Интервю с маршал Жуков

Част 1.

Този запис прашасва в архивите повече от 40 години, въпреки че е трябвало да стане част от документален филмов проект по повод 25-годишнината от Битката за Москва. Известният писател Константин Симонов разговаря с легендарния военачалник Георги Жуков, като интервюто с маршала е записано през 1966 г.

Самият филм по повод 25-годишнината от Битката за Москва излиза през 1967 г. и то след като доста фрагменти от него са премахнати по настояване на Главното политическо управление на Съветската армия и Военноморския флот. А самото интервю с Жуков изобщо не е  включено във филма. Нещо повече, издадена е заповед записът с Жуков да се унищожи. Причината е сензационното признание на Жуков, че тогава през 1942 г. той не е бил уверен, че Москва ще успее да удържи натиска на немците. Уникалното интервю е запазено благодарение на бащата на водещия на „Първи канал“ Познер – Владимир Познер, който „открадва“ лентата, обработва я в друго филмово студио и я изпраща в архива. За първи път интервюто с Жуков е излъчено на 4 май 2010 г. по „Първи канал“.

Маршал Жуков

К. Симонов: Георгий Константинович, да пристъпим към първия въпрос, с който бих искал да започна. Кога и как разбрахте за тежката ситуация, която се е създала край Москва?

Г. Жуков: В края на септември – началото на октомври бях командващ на Ленинградския фронт. Там ме изпрати в началото на септември Държавния комитет за отбрана. Като командващ фронта и като член на Ставката на Върховното главно командване, аз, естествено, бях доста добре информиран за създалата се обстановка в края на септември и особено в началото на октомври.

Впоследствие на 6 октомври следобед ми позвъни Йосиф Висарионович Сталин. Първо се поинтересува за ситуацията на фронта, а след това ми нареди незабавно да излетя за Москва за изпълнението на специална задача. Казах му, че на другия ден сутринта ще излетя.

На 7 октомври, след като сдадох командването на началник-щаба на фронта генерал Хозин, излетях за Москва. В Москва пристигнах вечерта и веднага се отправих към Кремъл, за да се срещна със Сталин. Сталин беше болен от грип, но работеше. След като ме поздрави с кимване на главата си, той предложи да погледнем картата и каза:

«Ето, вижте, каква е ситуацията на западното направление. Не мога, казва, да получа ясен доклад, какво става там в този момент? Къде е противникът, къде са нашите войски? Ако смятате, че сте в състояние да се ориентирате в обстановката, заминавайте веднага в щаба на Западния фронт, вижте какво е положението там и ми позвънете без значение кое време на деня е – аз ще очаквам обаждането ви».

Отправих се в Генералния щаб, където накратко допълнително бях информиран за ситуацията от Борис Михайлович Шапошников (бел.ред. В този период началник на Генералния щаб.). Веднага заминах за щаба на Западния фронт, чийто командир беше Иван Степанович Конев. Член на Военния съвет беше Булганин, а Соколовски началник-щаб.

Пристигнах в щаба на фронта, който тогава беше разположен в района на Ржев. Беше късно вечерта, даже по-скоро през нощта – около един часа и половина след полунощ. В щаба всички работеха напрегнато. Първото, което направих е да получа допълнителна информация за действията на обкръжените части, с които по това време нямахме връзка.

Какво друго да добавя? Това, че в западно направление, особено в участъка на Западния фронт, се беше създала изключително опасна обстановка. Всъщност всички пътища към Москва бяха открити. Казвам открити, тъй като Можайската отбранителна линия, където бяха разположени незначителни наши части, естествено, не можеха да спрат противника, ако той насочеше войските си към Москва.

К. Симонов: Искате да кажете, че линията още не е била заета от наши войски?

Г. Жуков: Заета беше… Всъщност тъкмо бяха сформирани суворовските части. Имаше и незначителни войскови подразделения. В крайна сметка, единственото преимущество, което имахме е, че основните сили на немците бяха сковани от действията на обкръжените наши части северозападно от Вязма.

