Афганистанските бежанци в Пакистан

Лахор, Пакистан

Вървейки по тесен, малък двор към къщата на Шамсур Рахман в Джалалабад е трудно да си представим, че семейството му състоящо се от десет човека може да живее там. Но въпреки всичко се налага да обитават този дом, така както и семействата на тримата му братя, пише Матю Грейдън.

Шамсур Рахман и двама от братята му скоро са се завърнали от Пакистан, където животът им, който те са изградили в продължение на десетилетия, внезапно е нарушен от непредвидено произшествие.

Тъй като на афганистанските братя им липсва статут на бежанци, както и на десетки хиляди други, те винаги са знаели, че тяхното положение в Пакистан е несигурно. След повече от 20 години в приютилата ги страна, където се оженват и създават семейства, Афганистан се явява само един далечен спомен за тях.

– „В Лахор имах количка за улична търговия и продавах царевица„, обяснява Шамсур Рахман. – „Не печелех много пари, но беше достатъчно, за да наема къща, че дори и да запиша децата си в частно училище. Един ден човек във военна униформа се приближи към мен и ме попита откъде съм. Когато му отговорих, че съм от Афганистан, той ме арестува веднага. Прекарах шест месеца в затвора. След случилото се аз вече знаех, че ние нямаме бъдеще в Пакистан„.

Торхам

Граничен пункт Торхам

Граничен пункт Торхам

Натоварвайки всичко, което можеха да поберат в наетия камион, Шамсур Рахман и семейството му предприемат дълго пътуване до афганистанския граничен град Торхам. Разходите започват да се увеличават – 60 хиляди пакистански рупии (572 долара) за наемането на камиона плюс загубата от депозита за наем за къщата в Лахор – а те все още нямат представа как ще си изкарват прехраната, след като се приберат обратно в Афганистан.

На прашната и шумна граница в Торхам камионът на Шамсур Рахман се прилепва до привидно безкрайната линия от коли превозващи семейства като неговото, всеки натоварен с малкото вещи, които е успял да вземе от останалия отвъд живот в Пакистан.

От началото на 2016 г. над 240 000 нелегални афганистанци са се завърнали или са били депортирани от Пакистан. Това е повече от два пъти от броя на завърналите се през 2015 г. Както е случаят и с Шамсур Рахман, много често семейства живеят извън родния си Афганистан в продължение на десетилетия, а след това се завръщат в една страна, която е затънала в кървав конфликт, който те едва познават.

На границата служители от Международната организация за миграция и Афганистанската агенция за бежанците и репатрирането посрещат семейството на Шамсур Рахман и ги снабдяват с храна, осигуряват им медицински грижи, както и стая за пренощуване. Но с толкова много хора, които се завръщат ресурсите на Международната организация за миграция и тези на другите хуманитарни организации са ограничени. След като получат помощ на границата за техните непосредствени нужди и след като достигнат крайната дестинация, към която са се запътили, семействата трябва да разчитат предимно на себе си.

Джалалабад

По произход Шамсур Рахман е от провинция Нангахар – район Дара-и-Нур. Този район граничи с непокорните провинции Кунар и Лагман, откъдето войната прогони хиляди в изминалите години. Военните действия, липсата на държавност, както и на възможности за работа в Дара-и-Нур, а и в другите райони на Нангахар означава, че повечето от завърналите се бежанци, включително и Шамсур Рахман, ще предпочетат да останат в столицата на провинция Нангахар – Джалалабад.

Пристигайки в града, с натрупани борчове и без никакви перспективи за работа, Шамсур Рахман и неговите братя се хващат за единственото спасително въже, което им е останало в Афганистан – техният четвърти брат, който притежава малка къща в Джалалабад. Четирите семейства, а това са повече от 50 човека, споделят три стаи с бетонна плоча и малък двор. Одеяло, приковано към рамката на вратата е всичко, което пази от студената зима.

Надеждата

Децата играещи в двора на къщата заедно с братовчедите си трудно проумяват защо е трябвало да напуснат училището и приятелите си в Пакистан. В момента те не ходят на училище, макар че родителите им планират да ги запишат да учат следващата година.

Най-големият от децата – Имран, е на 18 години. Приятен, сериозен младеж, който обожава по-малките си братя и сестри, както и братовчедите си. Имран беше започнал да следва в Пакистан, но сега се налага да изостави учението и да си намери каквато и да е работа.

– „Мечтаех да стана архитект“, споделя Имран – „По този начин щях да мога да проектирам къщи за семейства, които са в нужда като моето“.

Днес семейството има покрив над главата си, а Шамсур Рахман е успял да припечели малко пари продавайки плодове и зеленчуци. Но в Джалалабад има хиляди новопристигнали като него и пазарът на труда е наводнен с търсещи работа. Все по-трудно става да намериш какъвто и да е поминък и Рахман знае, че ще дойде време, когато брат му повече няма да му помага. Семейството се нуждае от дом и собствена земя.

Най-голямата тревога за Шамсур Рахман обаче е неговият възрастен баща, който лежи на импровизирано легло в двора. Старецът е толкова изнемощял, че едва успява да замахне с ръка по мухите жужащи над лицето му. Той е болен и се нуждае от медицински манипулации всеки месец, което добавя още по-голямо напрежение върху и без това оскъдния семеен бюджет.

Гледайки към баща си, Шамсур Рахман въздиша: – „Моля се баща ми да остане жив, тъй като нямам достатъчно пари да го погреба“.

Източник- www.afghanistantimes.af

 

Reply

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.