Историкът Кирил Александров за генерал Власов

Кирил Александров е руски историк, журналист и публицист. Специализира в областта на изучаването на историята на Русия от първата половина на XX век, антисталинската съпротива в периода 1930-1940 г., военно-политическата история на Бялата емиграция, историята на Втората световна война и Руската освободителна армия.

На 1 март 2016 г. в Санкт-Петербургския институт по история към Руската академия на науките защитава докторската си дисертация на тема «Генералитет и офицерски кадри на въоръжените формирования от Комитета за освобождение на народите на Русия 1943-1946 г.», която получава противоречиви отзиви от научната общност. Защитата на самата дисертация предизвиква невиждан отзвук сред научната общност и обществеността. „За 40 години работа в института не бях виждал подобно стълпотворение от хора“, заявява директорът Николай Смирнов. В същия ден, със 17 гласа „за“ (петима членове отсъстват, един гласува „против”), Катедреният съвет присъжда на Александров степен доктор на науките.

Кирил Александров
Кирил Александров

Темата на дисертацията и нейната защита предизвикват оглушителен обществен скандал, тъй като в докторантския труд, както и в аргументите на историка при нейната защита, опонентите съзират по същество оправдание на предателството на генерал Андрей Власов и неговото обкръжение, които преминават на страната на германските окупатори по време на войната и които са осъдени впоследствие за държавна измяна в СССР.

На 29 май 2017 г. Експертният съвет на Висшата атестационна комисия не подкрепя присъждането на степен на доктор на науките на Кирил Александров. На 26 юли 2017 г. заместник-министърът на образованието и науката на Русия Григорий Трубников подписва заповед за отмяна на решението на Катедрения съвет на Санкт-Петербургския институт по история за присъждането на Александър на научна степен доктор на науките.

Институтът за военна история към Министерството на отбраната на Руската федерация е категоричен: «Дисертацията на Кирил Александров не възпитава в патриотизъм, а освен това не сплотява обществото».

– Това е нонсенс! – смята Александров. – Никоя дисертация няма за цел да възпитава в патриотизъм или антипатриотизъм, нито пък е необходимо да сплотява или да разединява обществото.

– Колегата ви Медински е на друго мнение.

(Бел.ред. Владимир Медински – руски политически деятел. От 2012 г. е министър на културата на Руската федерация. Министър Медински става известен, след като дисертацията му за придобиване на научна степен „Доктор на науките” е подложена на критика от страна на историците. Трудът на Медински – „Проблемите на обективността в отразяването на руската история от втората половина на XV-XVII век“ – е оспорен, тъй като той е на мнение, че абсолютният стандарт за истинност са националните интереси на Русия. Следователно всичко, което им противоречи би следвало да се дефинира като русофобска пропаганда.)

– Колегата Медински не представлява авторитет за мен по този въпрос. За това, което върши ще отговаря пред Страшния съд, така както и аз. Именно там ще се състои научната дискусия между нас.

– Кирил, посочете, моля ви, темата на вашата дисертация, за да стане веднага ясно за какво става въпрос.

– «Генералитет и офицерски кадри на въоръжените формирования от Комитета за освобождение на народите на Русия 1943-1946 г.». В процеса на работа детайлно анализирах около двеста биографии на генерали и офицери от Власовската армия. Сред тях имаше доста интересни персонажи.

– Кой ви се стори най-интересен?

– Като личност – човекът, който всъщност създава Власовската армия (самият генерал Власов изпълнява основно представителни функции) – това е генерал-майорът от Червената армия и заместник-началник на щаба на Северозападния фронт през 1941 г. Фьодор Трухин. Той е потомствен дворянин, през 1916 г. е произведен в прапоршчик в Руската императорска армия, по време на Гражданската война е награден с орден «Червено знаме» за участието си на полския фронт… Впоследствие е преподавател във Военната академия и Академията на Генералния щаб.

