Записки по българска история на С. С. Бобчев от 1867 – 1868 г.

Гл. ас. др Петър Първанов – ЮЗУ „Неофит Рилски“

Настоящият текст ще представи един непубликуван извор за българското историческо познание от 1867 – 1868 г. Това са «Записките по българска история», които Стефан Савов Бобчев съставя в Елена. Изворът дава възможност да се очертае отношението към историческите събития предадени през погледа на един четиринадесетгодишен юноша от това време, а така също да се види съвременното отношение към събитията, които се случват през 1867 и 1868 г.

Стефан Савов Бобчев е роден на 20 януари 1853 г. (стар стил или на 2 февруари нов стил, както по-късно отбелязва рождения си ден) в Елена в семейството на Сава х. Стефанов Бобчев и Койка Юрданова Момчилова. Семейството на малкия Стефан се преселва в Елена от съседното Руховци в началото на XIX в. Оттогава то взема дейно участие в обществения живот на населеното място.

Баща му се издържа от малък магазин и свещоливница, но също така е и певец в черковния хор. Майката на Бобчев е домакиня, но подпомага семейното стопанство като тъче вкъщи, а изтъканото продава. Безспорно върху личността на Бобчев огромно влияние оказва чичо му Илия, който е учител в местната даскалоливница и общественик, но също се занимава с търговия. Търговските му контакти се простират от имперската столица Истанбул до италианските градове.

От пътуванията си чичото снабдява племенника си с разнообразна литература и сведения за случващото се в империята и извън нея. Благодарение на търговските контакти на чичото в дома им често отсядат търговци, с които малкият Стефан има възможност да контактува.

Върху формирането на С. С. Бобчев оказва влияние и местната обществена среда. Той започва да учи вкъщи и още пет-шест годишен се научава да чете. Сред първите прочетени книги са „Чудесата на Св. Богородица“, „Св. Алексий человек божий“, „Геновева“, „Ксантипа Философ“, „Генрих Айсенфелский“, „Мудрост добраго Рихарда“ и „Смесена китка“ на П. Р. Славейков.

Книгата “Алманах на бедния Ричард” на Бенджамин Франклин е преведена от френски език от Гаврил Кръстевич със заглавие "Мудрост добраго Рихарда"
Книгата “Алманах на бедния Ричард” на Бенджамин Франклин е преведена от френски език от Гаврил Кръстевич със заглавие „Мудрост добраго Рихарда“

На десет-единадесет годишна възраст Бобчев започва да чете и книги на руски, сред които „Христоматия на Калахов“, от която научава наизуст „Птичка божия не знает” (Пушкин), „Велизарий“ (Малютка шлем нося просил – Мерзляков). Скоро след това Бобчев започва да изучава системно руски език в училище под ръководството на Никифор Попконстантинов. В училище учи още френски, турски и гръцки език.

Така с подобрена езикова подготовка започва да чете изключително много вкъщи. Той получава свое място в къщата, за усамотение и четене, което нарича „моята собичка”. В нея чете книги от Библиотеката на Еленското училище и лично от учителя му Никифор Попконстантинов. Сред тях са „Библiотека для четенiя” – руско списание. Езоповите басни в превод от чичо му Илия, Атлас по естествена история с картинки на растения, риби и животни, различни исторически книги като «Всеобща история» от Йошев, Ламе-Фльори.

Все по това време Бобчев чете достъпните му в местното кафене и читалище вестници „Македония”, „Право”, „Гайда” и др., а и актуалните „Горски пътник” на Раковски, както и „Предвестник Горскаго пътника”, политическите драми на Добри Войников и т. н.

Показал се като ученолюбиво дете, Стефан Савов Бобчев, единствен от връстниците си, продължава образованието си при Никифор Попконстантинов. През 1867 г. даскал Никифор започва да обучава самостоятелно Бобчев. Основните предмети, по които Бобчев се готви са история, география, физика, естествена история, етика, гръцки език. Освен това усъвършенства познанията си по руски, френски и турски език.

