Как се създава Африканският фронт през ВСВ

Колонизирането на Либия

Завоюването на Либия от италианците се осъществява по време на поредния етап от европейската колонизация. За разлика от Тунис, Египет и Алжир – Либия става колония не по силата на договор, а в резултат на война. Италия води тази война, за да влезе в числото на Великите държави. Също така до известна степен военната кампания се явява отговор на унижението и обедняването на държавата свързано с масовата емиграция в страни от Европа и в САЩ. В края на краищата войната е предизвикана от амбицията на италианската нация да възстанови цивилизацията на територия някога намираща се под римско влияние…

Итало-турската война

На 29.09.1911 г. Италия обявява война на Турция. Пред експедиционните сили с численост 36 000 човека под командването на генерал Карло Канева е била поставена като основна задача завладяването на Триполитания (Бел.ред. Историческа област в северозападна Либия) и като второстепенна задача превземането на Киренайка (Бел.ред. Историческа област в Северна Африка. Либия се дели традиционно на Триполитания, Киренайка и Фесан).

По численост турската армия не отстъпва на италианската, но в нея има само 4000 кадрови войници. Притежавайки превъзходство по море, италианците съумяват да отрежат Турция от театъра на военните действия и по такъв начин да достигнат превъзходство в сила.

Италианска пехота е заела позиция около Триполи, 1911 г.

Италианска пехота на позиции около Триполи, 1911 г.

На 1 октомври 1911 г. италианският флот блокира Триполи, след което подлага на артилерийски обстрел фортификационните му съоръжения. На 5 октомври Триполи пада, а на 11 октомври италианските войски осъществяват десант на африканското крайбрежие. Завзети са основните крайбрежни градове Хомс, Бенгази, Дерна и Тобрук. Към края на октомври експедиционните сили наброяват вече около 50 000 човека, в които влизат и еритрейските войници. Военната операция се възобновява през пролетта на 1912 г. и до септември е окупирана цялата крайбрежна равнинна територия.

Същевременно италианците започват военни действия и в Додеканези (Бел.ред. Група гръцки острови в Егейско море. Столица на Додеканезите е Родос). Завладяват Родос, подлагат на артилерийски обстрел и Дарданелите, като по този начин създават големи затруднения на турците.

На 16 октомври усложнената ситуация на Балканите (Бел.ред. Има се предвид избухналата на 26.09.1912 г. Първа Балканска война между Османската империя и съюзените България, Сърбия, Гърция и Черна гора) заставя султан Мехмед V да направи отстъпки. На 18 октомври в град Уши (Бел.ред. Бивш град в Швейцария впоследствие става част от Лозана) е подписан мирен договор, според който султанът признава суверенитета на Либия и обещава да оттегли от там турската войска и гражданската администрация. В замяна италианците се оттеглят от островите в Егейско море. През ноември 1912 г. официално е обявена анексията на Триполитания, а по-късно анексията я признават Русия и Великите европейски държави.

Първа световна война

Разразилата се Първа световна война поставя въпросът за анексията на Триполитания под съмнение. Обявяването на война от Италия на Австрия през 1915 г. предизвиква бунтове в Триполитания. Италианците претърпяват серия от военни неуспехи в края на 1914 г. и началото на 1915 г. и впоследствие се евакуират от страната, оставяйки свои части само в Триполи, Хомс и Зувара.

(Бел.ред. Сенуситите започват партизанска война в Либия, в която се включват фезанските националисти и много други местни лидери. Сенуситите са членове на мюсюлманското братство Сенусия. Това е суфиско религиозен-политически орден в Либия и Судан основан в Мека през 1837 г. от Мохаммад ибн Али ас-Сенуси. Орденът има за цел преодоляване упадъка на ислямската мисъл и духовност и укрепване на мюсюлманското политическо единство.) 

През септември 1916 г. с поддръжката на Германия Високата Порта си възвръща Либия и назначава за генерал-губернатор сенуситския лидер Сюлейман ал-Баруни. Падането на Османската империя и края на Първата световна война позволява на италианците да си върнат Либия. Съгласно 121-ви член от Севърския договор, подписан на 10 август 1920 г., Турция се отказва от всички права над Либия и от всички свои привилегии в тази страна в полза на Италия.

