ИЗ СПОМЕНИТЕ НА ОПЪЛЧЕНЕЦА ГЕОРГИ СТОЯНОВ

Нели Стоичкова  – списание «Военна история»

Спомените на опълченеца Георги Стоянов са записани от неговата дъщеря Милка Георгиева Жечева. Георги Стоянов има 1 син и 5 дъщери. Милка завършва Педагогически институт с материалната подкрепа на големия си брат и така осъществява детската си мечта да преподава на малките деца. Заедно със съпруга си Иван Жечев цял живот работят като първоначални учители в училище „Св. Кирил и Методий“ в гр. Попово. Те са известни със своите прогресивни разбирания, богати, енциклопедични знания и умения и са много уважавани от своите съграждани.

За опълченеца от с. Благоево

ГЕОРГИ ДИМИТРОВ СТОЯНОВ

(Роден 1854 г., с. Благоево, Разградско, починал на 10.07.1936 г.)

Георги Стоянов

Георги Димитров Стоянов (1854-10.07.1936 г.) – опълченец, роден в с. Казъл Мурад (дн. Благоево), Разградско. Живее в Браила, Румъния (1868 г.), където учи в местното българско училище. Участва като доброволец в Сръбско-турската война (1876 г.) и в Руско-турската война (1877-1878 г.) като опълченец в I опълченска дружина. След Освобождението живее в Попово. Старши стражар в Поповския и Разградски участък (2 г.), секретар на Поповското околийско управление (1880–1883 г.), околийски началник в Нови пазар (1883– 1884 г.), в Попово (1884 г., 1885–1888 г., 1894 г.), в Преслав (1906–1908 г.), касиер на Поповската земеделска каса (1890–1893 г.), просбописец (1902 г., 1908 г.). Народен представител в VII ОНС, избран от Поповска избирателна околия, но присъства само на първата сесия. Носител на руския орден „Св. Георги IV степен“ и др. отличия. Почетен гражданин на Габрово (1922 г.). Умира в град Попово.

Дошъл в Попово и станал жител на града по времето, когато се водели остри партийни борби, когато партийните страсти достигали своя връх, сам партизанин, току дошел от полето на последното, но най-свято за нас българите състезание – бойното поле на Шипка, дето се решавал въпросът въобще да бъде ли България или да бъде заличена от лицето на земята, те, опълченците от Шипка, навели везните на победата и на свободата, окончателно разрешават въпроса България да бъде, да стане свободна, независима държава!

Един именно от тези борци е бил и моят баща – опълченецът от Шипка Георги Д. Стоянов.

След тази подготовка ги групират в една дружина, наречена полудружина, понеже се състояла от 400-500 души. Под командата на някой си Кареев, румънски офицер, ги отвеждат на 3-4 км от гр. Зайчар, на поляната на една височина, гдето пред тях излизат войводите Панайот Хитов, Филип Тотю, дядо Ильо и някой си дядо Жельо, които ги подканят кой към който войвода желае да отиде и под негово войводство да действа за освобождението на Сърбия и на родината си.

Така че, за себе си, аз намерих за добре, заедно с още около 150 мои другари въстаници, да отида под войводството на Филип Тотю – казва той в своята автобиография.

Филип Тотю войвода с негови четници

Така разпределени се отправят към сръбско-турската граница над Нови хан, в местността Коритото, дето само Пан. Хитовата чета се среща и прави престрелка с врага, и на сутринта се връщат към Нови хан, и оттам по шосето – в гр. Княжевац, и оттам пак към турската граница. В полите на балканските места, до село Железник, забелязват че има турска войскова част, с която влизат в престрелка, с единственото си горско топче, и за да не бъдат обградени, понеже турската войска в три направления се отправя към тях, се оттеглят обратно, под прикритието на случайно паднала гъста мъгла, пак към гр. Княжевец.