Възрожденският учител Никифор Попконстантинов.
Възрожденският учител и будител Никифор Попконстантинов.

Учителят дава на ученика си книги за прочит и превод, които обсъждат всяка вечер, докато се разхождат в местностите „Калето” или „Самуилец” в Елена. Двамата дискутират при разходките си и съвременните им политически и черковни проблеми. По този начин Бобчев едновременно се обучава и следи обществените събития, които вълнуват българите. Благодарение на усилията, които полага в обучението си и поради добрата си езикова подготовка, Бобчев е представен на Мидхад паша при посещението му в Елена през 1867 г. По това време Бобчев започва да пише Записки по българска история.

Записките са първият опит на С. С. Бобчев да напише цялостно изложение върху българската история. Началото на този опит датира от месец юли 1867 г. Тогава невръстният Стефан пише съчинението, което се съхранява в личния му фонд, намиращ се в Български исторически архив на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“.

Бобчев предава по глави българското развитие от първите данни в историческите извори до съвременните му събития, а именно преминаването в българските земи на бунтовническите чети. Авторът не споменава какви извори използва за написването на съчинението си, но следствие на заниманията му като помощник учител, списването на вестник и желанието му да продължи обучението си чете много и различни текстове. Затова трябва да се приеме, че за източник за по-ранните периоди използва излезлите исторически съчинения до момента, в който пише.

За по-близките му исторически събития следва да се допусне, че използва като източници вестниците, получаващи се в Елена, защото от тях черпи информация за материалите в „Утро”. Разчита и на местни устни разкази, когато разкрива епизоди от Еленската история. Разказът му относно събитията, на които е свидетел се базира на лични впечатления. Изложението е стегнато. Бобчев набързо предава фактите, в съответствие с гледната си точка, след което им прави коментар.

В периода 1911-1912 г. професор Стефан Бобчев е министър на Народното просвещение.
В периода 1911-1912 г. професор Стефан Бобчев е министър на Народното просвещение.

В първата и втората глава авторът разглежда средновековната българска история от заселването на българи и славяни на Балканите до падането им под османска власт. Той извежда появата на българите на историческата сцена от ІІ в. За тяхна първоначална родина посочва Индия, откъдето смята, че се преселват. Определя ги като бойно племе, което освен с война се препитава и със земеделие, скотовъдство и лозарство. Смята, че вероизповеданието им е взето от индийците. След което преминава към представянето на славянските богове.

Изложението продължава с установяването на славяните около река Волга, откъдето през 320 г. приема, че започват нападения над Византия. Според автора те продължават при императорите Теодосий Велики, Анастасий и Юстиниан. Твърди, че славяните се установяват на Балканския полуостров едва при Погонат (Константин б. м. П. П.).

С тези разсъждения Бобчев демонстрира виждането си за произхода на съвременния български народ, като произлязъл от прабългарите и славяните, без да прецизира разграничението между двата народа. Той поставя началото на заселването им от II до началото на IV в. като по този начин прокарва тезата си за заселването на двата народа доста преди общоприетото време на образуване на българската държава.

По-натам младият автор продължава разказа с българската история, като се ръководи от хронологията на владетелите на Средновековна България. Той посочва името на владетеля и прозвището му, след което коментира управлението и личните му качества, ако прецени, че са се отразили по някакъв начин на развитието на българската държава.

Според съчинението първият български владетел е Аспарух. Той е представен като първи Кубратов син, който полага началото на българската държава през 679 г. После поставя Батай, а след него Тервел, който определя като „човек честен и отворен”. Историкът описва отблъскването на арабите и придобиването на областта Загоре. За наследник на Тервел приема Требелий Добрия, като в скоби поставя името Кормесий. Той е свален от престола и на негово място през 765 г. българите избират Телесана. Следващият владетел е Боян или Поган, а след него Телериг, който заема българския престол през 771 г. После управлява Кардам и накрая Крум.

