Интервю с вечния секссимвол: Мерилин Монро

Част 1 – Детство, приемни семейства и сиропиталища

През 1960 г. кореспондентът на списание „Мари Клер“ (Marie Claire) Жорж Белмонт прекарва две седмици заедно с Мерилин Монро. Резултатът е огромно интервю, някои фрагменти, от които завинаги влизат в историята.

За Мерилин се разпространяват множество противоречиви истории и ми се щеше да науча истината от самия източник. Предупреждаваха ме, че ще се наложи да почакам. Но очакването си заслужаваше. В този двуседмичен период я наблюдавах как живее и работи. Обръщах внимание на това как общува със съпруга си, писателят Артър Милър. В тях откривах сходна мекота, интелигентност, простота и особено – искреност и честност, редки качества в днешно време. В съзнанието ми се изграждаше известен идиличен образ на тази двойка, която просто искаше да бъде щастлива и която беше такава – усещаше се в самия изказ по време на разговора. Мерилин изобщо не беше такава, каквато всички ние си я представяхме – тя беше интелигентна, открита и напълно беззащитна.

„Никога не съм живяла с родителите си, не познавах баща си, а майка ми за мен беше тази жена с рижи коси, която понякога идваше да ме види“

Мерилин Монро

Мерилин Монро: По-добре да отговорям на въпроси. Не мога просто така да разказвам нещо, това е ужасно. С какво да започнем? Толкова много възможности …

„Мари Клер“: Предлагам от самото начало – т.е. с вашето детство.

Мерилин: Никой нищо не знае за тази част от моя живот, само предположения. Дълго време детството ми, миналото ми оставаше в пълна мъгла. Никога не съм споделяла за това, защото са лични неща, които касаят само мен. В началото на моята кариера режисьорът Лестър Коуън ми предложи малка роля във филма „Щастлива любов“. Преди да пристъпя към снимките трябваше да подпиша договор. Тъй като бях съвсем млада и незряла, той ми каза, че би искал да поговори с баща ми или майка ми. Отговорих му, че това е невъзможно. – „Защо?“ – настоя той. – „Никога не съм живяла с родителите си“ – обясних му ситуацията. Това си беше самата истина и никога не успях да проумея защо е нужно да се прави сензация от този факт. Оттогава за мен се изписаха толкова много глупости, че Боже мой, защо сега да не ви разкажа истината?

Какви са първите ви спомени като дете?

Мерилин (след дълго мълчание): Първите ми спомени? Ами, доколкото мога да си спомня – облечена в дълга бяла рокля, настанила се в детска количка на тротоара пред къщата, където живеех с приемното ми семейство. Това, че аз съм родно дете на майка ми е факт. Но това, което говорят хората за баща ми или за моите бащи е абсолютна нелепица. Първият съпруг на майка ми се е казвал Бейкър. Вторият Мортенсън. Но когато се раждам аз, майка ми отдавна е разведена с тях.

Мерилин Монро

Казват, че баща ми е норвежец, както е видно от фамилията Мортенсън, както и че той загива малко след раждането ми в пътнотранспортно произшествие. Що се отнася до самоличността на истинския ми баща, знам две неща. В регистъра за ражданията срещу графата „професия на бащата“ е написано „Baker“ (бел.ред. Бейкър). Това е фамилното име на първия съпруг на майка ми, но това е и неговата професия – хлебар (бел.ред. На английски език „baker“ означава хлебар, пекар). Тъй като съм извънбрачно дете, майка ми е трябвало да даде фамилното ми име. Вероятно в бързината тя е казала „Бейкър“. Или това е станало поради грешка на чиновника. Както и да е, името ми е Норма Джийн Бейкър. Всичките ми ученически тетрадки бяха надписани с това име. Всичко останало са глупави измислици.

Това означава, че майка ви ви е възпитавала съвсем сама…

Мерилин: Никога не съм живяла с майка ми. Казват, че това не е вярно, но е самата истина. Винаги чужди хора се грижеха за мен. Майка ми имаше проблеми с психиката. Работеше като монтажист във филмово студио. Днес тя вече не е сред живите. Родителите й умират в дом за психичноболни. Майка ми също се наложи да бъде настанена в психиатрична болница. Понякога я пускаха, но после състоянието ѝ се влошаваше и отново постъпваше в клиниката.

 Ето защо, когато бях съвсем малко момиченце, се мятах на първата влязла в стаята жена и се провиквах:  „Мамо!“, а ако влезеше мъж, тогава надавах вик: „Тате!“ Спомням си една сутрин – предполагам, че съм била на три години – ме къпеха и аз казах на жената, която ме къпеше: „Мамо“. Тя отговори: „Аз не съм твоята майка. Казвай ми лельо“. „Но той е моят баща, нали“? – попитах аз, сочейки съпруга й. „Не – отговори тя, – ние не сме твоите родители. Червенокосата жена, която идва да те види понякога е твоята майка“. Тогава за мен това беше истински шок. Но, тъй като майка ми ме посещаваше много рядко, за мен тя завинаги си остана „червенокосата жена“. Макар че знаех за нейното съществуване.

