Do Rzeczy (Полша): За имперската политика на Русия

На страниците на списание „Do Rzeczy” полският историк Анджей Новак разсъждава за имперската политика на Русия от времето на Московското княжество до днешната съвременна държава под ръководството на Путин. Неочаквано заключение е предупреждението на Новак, че в бъдеще на Полша ще ѝ позволят да съществува в „етническите“, тоест фактическите съвременни граници, но при условие, че тя се откаже от независимата си външна политика и членството си в НАТО.

Мачей Печински

Do Rzeczy: Какви са отличителните черти на руския империализъм?

Анджей Новак: Британският историк Джефри Хоскинг много точно отбелязва, че ако Англия, Франция и Испания бяха империи, то Руската империя си остава. Става дума не за някакъв период от време – в първите три случаи говорим за миналото, а в четвъртия за настоящето, а за разликата между „да имаш“ и „да бъдеш“. Англия или Франция биха могли да съществуват без колонии, докато Русия не може да се откаже от империята, тъй като нейните колонии (периферията, завладените земи) не отнемат от центъра ресурси. „Естествените“ граници на Русия са, от една страна Атлантическия океан, а от друга – Тихия океан. Засега тя успя да покори само част от тази територия.

Със завоюваните народи Русия също се отнася специфично. Непокорните елити на подчинените народи са подложени на преследвания, същевременно местното самосъзнание и местните органи за управление продължават да съществуват.

Обичайната практика в рамките на руската имперска политика (дори още преди Петър I, който поставя началото на завоя към Европа и който въвежда името „Руска империя“ – отпратка към Древния Рим) е изтребването или преселването на населението, които живеят в завладените територии. Първата жертва на Московското княжество става Велики Новгород. Новгородската „върхушка“ е изклана, част от жителите са изселени, а мястото им се заема от подчиняващ се на новата власт елит от териториите, които Москва контролира. Този метод е бил използван чак до средата на XX век, за което много добре си спомнят последните оцелели свидетели на ликвидацията на Източните креси (Бел.ред. Полското наименование на териториите в днешна западна Украйна, Беларус и Литва, които от 1918 до 1939 г. са част от Полша).

Източните Креси

Източните Креси

– В новата си книга „Метаморфози на Руската империя. Геополитика, оди и народи“ отбелязвате три фактора, които оформят геополитическата ориентация на Русия: наследството на Златната орда, обединението на руските земи и защитата на православието. До каква степен първият фактор повлиява на това Русия да се превърне в тази жестока центристка йерархична държава?

– Продължилото два века монголско-татарско иго не изиграва решаваща роля за това, тук са вплетени различни обстоятелства. Първо, много трудно е да се оцелее в условията на суровия Север, където се намира люлката на руския народ. На второ място, да се управлява такова огромно пространство, което не е ограничавано от естествени препятствия, може само със силна ръка. Трето, Русия, която се намира в евразийската гранична зона, продължава териториалната си експанзия, подчинявайки азиатските народи. Тя се придвижва не като монголците, от Азия към Европа, а в обратната посока, възприемайки традициите и методите на управление на своите предшественици.

 

– Обречена ли е Русия да си остане една агресивна империя с авторитарен режим?

– Не, това не е присъда. Не може да се каже, че империализмът е в кръвта на руснаците. Но в резултат от историческо стечение на обстоятелствата, в Русия се формира специфична политическа култура, която се различава от европейската. Същността на тази отлика е най-добре уловена от изтъкнатия руски историк и семиотик Юрий Лотман. Той говори за две политически култури. В първата, поданиците поверяват съдбата си на владетеля, а последният, с тяхното разрешение, управлява така, както смята за правилно. Във втората политическа култура поданиците (гражданите) сключват договор с лидера, като и двете страни имат равни права. В Русия се формира култура от първия тип: властта функционира като субект, на който народът се подчинява безпрекословно. Върху този тип политическа култура повлиява и особеното отношение към насилието. Някой, който не познава тази страна, но се придържа към политически коректния подход, може да сметне тази теза за възмутителна, но това не е някаква русофобска оценка, а реалността за това как руснаците гледат на себе си.

Достатъчно е да прочетете известния съвременен руски писател Захар Прилепин. В романите си, чието действие се разгръща в Чечения или в Соловецките острови, той съвършено спокойно и дори с възхищение, в което прозира презрение към живота, пише за унищожаването на хиляди врагове на Русия – както свои съотечественици, така и другоземци. Царят или Сталин имат право да убиват, включително и собствените си граждани, ако това служи на интересите на империята. „Дори и роб, но роб на царя на вселената“ – така описва същността на този манталитет Лермонтов.