И така, обадих се веднага на Сталин в Москва и му доложих по същество ситуацията. Казах му, че на този етап най-важното е възможно по-скоро да заемем Можайската отбранителна линия. Тъй като в участъка на Западния фронт, всъщност нямаше наши части, необходимо беше да се прехвърлят всички възможни резерви от съседните участъци и от резерва на Ставката, които бързо да заемат отбранителни позиции на линията.

Сталин ме попита, а къде, всъщност, са частите от 16-та армия, 19-та армия, 20-та армия, групата на „Болдин“ от Западния фронт? 24-та и 32-ра армия от Резервния фронт. Е, какво можех да му кажа? В обкръжение са, казвам, сражават се западно от Вязма.

«Какво възнамерявате да правите?» – попита Сталин. Отговорих му, че е нужно веднага да замина при Будьони (бел.ред. Командващ Резервния фронт), за да изясня обстановката. «Знаете ли къде е щаба му? Къде е самият Будьони?» Отговорих: «Не, не знам. Конев също така не знае, тъй като няма връзка с Будьони.»

6.12.1941 г. Битката за Москва. Червеноармейци се изкачват теглейки картечница "Максим" към върха на хълма.

6.12.1941 г. Битката за Москва. Червеноармейци се изкачват, теглейки картечница „Максим“, към върха на хълма.

К. Симонов: С щаба на Резервния фронт ли?

Г. Жуков: Да. «Ще го търся някъде в района на Малоярославец. Според всички признаци, той трябва да се намира там». «Добре, отивайте. Ориентирайте се какво става. И ми доложете незабавно».

Преди разсъмване на 8 октомври ден пристигнах в района на град Обнинск. Гара „Обнинская“ –ми беше добре позната от моето детство и юношество. Именно от тази гара моята майка ме изпрати мен, едно единадесетгодишно хлапе, в Москва, за да чиракувам при моя чичо, който беше майстор кожар. Впоследствие, много пъти, вече като майстор, когато се прибирах в родното си село минавах през тази гара. Така че районът ми беше много добре познат, както се казва кръстосвал съм го надлъж и нашир.

Когато приближих Обнинск, не открих никакви признаци за присъствието на щаба. Но изведнъж видях двама свързочника, които полагаха телефонна жица недалеч от пътя. Спрях колата и попитах: «Другари, знаете ли къде се намира щаба на Резервния фронт» – «Не, не знаем» – «А къде опъвате тази жица?» – «Където са ни заповядали, там и поставяме».  Този, който отговаряше беше якичък на вид. Помислих си, хубаво де, войниците са запознати добре със службата, все пак аз съм непознат офицер за тях. Както и да е, наложи се да се легитимирам. – «Извиняваме се» – казаха – «Но ние не ви познаваме по физиономия, затова отговорихме така. Що се отнася до щаба, вие сте минали покрай него – ето тук, минавате през моста на река Протва. Качете се към хълма и там охраната ще ви покаже къде трябва да отидете». Благодарих им и потеглих. И наистина, след 3 минути бях вече в щаба.

Точно по това време представителят на Ставката Мехлис, в чиято стая попаднах първо, разговаряше по телефона и здравата ругаеше някого. В стаята тутакси влезе и началник-щабът. Но аз се интересувах от командващия и попитах: «Къде е командващият? Къде е Семьон Михайлович?» – «И ние не знаем, другарю генерал. Вчера замина за 43-та армия. Страхуваме се да не се е случило нещо със Семьон Михайлович. Изпратихме офицер за свръзка, но все още не можем да го открием».

Тъй като не успях да си изясня обстановката в щаба, се отправих да търся Семьон Михайлович. Поех към Малоярославец, който беше по-близо до фронта. Надявах се, че там ще получа нужната ми информация. Минавайки през Малоярославец видях коли. Наредих на шофьора си да спре и попитах: «Чии са тези автомобили?» – «На Семьон Михайлович Будьони». Зарадвах се, че най-накрая открих Семьон Михайлович.