На „царстването” на Крум обръща специално внимание, като го описва с много подробности. След Крум, според Бобчев, българският престол е зает от Владимир, а след него идва Борис. На управлението му се спира по обстойно. Описва времето, през което управлява. Набляга на приемането на християнството от българите. Като повод за този акт авторът приема легендата за сестрата на българския владетел, която го накарала да приеме християнството. Спира се на Свети Методий и Свети Кирил, като отбелязва, че българите са се сдобили с азбука преди 1000 години, през 867 г. Юбилей, на който Бобчев обръща внимание на евентуалните си читатели, явно, за да покаже приемствеността между съвремието му и древността.

Според автора наследник на Борис е Владимир. Като основно събитие в неговото управление откроява опита да върне старото божество – Перун. Тук търси и причината Борис да го замени със Симеон. По време на неговото управление, според Бобчев, в България настъпва „Златен век“. Авторът отдава успехите му на факта, че се е образовал в Цариград. Сред постиженията му изтъква успешните боеве срещу гърците и развитието на просветата и книжнината. Вследствие на тях заключава, че цар Симеон успява да изведе България до „най-първа сила” и да придобие титлата „цар”. Бобчев е изключително позитивен относно Симеоновото управление.

Коренно различна е позицията на младия Стефан за времето на управление на цар Петър. Определя го като слаб и недостоен цар, който е разглезен от жена си Мария. Приема, че по времето на Петър, реално властта държи Георги Сурсовул.

След Петър в реда на българските владетели авторът поставя Борис и Роман. Твърди, че по време на тяхното управление руският цар Светослав идва и освобождава България, макар и да не става ясно от кого, вероятно има предвид византийската власт. Това твърдение на младия автор би следвало да се разглежда като израз на надеждата, че Русия и друг път е освобождавала българите и би следвало да го стори пак. Бобчев подсилва възрожденските надежди за освобождение на българите от Русия и показва, че още като много млад умее да си служи с историята за нуждите на съвремието и да употребява историята за обществени цели.

Повествованието на Бобчев за развитието на българите продължава с твърдението, че през 970 г. Българското царство се присъединява към Византия. Българите са пет години под властта на империята, след което се освобождават чрез Сурсовуловите синове Давид, Моисей, Арон и Самуил. Самуил става цар през 981 г., но не се задържа много на царския престол. Факт, който Бобчев обяснява с „кръвопролитията”, но не уточнява дали има предвид български междуособици или войната с Византия.

Бобчев не се разпростира върху времето на византийското владичество. За този период споменава само, че българите правят опит заради тежките данъци да се освободят от византийска власт през 1041 г., но успяват да постигнат освобождението си през 1195 г., когато повод за това им дават новите тегоби, наложени от император Алекси Ангел, заради сватбата му. Макар и да има неточност при изложението, видно е, че Бобчев търси икономически причини за стремежа на българите към създаване на самостоятелна държава.

Събитията във Втората българска държава са проследени отново според последователността на владетелите ѝ. Асен и Петър са представени като потомци на предишните български царе. По този начин обвързва двете български държави и търси приемственост между тях. Според Бобчев Асен управлява от 1189 до 1197 г., след което е убит от Иванко. След Асен властта поема Петър, но и той скоро е убит. Българският престол се заема от Йоан, наречен Кало Иван или Йоаникий. Описва кореспонденцията му с папата и битката с латинците при Одрин. Обяснява свалянето на цар Калоян от престола с неразбирателство в царската фамилия, следствие на което на власт идва Борил или Борис ІІ.

След него управлява Иван Асен ІІ, който според автора отново издига България и се титулува цар на българи и гърци. Така Бобчев обвързва управлението на цар Иван Асен ІІ с управлението на цар Симеон. Търси сравнение между двамата, за да покаже, че държавата е възстановена в целия си блясък едва при цар Иван Асен ІІ. След този успешен цар на престола се възкачват синовете му Коломан І и Михаил. Тях Бобчев оценява като „малки и глупави” и в това си твърдение търси причината за неуспешното им управление.

