Голямата игра на Тръмп: как да се разруши Близкия Изток

Максим Сучков- експерт към „Руският съвет по международните работи“ (РСМД)- споделя с gazeta.ru как се формира стратегията на Вашингтон за Близкия Изток.

В края на 2000 г. изглеждаше, че до 2020 г. Близкият Изток и Северна Африка ще се окажат извън зоната на приоритетите на външната политика на САЩ. Наложилата се теза е, че националните интереси на Щатите ще ги принудят да се съсредоточат върху Азия. Но нещата се оказаха по различни: Вашингтон се отклони от пряка конфронтация с Китай, а геополитическата цел на Държавния департамент си остава, както и преди, Персийския залив. Експертът на РСМД разяснява новата политика на САЩ в региона.

В началния етап процесите, предизвикани от „Арабската пролет“, се възприемаха оптимистично във Вашингтон. Но много скоро стана ясно, че броят и естеството на предизвикателствата, обхванали региона, ще имат дългосрочни последици. Кризата в Близкия Изток не позволи на Съединените щати да „се изместят” встрани от региона без значителни за тях самите политически, финансови и геополитически загуби, както и загуба на респект и репутация.

Защо е нужен Близкият Изток на САЩ

Неблагоприятна среда за присъствието на САЩ в Близкия изток създава разпадането на държавите, увеличаването на броя на екстремистките групи и радикализацията на част от обществото, както и промените в характера на отношенията на САЩ с тези страни, които в продължение на почти две десетилетия са възприемани като съюзници на САЩ в региона.

Американското военно решение да използва или да не използва сила в региона беше силно повлияно от военната операция в Либия. Ако силовият сценарий на САЩ в Либия беше поддържан от около 60% от американските политици и експерти, то за пряко военно вмешателство на Вашингтон в сирийските и йеменските конфликти се обявяват само 21% и 16% съответно.

Така например през 2012 г., взимайки позиция по отношение на Сирия, американците подкрепят налагането на допълнителни санкции, както и идеята за „забранена за полети зона“ (60% и 59% съответно), но се противопоставят на изпращането на войски там (13%), или на подкрепата от страна на американците на антиправителствените сили (22%). Това е важна, макар и не единствена, точка за разбиране на логиката на действията на администрацията на бившия ръководител на Белия дом Барак Обама.

В същото време отговорността на западната коалиция за хаоса създаден в региона изглеждаше неочевидна за Вашингтон. За източник на нарастващия брой ислямистки групировки в Близкия Изток се смятаха междуплеменните противоречия, съперничеството между регионалните сили и сунитско-шиитския конфликт.

Това не означава, че повечето експерти по Близкия Изток, както и самото правителство на САЩ, не признават пагубното влияние на иракската операция върху формирането на радикалните сили в Близкия Изток. При все това експертите изхождат не толкова от незаконността на нахлуването като такова, а от укрепването на Иран, което е резултат от това нашествие. Това означава, че по-нататъшната стратегия на САЩ беше допълнена от необходимостта от разработване на допълнителни мерки за ограничаване на Иран, както и от определяне на степента на своето присъствие в региона.

Критиците на нерешителността на Обама бяха убедени, че запазването на американското влияние в региона по това време е било необходимо и възможно, ако президентът беше по-склонен да използва сила. Това убеждение се основава на нежеланието или неспособността на част от американския елит да признае новите регионални реалности.

Те продължаваха да насочват ръководството на страната към единственото истинско, от тяхна гледна точка, решение да „върнат“ Близкия и Средния Изток на Америка. Малцина мислеха и открито признаваха, че Вашингтон вече не може да управлява самостоятелно тези процеси, на които самият САЩ постави началото, пряко или косвено.

Промените доведоха до факта, че Обама загуби доверието на близкоизточния елит, а самите местни власти започнаха да вярват в по-малка степен на способността на САЩ да ги защити. И, въпреки че Вашингтон остана най-влиятелният играч в региона, в очите на много правителства от региона американските власти не изглеждаха всемогъщи.

„Пристигането“ на Русия в Сирия и- в по-широк смисъл- в Близкия изток допринесе за по-нататъшното развитие на тази тенденция, но не беше нейната основна причина.