Влязох в сградата на Районния изпълнителен комитет, където се намираше Семьон Михайлович. Той стоеше прав и внимателно разглеждаше картите. След като се поздравихме, пристъпихме към разговор. Казах му, че съм бил при Конев. «Как са нещата при Конев?» Отговорих му, че положението не е особено добре. «И при нас е същото. Пътят към Малоярославец и по-нататък към Москва няма с какво да го защитаваме». А това беше много опасно направление.

Наредих на Будьони да се завърне в щаба си и му обясних къде е разположен в момента. «Обади се незабавно на Върховния и докладвай за обстановката във вашия участък. Кажи му, че съм потеглил към град Юхнов, а от там ще се насоча към Калуга – искам да се ориентирам какво се случва там».

По пътя към Юхнов срещнах коменданта на Укрепен район Малоярославец, който тъкмо започваше да се формира. Поговорих си с него и му дадох инструкции по отношение на разузнаването и защитата на това направление в рамките на неговите възможности. Самият аз се отправих в посока град Медин.

В Медин освен разрушени сгради, в резултат на бомбардировките на немската авиация предишния ден, нямаше никой. Военни части липсваха. Срещнах само една жена, която копаеше, доколкото си спомням. Искаше ми се да получа някаква информация от нея и затова се обърнах към нея, но тя не отговоряше. Гледаше ме с някакъв неразбираем поглед. Изведнъж се появи друга жена, чиято торба беше наполовина пълна с нещо. «Вие, казва, не я питайте нищо – тя се побърка, от мъка». «Как така от мъка?» – попитах я аз. – «Вчера градът беше връхлетян от немски самолети, а тя беше отишла да си налее вода от кладенеца. Пред очите ѝ къщата беше ударена от бомба. Тя се срути, а под отломките ѝ останаха двете ѝ внучета. Сега мисля да бягаме към Малоярославец, тук всичко е разрушено».

Попитах я: «Войници имаше ли в града? Има ли някакви военни части?» – «Не, никой» – каза тя – «През нощта минаха, носеха и ранените си. Два камиона бяха. А милицията, каза, вчера вечерта също замина. Няма никой в града. И жителите зминаха към Малоярославец».    

Продължих по-нататък в посока Юхнов. В една малка горичка изведнъж ни спряха войници с шлемофони. Погледнах през прозореца на колата – танкисти. «Кой сте вие?» – попитаха. Легитимирах се. – «А вие кои сте?» – «Ние сме танкисти» – «Коя част?» – «Танкова бригада» – «Кой е командирът?» – «Ето тук недалеч е самият той». Потеглих в указаната посока и за щастие в командира разпознах мой познат – Троицки. Командирът на бригадата ме забеляза, запъти се към мен и докладва: «Командир на бригадата Троицки. Бригадата е в резерва на Главното командване». Какво да ви кажа … Това беше много приятна среща. Че това беше цяла непокътната танкова бригада.

К. Симонов: От Халхин Гол ли го познавахте?

Г. Жуков: Да. По това време Троицки беше началник-щаб на 11-та танкова бригада – чийто командир беше Яковлев. Троицки беше прекрасен началник- щаб. Тази бригада беше истинска заплаха за японците, в сражението на планината Баин-Цаган тя разгроми разположените в нейния участък японци. Трябва да ви кажа, че японците се страхуваха от тази бригада.

Обсъдихме ситуацията и набелязахме следващите стъпки на танковата част. Самият аз потеглих за района на Калуга, където беше заела позиции 5-та бригада под командването на Миронов. Бригадата се сражаваше умело и Калуга все още беше в ръцете ни. На подстъпите на Калуга битката беше доста ожесточена.

В района на Калуга ме настигна офицер от щаба на Резервния фронт, който ми предаде телефонограма от Борис Михайлович Шапошников, в която пишеше: „Върховното главно командване ви назначава за командващ Западния фронт. Трябва незабавно да се явите в щаба на Западния фронт“. Потеглих обратно и рано сутринта на 10-ти пристигнах в щаба на Западния фронт.

Част 2;

Всички, които се интересуват от историята на Втората световна война са добре дошли в нашата Facebook група : Втора световна война

No Responses

Reply

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.