По натам в съчинението историкът само изброява български царе като Калиман Втори, Мичо, Константин Тихо, Лахан, Георги Тертер Първи, Светослав, Георги Тертер Втори, Михаил Страшимиров и Александър. За управлението на всички тях обобщава „При всичките се умножават раздорите, а Александър съсипва държавата, като я разделя между синовете си”. така приключва повествованието за историята на Средновековна България.

Изложението на Бобчев върху историята на българските средновековни държави е изградено на хронологичен принцип. В него той допуска редица неточности като разминавания и пропуски в дати и факти, приписването на определени събития на личност, която не ги е извършила, неразграничаването българи от славяни. Също така има неточности при описанието на управлението на владетелите. Включва в разказа си несъществуващи владетели и обърква личностите им. Присъстват и легендарни владетели, които не са доказани исторически личности.

В съчинението младият автор набляга на историческите събития от Първата българска държава, но не и на тези от втората. На годините на византийска власт над българите почти не се спира. Въпреки тези слабости на текста, младият автор демонстрира завидно познание на предшестващите го исторически съчинения. Затова тези особености на разказа трябва да се отдадат на стремежа на Бобчев да открои възходите в българската история, да ги коментира и да предизвика чувство на гордост от тях у съвременниците му.

Така още съвсем млад той демонстрира как умее да използва историята за нуждите на настоящето. Възгледите на Бобчев за силните личности и моменти в българската история, които са застъпени в този ранен текст, ще бъдат развити в последващите му научни занимания.

Третата и четвъртата глава от съчинението са посветени на падането на българите под османска власт. Те са озаглавени съответно „Падението на българското царство под турска власт” и „Крайно падане на царството ни”. В тях Бобчев споделя тезата, че след падането на българската държава под османска власт има отделни области, които продължават да се съпротивляват срещу завоевателите.

В третата глава авторът търси причините за падането на България под чужда власт. Открива ги в разделянето на българската държава между синовете на цар Иван Александър – Срацимир и Шишман. Застъпва се за Шишман, но е срещу Срацимир, като прокарва тезата, че Иван Шишман е в правото си да се възкачи на българския престол. Представя българския цар като герой, който се бие срещу Мурад в Косово, а след това и с Баязид в Търново девет месеца. След което напуска престолния град, заедно с царската хазна. Крие я в Средец, в манастира Урвич и продължава боевете с Баязид още седем години. Накрая българският цар е повален при Самоков.

Явно, за да подчертае геройството на българския цар и силата на противника, отбелязва, че Баязид, освен България, завладява и Сърбия. Бобчев се придържа към легендарните сведения за цар Иван Шишман и се опитва да му наложи образ на защитник на българите. Този героичен образ се подсилва от факта, че почти нищо не пише за цар Иван Срацимир. Единственото събитие, което отбелязва е завладяването на Видинското царство от Унгария. То е представено като акция за подпомагане на българите от страна на Европа, оглавена от Сигизмунд Маджарски (Люксембургски). Но според автора, вместо така да окаже помощ на българите императорът ги завладява. От изложението е видно, че Бобчев открива причината за падането на българите в разпокъсаността на българските земи и нежеланието на Европа да се притече на помощ.

Българските държави във втората половина на XIV век.
Българските държави във втората половина на XIV век.

Младият автор приема, че до падането на Цариград под османска власт съществуват свободни български градове-крепости. Според него след като през 1453 г. султан Мохамед ІІ покорява Цариград, той тръгва с двеста хилядна войска да покори и свободните градове в Сърбия и България.