Фьодор Трухин

Натъкнах се на много интересни личности. Разбира се, сред офицерите имаше и незначителни фигури, които се присъединяват към Власовската армия, за да спасят живота си. Но попадах и на истински, непримирими противници на Сталин. Имаше и такива, чието поведение беше силно повлияно от обстоятелствата. Срещах и лица, чиято мотивация се изменя с времето – при това по отношение и на двете страни. Случва се офицери да започнат да сътрудничат на германците поради враждебното си отношение към Сталин и съветската власт, но впоследствеие се разочароват и преминават отново на страната на противниците на Хитлер.

Ето например историята на батальонния комисар Павел Каштанов. Февруари 1942 г. е тежко ранен и пленен от немците. През април същата година се включва в руска част създадена от белоемигранти. По-късно Каштанов чистосърдечно споделя, че целта му е била да се възстанови от раните си във въпросната част, след което да избяга при партизаните. Но под влиянието на антисталинската пропаганда той става убеден власовец и началник на личната охрана на Власов. След войната избягва репатрирането и живее в изгнание под името Михаил Шатов. Става популярен библиограф и колекционер на материали за историята на Власовското движение. Днес колекцията му е сред т.нар. „непублични документи” и се съхранява в Бахметиевския архив на Колумбийския университет в САЩ. Историците нямат достъп до документите от архива на Каштанов, аз бях първият, който беше допуснат до няколко от тях, което ми помогна да направя някои открития…

Става дума за това, че успях да открия изключително ценен източник – списъци на офицери от армията на Власов с кратки биографични данни. Това бяха стотици имена, които са били в американски плен през лятото на 1945 година. Между другото, тези списъци помогнаха на някои семейства да научат за съдбата на своите близки, за които те не са имали информация в продължение на 50-60 години.

14.11.1944 г. Офицери от РОА на Учредителното събрание на Комитета за освобождение на народите на Русия в Прага. Фьодор Трухин е краният вляво, а генерал Власов е в центъра.
– Извинете, но нима всички са били щастливи от факта, че 70 години след войната техният роднина е…

– Офицер-власовец? Знаете ли, не се сблъсках с негативна реакция, дори напротив, семействата им ми изпращаха снимки, допълнителни документи, споделяха семейни спомени. Това го уточнявам с оглед на дилемата дали е нужно човек да се обвързва с еднозначна непримирима позиция.

От самото начало изследванията ми имат ясно изразен хуманитарен характер. Още втори курс в Историческия факултет започнах да съставям картотека на офицерите от Власовската армия, които заемат длъжности в нея от пролетта на 1945 г. Понякога ме упрекваха, че се занимавам само с офицери и генерали. Но на практика в края на април 1945 г. под командването на Власов са служили приблизително 120 хиляди души, от които около 4,5 хиляди офицери. Нереалистично е да смятаме, че един изследовател е в състояние да обхване личния състав на цяла една армия в рамките на едно проучване.

– Какво е числото на нашите съотечественици, които воюват срещу нас?

– Приблизително 1 150 000 граждани на Съветския съюз се сражават на немска страна, заемайки различни длъжности. Към тях влизат и украинци, беларуси, прибалтийци, кавказци, калмици.

Великорусите (Бел.ред. руснаци) наброяват около половин милион души, от които приблизително 85 хиляди служат в казашки формирования, макар че мнозина от тях нямат казашки произход. Към гражданите на СССР могат да бъдат добавени около 15 хиляди белоемигранти, офицери от бившата Бяла армия, както и техните деца, които израстват в междувоенния период на територията на Европа. Но самите власовци, както вече казах, наброяват само 120 хиляди (около десет процента). Към тях спадат и няколко хиляди белоемигранти – главно бивши членове на Бялото движение и техните деца.

– Ако се опитаме да сравним тези цифри с данните за войните, които водим в миналото…

– С цифри в такъв мащаб руската императорска армия не се е сблъсквала. Нито във войната от 1812 г. (Бел.ред. Френско-руската война), нито в Кримската, нито в Японската (Бел.ред. Руско-японската война), нито в Първата световна война се е случвало руски офицери и генерали да си сътрудничат с противника за създаване на общовойскова армия от военнопленници и мигранти…, а и освен това никога не е имало толкова много военнопленници.

