Последното интервю на Ерих Хартман. Част 1.

Бойните постижения на Ерих Хартман изглеждат фантастично: 1 404 бойни полети, 825 въздушни боеве, 352 унищожени вражески самолети, от които 347 съветски…

Броят на победите, както и в миналото, буди съмнение. Някои историци са на мнение, че значителна част от тях не са потвърдени, но едно е безспорно – това е най-резултатният пилот-изтребител през Втората световна война. Начинът, по който усеща самолета (Хартман лети на „Густав”, както германците наричат мултифункционалния изтребител ​​«Месершмит Bf.109G»), способността за бърза преценка на обстановката, отличното зрение и изключителните снайперистки качества са отличителни характеристики на този „Дявол“, както е наричан Хартман от двете страни на фронта.

Ерих Хартман
Ерих Хартман

Хартман е пленяван два пъти. Първият път това продължава няколко часа. На 19 август 1943 г. в небето над Донецка област (Украинска ССР) неговият изтребител е повреден от отломки на унищожен от него съветски самолет. Хартман извършва принудително кацане и е пленен от съветски войници. Преструвайки се, че е тежко ранен е натоварен на камион. По време на транспортирането Хартман удря съветския войник, който го пази и скача от каросерията в слънчогледова нива, след което успява да пресече фронтовата линия.

Вторият плен продължава десет години и шест месеца.

След като в последния ден от войната удържа последната си победа, Хартман каца на летището, което вече е било в зоната на обстрел на съветската артилерия, унищожава самолета си и заедно с другите пилоти се насочва към американците. Въпреки това в съответствие с Ялтенските договорености, германците, които са воювали срещу Червената армия са предадени от Съюзниците на СССР.

По време на пленничеството Хартман сменя десетина лагери. Първоначално е в лагер край град Киров, където се занимава с добив на торф. В този лагер условията на живот и труд са били такива, че според спомените на един от военнопленниците, през първата зима от 1 500 души оцеляват едва 200. Хартман има късмет и след шест седмици е прехвърлен в лагер за старши офицери в град Грязовец, Вологодска област. Военнопленниците в лагера живеят в бараки, а не в землянки, разполагат с болница, кафене, река, в която им се е разрешавало да плуват и дори футболно игрище.

В плен
В плен.

Мнозина от колегите на Хартман постъпвали в антифашисткия „Съюз на германските офицери“. Въпреки постоянните предложения, Хартман категорично отказва да постъпи в него. От какво е бил мотивиран – идеологията на Хитлерюгенд, верността към военната клетва, представата за офицерската чест или младежката горделивост – е неизвестно.

Предложено му е да се присъедини към военновъздушните сили на новосъздадената ГДР, но той отказва. Съветските власти решават, че ако летецът-легенда не може да се използва за определени пропагандни цели, тогава е нужно славата му да се екплоатира в друга насока – за сплашване на колебаещите се. Решено е Хартман да бъде съден като военнопрестъпник. През 1949 г. немският ас от Луфтвафе е обвинен в нарушаване на току-що подписаната Женевска конвенция за защита на цивилното население – унищожаването на фабрика за хляб край Смоленск, която е обект от цивилната инфраструктура, в разстрел от въздуха на 700 жители в село близо до Брянск, както и в унищожаването на съветско военно имущество (вече ви споменахме за стотиците унищожени от Хартман съветски самолети).

В доказването на първите две точки от обвинението не успява и извънсъдебният орган на НКВД – т.нар. Специално съвещание. Оказва се, че Хартман никога не се е сражавал в небето над Смоленск и Брянск – бойният път на неговата ескадрила преминава значително по на юг. Но тъй като Хартман не оспорва унищожаването на съветските самолети, на 27 декември 1949 г. Специалното съвещание го осъжда на 25 години каторжен труд за «умишлено унищожаване на социалистическата собственост».

След една година към присъдата му добавят още 25 години – за подстрекателство към метеж срещу съветската власт на жителите на град Шахти. Военнопленниците в лагера, в който е настанен се разбунтуват, когато Хартман е хвърлен в карцер заради неговия отказ да отиде на работа. Не стига това, но и някои от местните жители изразяват съчувствие спрямо военнопленниците.