Гражданската война

Но ситуацията в региона остава доста объркана. През май 1919 г. италианското правителство, стремейки се да избегне тежки и кръвопролитни боеве по крайбрежието, гарантира на Триполитания (обявена тогава за република) признание на статуса на италианско-либийското граждансто, което обезпечава свободата и равните права между италианци и либийци. На Либия се позволява да провежда избори за собствен парламент и да поддържа своя войска. Въпреки всички тези инициативи в Либия започва гражданска война.

След съвместно въстание на бедуините, в началото на 1922 г. италианското правителство взима решение за военна интервенция в Либия. Изпратен е експедиционен корпус под командването на генерал Бадолио, победителят от сражението при Виторио Венето (Бел.ред. Близо до този град в есента на 1918 г. се води битката при Виторио Венето, с която завършва Първата световна война на италианския фронт с победата на италианците срешу Австро-Унгария).

Вътрешните територии са прочистени от бедуинските отряди. Този процес се активизира от идването на власт през 1922 г. на Мусолини. Усмиряването продължава от 1923 до 1924 г. През 1925 г. в Киренайка са подавени всички огнища на съпротива. Окупацията на различните южни оазиси в периода 1926-1928 г. закрепва положението на италианците в завладените територии.

През януари 1929 г. генерал Бадолио, по това време повишен във фелдмаршал, заменя генерал де Боно (назначен за губернатор на Триполитания през юли 1925 г.). С помощта на генерал Грациани, назначен на длъжност вицегубернатор и командващ италианския корпус, през 1931 г. Бадолио приключва умиротворителната акция завладявайки Ал Куфра във Фезан.

През септември е задържан и екзекутиран главният предводител на метежниците Омар ал-Мухтар. Останалите въстаници слагат оръжие и на 24 януари 1932 г. Бадолио долага за пълното подавяне на метежа. Реорганизацията на Либия е официално обявена на 1 януари 1934 г., когато е обявено обединението между Триполитания и Киренайка.

Омар ал-Мухтар- Лъвът на пустинята

Омар ал-Мухтар – Лъвът на пустинята

В навечерието на Втората световна война Либия притежава определен стратегически интерес за страните от Оста (Бел.ред. Военен блок между Германия, Италия, Япония, Румъния, Унгария, България, Финландия, Тайланд и други). Италианските колонии в този район се явяват крайно важни военни плацдарми за защита на другите италиански колонии в Африка (Еритрея, Сомалия, Абисиния (Бел.ред. Етиопия).

Колонии в Североизточна Африка през 1940 г.

От 1890 г. Еритрея, лежаща на брега на Червено море, на север от Абисиния е италианско владение.

За Абисиния претендират Великобритания, Франция и Италия. Оглавяваната от негус Хайле Селасие I (Бел.ред. Негус – титла на етиопски император) Абисиния след кратка кампания (от октомври 1935 г. до февруари 1936 г.) е завоювана от Италия. Заедно с Еритрея и италианската част на Сомалия те образуват източните италиански владения.

В края на XIX век територията на Сомалия е поделена между британците, французите и италианците. Италианците образуват свой протекторат на южното крайбрежие през 1889 г., а след това придобиват контрол и над цялата страна, която се превръща в протекторат през 1905 г. (Италианска Сомалийска Африка със столица Могадишо).

Окупацията на Сомалия от британците започва през 1884 г., като стартира от залива Аден (Бел.ред. Аденският залив е разположен в Арабско море между Йемен, намиращ се в южната част на Арабския полуостров и Сомалия, разположена на Африканския рог)..

Френското сомалийско крайбрежие (със столица Джибути) (Бел.ред. Френски бряг на Сомали) – територия простираща се в дълбочина на континента от залива Таджура до самия Аден – се превръща във френски протекторат от 1884 г. Тези земи се присъединяват към Свободна Франция през декември 1942 г. (бел.ред. „Сражаваща се Франция“ или „Свободна Франция“ е патриотично движение на французите за национална независимост на Франция в периода 1940-1945 г. Движението се оглавява от генерал Шарл дьо Гол от щаб-квартира в Лондон. Поставя си за цел възстановяване независимостта на Франция от нацистките окупатори и сътрудничещите с тях вишистки колаборационисти).

Кения е британска колония от края на XIX век. От 1889 г. Судан се намира под съвместно англо-египетско владение начело с британски губернатор. Египет става британски протекторат през 1914 г. През 1922 г. Египет възстановява независимостта си и нейният султан се превръща в крал Фуад I. Но въпреки това Великобритания продължава да контролира комуникациите, отбраната, външните отношения, както и отношенията със Судан. Египет се сдобива с пълна независимост едва през 1936 г. Въпреки всичко Британия запазва контрола над външната политика на страната и поддържа военен контингент в зоната на Суецкия канал.