Въобще, отправена за границата, четата изпада в безизходица: снабдена само с 1 топче на 1 кон и всеки с по една пушка белинка, чието обслужване е много бавно: за да я напълниш и приготвиш за стрелба, трябва със зъби да откъснеш върха на патрона, да изсипеш барута в цевта на пушката (масура), да стърсиш тази последната, като я удариш един, два пъти с приклада в земята и тогава да спуснеш патрона в масура и го набиеш с шампала, като предварително поставиш и голямата медна явза под корока на пушката и след всичко това – ще стреляш!

Но което е още не по-малко важно: сръбските власти не поемат най- главното – снабдяването с храна е предоставено на самата чета. И още след напускане на крепостта, започва гладуването. Изхарчват всичко, кой каквото носи за хляб, а после: По 4-5 дни без троха хляб, варят из пътя месо без сол, киселец със зелени тикви, на друго място им предлагат съвършено мухлясал и плесенясал хляб, и понеже са гладни, изрязвали корите, изстъргвали ги, препичали и ядели.

Трябва да се отбележи, че това отношение не е само към четата на Ф. Тотя. То е общо за всички, и за тези, които продължават да идват в тяхна помощ. И следователно, благодарение на това лошо и небрежно бездушно отношение към българските въстаници, последните разбират, че не могат повече да останат в Сърбия и да помагат, за каквото са дошли, заявяват единодушно чрез съветниците на Ф. Тотю – Филип Сумидов и Никола Петров, че прекъсват да действат като български въстаници и през есента се завръщат в Румъния. Това става причина преждевременно да се разформира четата и момчетата да се разотидат.

И все пак това е една сурова подготовка за голяма част от момците, които само няколко месеца по-късно, при зова на българския Централен революционен комитет – БЦРК – в Румъния се нареждат под свещеното Самарско знаме, в редиците на славното българско опълчение и под командата на талантливия руски генерал Столетов отстояват с чутовна храброст нашата свобода.

В тяхното число е и Георги Д. Стоянов, който на 1-и май 1877 г. бива зачислен в I дружина, II рота, I взвод на Опълчението на лагер в гр. Плоещ. Тук, в Плоещ, повече от месец, Опълчението е обучавано като редовна войска от руски инструктори.

Командирът на I-ва опълченска дружина – българинът подполковник Константин Кесяков (на снимката е с полковнишки пагони).

През първата половина на месец юний се отправят пешком през Букурещ за Зимнич на Дунава и по моста, направен от руските войски, преминават и се отправят към В. Търново, което вече е освободено. Търново ги посреща извънредно тържествено и радушно, гощават ги с най-хубава храна и напитки и след кратка почивка на Марно поле, тръгват през село Кипилово, през Хаинбоаз, връщат се оттам малко назад и към запад за гр. Казанлък, като се установяват на лагер при „Манастирите“. Оттук по моста на Тунджа, край минералните бани и през Средна гора, пристигат в Стара Загора, също тъй посрещнати радушно като във В. Търново. На 18.VII. ги вдигат по направление за Нова Загора, гдето са се явили вече неприятелски части, с които влизат в малка артилерийска и пушечна стрелба. Същият ден се връщат пак до Стара Загора.

Ето как сам той описва събитията, развили се по-нататък:

„На 19 юлий излезе заповед да се готвим за бой, понеже неприятелят вече настъпва. Вдигнаха ни и ни пуснаха в цеп верига. Ротният командир държи кратка настъпателна реч и пожелава победа над врага. Последният наброява над 40,000 души под командата на Сюлейман паша, а ние сме само 4 дружини и малка руска част. След дълга и упорита съпротива от наша стана, за което по-късно командването казва: „Те, опълченците, се биха като лъвове“ и „защитаваха всяка педя българска земя“, врагът успя да ни отблъсне и изби доста голям брой от нашите другари – опълченци, а така също и командира на 3-а дружина, подполковник Калитин, който падна много близо до мен, защото в боя нашата I-а и тяхната III -а дружина се бяха смесили.