През 1955 г. Хартман се завръща в Германия заедно с 14 000 други военнопленници с личното ходатайстване на канцлера Конрад Аденауер.

Интервю на Колин Хийтън с Ерих Хартман

– Ерих, кога и къде сте роден?

– Роден съм на 19 април 1922 г. във Вайсах, Германия.

– Разкажете ни за вашето семейство.

– Баща ми беше уважаван терапевт, който по време на Първата световна война е служил като лекар в армията. Майка ми беше лицензиран пилот. Впоследствие и брат ми стана лекар.

– Опишете ни вашето детство, което прекарвате в Китай.

– Баща ми имаше братовчед, който беше дипломат там. Този роднина убеди баща ми да се преместим цялото семейство в Китай, тъй като по онова време Германия не беше най-доброто място за живеене в икономически план. Живеехме в град Чанша. Аз и брат ми Алфред бяхме малки и почти нищо не помня от този период от живота ми. След като в Китай започна Гражданската война, местното население започна да създава проблеми на чужденците и баща ми ни изпрати в родината. Установихме се в Щутгарт, където живеехме до началото на войната, а баща ми се присъедини по-късно към нас.

С майка си Елизабет.
С майка си Елизабет.
– Какво ви накара да се насочите към авиацията?

– Предполагам същата причина, която караше всички момчета да мечтаят за авиацията – славата на въздушните асове през Великата война (Бел.ред. Първата световна война), както и фактът, че майка ми беше лицензиран пилот. Мама често ни вземаше със себе си, където ни показваше навигационните прибори на самолетите. Може би това беше най-важният фактор. Знаех, че искам да летя.

Станах лицензиран пилот-планерист на 14-годишна възраст и летях толкова често, колкото можех. На 15 години станах инструктор в Хитлерюгенд. По време на войната брат ми Алфред беше стрелец на „Щука“, впоследствие го плениха в Тунис. Може би това беше неговият късмет, който му спаси живота. Баща ми не беше щастлив от моето желание да стана пилот, той искаше да го последвам в неговата област – медицината. Това беше и моя мечта, която не беше предопределена да се сбъдне.

– Кога постъпихте в Луфтвафе?

– Обучението ми стартира през октомври 1940 г. в Източна Прусия. То продължи до януари 1942 г., след което бях прехвърлен в Цербст-Анхалт. През март 1942 г. бях произведен в лейтенант. След това бях изпратен в школа за обучение във въздушна стрелба, където с мен се случи малка неприятност. Реших да се поперча с моите умения на летец и преминах над летището на „бръснещ полет”, след което бях вкаран в ареста. Но явно това е трябвало да се случи, тъй като мой съкурсник от школата, с когото живеехме в една стая, излетя със същия самолет, но вследствие на технически проблеми катастрофира със самолета и загина.

На 18-годишна възраст, курсант в Луфтвафе.
На 18-годишна възраст, курсант в Луфтвафе.

След школата ме разпределиха в Русия – в 52-ра изтребителна ескадра JG52. Спомням си, че зимата беше тъкмо започнала, а аз отново претърпях лек инцидент.

– Имате предвид случая, когато разбивате „Щуката”?

– Не бих казал, че съм я разбил, тъй като така и не успях да се откъсна от земята. Трябваше да прехвърлим бомбардировачите в Мариупол, но когато започнах да форсирам двигателите на „Щуката”, осъзнах, че тя няма спирачки, а и освен това реагираше различно от Месершмит 109. Аз се врязах в една барака, а друг колега капотира с Ju-87. В крайна сметка ни прехвърлиха с военно-транспортен самолет Ju-52 – и за нас беше по-безопасно, а и за техниката.

– Тогава ли се срещнахте за пръв път с Дитер Храбак? (Бел.ред. Командир на JG 52)

– Да, както знаете, през всичките тези години той остана един от най-добрите ми приятели. Дитер беше първият, който ми препоръча да ви дам това интервю, тъй като той, а и другите ви се доверяват. Както и аз.