Географското положение на Либия, граничещо с Египет и Судан , се превръща в сериозно препятствие за британското влияние в Северна Африка…

Военни сили в навечерието на войната в Африка

Италия

В навечерието на конфликта в Либия са дислоцирани военни сили под командването на маршала на авиацията Итало Балбо – генерал-губернатор и върховен главнокомандващ в Северна Африка. Първоначалната им задача е да удържат френските сили в Тунис, опазване на обществения ред и охрана на границата с Египет. През юни 1940 г. тези сили наброяват 250 000 човека, които са обединени в две армии.

5-та италианска армия

На запад в Триполитания е дислоцирана пета армия под командването на генерал Гариболди, която се състои от три корпуса.

X-ти корпус под командването на генерал Лоренцо Далмацо се състои от 25-та дивизия „Болоня“ (полумоторизирана), 5-та дивизия „Савоя„и 60-та пехотна дивизия „Сабрата„.

XX-ти корпус под командването на генерал Фердинандо Кона се състои от 27-ма дивизия „Бреша„, 61-ва дивизия „Сирт“ и 17-та пехотна дивизия „Павия“ (полумоторизирана).

XXIII-ти корпус под командването на генерал Анибал Бергонцоли включва 2-ра либийска дивизия, 1-ва дивизия на черноризците „23 март“ (Бел.ред. Доброволна милиция за националната сигурност, повече известни, като черноризци или скуадристи. Те са въоръжени отряди на Националната фашистка партия в Италия след ПСВ и до края на ВСВ).

Италианската пехота на къси прибежки се придвижва напред по време на бойни действия в пустинята. 1942 г.

Италианската пехота на къси прибежки се придвижва напред по време на бойни действия в пустинята. 1942 г.

10-та италианска армия

На изток в Киренайка е разположена 10-та армия с командващ генерал Марио Берти, която се състои от два корпуса.

XXI-ви корпус – командващ генерал Карло Спатоко. Състои се от 62-ра пехотна дивизия „Мармарика“ и 63-та пехотна дивизия „Кирена„.

XXII-ри корпус – командващ генерал Енрико Питаси-Манела. В корпуса влизат 64-та пехотна дивизия „Кантандзаро„, 1-ва либийска дивизия и 4-та дивизия на черноризците „3 януари„.

Освен това са сформирани 7 местни батальона, 2 батальона парашутисти, полицейски сили и V-ти авиационен ескадрон под командването на генерал Феличе Поро.

Не бива да преобладава заблуда от наличието на толкова многочислени съединения. Двете италиански армии са лошо екипирани, а офицерският състав е недостатъчен. Предназначението им е било поддържане на реда сред местното население. Те не са били в състояние да противодействат на съвременни военни сили. Въоръжени са със 120 слабоефективни леки танкове и нито един тежък танк. Артилерията е снабдена с остарели 100 и 150 мм. оръдия „Шкода„, предоставени от Германия като репарации след края на ПСВ. Автотранспортът също е остарял, а и е бил недостатъчен, което лишава пехотните подразделения от мобилност. 300 самолети, които са разположени в този район от театъра на военните действия не били осигурени с пясъчни филтри и голяма част от времето прекарват на земята.

Но най-лошо от всичко се оказва психологическата неподготвеност на армиите за война. Южноафриканският писател и журналист Матеус Криге пише: „Във всяка една област италианската армия е била или лошо подготвена, или изобщо не е била готова за действие. Вместо да обучат войниците за условията в пустинята, да ги подготвят с тренировки, да ги обучават, командването на първо място взима мерки за комфорта си. В навечерието на войната офицерите в мнозинството от случаите поддържат активен социален живот в богатите градски квартали. Системата от три менюта, рязко отличаващо се по количество и качество – едно за офицера, второ за сержантския състав и трето за обикновения войник, също не способства за стабилизиране на психологическия климат”.