Във Власовската армия служат над триста представители от командния състав на армията, флота и органите на Държавна сигурност на СССР, чиито имена успях да установя. Сред тях са един генерал-лейтенант, петима генерал-майори, командир на бригада, бригаден комисар, 28 полковници, един капитан I ранг, 28 подполковници от РККА и един капитан II ранг.

Сред генералите и офицерите от Въоръжените сили на КОНР (Бел.ред. Комитет за освобождение на народите на Русия) констатирах един командир на армия, двама командири на стрелкови корпуси, пет командири на стрелкови дивизии, един командир на стрелкова бригада, четирима началници на артилерия на дивизия, десет командири на стрелкови полкове, двама командири на артилерийски полкове, един командир на кавалерийски полк, един заместник началник-щаб на фронт, един началник-щаб на армия и на корпус, трима началник-щаб на дивизия.

Май 1943 г. Пропагандист от РОА чете на съветски военнопленници възванието на генерал Власов.
– Числата са наистина зашеметяващи. Но аз съм ученик от времето на СССР, а в училище учехме за една съвсем различна война. И лично на мен ми е по-симпатичен командирът  на армия Лукин, който, след като попада в плен, отказва да сътрудничи с германците, за разлика от командира на армия Власов…

– През 1989 г. в Ленинград, в 307-мо училище завърших първия специализиран исторически клас. Мой преподавател, благодарение на когото станах историк, беше забележителният ленинградски и петербургски краевед Густав Богуславски. Той почина през юли 2014 г., доживявайки до 90-ия си рожден ден, но така и никога не успя да го отпразнува. Богуславски беше великолепен, прекрасен учител и удивителен разказвач. Изключително мъдър педагог. Разбира се, той ни преподаваше не само история, но и своите възгледи за живота.

Густав Александрович многократно ни повтаряше: „Историята е преди всичко описателна наука. Нужно е да полагате старание подробно и с възможно най-много детайли да описвате едно или друго историческо събитие, явление, процес, проблем. А дали на някой ще му допадне постигнатия резултат или не… Палеонтолозите и остеолозите сглобяват скелети на динозаври и мамути чрез костите, които откриват, а дали ще ги харесате – това вече не е проблем на учените”.

Историкът не бива да се стреми да се хареса на всички, той има друга мисия.

По времето на Съветския съюз, когато станеше дума за войната, в най-добрия случай не ни се казваше цялата истина. Разбираемо е, че на някои от вашите читатели ще им е по-симпатичен Сталин, на други Жуков, на трети Власов, Лукин, Карбишев…

В общественото възприятие съществуват няколко основни морално-нравствени оценки на участниците във Власовското движение, включително и спрямо офицерите-власовци: гнусна измет и предатели на Родината, опортюнисти, жертви на историческите обстоятелства, самоотвержени патриоти, които се опитват да спасят Русия от най-чудовищния режим. Има и междинни оценки.

Моята дисертация съдържа фактическа информация и описание на една организация. Тук няма значение към какви възгледи се придържа самият изследовател или тесногръдите еснафи. Оценките не трябва да се влияят от съдържанието и резултатите от изследването.

Историческата наука не може да служи на Централния комитет на КПСС или на неговите приемници. Тя не се подчинява на Държавния планов комитет (Бел. ред. Съществува от 1923 до 1991 г.) нито пък зависи от възлаганите от държавата обществени поръчки. Съществуването на Власовската армия и нейния офицерски корпус е исторически факт. Създаването на тази структура е обусловено от конкретни причини, има своята предистория и последствия за съдбата на десетки хиляди хора, включително и техните роднини. И историческото знание за това събитие трябва да бъде поставено на първо място.

