Интервю с Брад Пит

Списание „Мари Клер“ (Marie Claire), декември 2018 г.

Времената, когато домът му кънтеше от детски глъч, непрестанна врява, викове и забавни детски сражения (а може би и не много забавни), са останали в миналото. Брад Пит признава, че тези луди дни, когато някое от децата му със засилка се блъска в стената или когато се провиква „Таткооо!“, остават най-хубавите в живота му. Докато Анджелина Джоли продължава да го отдалечава от децата му и да отстоява нейната си правота, на него му остава само да се отдаде на философски размишления.

Marie Claire: По характер сте победител. Определят ви за най-добрият актьор в света – най-красивият и най-талантливият. Какво означава за вас думата «победа»?

Брад Пит: Победата е много съкровено нещо. Когато ти отреждат първо място в някакъв списък или когато филмът ти се окаже един от най-касовите – това не е точно победа. В действителност в моя живот имаше няколко значими успеха, а най-големият от тях са моите деца.

– Нима не ви вълнуват приходите, които носят вашите филми?

– Е, хайде сега! Аз обичам много парите! Но понякога те изобщо не носят щастие. Особено ако сте направили грешен ход, който може да ви е донесъл много пари, но за сметка на това ви е отнел бъдещи перспективи или нещо друго, също много важно. Случвало се е да правя подобни стъпки. Добре, че това остана в далечното минало.

 Брад Пит и Анджелина Джоли във филма "Мистър и мисис Смит"
Брад Пит и Анджелина Джоли във филма „Мистър и мисис Смит“
– Понякога чувствали ли сте се недооценен?

– Да, познато ми е това чувство и не само на мен. Но аз предпочитам да го наричам чувство за справедливост, а то е болезнено изострено още от детството ми. Понякога подценяването е имитация на чувството за справедливост – то се състои от субективни преценки и негативни емоции. Като цяло е идентично на самосъжалението. И това се отнася стопроцентово за мен, въпреки че, вероятно, мнозина няма да повярват в това.

– Режисьорът Бенет Милър казва за вас: „Брад и досега си остава едно момче от Средния Запад”. Там животът е особен – общинен и балансиран. Помага ли ви това да поддържате равновесието си в областта на киното, където всички са конкуренти?

– Израснах в много религиозно християнско семейство и често възникваха проблеми в това отношение. Религията съвсем не е моята стихия. Още от самото детство си задавах много въпроси, на които не можех да получа ясни отговори. Нямах и възможност да запитам някого за това, което всъщност ме вълнуваше. Едва на 20 години започнах да се отдалечавам от идеите, които нямаха никакъв смисъл за мен и започнах сериозно да се замислям над нещата, които преди се предполагаше, че трябва да приемам за даденост.

Спомням си много добре момента, в който отхвърлих всичко, което ми беше насадено от детството, целият фундамент, на който се крепеше мирогледа на любимите ми хора. Аз се противопоставих на семейството си, но в крайна сметка роднините ми ме приеха такъв какъвто съм. Разбира се, те се притесняват за мен, защото според тях ще изгоря в огнената Геена. (Смее се.) За сметка на това цялото преживяване ми беше полезно – например за ролята във филма „Кешбол“. В този филм успях да покажа какво чувства Били, както и всички, които са около него, когато се съмняват в правилността на случващото се и се изправят срещу установената система.

Във филма "Ярост"
Във филма „Ярост“
– Имате много повече филми, отколкото са годините ви. Все още ли сте очарован от професията си?

– Аз не съм очарован, аз съм обсебен от нея – сега дори повече, отколкото преди. По-добре осъзнавам това, което наистина искам. Мисля, че това се случи, защото най-накрая станах баща. Често си спомням какво влияние оказваха филмите върху мен в моето детство, особено в периода на пубертета. Някои от тях ме вдъхновиха да предприема важни стъпки в моя живот. Надявам се, че моите деца ще могат да кажат това и за моите роли.

– Може да направим извода, че вашите филмите са някакъв вид наследство, което е предназначено преди всичко за вашите деца?

– Може би е така. За мен е важно да усещам, че правя нещо, с което те могат да се гордеят.

– Щом можете да сте глава на семейство, тогава ще можете да бъдете и режисьор. Искате ли да опитате?

– Режисьорството въобще не ме привлича. Когато си представя целия този процес, готовността ми да се пробвам като режисьор се изпарява веднага. Ако се окажа на режисьорския стол, ще бъда много по-лош от целия снимачен екип взети заедно!

– Защото имате шест деца или защото майка им е Анджелина Джоли?

– И едното, и другото.

– Нервен човек ли сте?