Дитер беше здравомислещ и обичащ дисциплината командир, а опитът му беше впечатляващ. Той ни научи не просто да летим и да се бием, но и как да работим в екип и как да останем живи. Това беше неговата най-голяма заслуга към нас пилотите. Винаги беше готов да обсъди своите собствени грешки и да ги подложи на анализ, надявайки се, че по този начин ние ще го разберем.

Храбак ме разпредели в  7/III/JG-52 (Бел.ред. 7-ма ескадрила от Трета група на 52-ра изтребителна ескадра), чийто командир беше майор Хубертус фон Бонин, стар орел – ветерен от Испанската Гражданска война и Битката за Великобритания. И от него научихме много. Първият ми боен полет се състоя на 14 октомври 1942 година.

1944 г. Оберст-лейтенант Дитрих Храбак разтълкува тънкостите на летателното изкуство на оберлейтенант Ерих Хартман, лейтенант Карл Грац, оберлейтенант Фридрих Облезер и хауптман Вилхелм Бац.
1944 г. Оберст-лейтенант Дитрих Храбак разяснява тънкостите на летателното изкуство на оберлейтенант Ерих Хартман, лейтенант Карл Грац, оберлейтенант Фридрих Облезер и хауптман Вилхелм Бац.
– Първият ви боен полет не е особено впечатляващ. Какво се случи тогава?

– Аз и Росман летяхме самостоятелно в двойка. Изведнъж Росман съобщи по радиото, че е забелязал 10 противникови самолета под нас. Бяхме на 12 000 фута височина, а противникът доста под нас. Не видях нищо, но последвах Росман, когато той се впусна в атака. Помислих си, че това е моят шанс да удържа моята първа победа, затова дадох пълна газ и изоставих Росман, за да обстрелям вражеските самолети. Пропуснах, а при набирането на височина едва не се сблъсках с Росман.

Краят на 1942 г. От ляво надясно - фелдфебел Ханс Дамерс, фелдфебел Едмунд Росман, оберфелдфебел Алфред Гриславски и лейтенант Ерих Хартман.
Краят на 1942 г. От ляво надясно – фелдфебел Ханс Дамерс, фелдфебел Едмунд Росман, оберфелдфебел Алфред Гриславски и лейтенант Ерих Хартман.

Изневиделица се оказах заобиколен от съветски самолети, в този момент взех решение да се насоча към облаците, за да се измъкна от тях. През цялото това време Росман продължаваше да ме напътства по радиото, а междувременно червената лампичка на приборното табло сигнализира, че горивото ми привършва. Неочаквано двигателят спря и аз извърших принудително кацане, разбивайки изтребителя си. Осъзнах, че ще имам големи проблеми. Наруших всички правила и предполагах, че ще бъда изхвърлен.

– Каква беше вашата съдба?

– Фон Бонин ме изпрати за три дни да работя с наземния персонал. Това ми даде време да поразмишлявам над това, което сътворих. След това, когато самият аз станах водещ (Бел.ред. Пилотите се обединяват в тактическа двойка „водещ-воден”. Водещият е командир на двойката и по правило той атакува вражеската цел, докато воденият има за задача да прикрива водещия и да встъпва в бой само със самолети, които представляват заплаха за водещия), учех новобранците на това, на което ме учеха Росман, а след това и Крупински.

– Кога удържахте своята първа победа?

– Това беше на 5 ноември 1942 г. – ден, който никога няма да забравя. Първата ми победа беше срещу щурмовик Ил-2 – самолет, който представляваше най-трудната за нас цел заради неговата бронировка. За да се свали, трябваше да се улучи в масления радиатор.

Този ден ще го запомня, тъй като тогава се наложи да направя второто си принудително кацане, след като отломки от сваления от мен самолет ме засегнаха. В онзи ден научих две неща: приближи се и стреляй, а след като свалиш противника, веднага завий странично (Бел.ред. Т.нар. тактика на Ерих Хартман: „виж-реши-атакувай-отстъпи). Втората си победа удържах през февруари следващата година. Тогава бяхме разположени в Таман и за нов командир на ескадрилата беше назначен Крупински.

– Валтер (Бел.ред. Валтер Крупински) ми разказа за деня, в който пристигнал и поел ескадрилата и за случката с двата изтребителя. Какво помните за този инцидент?