Ето защо по това време кандидатът за президент Доналд Тръмп обеща „да сложи край на войната в Сирия, но да се въздържа от държавно строителство в тази страна“. Втора по ред, но може би първа по значение за Тръмп беше амбицията „да се реши най-накрая израелско-палестинския конфликт“, което, впрочем, е стандартното желание на американските президенти през последните десетилетия.
Тръмп фактически си постави задачата да извлече идеалната формула за „достатъчно присъствие“ на Съединените щати в Близкия Изток, където с намаляването на съюзническите ангажименти Вашингтон ще успее да запази политическото влияние, необходимо за реализиране на собствените интереси.

„Мозъци“ в пагони

Екип от офицери от Съвета за национална сигурност (СНС), избран от Тръмп, участва в разработването и координирането на решения за близкоизточното направление. Почти всички от тях след 2003 г. участват по един или друг начин в разработването на стратегия за борба с бунтовническите движения в Ирак. Практически целият този екип в структурата на СНС се състоеше от колеги от военното разузнаване, по онова време, на съветника на Тръмп по въпросите на националната сигурност Майкъл Флин.

Те са професионалисти, уважавани във военните кръгове, но малко известни на широката общественост. Със заповед на Тръмп и препоръки на Флин в началото на февруари 2017 г. отделът по въпросите на Близкия Изток към Съвета за национална сигурност беше оглавен от полковника в оставка от армията на САЩ Дерек Харви. Той заема и длъжността специален съветник на Тръмп и координатор на Белия дом за Близкия Изток и Северна Африка. Именно на него е приписвана заслугата за точното описание на характера на бунтовническото движение в Ирак, след свалянето на Саддам Хюсеин и разработването на механизми за борба срещу последващото съпротивление в тази страна.

Тръмп

Въпреки това, още през юли, Харви е уволнен от СНС: дошлият, в замяна на Флин, нов съветник на Тръмп по въпросите на националната сигурност, генерал Хърбърт Макмастър, се опитва да „очисти“ от Съвета лоялните на предшественика му членове.

На мястото на Харви е назначен пенсионираният полковник Майкъл Бел- преди това трето лице в Съвета за национална сигурност отговарящ за монархиите в Персийския залив. В допълнение към военната служба в Европа, Близкия Изток, в централния апарат на Командването на началник-щабовете на САЩ, Бел е работил и в деканството на Колежа по изучаването на международни отношения и въпроси на безопасността към Националния университет по отбрана.

Друга „жертва на чистката“ на Макмастър става Яел Лемперт, която от май 2014 г. оглавяваше отдела, към Съвета за национална сигурност, който отговаря за Израел, Египет, Йордания и Палестина. Да запази позицията си в СНС при Макмастър успя полковник Джоел Рейбърн- ръководител отдел за Ирак, Иран, Ливан и Сирия към Съвета за национална сигурност.

Познаването на “ полковниците на Тръмп“ в СНС е важно за разбирането на психологията на вземането на решения за Близкия Изток.

Тези хора изключително болезнено възприемат действията на Обама в Ирак, вярвайки, че именно той е „загубил“ тази страна. От една страна, позволявайки на Иран да разпростре по целия регион „мрежите на вредното си влияние“, от друга страна, неговото „бездействие“ е допринесло за формирането на терористичната организация „Ислямска държава„.

Обективността на анализа на „полковниците на Тръмп“ се усложнява от поне две обстоятелства. Първо, директният им опит подсъзнателно ги води към „иранската“ следа. На второ място, те възприемат получения мандат по отношение на Близкия Изток като възможност да се завърнат в играта, от която бяха остранени преди няколко години.

Тръмп иска американската стратегия за противодействие на тези заплахи да е по-сурова, твърда – а те са готови да осигурят това. Основната тежест в това отношение се пада върху „силовите ведомства“, където Пентагонът и ЦРУ играят основната роля.

Печалбата на военните

През лятото на 2017 г., за дейността на американската антиидиловска коалиция Конгресът отдели $1.3 млрд. По този начин, е напълно удовлетворено искането от май месец на Министерството на отбраната на САЩ, за подготовка и въоръжение, в рамките на това направление, на иракската армия и полицейски части.