Разбити от многобройния неприятел, който в това време подпали и изгори изцяло град Стара Загора, ние отстъпихме през Ст. Загорските лозя и Средна гора към Чанакчийските бани и вечерта, при банята, едва имахме по 20-30 души в рота. На другия ден почнаха да пристигат оцелелите наши другари – опълченци, с които заедно по моста на Тунджа се отправихме пак за Казанлък, а оттам и до с. Шипка, дето установени на лагер, прекарахме няколко деня, и след това ни изкараха горе на Шипченския проход.

И безпримерна и тук, на Шипченския проход, и по скалите на Орлово гнездо, е тяхната доблест в боя.

По взводно опълченците дават клетва да пролеят до капка кръвта си, но да не отстъпват „нито крачка назад“. Към 8 август започва да се забелязва движение към шосето и полето на страната на Чанакчийските бани. Нашето командване дава заповед – всяка войскова част да си заеме мястото на позиция: Готови за бой!

Втора рота на I-a дружина е от дясната страна на мястото на сега построения голям Руски паметник. Същата вечер село Шипка е опожарено до основи. И още на 8.VIII започват малки оръжейни престрелки, а на другия ден започват редовни сражения. На 10-и август неприятелят вече усилено настъпва. Дава се заповед 1-а рота, която е от дясната страна на пътя и яростно отбива атаките, да отиде в помощ на 5-а дружина, към и на Орлово гнездо. Натискът се засилва. Този ден, 11-и август, Сюлейман паша се опитва чрез удари от всички страни да ги унищожи. Бранителите наброяват до 13,14 атаки на врага, и после всичко се обърква. Сраженията продължават два –три дни. Врагът е разбит и пленен. Разпределен на малки части, той е предаден на опълченците, които го откарват до Велико Търново, за по-нататъшно препращане. 

Снарядите и куршумите се свършват, тогава те почват да се бият „на щик!“ Някъде атаките на врага се отбиват с дървета и камъни. Положението става неудържимо. Но в този момент пристигат 205 стрелци на генерал Радецки, някои от които и на кон. И последни имаха думата тези, които в този върховен момент, на този връх смесваха в едно братска кръв.

Турските орди са отблъснати! Шипка е спасена! Свободата на България, осигурена!

И славата на Шипченската епопея, по думите на поета, ще се носи „от век, на век“, като вечно знамение на едно велико братско чувство.

Победата при Шипка имаше огромно стратегическо и политическо значение за по-нататъшния ход на войната. Планът на турското командване да предизвика обрат във войната рухна. И въпреки голямата съпротива на Осман паша при Плевен, руската армия, подпомогната от румънския корпус и българското опълчение, спечели крайната победа.

През това време, опълченците от Шипка, след пълното разгромяване на врага, са оттеглени от бойната линия и настанени на почивка в габровски села. Така 1-а дружина е в село Стоманеците, друга, в Зелено дърво, и др.

Но на 24-25 декември започва и щурмът на укрепения пункт Шипка- Шейново. И опълченците потеглят. Пред тях се движи 16-а дивизия на генерал Скобелев, пристигнал от Плевен. Височините, по които слизат, са толкова стръмни, че оръдията и патроните (в чували) са спущани с въжета, а хората: офицерите с лопати под седалищата, а войниците и опълченците, с подгънати крака като кози по заледените пътеки. Турските части забелязват настъплението и започват обстрел с оръдия. Започват ожесточени сражения. Но врагът е разгромен и пленен.

„Преход през Балкана 1878г.“ Художник – военен кореспондент Пьотър Соколов.

Битката при Шипка-Шейново е блестящия завършек на петмесечната отбрана на прохода. Шипченската епопея става символ – пример на несъкрушима отбрана при най-тежка обстановка! Тя е велик пример на бойна дружба между два братски народа – българския и руския.

Към първата половина на месец януарий опълченските дружини са изпратени в гр. Котел и по течението на р. Камчия се отправят към селата Медвен и Садово, където са се появили тъй наречените башибузуци, които непрекъснато безпокоели местното население, убили един военен лекар, грабели, тревожели хората. С пристигането на опълчението по тези места, те изведнъж изчезнали и нито се чули вече, нито видели.