Първо българите са разбити при Казанлък, а след това падат Златица, Самоков и накрая София, Прилеп, Ниш и Видин, където Бобчев ситуира резиденцията на последния български цар Георги Срацимир. Според него царят и жена му Мария бягат в Рудник, без да може да се определи кое населено място има предвид, а с децата им, които нарича Стефан, Мария и Анастасия твърди, че не се знае какво става.

И тук Бобчев прибягва към легендарни сведения, защото от разказа му е видно, че всеки град се завладява след седем месеца обсада. Окончателното покоряване на България историкът датира към 1481 г. Интересно е, че тази година съвпада със смяната на Мехмед II с Баязид II на османския престол, като явно авторът обвързва окончателното покоряване на българските земи с консолидирането на Османската империя, извършено от Баязид II.

Бобчев застъпва тезата, че след падането под османска политическа власт българите продължават да имат български патриарх, който е равен по права на гръцкия. Патриаршията резидира в Охрид, но е преместена в Цариград, по практически съображения „да е по-близо до султана и да може да му се подчинява”.

Отново със смяната на султаните в империята младият автор свързва попадането на българите под властта на Вселенската патриаршия, която възприема като гръцка. В текста си той пише „Когато се възкачил Баязид ІІ, лукавият гръцки патриарх го излъгал, че българите са непокорни и за да се покорят трябва да се избият всички техни първенци и учени”. Според автора вселенският патриарх е обсебил правото да представлява всички православни християни в империята.

На края на твърдението си поставя „!?”, с което цели да подсили думите си и да засили вниманието на читателите, защото в следващите редове пише, че при завоюването на българите „Заедно с войниците ходят и гръцките попове, които показват на войниците кои хора да убиват. Те изгорили и всички български книги, които намерили. Това не стига на гръцкия патриарх. Той унищожава българския патриарх и разваля цялата българска черковна йерархия. Оттогава българите са под гръцка духовна власт. Оттогава гърците скубят народа ни. Гонят езикът, книгите и самата му народност”.

От текста е видно, че Бобчев схваща падането на българите под османска власт, като процес, който започва с разделянето на държавата при синовете на цар Иван Александър и приключва с попадането под духовната власт на вселенския патриарх. В разказа има редица неточности, но той е подчинен на идеята да се покаже, че българският народ героично е отстоявал и политическата, и религиозната си свобода. При повествованието си Бобчев е повлиян и от актуалните въпроси на деня. Чрез разказа си той разкрива възгледа си, че основният проблем на българите идва от духовната власт, която гърците упражняват над тях. Така търси легитимирането на борбите на българите за самостоятелна българска черква в историята.

Глава пета от съчинението е озаглавена „Български страдания” и се занимава с положението на българите в Османската империя. Авторът проследява двойствеността на чуждата власт над българите. Политически те са зависими от султана, но духовно от гръцката патриаршия. Текстът върви в изцяло отрицателна насока. В негативна светлина са показани еничарите – „противни и на султана, който ги унищожава, заедно със спахиите през XVIII в.”.

По същия начин подхваща и темата за освобождението: „Българите вярват в Московеца. Българите не знаели, че Московеца им е най-първия неприятел”. Младият автор представя в негативна светлина руските военни акции в българските земи и вярата на българите, че освобождението им ще дойде от Русия. Тема, която ще развие по-нататък в текста и възглед, който е коренно противоположен на покъсните виждания на Бобчев за славянството и ролята на Русия в славянския свят.

От шеста глава започва преглед на българските борби за освобождаване от османска власт. Те са представени в контекста на освобождението на Сърбия и Гърция и на стремежа на Русия към проливите, като авторът противопоставя интересите на балканските народи с тези на Русия, защото приема, че нейният единствен стремеж е да защити интересите си, като използва народите в Османската империя.

Бобчев пише негативно за войните между Русия и Османската империя. Първият сблъсък, който разглежда е войната от 1828 – 1829 г. Смята, че от нея за българите има само негативни последици. Завземането на Одрин от руските войски е описано по следния начин „През 1828 г. Русия обявява война на Османската империя, но Дибич достига до Одрин. Пълни си пазвата с жълтици и се връща обратно, без да помогне на българите”.