Разбира се, аз имам свое лично отношение и то е диференцирано към всички тези много различни хора. Изградил съм обща оценка на проблема. Това явление е невъзможно да се разглежда извън контекста на отечествената история от първата половина на ХХ век. От историята на предреволюционна Русия, Първата световна война, Гражданската война, емиграцията, НЕП-а, колективизацията, изграждането на военна инфраструктура по времето на СССР, режимите на Сталин и Хитлер, Втората световна война, ГУЛАГ… и така нататък, чак до смъртта на Сталин и следсталинското «размразяване». Контекстуалното възприятие позволява да се създаде повече или по-малко реалистична картина на събитията и нейното обективно разбиране.

1943 г. Командирът на 5-ти Донски казашки полк от Вермахта подполковник Иван Кононов (майор от Червената армия) със своя адютант.
– И все пак историята до голяма степен е проблем на интерпретация. Или не? В своята фундаментална история на Средновековието, в раздела за Русия от XIII век, Лавис (Бел.ред. Ернест Лавис – известен френски историк) се възхищава от една особа. Той описва владетел изтъкан от добродетели, мъдър, образован, забележителен пълководец, образцов хуманист, милостив към победените… Знаете ли за кого говоря? За Бату (Бел.ред. Монголският владетел хан Бату оглавява нахлуването на войските на монголската империя на територията на руските княжества, в резултат на което те попадат под зависимостта на монголците).

– Знаете ли… Всеки историк е жив човек със свои симпатии и антипатии, пристрастия и влечения. В този смисъл няма идеални изследователи. Дори когато историкът се опита да се дистанцира колкото е възможно повече от обектите на своето изследване, възниква опасност ученият да престане да забелязва човешкото в конкретни персонажи. Ще започне да ги възприема като роботи, именно за да избегне обвиненията в субективност.

Струва ми се, че историкът трябва да се стреми да установява фактите с максимална точност. А що се отнася до интерпретацията на тези факти… Ако самият учен се заеме с тълкуването им, винаги ще се намерят основания за упреци. Но, повтарям, историята все пак е описателна наука. И задачата на изследователя е възможно най-детайлно и точно да опише миналото, да открие нови знания за него. И разбира се, да се опитва да остане независим от какъвто и да е натиск.

– Това възможно ли е?

– Нужно е да полагат усилия в това отношение.

– Ще си повторя въпроса. Възможно ли е това? Да не говорим, че документите и материалите могат да бъдат безвъзвратно загубени. И възможно ли е да се вярва на всички документи?

– Трябва да се работи на базата на онези източници, които са запазени, идентифицирани или въведени в научен оборот. В противен случай ще се сдобием с „концепции“, според които е не само възможно, но и необходимо да се фалшифицира историята в интерес на държавата. Или поредната управляваща партия.

Между другото, самото словосъчетание „фалшифициране на историята“ е любима сталинска формулировка. С нейна помощ, както при Сталин, така и след Сталин се извършва разправа с неудобни учени. Например забележителният историк Степан Веселовски е обявен за фалшификатор, тъй като е критичен към управлението на Иван IV, от когото се възхищава Сталин. За фалшификатор е посочен и Александър Некрич, който през 1965 г. издава прочутата монография «1941г. 22 юни», в която той излага своето виждане за началото на войната.

– Какво в и е мнението за случващото се днес у нас с култа към Победата? Според мен подобно истерично отношение към войната никога не е съществувало в нашата страна, дори и през 70-те години.

– Струва ми се, че всеки поствоен триумфализъм е голяма грешка. Страдалецът и необикновено талантлив писател Виктор Астафиев още преди 30 години написа:

„Това, което беше Русия, сега се нарича Нечерноземие (Бел. ред. Селскостопанския и промишлен район на европейската част на Русия). И всичко това е обрасло с плевели, а остатъците от нашия народ избягаха в града, превръщайки се в голтаци. Изоставиха селото, а в града така и не успяха да пуснат корени…

Вместо парадна фуражка трябва да облечем схима (Бел.ред. Монашески одежди), да застанем в Деня на Победата на колене насред Русия и да молим от целия наш народ прошка за бездарно «спечелената» война, в която затрупваха врага с трупове, удавяйки го в руска кръв”.

