Източна Украйна и прокопаните траншеи в човешките сърца

Тил Майер- списание „Дер Шпигел“ (Der Spiegel)

Град Авдеевка се намира на самата фронтова линия в източната част на Украйна. По предградията на града криволичат траншеи. Това е родният град на Вера и нейния син Дима, който изчезва буквално пред очите им с всеки изминат ден.

Вера прелиства семейния албум, спомняйки си с носталгия за миналото. Фотоалбумът започва със снимки още преди Октомврийската революция. Мъж с казашка униформа и сериозен вид втренчено гледа в обектива. Откроява се дълъг кинжал, чанта за патрони и казашка шапка папаха. До него е неговата невеста. И тя не се усмихва в сватбения си ден. – „Това са моите дядо и баба. Те не бяха казаци. Но по онова време тук, в този регион, е било популярно хората да се снимат в казашка униформа „, казва Вера с ясно доловима гордост в гласа си.

Източна Украйна

Тя е приседнала сама в кафе „Украйна“ в центъра на Авдеевка. На масата срещу 49-годишната жена вдига пара чаша с ароматен горещ чай. През прозореца се вижда, че всичко е покрито с бял сняг. От фасадата на близкия сив панелен блок се усмихва Божията Майка.

Източна Украйна

Двама военни минават по тротоара и влизат в близкия супермаркет. Баща намества детето си в шейна, а възрастни хора се опитват да запазят равновесие пристъпвайки по заледения тротоар. Не се чуват гръмогласни гласове, нито пък автомобилни клаксони, по улиците липсва автомобилен трафик.

Въпреки ежедневните обстрели, жителите на Авдеевка се опитват да запазят обичайния си начин на живот.

Въпреки ежедневните обстрели, жителите на Авдеевка се опитват да запазят обичайния си начин на живот.

В този момент Аведеека е странно тих град. В същото време той се намира на фронтовата линия. От едната страна е разположена украинската армия, от другата страна се намират подкрепяните от Русия сепаратисти. От 2014 г. насам в Донбас се води жестока и кървава война.

Вера започва пътешествие през времето обяснявайки ми всяка една снимка с какъв спомен е свързана. Първоначално преминаваме през десетилетията на съветската история – разказвайки ми за своите баби и дядовци. След това прелистваме страниците от албума, които са свързани с Втората световна война. От снимките ни гледат сериозните и умислени лица на нейни близки.

На следващите страници са роднините и приятелите ѝ. Вера гледа снимката на русокосо момиче с остроумен и духовит поглед. „ – Това съм аз като дете“, – с едва доловима нотка на сантименталност казва тя. На другите снимки се усмихват момчетата в червени пионерски връзки. Момичетата пък са с големи панделки в буйните си коси. Вера споделя с мен спомените си за красивите моменти от ежедневието в Съветския съюз – чрез черно-белите и избелели снимки.

Преходът доведе мнозина хора до унизителна бедност

Вера израства в град Горловка в Донбас, на 50 километра от Авдеевка. Един от братята ѝ се преселва в съседна страна, другият ѝ брат в Крим. За всички тях 90-те години на XX век означават единствено борба за оцеляване. Невероятно мощната страна се превръща в хилаво подобие на държава, където законите на практика не означават нищо. Един от нейните роднини е убит в Горловка от мафията, след като отваря малък магазин и отказва да плаща рекет. Убиецът все още не е открит.

През 1998 година Вера се установява заедно със съпруга си в Авдеевка. Целият ѝ род е разпръснат из Украйна и Русия. В Авдеевка е съвсем обичайно родата да живее в различни страни.
„Все пак Донецкият регион си е нашата родина. Ето защо останах тук“ – въздъхва тежко тя. Родина, която трябва дълбоко да обичаш, за да живееш там в този момент. Панелните блокове приветстват гостите с обаянието на Съветския съюз. Коксовият завод продължава да бълва облаци от дим в небето, а при насрещен вятър – зловонните кълба обгръщат улиците на града.

Съпругът й не е сред живите от няколко години. Когато започва конфликтът в Източна Украйна, той приключва земния си път от рак. Но в края на 90-те и началото на 2000-та година те са били истински тандем. Сплотен екип, който работи в пътнически микробус. Съпругът ѝ е зад волана, а тя продава билети. Всеки ден по няколко пъти на ден те кръстосват маршрута Авдеевка-Донецк и обратно.