– Крупински пристигна, представи се, поиска самолет, излетя, беше свален и се завърна в ескадрилата с автомобил. След това взе друг изтребител, удържа две победи и кацна на пистата, след което поиска да обядва. И всичко това се възприе толкова прозаично, сякаш беше някаква игра на карти.

– Как се запознахте с Гюнтер Рал?

– Знам, че Гюнтер ви е разказал за това. Той замени фон Бонин като командир на групата. През август 1943 г. Рал ме назначи за командир на 9-та ескадрила, която преди това се командваше от Херман Граф.

– Често сте летяли като воден на Крупински. Ще споделите ли за взаимодействието ви в небето и каква беше разликата с Росман?

– Първоначално нашето партньорство се отличаваше с известна напрегнатост, но осъзнахме, че заедно постиженията са ни доста добри. И двамата притежавахме силни и слаби страни, но успяхме да преодолеем всички проблеми. Освен това бях длъжен да осигуря неговото завръщане заради многобройните му приятелки, които винаги го очакваха на земята. Летейки с „Крупи”, бях награден с Железен кръст 2-ра степен. От него научих, че няма нищо по-лошо от загубата на водения. Животът е по-важен от победата. По време на войната загубих само един воден – Гюнтер Капито, бивш пилот на бомбардировач – но това се случи заради неговата неопитност като пилот на изтребител, а ​​и той оцеля.

Валтер Крупински и Ерих Хартман.
Валтер Крупински и Ерих Хартман.
– Колко победи постигнахте преди да ви наградят с Рицарски кръст?

– До 29 октомври 1943 г. личната ми сметка достигаше 148 победи. Вероятно никой не е свалил толкова много самолети, за да получи Рицарския кръст. Имаше доста летци, които бяха удържали над 50 победи, но така и не бяха наградени с Рицарски кръст, което според мен не е честно. Считам също за несправедливо, че летци като Рал (Бел.ред. Гюнтер Рал), Баркхорн (Бел.ред. Герхард Баркхорн), Кител (Бел.ред. Ото Кител), Бер (Бел.ред. Хайнц Бер) и Рудорфер (Бел.ред. Ерих Рудорфер) не получиха най-високите военни награди. Те си ги заслужиха.

– Разкажете ни за вашата първа среща с Крупински. Той сподели с мен неговата версия, но бих искал да чуя и вие какво си спомняте.

– Спомням си добре срещата с новия командир на групата. В разположението на летището ни се появи димящ изтребител, който при приземяването се преобърна и експлодира. Бяхме сигурни, че пилотът е загинал. Някой извика, че това е Крупински и внезапно от гъстия дим се появи Крупински в разпокъсан комбинезон, но без драскотина. Той се усмихна и започна да ни разказва за съветските зенитки над Кавказ, същевременно лицето му не изразяваше никаква емоция. Ето това беше първата ми среща с „Графа“ (Бел.ред. Прозвището на Валтер Крупински сред колегите му е „Граф Пунски” поради неговия пруски произход).

– Кой беше първият ви водещ?

– Фелдфебел Едмунд „Паул” Росман, който ме взе под своето крило.

– Практика ли е било офицер да бъде воден на младши по звание пилот?

– За Луфтвафе да. Все пак той беше ветеран. Опитът беше по-важен от званието и затова според мен постигахме такива успехи.

– Кой беше най-добрият ви приятел в онези дни?

– Имах много приятели, мнозина от тях все още са живи, но най-близки отношения изградих с Хайнц Мертенс – моят старши механик. Можете да разчитате на водения, който ви прикрива във въздуха, както и на другарите си по време на въздушните сражения, но човекът, който обслужва машината ви и осигурява техническата ѝ изправност е най-важният. С Мертенс станахме най-добри приятели и не бих постигнал този успех, ако не беше той.

Хайнц Мертенс и Ерих Хартман
Хайнц Мертенс и Ерих Хартман
– Да, вашата екипна двойка става легендарна. Как се породи тази близост?