В XXI век трябва да гледаме към бъдещето, а не към миналото. Познавах няколко ветерани – участници в битката при река Волхов – безпартийният полковник-инженер Донат Жеребов и великият сержант Николай Никулин, автор на безсмъртни мемоари. Те споделяха гледната точка на Виктор Астафиев, че всяка година на 8–9 май трябва да коленичим, да плачем и да се молим. Така мислеха поне хората, които са преминали през цялата война и които не са дали и най-малкия повод да не вярваме в тяхната искреност. Когато ходя на църква, винаги се моля за техните души, както и на Астафиев.

Украинска ССР, 1943 г. Парад на 1-ви Синегорски казашки Атамански полк от Вермахта.

Лъжата е пагубна и безперспективна. Обърнете внимание на следното: Първата световна война е наречена от съвременниците Голямата война. За руските войски тя протича доста тежко. Фактически до есента на 1915 година почти цялата кадрова армия е разгромена. След това следват кръвопролитните загуби от 1916 г. Февруарската революция, Октомврийската революция… Всичко се разпада. Въпреки това през зимата на 1917/18 г. се намират шепа руски генерали, които обединяват около себе си офицери, патриотично настроени студенти, казаци… Добре или зле, но в продължение на три години те воюват за своята Русия, за нейното бъдеще, което смятат за правилно. И впоследствие изпълнени с достойнство и опит, със знамена в ръце се отправиха в емиграция. Там те създадоха Зарубежна Русия (Задгранична Русия), която просъществува през почти целия ХХ век.

А сега нека направим сравнение с 1991 г. Армията се състои от 4 милиона души, всички маршали, генерали и офицери са в строя. Десетки хиляди сътрудници на КГБ, МВР… Милиони членове на КПСС. Само че никой нищо не прави. Няма «Ледени походи» (Бел.ред. Участниците в Първия Кубански поход или „Ледения” поход на генерал Корнилов от 1918 г. се смятат за ядрото на Доброволческата Бяла армия. Походът завършва с огромни загуби, но фактически така се ражда Бялата съпротива срещу болшевизма.) в защита на СССР и на Комунистическата партия. Спомням си, че декември 1991 г. няколкостотин души излязоха на беззъб протестен митинг на Червения площад. Това беше всичко. Причината е една-единствена:

Никой не искаше да умира за една лъжа. «Ледените походи» се извършват от идеалисти, а не от лъжци, циници и безпринципни хора. Съветският съюз не се разпадна заради масоните, ЦРУ и купоните за прах за пране. Сгромоляса се заради лъжите. Включително и заради неистините за собствената си история. Не желая Руската федерация да повтори съдбата на Съветския съюз.

Струва ми се, че лъжата дава някакъв краткосрочен ефект, а след това ускорява центробежните процеси. В крайна сметка това може да разруши и най-устойчивата конструкция.

Неподправените исторически изследвания, дори и да са посветени на най-скръбните събития, стабилизират обществената атмосфера. Германците изясниха ролята на Третия райх в немската история. Райхът не беше само Гестапо и концентрационни лагери, но и донякъде успешна социална политика, благодарение на която до 1939 г. Хитлер придоби такава популярност сред населението. Но същевременно всички тези социални успехи на нацистите са незначителни пред техните престъпления. Не е възможно резултатите от Нюрнбергския процес да бъдат ревизирани.

Ето защо на немските политици или депутати от Бундестага не им идва и на ум да кажат: „Да, Аушвиц е отвратително дело, но за сметка на това какви прекрасни аутобани са построени по времето на Хитлер“. А у нас често може да чуете: „Да, това беше времето на Колима, колективизацията, смъртта на милиони селяни, милиони екзекутирани… но тогава пък изградиха Днепровската хидроелектроцентрала и полетя първият космонавт в космоса.

Каква е важността на този „космос“ за стотиците хиляди разкулачени, скотски загинали по време на етапите на депортация, както и в специализираните селища?..