– В книгата си пишете, че царица Екатерина II разяснявайки необходимостта от разделянето на Полша се основава на два аргумента. На европейците тя говори за подавяне на „якобинския“ бунт на непокорните поляци, докато на вътрешнополитическата арена тя се мотивира от необходимостта от обединението на руските земи. В една от нейните записки границата на Полша практически съвпада с появилата се по-късно линия Кързън. Екатерина подчертава, че не е взела нито една педя полска земя, а си възвръща единствено и само руска територия (Бел.ред. Руската императрица участва в трите подялби на Полша (1772 г., 1793 г., 1795 г.), при които Русия получава обширни територии от Литва, Западна Белорусия и Западна Украйна.). Защо нейните наследници, независимо от факта, че са ориентирани към просветена Европа, част от която де факто е и Реч Посполита, решиха също да присвоят етнически полски земи?
Линията Кързън

Линията Кързън

– Територията на съвременна Украйна, Беларус и Литва, разположена на изток от река Буг, благодарение на Унията с Полша, в продължение на четири века се намира под силното влияние на споменатата по-горе политическа култура на обществения договор, на европейската цивилизация. Русия, дори когато е била управлявана от такива „просветени“ монарси като Екатерина II, води на тези земи православна реконкиста, стремейки се по този начин да укрепи контрола си над тези земи.

Руските управници са били убедени, че Русия е наследник на бившата Киевска Рус. Но това е фикция. Наследниците на Екатерина II се убеждават, че териториите, които през X-XII век са били считани за руски, в културно отношение вече не наподобяват нито миналата, нито съвременната Русия. Традициите, политическата култура вече ги свързва с наследството на Реч Посполита. Трудно е да се очаква, че представителите на полската или полонизираната шляхта (половин милион човека), живеещи на източния бряг на Буг, изведнъж ще се обявят за носители на руско самосъзнание.

– Следователно, за да си върнат старата Рус, е било необходимо да се унищожи Полша?

– Да. Не става дума за унищожаването на поляците като етническа група, а за ликвидирането на специфичната политическа култура, която Реч Посполита е създала на огромното пространство между Балтийско и Черно море. В продължение на сто години опитите да русифицират този регион не дават резултат. Това се случва не защото полската мощ надделява, а защото по това време започва да се формира украинското, беларуското и литовското самосъзнание.

– В книгата си споменавате за мечтите на част от полския елит. Този елит се примирява с доминирането на Русия, но се стреми да създаде в нейните граници своеобразна автономия, която би се превърнала за царската империя в подобие на това, което беше Гърция за Римската империя, т.е. подчиняваща се на центъра слаба в политически, но силна в културен план провинция. Защо беше невъзможно да се приложи такъв план?

– През първите години от своето съществуване Полското кралство действително се ползва с широка либерална автономия. Важен е самият факт, че името на полската държава се появява отново на картата на Европа. В крайна сметка Александър I се налага да втвърди позицията си. Въпросът не е в това, че полският истеблишмънт поисква от царя да разшири автономията върху всички земи, които са завладяни по време на дележите на Полша. На първо място, автономията на Полското кралство не устройва самите руски властови елити: на тях не им харесва, че Полша се е превърнала в изпитателен полигон за либералните институции, както и че получава собствена конституция и парламент по-рано от руснаците. В резултат концепцията на придворния историк Николай Карамзин взима надмощие. Той вярва, че съществуването на Полша под каквато и да е форма заплашва Русия. Историкът се опасява, че полската държава ще започне, в повече или по-малко открита форма, да се опитва да си възвърне Гродно и Вилнюс, а след това Киев и Смоленск. Ето това е същността на руския империализъм: той разглежда господството над земите на Реч Посполита като геополитически ключ към Европа и в същото време се опасява от перспективата за пълен разпад.

– Какво място заема комунизмът в историята на развитието на руския империализъм?

– Съветска Русия продължава геополитическия курс на Руската империя. Всъщност лозунгите на Ленин не се различават много от тезисите на евразийците, които възнамерявали заедно  с Азия да се изправят срещу Европа. Съветските комунисти искаха да „освободят“ поробените жители на азиатските и африкански колонии на Запада. В имперската реторика на Русия винаги е съществувала идеята за „защита на слабите“. Тя звучи дори в речта на руския премиер Путин в Гданск на 1 септември 2009 г. Тогава той заяви, че една от причините за избухването на Втората световна война е несправедливият, по отношение на Германия, Версайски договор. Оказва се, че на 17 септември 1939 г. (Бел.ред. В този ден части на СССР навлизат на територията на Полската република. Впоследствие територията на Полша е анексирана между Германия, Словакия и СССР.) Русия за пореден път се застъпва за онеправданите: не само за потиснатите от „полските панове” украинци и белоруси, но и за Третия райх, който е жертва на отсъжданията на Запада.