Отношенията с кюрдите са се превърнали в отделна и изключително сложна област за Пентагона. Сирийските кюрди, които се борят с Ислямска държава, получават финансови плащания директно от съответния фонд на Министерството на отбраната на САЩ. Въпреки протестите на Турция, тези плащания не са спрели, макар че в края на миналата година, Пентагонът обяви началото на процедура за „връщане“ на доставеното оръжие на кюрдите.

Положението с иракските кюрди е още по-сложно. Американското военно министерство беше сключило едногодишен договор с Пешмерга, за доставката на оръжие и за плащането на „заплати“ на техните бойци, воюващи със силите на ИДИЛ. Въпреки това, след референдума за независимост на Кюрдистан, Пентагонът реши да не подновява този договор, оставяйки кюрдите в този регион без директно финансово и военно обезпечаване.

През юли Белият дом нареди също така да се преустанови секретна програма на ЦРУ за подкрепа на определени групи от сирийската опозиция, след като доставените им оръжия се оказаха в терористични групи свързани с „Ал Кайда“.
През последните години проблемът със „загубата“ на американските оръжия в Сирия и Ирак или „попадането“ им след известно време „в неправилни ръце“ е придобил застрашаващи размери. По-специално, от 1,45 милиона единици оръжия, доставени от американците в Ирак и Афганистан, повече от половината не са имали „съответната отчетност“ и са „загубени“ в региона, с всички произтичащи от това последици.

Американското военно присъствие при Тръмп расте: през третото тримесечие (юли-септември) на 2017 г.- с 33%. Според официални данни около две хиляди американски военни са дислоцирани понастоящем в Сирия и 9 122 военнослужещи – в Ирак. Към тези числа трябва да добавим неидентифициран брой сили за специални операции и, евентуално, представители на частни военни кампании.

В другите направления Пентагонът засилва военното сътрудничество с традиционните американски съюзници – Саудитска Арабия, Израел, Бахрейн. Специална програма на Пентагона финансира десетки страни в света, но в Близкия изток, при управлението на Тръмп, нейни основни бенефициенти станаха пет държави: Йордания ($138 млн.), Ливан ($120.0 млн.), Тунис ($31 млн.), Мароко ($18 млн.) и Оман ($12 млн. ). Освен това, за да научат местните военни да използват доставените оръжия, Съединените щати изпратиха допълнително до тези страни 2500 военни.

И накрая, Пентагонът не само очаква да запази военното си присъствие в региона, но и ясно посочва намерението си да увеличи в Сирия броя на своите „дипломатически и цивилни сътрудници “ за възстановяването на повредената инфраструктура, както и за „администрирането на международното финансиране, което ще се насочи към Сирия“.

Разузнавач и дипломат

Показателен от гледна точка на „съединяването“ на стратегиите за борба с Ислямска държава и възпирането на Иран са задачите и кадрите, които отговарят за Близкия Изток в ЦРУ. Но на регионалните и международните звена от ЦРУ е възложена задачата за осъществяване на разузнавателна дейност и извършване на секретни операции в съответните региони по света, така че техният брой и имена са засекретени.

От публични източници знаем, че след 1997 от пет териториални отдела в ЦРУ са останали само три, включително отдела за проучване на Близкия Изток и Южна Азия, който обхваща Близкия Изток, Северна Африка и Южна Азия – Индия, Пакистан и Афганистан.

Войната в Ирак наложи създаването на отдел, който отговаря само за Ирак. Изхождайки от визията си за основните заплахи за Америка, през юли 2017 г. Тръмп разпореди създаването на два специализирани центъра в структурата на ЦРУ – за Иран и Северна Корея.

По този начин приоритетът на американската разузнавателна дейност се увеличи по отношение на тези две страни – Иран и Северна Корея.

Майкъл Д’Андреа стана новият координатор на „иранските операции“ в ЦРУ. В американската разузнавателна общност назначението му се възприема като сигнал за усилване на конфронтацията с Техеран.