1943 г. Генерал Власов инспектира подразделение от РОА.
– В една от книгите ви сред персонажите съм запомнил един майор-химик, който може би е лежал във Вътрешния затвор на НКВД заедно с командира на дивизия Рокосовски и който също е освободен точно преди войната…

– Това е Владимир Поздняков. Петербуржец, произхожда от заможно семейство. Присъединява се към Червената армия като доброволец на 15-годишна възраст. През 1941 г. е със звание подполковник. В армията на Власов е с чин полковник, заемайки длъжността началник на командния отдел на централния щаб. След войната живее в изгнание в Германия и САЩ. Успява да натрупа богата колекция от документи и материали за историята на Власовското движение.

– Съдбата му дава основание да се каже: ето, освободиха го, а всъщност той е бил враг. Следователно не е трябвало да бъде освобождаван…

– А, ако не беше хвърлен в тъмницата през 1937 г., той, най-вероятно, щеше да остане лоялен към съветската власт. Така че тук не бива да бъркаме причината и следствието. Според моите данни 15–20% от власовските офицери наистина са били репресирани през 20–те и 30-те години на XX век.

– Обясняват ни, че 37-ма година е била необходима, за да се унищожи бъдещата пета колона. Това обаче не се случва и резултатът е виден за всички…

– Моето мнение за „ежовщината” (Бел.ред. Периодът 1937-1938 г., който се характеризира с масови политически репресии в СССР е познак като „ежовщина” или „Големият терор”) се различава донякъде от общоприетото. Включително и от възгледите на историците от „Мемориал“ (Бел.ред. Неправителствена организация, чиято основна задача е изследване на политическите репресии в СССР) и, разбира се, от гледната точка на сталинистите, които упорстват за тази пета колона. И естествено от гледището на псевдопатриотите, които описват някаква митична «руска партия», която уж прочиствала властовите структури на СССР от чужденци в периода 1937-1938 година. Това е пълна безсмислица.

Нека започнем с безспорните числа. За предвоенното десетилетие, от 1930 до 1940 г., най-малко 8,5 милиона души стават жертва на сталинската социално-икономическа политика в СССР: от тях разстреляните „контрареволюционери“ са минимум 726 хиляди души, жертвите на Гладомора от 1933 г. – 6,5 милиона души, разкулачените, които загиват по време на различните етапи на депортации, както и в специализираните селища са от 800 хиляди до 1 милион души, загиналите в затворите, колониите и лагерите са най-малко 500 хиляди души. Няма данни за броя на арестуваните и убитите по време на следствията в органите на ОГПУ (Бел.ред. Обединено държавно политическо управление) и НКВД. Няма оценки за огромната смъртност на съветските граждани загинали в сталинските колхози в резултат на лошите условия на труд и живот. Няма информация за броя на лицата, които са екзекутирани за криминални престъпления.

1944 г. Генералите Власов и Трухин приемат парад на части от РОА.

Сега да сравним аналогичните данни по времето на царска Русия: по време на глада от 1891/92 г. и съпътстващата епидемия от холера загиват 375 хиляди души. Общият брой на екзекутираните лица за периода от 1875 до 1912 г., повечето от които криминални престъпници, не надвишава 6 хиляди души. От 1885 до 1915 г. в лагерите загиват не повече от 126 хиляди души. Аномалията е очевидна.

Жертвите на «ежовщината» са екзекутираните през 1937-1938 г. „врагове на народа“ и загиналите през същите години в ГУЛАГ. Броят им е приблизително 700-800 хиляди души, което представлява по-малко от 10 процента от общия брой загинали в резултат на сталинската политика в предвоенното десетилетие.

И досега „Големият терор” се възприема от мнозина така, както се е тълкувал след ХХ конгрес на КПСС: под ударите на НКВД попадат старите болшевики, елитът, инженерите, културните дейци… – предимно градските жители. Но повече от 60 процента от екзекутираните, ако не и повече, в периода 1937-1938 г. са селяни, колхозници, жителите на бившите райони на казашките войски.