Представя като неуспешен опит на Руската държава да всее смут между българи и турци чрез прокламациите ѝ към българите да помагат на руските войски. Българите, които се отзовават нарича „несвестни”. Пленяването на българските участници във войната вижда като възмездие за действията им, а преселението на българи, търсещи спасение в Русия описва като закрепостяване. За да подсили въздействието на разказа си подчертава, че същото се случва с българите през 1812 г. Виждането за Кримската война на младия автор е същото. Според него и тази война вреди на българите, но признава, че чрез нея Русия помага на Гърция и Влахия.

От представения текст личи крайно негативно отношение на автора към кампаниите на Русия срещу Османската империя. Гледната точка на Бобчев е, че чрез тези войни Руската империя се опитва да постигне свои цели, без да гарантира сигурността на българите, които ѝ оказват помощ. В случая автора пише като поданик на султана, който е свидетел на потушаването на бунтовете на българите и разрушенията, които се нанасят на мирното българско население, без да има конкретен политически резултат.

Също така трябва да се има предвид, че Бобчев пише в разгара на черковните борби и за основен враг на българския народ смята гръцкото свещеничество и духовното подчинение, а не политическата власт на султана. Затова застава на позицията, че политическите борби не стоят на дневен ред и те само вредят на българите. За формирането на възгледа му трябва да се има предвид и фактът, че е свидетел на репресиите на османската власт върху българите, взели участие в политически борби. Затова младият историк смята, че политическите борби само влошават стопанското положение на българското население.

От тук насетне текстът се съсредоточава около опитите на българите да постигнат свободата си. Главите от седма до четиринадесета са посветени на различните бунтове. Разказите за Велчовата завера и Дядо Николовото въстание се преплитат с отрицателното отношение на Бобчев към руските нахлувания в Османската империя.

Той твърди, че по принцип българите в голямата си част „гледат равнодушно, когато русите ходили в Турция да пленяват, но някои им помагат”. Критикува българите, че „ходят да се бият, но не преследват по-висока цел”. Тоест не се целят в извличането на облаги за българския народ като цяло, а единствената им цел е да помогнат на руските войски.

Това твърдение е в противоречие със следващите редове за Велчовата завера. Бобчев вижда събитието, като организирано от „някакъв безумен Московец”, който вдъхновен от руските нахлувания събира хора по манастири и прави революционни комитети, като цели да предизвика всенародно повдигане срещу османската власт. Организацията засяга и Елена, но еленчани се предават на Агата в Търново. Вследствие арестуват руснака и дядо хаджи Юрдан Брадата и ги обесват през 1837 – 1839 г.

Бобчев пише за събития разиграли се в родния му град, като черпи информация от устни сведения за събитието и от там идват неточностите в датирането. Отношението на младия автор е изцяло негативно към бунта. Той представя събитието като вдъхновено от Русия и организирано от „Московец”. Като под това название визира капитан Георги Мамарчев. Предателството на съзаклятниците представя като действие на лоялни поданици и не го осъжда. Видно е, че смята, че участниците получават заслужена присъда за действията си против законната власт.

Със същото отношение историкът описва и въстанието на Дядо Никола в Търново, което датира към 1855 г. Интересно е, че за действията на Никола Филиповски търси причина в четенето на българска история, което според автора го е подтикнало към свободолюбие. Тук младият историк изпада в противоречие. От една страна, осъжда въстаническите действия и четенето на българска история, които водят до стремеж към свобода, като в същото време сам пише българска история, подтикнат от патриотични чувства, които се опитва да разпространи сред читателите си. Тази двойственост в разказа на Бобчев следва да се обясни с факта, че той пише по времето, когато български чети преминават Дунава и е свидетел на жестокостите, които извършва османската власт над мирното българско население, вследствие на действията на четите.