– Най-големият дял в новото ви произведение е посветен на концепцията за евразийството. Какво място се отрежда на Полша в него?

– Идеята беше евразийството да пренасочи руската експанзия към Азия, затова на пръв поглед изглеждаше, че Полша ще има шанс за мирно съвместно съществуване на западните граници на империята. Такива надежди питаеше и Роман Дмовски (Бел.ред. Бележит полски политик и държавник от началото на XX век.).

– Евразийството си остава популярна концепция в кръговете на руския елит, а Полша вече не претендира за „отдавнашните руски земи“, така че този антиполски аргумент на Екатерина II и Карамзин е загубил актуалността си. В такъв случай какво ни пречи да се сближим с Русия?

– Полските поддръжници на подобно „сближаване“ забравят за дългогодишните традиции на руско-германското сътрудничество. Имаме само отрицателни спомени свързани с тази традиция, а в Русия и Германия (а също и в някои кръгове на други западни страни) тя се оценява положително. Неотдавна един професор от Оксфорд публикува книга за историята на Първата световна война, в която се прокарват доводи, че именно разривът в сътрудничеството между двете държави довежда до катастрофата. Съюзът между руснаци и немци се лансира като единствената гаранция за оцеляването на Европа, включително и в този идиотизиран свят от началото на 21-ви век. След като взаимодействието между Русия и Германия е толкова естествено и полезно, тогава защо е нужно между тях да се пречка някакво си държавно образование? Хората, които мечтаят за сътрудничество с Москва, не проумяват, че имперската логика винаги ще я тласка към контакти не с нашата страна, а с Берлин.

– Въпреки това Путин все още не е успял да завоюва дори „Новорусия“. Той не се вслуша в аргументите на такива поддръжници на империализма като Дугин, Стрелков или Прилепин. Руският президент засега се сдържа. Как мислите, защо не се реши да отиде по-далеч?

– Путин е по-благоразумен политик от наивните идеалисти, които се придържат към радикалните имперски възгледи и на които им се иска с калашников в ръка да нахлуят в Европа, за да унищожават враговете на Русия.

– Путин същата цел ли преследва, но без да изпреварва събитията? Не е ли това част от плана за разделянето на Украйна между Полша и Русия, за което пише в последно време информационна агенция „Regnum”?

– Ние слушаме подобни предложения вече 30 години. Целта е Украйна. Удивително е доколко ефективна се оказва руската антиукраинска пропаганда в Полша. Путин може да си позволи да се откаже от военни операции. Той иска да убеди украинците (след като предварително ги унизи), че в контекста на конфликта им с Варшава, липсата на перспективи за интеграция в ЕС и факта, че един ден Съединените щати ще престанат да поддържат Киев, единственият път за страната им е завръщането под крилото на Руската империя. Засега Путин не цели да завладее Полша, но страната ни ще влезне в менюто му на следващия етап.

– Кога, по какъв начин и защо му е да ни „изяжда“?

– Ако се доверим на историческия опит, е възможно да се очертаят два възможни сценария за развитието на събитията. При първия сценарий, експанзията ще спре на реките Буг и Сан (нито един руски империалист няма да позволи да се даде Лвов на поляците, защото това е „изконен руски град“). На Полша ще ѝ бъде позволено да съществува в нейните „етнически“, тоест съвременни граници, но при условие, че се откаже от независимата си външна политика и членството си в НАТО. Политическият режим ще трябва да се адаптира към руския модел, тъй като ако в Русия функционира авторитаризъм, а у нас демокрация, тогава руските дисиденти ще започнат да търсят подкрепа от „якобинска“ Варшава. Сталин винаги е заявявал, че поляците трябва да се отнасят приятелски към Москва не само на външнополитическо, но и на вътрешнополитическо ниво. Век по-рано именно на това наблягат и декабристите. Ето защо Полша ще се наложи да промени политическата си култура по руски образец.

Ако ​​Полша не се бунтува, нашата държава ще може да продължи своето съществуване, но ако дори една малка група наши сънародници реши да протестира, руснаците ще си направят следния извод: „Защо се занимаваме с тези непокорни поляци, при условие че отвъд Одер разполагаме с истински сериозен партньор за преговори.“ И тогава вече нищо няма да спре Русия и Германия да установят обща граница. Това е вторият сценарий. Не твърдя, че точно това е планът на Путин, но да не вземем предвид този вариант за развитие на събитията би било неразумно, защото тези решения са буквално вписани в културния код на представителите на руския елит. Точно за това пиша в своята книга „Метаморфози на Руската империя“.

www.inosmi.ru

 

 

Reply

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.