Афганистанските бежанци в Пакистан

Лахор

Вървейки по тесен, малък двор към къщата на Шамсур Рахман в Джалалабад е трудно да си представи човек, че семейството му състоящо се от десет човека може да живее там. Но, въпреки всичко те живеят там, както и семействата на тримата му братя, пише Матю Грейдън.

Шамсур Рахман и двама от братята му скоро са се завърнали от Пакистан, където животът, който те бяха изградили в продължение на десетилетия, беше внезапно нарушен.

Тъй като на афганистанските братя им липсва статут на бежанци, както на десетки хиляди други, те винаги са знаели, че тяхното положение в Пакистан е несигурно. След повече от 20 години в приелата ги страна, където те се ожениха и отгледаха семейства, усещаха Афганистан като един далечен спомен.

„В Лахор имах количка за улична търговия и продавах царевица“- обяснява Шамсур Рахман. „Не печелех много пари, но беше достатъчно, за да наема къща, че дори и да запиша децата си в частно училище. Един ден човек във военна униформа се приближи и ме попита откъде съм. Когато му отговорих, че съм от Афганистан той ме арестува веднага. Прекарах шест месеца в затвора. След случилото се, аз знаех, че ние нямаме бъдеще в Пакистан“.

Торхам

Опаковайки всичко, което можеха да поберат в наетия камион, Шамсур Рахман и семейството му предприемат дълго пътуване до афганистанския граничен град Торхам. Разходите започват да се увеличават- 60 хиляди пакистански рупии (572 долара) за наемането на камиона плюс загубата от депозита за наем за къщата в Лахор- а те все още нямат представа как ще припечелват след като се приберат обратно в Афганистан.

На прашната и шумна граница в Торхам, камионът на Шамсур Рахман се прилепва до привидно безкрайната линия от коли превозващи семейства, като неговото, всеки натоварен с малкото вещи, които е успял да вземе от останалия отвъд живот в Пакистан.

От началото на 2016 г. над 240 000 нелегални афганистанци са се завърнали или са били депортирани от Пакистан, повече от два пъти от броя на завърналите се през 2015 г. Както и при Шамсур Рахман, много често семейства живеят извън Афганистан от десетилетия и след това се завръщат в страна, която е затънала в конфликт, който те едва познават.

На границата служители от Международната организация за миграция и Афганистанската агенция за бежанците и репатрирането посрещат семейството на Шамсур Рахман и ги снабдяват с храна, осигуряват медицински грижи, както и стая за пренощуване. Но с толкова много хора, които се завръщат, ресурсите на Международната организация за миграция и тези на другите хуманитарни организации са ограничени. След получаване на помощ на границата за техните непосредствени нужди и след достигането на крайната дестинация семействата трябва да разчитат предимно на себе си.

Джалалабад

По произход Шамсур Рахман е от провинция Нангахар, район Дара-и-Нур. Този район граничи с непокорните провинции Кунар и Лагман, където войната прогонва хиляди в предишните години. Военните действия, липсата на държавност, както и на възможности за работа в Дара-и-Нур и другите райони на Нангахар означава, че повечето от завърналите се, включително и Шамсур Рахман, ще предпочетат да останат в столицата на провинцията Джалалабад.

Пристигайки с дългове, без никакви перспективи за работа, Шамсур Рахман и неговите братя се хващат за единственото спасително въже, което им е останало в Афганистан- четвъртият брат с малка къща в Джалалабад. Четирите семейства, повече от 50 човека, споделят три стаи с бетонна плоча и малък двор. Одеяло, приковано към рамката на вратата е всичко, което пази от студената зима.

Надеждата

Децата играещи в двора с братовчедите си им е трудно да разберат защо трябваше да напуснат училището и приятелите си в Пакистан. В момента те не ходят на училище, макар че родителите им планират да ги запишат следващата година.

Най-големият от децата, Имран, е на 18 години. Приятен, сериозен младеж, който обожава по-малките си братя и сестри, както и братовчеди. Имран беше започнал да следва в Пакистан, но сега се налага да изостави учението и да си намери каквато и да е работа, която може да извършва.

– „Мечтаех да стана архитект“- споделя Имран- „По този начин щях да мога да проектирам къщи за семейства, като моето“.

Сега семейството има покрив на главата си и Шамсур Рахман е успял да спечели малко пари извършвайки физически труд или продавайки плодове и зеленчуци.
Но в Джалалабад има хиляди пристигнали като него и пазарът на труда е наводнен. Все по-трудно става да намериш работа и той знае, че ще дойде време, когато брат му повече няма да му помага. Семейството се нуждае от дом и собствена земя.

Най-голямата тревога за Шамсур Рахман обаче е неговият възрастен баща, който лежи на импровизирано легло в двора и едва успявайки да замахне с ръка по мухите жужащи над лицето му. Той е болен и се нуждае от медицински манипулации всеки месец, което добавя още по-голямо напрежение върху и без това оскъдния семеен бюджет.

Гледайки към баща си, Шамсур Рахман въздиша: -„Моля се баща ми да остане жив, тъй като нямам достатъчно пари да го погреба“.

Източник- www.afghanistantimes.af

 

Reply

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.