– И аз не мога да си го обясня. Когато ме плениха, Мертенс взел пушка и тръгнал да ме търси. И никой не можел да го убеди да се откаже. В цивилния живот никога няма да откриете подобна преданост.

– Разкажете за случая, когато попадате в плен.

– Руснаците бяха предприели настъпление в нашия район и Храбак ни постави задачи. Това се случи през август 1943 г. Задачата ни беше да съпровождаме „Щуките“ на Ханс-Улрих Рудел, който пък трябваше да нанесе удар по настъпващите руснаци. Само че ситуацията се измени. Съветската авиация започна да бомбардира германските позиции, поддържайки офанзивата на съветските части. Ето защо, след като открихме противника, моята група от 8 изтребители атакува съветските самолети. Ставаше дума за около 40 ЛаГГ-ове и Як-ове и 40 или повече щурмовици.

Свалих два самолета, когато чужди тела попаднаха в самолета ми. Извърших принудително кацане и бях заловен от съветски войници. Когато се приближиха до самолета, се престорих, че съм тежко ранен. Успях да заблудя червеноармейците, след което ме заведоха в щаба на своята част. Там ме прегледа лекар, но дори и той се заблуди, че съм тежко ранен. Натовариха ме на носилка и ме качиха обратно в камиона, който, между другото, беше немски. Същевременно се появиха „Щуки”, които предприеха атака. Аз се възползвах от момента и ударих войника в каросерията – той падна на пътя, а аз скочих в движение. Чух, че камионът спира, а аз продължих да бягам.

Навлязох в голямо слънчогледово поле, където се скрих, а през цялото това време преследващите ме съветски войници стреляха в моята посока. Натъкнах се на малко селце, в което имаше руска част и реших да се върна в слънчогледовата нива и да изчакам нощта. Унесох се в дрямка, а след като се събудих поех на запад. Покрай мен мина руски патрул, който се състоеше от около 10 души, а аз взех решение да се движа след тях.

Войниците се скриха зад малък хълм и изведнъж започна престрелка. Разбрах, че там трябва да се намира немската фронтова линия, тъй като войниците от патрула тичаха бързо в моята посока. Реших да премина от другата страна на хълма и се натъкнах на немски часови, който веднага стреля, разкъсвайки плата на панталона ми. Побеснях, но часовоят беше ужасно уплашен. Заведоха ме до немските позиции и ме подложиха на разпит, след което ми казаха да се подготвя за бой.

Друга група руснаци, очевидно пияни, се движеше към нашия окоп. Когато наближиха на около 20 метра, лейтенантът заповяда да открием огън. Покосихме ги всички. Чак тогава ми разказаха, че тази група руснаци е навлязла в нашата полоса, говорейки свободно на немски език, че се предават в плен. След като се приближили, те извадили „Томи-та” (Бел.ред. Картечен пистолет „Томпсън”) и застреляли няколко души.

(Бел.ред. Явно тук става дума за т.нар. Бойно охранение – Организира се с цел да не се допусне проникване на разузнаване на противника в района на своите войски или за да се изключи внезапно нападение от страна на противника, както и да въведе в заблуждение относно истинската схема на предния край на отбраняващите се. За бойно охранение се отделя обикновено по един взвод от батальон и дефакто излизат в неутралната полоса пред основните позиции на предните части.)

Чак сега проумях проявената предпазливост спрямо мен, тъй като нямах никакви опознавателни знаци и документи. Когато ме плениха, ми взеха всичко.

– Какво се случи с Мертенс? Как се прибрахте в своята част?

– Пехотният офицер се свърза с Храбак, който потвърди моята самоличност. Предоставиха ми автомобил и бях посрещнат от Крупи, който току-що се беше завърнал от болницата. Разказаха ми какво е направил Бимел (Бел.ред. Прозвището на Хайнц Мертенс), което ме разстрои много. На следващия ден Бимел се появи, а в чест на чудодейното ми завръщане беше организирано тържество за втория ми рожден ден.

– Какво имате предвид?

– Това е празненство, което се провежда в чест на пилот, който е оцелял в смъртоносна ситуация. Често се случваше при нас.

Очаквайте втора част.

Източник – www.migflug.com

Reply

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.