От друга страна, заради размириците нормалният живот, който е водел Бобчев и семейството му, са нарушени. Също така не бива да се пренебрегва фактът, че младият автор седем години след Великденската акция приема черковната борба като основна за българския народ. Поради тази причина смята действията за политическото освобождаване на българите за ненужни и усложняващи положението на мирния народ, който първо трябва да се осъзнае национално. Описаните по-горе събития, според Бобчев само предизвикват недоверие от страна на правителството към народа и от тях „нищо добро не излязло”.

Все пак Бобчев твърди, че с идването на епохата на Танзимата постепенно намаляват „теглилата на българите, но това, което е на книга не става”. Не се осъществяват обещаните реформи. Този факт принуждава „някои по-учени българи, като виждат това да се преселват в Русия и Влашко”. Така авторът обосновава вижданията си за българските борби и търси причината българите чрез емиграция да се стремят да освободят отечеството си. Очевидно смята, че българската интелигенция емигрира, за да може да помогне на сънародниците си да подобрят живота си.

За водеща личност сред българската емиграция в чужбина по това време определя Георги Стойков Раковски. Описва го като „Раковски, челяк опитен учен, но като секи челяк, не без кусур”. Накратко проследява живота му по следния начин. Много години скита из различни страни, за да търси помощ за България и е залавян многократно от турското правителство, но пак си остава непослушен. Проповядва идеите си с книгите си, макар че в тях Бобчев открива и много безумия. Накрая се установява в Букурещ, като целта му е да възбунтува българите. Там прави Таен български комитет, в който настоява да влязат и влашките власти. Цели България да стане като Сърбия и да се разреши Източния въпрос.

Бобчев представя Раковски като човек, който е водач на българската емиграция и се бори за освобождението на българското отечество. Той е постоянен в идеите си и прави всичко възможно да ги реализира. Авторът пише с възхищение към революционера. Това възхищение е породено от факта, че публикациите на Раковски са изключително популярни сред българите по това време и съпътстват ежедневието на младия Бобчев.

Тук свършват историческите събития, с които Бобчев се занимава и продължава да дописва текста си в зависимост от революционните събития, които се случват и това как те се отразяват на живота на българите. Представя четите, които минават Дунава през 1867 г. Това са четите на ТОТИ (Филип Тотю б. м. П. П.), Хаджи Димитър, Панайот, Корти и Стефан.

Бобчев не одобрява действията на четите, макар и да се възхищава на войводите им. Според него те само обикалят българските земи и не правят нищо съществено, а тормозят населението, защото взимат каквото им трябва. Следствие на действията им султанът праща башибозук и селяните отново страдат, защото турците правят безобразия.

Младият автор осъжда действията на османското правителство. Според него то не постъпва правилно, защото наказва много невинни българи. „Мидхад паша опъва бесилките в Търново и Русе. Това много разстройва българите. Търговията спира, а никой от виновните не е заловен”. В тези редове се вижда причината, поради която Бобчев има двойнствено отношение относно въоръжения стремеж на българите към свобода. От една страна, той е отрицателно настроен към българското четническо движение, което като цяло разстройва ежедневието на мирното население, включително и на семейството му, което се занимава с търговия. Обезпокоява се нормалният жизнен ритъм без да има реален резултат от действията на четите. От друга страна, Бобчев се възхищава от войводите като народни герои.

Заради тези събития у Бобчев ще се насади омраза към модернизатора на Османската империя, към когото не веднъж в последващи съчинения ще изразява негативно отношение. В тези редове личат и оформените възгледи на автора да се изчака удобният момент, за да се постигне дадена цел. Възглед, който по-натам в живота си той ще защитава и прилага в политическите и обществените си действия.

Въпреки негативното отношение към съвременните му събития, които описва, авторът се въздържа да им даде пряка оценка и подхожда философски като завършва с „Нека историята прецени”.