В началото на колективизацията много от репресираните са осъдени на 3 до 5 години в затворнически лагери, но точно преди стартирането на „Големия терор” те са освободени и се завръщат по родните си места. Не отричам нито „полската операция“ (Бел.ред. Масова репресивна акция на НКВД насочена срещу гражданите от полска националност, които живеят в СССР. Въпросната операция е част от „Големият терор”.), нито чистките в армията, номенклатурата на ВКП (б) и държавния апарат. Но на първо място ми се струва, че „ежовщината“ е опит на болшевишката власт окончателно да подави скрития протест срещу сталинската колективизация и да унищожи активните му подбудители.

Почти четирите милиона пленници през първите пет месеца на войната през 1941 г. също са, на първо място, резултат от колективизацията и политиката на Сталин през 30-те години. Но Сталин не би могъл да мине без колективизацията. Въпросът не е само в необходимостта да се намерят ресурси за индустриализацията, както обяснява той. Още повече, че колективизацията се превръща в унищожаване от страна на болшевиките на именно тези ресурси, които са им нужни –  човешкият капитал и производителните сили.

Основната причина за колективизацията е, че към 1929 г. запазването на властта от партията на Ленин и Сталин става повече невъзможно при по-нататъшно съхраняване на свободния селянин-производител.

Удържането на властта на всяка цена е било въпрос на физическо оцеляване за стотици хиляди комунисти и съветски активисти в предимно селската страна.

1944 г. Генерал Власов в офицерския учебен център на РОА край Дабендорф.
– Сещам се за пътуването на Сталин в Сибир през 29-та година за зърно. Тогава някакъв старец му казва подигравателно: „Хляб ли искаш, момче? Първо ми потанцувай, тогава ще ти дам 2 пуда зърно!..” Че кой ще му е приятно това отношение? Дори не е нужно да си генерален секретар.

/Бле.ред. Въпросната случка е разказана от Йосиф Сталин по време на априлския пленум на ЦК през 1929 г. През 1927 г. болшевиките се сблъскват с организиран отпор от страна на селячеството, което отказва да предоставя зърно на държавата заради ниските изкупни цени. За да се ориентира в проблема, Сталин заминава за Сибир, където населението масово крие зърното. В едно от селата съветският ръководител в продължение на 2 часа убеждава един от жителите да предаде зърното си на държавата. Отговорът на стареца е саркастичен, а изводите, които Сталин си прави водят до насилствената колективизация./

– Да. Без унищожаването на най-трудолюбивата част от селячеството, конфискацията на имуществото им, без обезселването на селата в огромната държава и създаването на колхозна система, Комунистическата партия не би могла да удържи властта. Ето защо главната цел на „ежовщината“ е да подави протестните настроения в селата. Останалите задачи се решавали съвместно. Това е моята версия на събитията.

Май 1945 г. Казак от 15-ти кавалерийски корпус на Вермахта сдава снаряжение под погледите на британски военнослужещи.
– Мислите ли, че в своята дейност историкът, когато оценява едни или други факти, трябва да се съобразява с определени морални съставни части на своите изследвания?

– Георгий Федотов беше написал, че историята е мистерия на човешките постъпки. И ако оценяваме човешките действия, тогава как може да успеем да направим това без морални оценки? .. Аз вярвам в Бог. Ясно е, че е трудно да се дистанцираш, когато самият ти се опитваш да изградиш някаква собствена координатна система, разсъждавайки за действията на всякакви исторически персонажи.

Генерал Власов би могъл да загине преди да бъде пленен през юли 1942 г. Да речем от случайна осколка. Можеше и да не се измъкне от обкръжението. Можеше да бъде убит от същите селяни, които го издадоха на германците… Всичко можеше да му се случи. Но при всички случаи Власовското движение щеше да съществува, просто щеше да бъде наречено с името на друг човек. Твърде значителен беше потенциалът за подобна организация.

Що се отнася до Андрей Власов, той е имал всички шансове да си избере друга съдба. Той не умира от глад в контролирания от граф Клаус фон Щауфенберг лагер във Виница, напротив играе преферанс с другите пленници. Никой не е поставял пистолет зад тила му, а въпросът за физическото му оцеляване не е стоял на дневен ред. Липсвали са заплахи от сорта на: „- Ако не си сътрудничите с нас, ще ви разстреляме”.