Мерилин Монро

Спомням си, че когато бях настанена в сиропиталище, това ми подейства за пореден път шокиращо. По това време вече знаех да чета. Ето защо, когато прочетох надписа „Детски дом“, изписан със златни букви на черен фон, аз изпаднах в истерия и се наложи със сила да ме вкарат в приюта. Крещях: „Не съм сираче, имам си майка!“

Впоследствие служителите от приюта ми казаха: „За теб е по-добре да забравиш за майка си“. „Но къде е тя?“ – питах аз. „Не мисли за това, тя е мъртва“.

И след известно време повторно получавам новини за нея. И така в продължение на няколко години. Излиза, че си бях внушила, че тя се е преселила във вечността, защото не исках да си призная къде всъщност се намираше тя. Каква глупачка съм била! Както и да е, след това живях в единадесет приемни семейства.

Първото семейство беше много религиозно. Живеехме в малко градче близо до Лос Анджелис (роден съм в Лос Анджелис). Бяхме две деца –  момчето също беше осиновено. Живеех с тях в продължение на седем години. Приемните ми родители бяха ужасно строги, но без да влагат злоба. Възпитаваха ме по свой собствен начин, налагайки строги ограничения, като грешките ми бяха поправяни с помощта на колан. В крайна сметка социалните служби узнаха за този метод на възпитание и ме преместиха в една английска двойка в Холивуд.

Те бяха актьори или по-точно статисти, а животът ми протече по съвсем различен начин. Новите ми родители работеха много, когато имаха работа, а през останалото време се забавляваха, пееха, танцуваха, пиеха, играеха карти и имаха много приятели. С религиозното възпитание, което ми бяха дали първите ми приемни родители вече ги виждах как отиват в ада за всичките си грехове! Прекарвах часове в молитва за спасението на душите им.

Тези англичани ме бяха приели у дома си, защото получваха пари от продажбата на имущество на майка ми. Именно те ме запознаха със света на киното. Аз още не бях навършила осем години, а вече имах любима актриса – Джийн Харлоу. Косите ми бяха платинено руси, но ги ненавиждах и мечтаех за златисти коси, докато не я видях нея: такава красавица – и платинени коси като моите! Да не забравя и Кларк Гейбъл! Надявам се да не ми се разсърди, след като призная, че си представях, че той е баща ми. Според Фройд това не е лошо, дори напротив! Интересно, но никога не съм си представяла друга жена в ролята на майка ми. За какво говорихме, че се отплеснах?

За английските ти приемни родители. Какво се случи, когато парите свършиха?

Мерилин: Върнаха ме обратно в сиропиталището. Ах, чакайте. Не, преместихме се да живеем с тези хора в Холивуд, първо бяхме в Ню Орлиънс. Но не останах дълго време в Холивуд, само три или четири месеца. След тези месеци се озовах отново в приюта. Там започнах да заеквам. И досега заеквам, когато съм изтощена или нервна.

Мерилин Монро

В този период, когато бях в детския дом, тръгнах на училище. Съучениците ни сочеха с пръсти и се подиграваха: „Вижте, вижте, това са сираци!“ Аз и другите деца от приюта изгаряхме от срам. Растях много високо момиче. Околните ми даваха четиринайсет години, макар че всъщност бях само на 9. На тази възраст бях със същия ръст, какъвто имам и сега – 163 см.

В детския дом останах до 11-годишна възраст. След това започнах да номадствам  от семейство на семейство. Може би държавата плащаше на тези семейства, за да ме гледат, не знам? Някои ме приемаха в края на учебния срок и пребивавах там по време на ваканциите. Накрая преминах под попечителството на щата Калифорния. Така попаднах в дома на „леля“ Анна. Тя беше възрастна жена на 60-65 години. Много ме обичаше и аз усещах това.

В края на този щастлив период ме омъжиха. За този брак нямам какво толкова да кажа. Леля ми се наложи да замине за Вирджиния. В Лос Анджелис щатът ѝ плащаше $ 20 за мен. Ако бях заминала с нея, щяха да спрат да й плащат, а тя нямаше възможност да ме издържа. Трябваше да намери някакъв начин да се устроя.

Според законодателството на Калифорния минималната възраст за сключване на брак беше 16 години. По такъв начин бях поставена пред следния избор – или да се върна в щатското сиропиталище, докато навърша 18-годишна възраст, или да се омъжа. Бях почти на 16 години и избрах брака. Фамилията му беше Дохърти, беше на 21 години и работеше в завод. Малко след това започна войната и той беше мобилизиран в армията. Малко преди края на войната заминах за Лас Вегас и получих развод. Тогава бях на 20 години. Днес той е полицейски служител, но не поддържам контакт с него.

Част 2;

 

 

No Responses

Reply

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.