Британските сили в Близкия Изток

Намиращите се под командването на фелдмаршал сър Арчибалд Уейвъл британски сили в Близкия Изток наброявали 80 000 човека и са разпределени в Египет, Кения, Сомалия и Палестина. В Египет е командващ генерал-лейтенант Хенри Мейтланд Уилсън. Там се намират 36 000 човека от Западната пустинна групировка (войски в Западната пустиня) с командващ генерал Ричард О’Конър. В нея влизат 7-ма бронетанкова дивизия под командването на генерал Майкъл О’Мур Крег и 4-та индийска дивизия начело с барон Бересфорд-Пирс- генерал Ноел Монсон де ла Поер, както и различни недивизионни подразделения, в това число и 1-ва бронетанкова бригада с командващ генерал Дъглас Хенри Прат.

Родезийски войници от 60-ти кралски стрелкови полк от британската армия са заели позиция край 51-мм минохвъргачка. Северна Африка. Снимка- Waralbum.ru

Родезийски войници от 60-ти кралски стрелкови полк от британската армия са заели позиция с 51-мм минохвъргачка. Северна Африка. 

В британските части са служили отлични бойци, поддържащи висок морален дух, но за сметка на това са били слабо оборудвани и въоръжени. От 275 танка само 35 са тежки танкове „Матилда„. Не достигали противотанкова и зенитна артилерия.

Самите части заемат доста неблагоприятни позиции. Генерал-лейтенант Уилсън е притежавал само една добре защитена база за оттегляне – в Мерса Матрух, а самият град се е намирал на 250 км. от либийската граница и на 350 км. от Александрия. На либийската граница отсъствали природни препятствия, които е можело да бъдат приспособени за укрепления с изключение на неголямото пристанище Солум. Връзката между Солум и Мерса Матрух е затруднена, а освен това неголемите запаси от питейна вода не позволявали да се организира голяма военна база тук.

Поради тази причина Уилсън установява главната отбранителна позиция в Мерса Матрух и се задоволява с това да изпраща към либийската граница малки мобилни групи със задача да безпокоят противника и да изясняват неговото разположение. Задачата е възложена на смесено подразделение от моторизирана пехота, усилена с леки танкове и артилерия, както и пехотни батальони от 7–ма бронетанкова дивизия.

Италианското настъпление и британската контраатака (септември 1940 г.- февруари 1941 г.)

На 10 юни 1940 г. в 16 часа и 30 минути италианският министър на външните работи граф Галеацо Чиано приема френският посланик в Рим и му съобщава, че „от 11 юни Италия счита себе си в състояние на война с Франция„. В 16 часа и 45 минути подобно заявление е обявено и на английския посланик. Следствие на тези две ноти се явява започването на военни действия в Северна и Североизточна Африка.

Италианските ВВС бомбардират Порт-Судан (Бел.ред. Град в Североизточен Судан) и Аден (Бел.ред. Град в Йемен). Британците отвръщат с въздушен нальот над Еритрея. На границата на Египет и Либия отряд от 7-ма бронетанкова дивизия успява да разбие гарнизона в Мадалена и Капуцо (Бел.ред. Италиански военни укрепления в Либия). В резултат англичаните получават контрол над цялата граница с Киренайка, а шосето Бардия-Тобрук се оказва под заплаха.

В Тунис, опасявайки се от италианско нападение френското командване подсилва позициите си на либийската граница с подразделения прехвърлени от Алжир. Италия се оказва в неизгодно положение. Италианските сили са били пръснати по Либия, Еритрея, Абисиния и италианската част на Сомалия и от всички страни са заплашвани от английските съединения в Кения, Судан, Египет, британската част на Сомалия, както и френските подразделения в Тунис и Джибути.

Примирието сключено на 22 юни между силите на Оста и Франция рязко променя ситуацията. Съгласно подписания в Ретонд договор френските въоръжени сили в Северна и Източна Африка се съкращават. Френските военнни сили е трябвало да се върнат в казармите, където ще се намират под строг контрол, следователно заплахата за италианските въоръжени сили отслабва.

Мусолини си поставя целта да завладее делтата на Нил, да установи контрол над Суецкия канал и по такъв начин завинаги да ограничи британското присъствие в Египет и Судан и да установи връзка между своите групировки в Либия и Етиопия. Ако това бъде достигнато Италия би получила контрол над Средиземноморието и нефтените източници на Иран и Ирак. Но в текущата ситуация най-близката цел на Дучето е да удържи стратегическа победа в град Суец и да получи козова карта в мирните преговори, които по мнението на страните от Оста, Британия е трябвало да стартира в близко време, тъй като е останала сама и изглеждало, че се е намирала на предела на своите възможности…

Източник – „Африканският корпус“ – Франсоа де Ланоа

No Responses

Reply

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.