Кой осъществи контакта и какво му предложи на Власов? .. С него се свързва руският немец, носител на петербургската субкултура, бивш поданик на Руската империя Вилфрид Карлович Щрик-Щрикфелд. Той е офицер от старата руска армия, участник в Бялото движение в Северозападна Русия, където през 1919 г. самият генерал Юденич го произвежда за заслуги в чин капитан. Власов се съгласява да разговаря с него. Щрик-Щрикфелд, зад когото стоят определени кръгове от германския Генерален щаб, които са противници на политиката на Хитлер на Изток, споделя с Власов: „– Може би има някакъв шанс да се създаде руска армия от военнопленници?”. Немецът уверява Власов, че на високите етажи на властта има функционери, които смятат, че политиката спрямо Русия трябва да бъде променена.

— Имало ли е наистина такъв шанс?

– Това е вече въпрос на предположения и алтернативна версия на събитията. Например какво би станало, ако самолетът на Хитлер, с който той лети до Смоленск през март 1943 г., беше експлодирал от поставената от заговорници бомба? … А ако Хитлер беше убит тогава или пък малко по-късно – по време на изложението на трофейна техника в берлинския Цейхгауз? .. Може би щеше да бъде сключен мир със западните съюзници? .. Преди покушението срещу фюрера полковник Хенинг фон Тресков, който организира опита за взривяване на самолета на Хитлер през март 1943 г., урежда пристигането на Власов в тила на група армии «Център». Очевидно са предполагали, че самолетът на Хитлер ще експлодира и Власов веднага ще бъде обявен в Смоленск за глава на алтернативното на Сталин правителство.

Град Хоф, Германия. 1945 г. Американски военнослужещи от 66-ти пехотен полк на САЩ се принуждават да приложат сила, след като пленен хиви отказва да влезе в железопътен вагон, който ще го откара в родината му СССР.

През лятото на 1942 г. никой не е могъл да знае дали е имало или не някакъв шанс… Власов получава предложение. Той е можел да го приеме, а е можел и да го отхвърли. Но в крайна сметка се съгласява. С всички рискове и с всички негативни последствия за него. Познавах хора, които се присъединяват към Власовската армия в последната година на войната, дори в последните пет-шест месеца на войната, когато е изглеждало, че всичко е било напразно.

Един от тях, лейтенант от Червената армия, а след това поручик-власовец, попада в плен през май 1942 г. край Харков, а към армията на Власов се присъединява едва през декември 1944 година. Не участва в никакви бойни действия и заедно със своята част се предава на американците. Впоследствие той и другарите му са предадени на съветските власти. Осъден е и излежава десет години в лагер. Живее в централна Русия, доживявайки 90-годишнината си. Вярва, че се е борил срещу Сталин и не съжалява за нищо. Нарича болшевиките убийците на Русия…

Москва, юли 1946 г. Генерал Власов и съратниците му по време на закрития съдебен процес. Андрей Власов е признат за виновен в държавна измяна и е обесен.

Още от 1943 г. условията на живот във военнопленническите лагери започват да се променят в сравнение със зимата на 1941/42 г. И когато през 1943-1944 г., да не говорим за 1945 г., военнопленникът се е съгласявал да облече германската униформа с нашивки на РОА, той е осъзнавал, че възможността за победа е нищожна. Може да кажем, че това негово решение по-скоро увеличава рисковете за живота му. Повтарям, от 1943 г. военнопленниците в немските лагери вече е можело да се надяват, че ще оцелеят, докато в близко бъдеще нашивката на РОА означава неизбежна присъда: екзекуция или продължителен срок в лагерите. Всички отлично са осъзнавали, че другарят Сталин няма да прости на никого подобни дела.

Мисля, че това е огромна човешка трагедия разиграла се при конкретни исторически обстоятелства. Споделям оценката на Александър Солженицин: власовците са коне в горящата степ. И тези коне препускат в пламтящата степ, но накъдето и да се насочат, навсякъде ги пресреща безнадеждността…

Източник – www.novayagazeta.ru

Reply

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.