В Историята си Бобчев се спира и върху някои съвременни му личности. От текста личи, че е изключително запленен от личността на Филип Тотю, като водач на българска чета и бунтовник срещу официалната власт. Впечатлен е от легендарните сведения за войводата и ги предава в текста си. Според него Филип Тотю „е един челяк, който познава и най скришните места в Балкана!” … „Има необикновена сила.” … „Не може да се улови никога.” … „Роден е с такава риза, че куршум не го лови.” … „Куршумът му не пада на земя.” … „Има прилепски крила”. След което уточнява, че „това мислят за него турците. Царската войска я е страх да го гони. Българите са по-чевръсти – доближават го. Възхищават му се. Придава страх на всички”.

Легендарният Филип Тотю - страшилището на Турската империя.
Легендарният Филип Тотю – страшилището на Турската империя.

Но накрая завършва с типичния си песимистичен тон „Въпреки това се появява тук там и се завръща във Влашко, а българският народ приема всичко за истина. Мисли, че Филип Тотю е герой и го описват в песни”.

Бобчев описва Филип Тотю с легендите, които се носят за него по времето, в което войводата обикаля из Балкана. В разказа има и патриотична нотка, според която българите не се страхуват чак толкова много от Филип Тотю. Авторът е съвременник на събитията, но преценява трезво нещата, като счита, че голяма част от сведенията за войводата са легендарни. Той иска да види резултати, а такива няма. Затова и не дава категорична оценка за войводата, а пак оставя на хората да го оценят след време.

Младият автор е разочарован от смъртта на Раковски, която отнася към 15 октомври 1867 г. Около седмица след действителната дата. От този факт можем да съдим за достигането на информация до Бобчев. В съчинението представя Тайният централен български комитет като организация, която е много популярна сред българите през 1867 – 1869 г., но е разделила българското общество на два полюса.

Самият автор е отрицателно настроен към организацията и мисли, че е наречена „Комитет”, за да бръмчи премногооснован”. Бобчев маркира второто преминаване на Дунава от Филип Тотю с по-голяма чета от 150 души на 8 юли 1868 г. и проследява пътя ѝ. Разглежда и Стефан Караджа като много доблестен и храбър войвода, който умира достойно за отечеството, без да издаде никого от другарите си и се е превърнал в легенда. Описва и Хаджи Димитър, който, според автора е предаден от четата си и показва пътя на четата.

Накрая на текста заключава, че четите свършват, а влашкото правителство отказва да ги подкрепя, както и Европа. Така техните действия оставят противоречиви чувства в народа.

Записките по българска история, които Бобчев пише през 1867 – 1868 г. са кратък разказ за развитието на българите през вековете. Те представляват ценен извор за преподаванията по българска история през втората половина на XIX в., както и за осмислянето на българското историческо развитие през периода. Също така Записките дават възможност да се запознаем с отражението на събития, които са добре известни на българската историческа наука върху всекидневието в един български град.

В текста авторът накратко проследява събитията от българската история, които е счел за важни, като набляга на възходите в българското историческо развитие. Така чрез паралели, успява да направи препратки от миналото към настоящето му и да демонстрира умението си да употреби историята за нуждите на настоящето. Започва разказа от древността и свършва със съвременните му събития като допуска много фактически грешки, но като цяло съчинението не се отклонява от традиционните схващания за развитието на българите, които са популярни през периода.

Фактът, че едва четиринадесет-петнадесетгодишен Стефан Савов Бобчев се захваща с писането на българска история, показва големите заложби и абиции, която притежава. Не на последно място, трябва да се отбележи и фактът, че в съчинението има много идеи, които впоследствие, чрез следващи съчинения ще бъдат развити, както и въпроси, по които мнението на Бобчев ще се промени коренно, какъвто е случаят с отношението му към Русия и ролята ѝ в българската историческа съдба.

Reply

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.