Тъкмо по това време се получава съобщението за примирието между Турция и Русия, а после и за сключването на Санстефанския мир на 19 февруарий.

Радостта е безгранична!

Урааа! Урааа! Урааа! Нестихващо и възторжено, прегръдки и сълзи. И сега, те най-добре чувстват края на най-дългата и най-страшната нощ, преживяна от един народ!

На 1-и юний 1878 г. се намират в Пловдив. Тук получават уволнение от военна служба и са снабдени с уволнителни свидетелства-билети.

Завръщане

Родното село е опожарено, опустошено. Родителите си намира в с. Колфадере, сега Миладиновци. При тях престоява само няколко дни, понеже получава заповед за назначение старши стражар в Поповския участък, тогава наричан кантон. Местят го в Разград. От 15.VIII.1880 г. откриват Поповското околийско управление. От същата дата постъпва там като и.д.секретар. Недоволен от работата в управлението, подава оставка и напуща през юний 1883 г., а през август получава нова заповед: назначен е за околийски началник в Нови пазар; точно след година го местят на същата длъжност – околийски началник – в Попово, дето работи до 1889 г.

А службата е тежка и отговорна. Трябва да се въдворява нов ред и нова законност, да се стабилизират основите на новата държава. Мъчно: от една страна един народ пъшкал под вековно робство и тъкмо тогава почувствал свободата; от друга – голяма част турско население – господарувало, дерибействувало, за него нямало нищо непозволено; служителите в управлението: стражари съвсем неграмотни, писари, секретари и пр.полуграмотни; за грамотен смятали даже и тоя, който едва умеел да се подписва. А на всичко отгоре се явява и разбойничество из турското население: на групи, а някъде образували и цели чети. Нападали мирното население и по селищата, и по нивите – грабели, тормозели, отвличали, даже убивали. Борбата с тях съвсем не била лека. И тя се водела предимно от околийското управление.

Баба ми разказваше: Дотягало му понякога и подавал оставка. Приемали я, а с нова заповед пак го назначавали. И той пак поемал. Така било от 1878–1889 г., като от 1890-1893 г. бил избран (чрез околийски избор) и утвърден от съответното министерство за касиер в Поповската земеделска каса. През това време се гласува закон за пенсиите, според който времето, изслужено в изборно учреждение, не се зачитало за пенсия. И се наложило да напусне касиерството. Назначили го пак за Поповски околийски н-к.

През същата 1893 бил избиран и за народен представител, но присъствал само на 1-ата сесия, от 15 октомври до края на декември. Напуснал по същите причини.

По негова лична молба, за довършване години за пенсия – бил назначен от 1.I.1906 г. до края на 1908 г. – за околийски началник в участък Преслав.

През другото време и до края на живота си той получава лична пенсия и работи просбителство.

Починал на 10 юли 1936 г.

За усърдна служба и подвизи през Освободителната война в качеството на опълченец е произведен най-напред ефрейтор и после подофицер. Награден е с руски Георгиевски кръст за храброст – 4-а степен № 4414. Сребърен руски медал 1877-1878 г. с надпис: «Не нам, не нам, а имени твоему».

Български кръст за храброст и светло бронзов медал околовръст с думите: Ескизагра, Шипка, Шейново 19 юлий 1880 г., а на другата страна – На опълченците за освобождението 1877-1878 г.

Бронзов кръст по случай Съединението на Северна и Южна България и др.

Все по това време, разговаряйки по политически въпроси, аз го запитах:

 – А защо, тате, ти си стамболовист?

– Защото, къзъм, Стамболов тогава, в онези предосвободителни години, Стамболов не беше туй, което стана по-късно, след Освобождението. Той влизаше в тайния революционен комитет, той беше един от най-умните по моя преценка и вършеше голяма работа, но после, след Освобождението, се опартизани и се провали.

– Добре, а защо не се откажеш?

– Не, Милке, на стари години да вдигам шум около себе си – не искам..

Мисля, че в последните 2 избора преди да почине, той гласува с бюлетина на комунистите. Идваше сам в къщи да си вземе от Ванката.

Reply

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.