– Много по-малко от преди. Дори вече преди самите снимки почти не нервнича. Първата седмица е времето, което ми е нужно, за да се вживея в ролята. Опитвам се да вникна в пресонажа си достатъчно дълбоко, сякаш говоря от негово име, практически без да се замислям над това. Всяка една история може да бъде разказана по различни начини – сещам се за поне стотина. Възможно ли е човек да започне да нервничи от подобна вариативност или да речем, от невъзможността да се довериш на думите на околните? Възможно е и още как. (Смее се.)

С Кейт Бланшет във филма "Странният случай с Бенджамин Бътън"
С Кейт Бланшет във филма „Странният случай с Бенджамин Бътън“
– Как успявате да успокоите актьорите, които се смущават да работят със звезда като Брад Пит?

– Всяка моя среща с екипа на филма прилича на слагането на оръжие по време на война. Всички ние сме в една и съща позиция. Все пак, ако някой има трудности с ролята си, се опитвам да го подкрепя доколкото мога и както мога.

– Мислите ли понякога, че Холивуд може да охладнее по отношение на вас? Или обратното – вие към Холивуд?

– Да, разбира се, животът не е безкраен и краят ми също не е толкова далеч. (Смее се.) Но все още не съм реализирал мечтата си да изиграя кисел дядка, който си е дал доста своеобразен обет.

– Искате да изиграете старец?

– Ами, нещо подобно.     

– Филмът ви „Кешбол”, в който участвахте и който получи 6 номинации за «Оскар» през 2012 г., разказва за драматичната промяна в живота на един треньор по бейзбол. А във вашия живот в кой момент се промени всичко – когато се отказахте от религията или когато се появиха децата, многото деца?

– Бащинството е по-важно.

Във филма "Кешбол"
Във филма „Кешбол“
– Как разпускате в свободното си време?

– Карам мотор, макар че и с велосипед се чувствам страхотно. Качвам се на мотора във всяка страна, в която работата ми ме отведе. Миналата седмица обиколих Малта с мотор. Не могат да се похвалят с най-добрите пътища, а същевременно теренът е хълмист и неравен. Накрая гумите на мотора бяха напълно износени.

– Може ли да ви запитаме за татуировката ви?

– Имам няколко. Но по-добре да не засягаме тази тема.

Във филма "Седем години в Тибет"
Във филма „Седем години в Тибет“
– Правите впечатление на човек, който е в състояние освен да изиграе една роля, но и да направи нещо самостоятелно, имам предвид нещо материално и осезаемо.

– Харесва ми да сътворявам разни неща. Един ден искам да си построя къща на пусто място. Сам от началото до края.

– Имате ли някакви планове в това отношение?

– Винаги планирам нещо. Това е част от моята работа.

– Споменахте, че осъзнавате, че не сте вечен. Мислите ли за възрастта си?

– Във всеки един момент съм готов да разменя натрупаната мъдрост в замяна на нови младини. Това ще ме направи много по-щастлив.

– Но вие сте в отлична форма – грехота е да се оплаквате!

– Всичко е относително.

В ролята на Ахил във филма "Троя"
В ролята на Ахил във филма „Троя“
– Защо решихте да станете актьор?

– Неотдавна разбрах, че майка ми е мечтаела да стане актриса. Нямах и представа за това. Сами знаете, че аз съм от Средния Запад, където актьорството не се счита за професия, да не говорим за това, което смятаха в моето семейство за това поприще. Две седмици преди дипломирането ни в колежа всичките ми приятели започнаха да си търсят работа, а аз осъзнах, че не желая да бъда като тях. И тогава ме осени една идея. Напуснах училище две седмици преди дипломирането, събрах си багажа и си тръгнах – толкова много обичах киното. Реших да рискувам.

– Гледате ли филмите си?

– Не. Не обичам да се връщам назад, да се връщам в миналото. (Смее се.) Но обичам да редактирам филмите си, така че ги гледам много пъти преди да бъде пуснати по екраните. Знаете ли, ако излизайки от дома си, се сетя, че съм забравил портфейла си, за нищо на света няма да се върна да го взема. Ако пропусна някоя пряка, не се връщам обратно – просто преминавам през целия квартал. (Смее се.) Длъжен съм да вървя напред! Не мога да се връщам в миналото. Най-вероятно това е някакъв психологически дефект. Не знам как е правилният медицински термин.

– И аз не знам. Но ако желаете, може да попитам специалист психолог?

– Не е нужно, вече свикнах да живея с това. Мисля, че е много по-практично, отколкото непрестанно да се връщаме към миналото и да преживяваме грешките си. Това води единствено до депресия.

– Мнозина харесват миналото си.

– Това не се отнася за мен.

– Наистина ли сте човек, който е успял да промени всичко?

– Не всичко, но с течение на времето се промених значително.

Reply

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.