че тях ги има. Не бива да се преструваме, че тези непримирими противоречия не съществуват и да се надяваме, че те ще се решат от само себе си. Трябва да допуснем, че всяка една от страните има исторически обусловена позиция.

Израелските законодателни инициативи през последните седмици ме притесняват все повече. Имам предвид закона, който забранява на палестинците да отбелязват деня на Накба (Бел.ред. Ден на катасрофата – отбелязва се от палестинските араби на 15 май, на следващия ден след основаването на държавата Израел. За палестинците денят Накба е свързан с игнаничеството и бягството на 700 000 арабски бежанци, със загубените арабско-израелски войни и със загубата на своята родина и имущество.), а за много палестинци Накба има същото значение, каквото има Холокостът за евреите. Два милиона палестинци живеят днес в Израел. Как можете да очаквате от тях стремеж да станат лоялни членове на обществото, без да им позволявате да честват важни дати от тяхната история и да ги наказвате за това? Чрез приемането на такива закони, вие публично делегитимирате гледната точка на другата страна.

Същото важи и за палестинските лидери. Когато [президентът на Палестина] Махмуд Абас или други палестински политици заявяват, че Холокост не е имало или е имало, но не в такива мащаби, както обикновено се смята — това също е пример за прибягване към историческата памет по деструктивен начин. Убеден съм, че такива неща не може да се игнорират. Ако има възможност за известен прогрес, първата стъпка трябва да бъде стъпката назад – да се приеме простия факт, че другата страна има различна гледна точка.

Източник – www.meduza.io

Reply

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.