– „Там, точно на главната улица имаше спирка. Днес, когато разказвам това е невъзможно да повярвам в това. Всеки ден бързо и без никакви проблеми изминавахме десет километровия маршрут от Авдеевка до Донецк. И всичко това по десет пъти на ден- до Донецк и обратно. Последният път, когато отидох при мои роднини в Донецк, пътуването в двете посоки ми отне почти 30 часа. Пропускателни пунктове, обиски- всичко това отнемаше много време „- тюхка се тя.

„Контактна линия“ – това е официалното име на фронтовата линия. Тя минава през човешките сърца разделяйки цели семейства.

Вера замислено наблюдава чашата чай, когато говори за своя живот на фронтовата линия. По-голямата част от нейния роден град Горловка се намира под контрола на сепаратистите. По-малко от три километра отделят малката ѝ къща в покрайнините на Авдеевка от Промки – бившият промишлен район на града. Днес всичко това е потънало в руини. Там са се окопали украински подразделения, след като през 2014 г. успяват да отнемат този район от сепаратистите. Днес окопите минават през руините.

Източна Украйна

През нощта тишината в Авдеевка престава. В непрогледната тъмнина Вера и нейният 12-годишен син Дима напрегнато се вслушват в автоматичната стрелба и приглушените експлозии. „Ние сме свикнали със звуците на войната“, признава тя. И с това, че през нощта често се налага да слизат в избата. Снаряди непрекъснато експлоадират в жилищните квартали на Авдеевка. След поредния танков обстрел в един от блоковете се образуваха огромни дупки в стената. Въпреки това някои от обитателите на блока отказват да напуснат домовете си. От 35 000 жители, които живеят в Авдеевка преди конфликта, остават само половината. Останалите заминали при роднини или в по-безопасните региони на страната.

Всичко се разпада и руши

– „Никой не си е и представял, че подобно нещо може да се случи. Че отново ще започне война, а на туй отгоре ще се избиваме един друг. Умът ми не го побира. Животът и до преди това беше доста труден. Сега всичко стана още по-лошо“, казва 49-годишната жена. Пенсията й като вдовица е по-малко от 50 евро. Докарва си допълнителни приходи като масажистка, но и те не са достатъчни.

Получава помощ и от Международния комитет на Червения кръст. Въпреки трудностите тя отделя от залъка си, за да може сина ѝ Дима да посещава тренировки по бокс. Момчето показва добри резултати в състезанията. „Може би един ден той ще стане професионален боксьор“, усмихва се майката. Във всеки случай тя забелязва колко благотворно се отразяват тези призови места на боксовите турнири на сина ѝ в тези мрачни времена.

– „Срамувам се, че се налага да приемам помощи. Но заради тази война практически никъде няма работа“.

В ежедневната рутина ѝ остава малко време да се отдаде на мечти. „Войната ни лиши не само от работните места. Тя промени и нашето съзнание. Някои от роднините ми са за сепаратистите, други се чувстват чисти украинци. Кавгите са непрестанни и по телефона, и по време на лични срещи, а и в електронната кореспонденция. Не мога да си представя, че в някое друго семейство в града нещата са различни от тези, които ви обрисувам. С моите роднини в Донецк практически не се виждам. Всичко се разпада и руши“, казва тя горчиво. Жалният ѝ тон се запазва дори, когато си спомня за съпруга си. – „Колко ли болезнено би преживял всичко това, ако беше видял цялата тази лудост“ – тихо шепне Вера.

Тя гордо ни показва снимка на Дима, който току-що е спечелил боксов турнир, взима албума си и с бавна крачка се запътва към дома си. Снегът хруска под краката ѝ, а в покрайнините на града в далечината може да се види Донецк. Тъжна гледка за Вера. Тя често мисли за съпруга си и за съвместната им работа в маршрутката. Спомени за времето, което, изглежда, вече е толкова невероятно далеч, колкото и нейният дядо в казашка униформа. А от това време не са изминали и четири години.

Източник- www.inosmi.ru

Reply