В полза на тази хипотеза е, от една страна, миналият опит на Д’ Андреа – „основният борец“ срещу „Ал Кайда“ в ЦРУ, той е един от създателите на операцията за идентифициране и унищожаване на лидера на организацията Осама бин Ладен. А от друга страна е общата стратегия за развитие на ЦРУ, която е приета при Майк Помпео и, която получава в тесните кръгове неформалното име „мускулната“ и „силовата“- поставяйки още по-голям акцент върху шпионажа и тайните операции.

Може би най-удивителният факт от неговата биография е това, че Д’ Андреа е практикуващ мюсюлманин, който е приел исляма в периода на службата си „в една от страните в Близкия Изток“, където също така сключва брак с местна мюсюлманка (в коя страна точно се е случило това и коя е съпругата му е неизвестно).

Свой куратор в това направление има и в Държавния департамент – Брет Макгерк – специален посланик на президента на САЩ в глобалната коалиция срещу ИДИЛ. Макгрег, всъщност, е главният американски дипломат, който координира всички аспекти на американската политика спрямо Ислямска държава. Той притежава и богат опит по отношение на Ирак – през 2012 г. той беше дори кандидат за поста на посланик на САЩ в тази страна.

Вече малко повече от осемнадесет месеца – т. е., още от времето на Обама – Макгерк е отговорен за насърчаване на контактите между саудитите от една страна и иракското правителство и някои шиитски групировки в Ирак от друга. При Тръмп, това направление на работата на Макгерк се превърна във важен елемент от стратегията на републиканската администрация за „настъпателно възпиране на иранската заплаха“.

Докато Държавният департамент, под ръководството на Рекс Тилърсън, преживява сериозна „реконструкция“, близкоизточното направление е все още едно от най-неефективните. Примерно и до днес не са обявени кандидати за поста на американски посланици в Саудитска Арабия, Катар, Египет, Йордания, Сирия и Турция.

Любопитното е, че успешна конкуренция на Държавния департамент и другите традиционни институти отговарящи за външната политика на САЩ е един друг „институт“, към който Тръмп питае несъмнено по-голямо доверие, отколкото към останалите- този „институт“ е неговото семейство.

Снимка- Christopher Gregory/Getty Images

Снимка- Christopher Gregory/Getty Images

„Семейство“ в американски стил

Още по време на президентската кампания на зетя на Тръмп, Джаред Кушнер, е възложено да ръководи изпълнението на, може би, основната за бъдещия глава на Белия дом инициатива в Близкия Изток- арабско-израелското урегулиране. Тръмп си поставя за цел да успее в тази посока, тъй като именно по този въпрос неговите предшественици на президентския пост не успяха.

Тази тема получава – включително в Русия- много по-малко информационно осветление, отколкото Сирия или Иран.

В тази връзка, под ръководството на Кушнер администрацията на Тръмп провежда многобройни мероприятия и неофициални срещи, практически, с всички близкоизточни лидери.

Във взаимодействие с Кушнер, по отношение на арабско-израелското урегулиране, работи активно Джейсън Грийнблат, който от януари 2017 г. заема длъжността специален представител на президента по международните преговори, както и съветник на Тръмп по въпросите за Израел. Грийнблат осъществява редовни пътувания до региона с цел да достигне общо съгласие между Израел и ключовите арабски държави – Вашингтон залага най-вече на Саудитска Арабия, Йордания, и Египет.

Неотдавнашните кризи в арабския свят – саудитско-катарският конфликт, ситуацията около ливанския премиер Харири, блокадата на йеменските пристанища от страна на Саудитска Арабия и дори антикорупционната кампания на саудитския престолонаследник прин Мохамед – предизвикват множество критики в Държавния департамент и Пентагона.

Американски дипломати и военни чрез различни канали се обръщат към Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства с молба да преразгледат политиката си в тези направления, но за своя изненада установяват, че тази линия на поведение е била съгласувана с администрацията в лицето на Кушнер.

На по-опитните американски дипломати този подход на арабските страни – да разчитат само на един човек, пренебрегвайки другите властови институции- им изглежда недалновиден. Както и действията на Тръмп, който одобрява подобни отношения, като начин и възможност да получат от арабските си партньори необходимите отстъпки по различни въпроси.

„Партньорството“, изградено на тази основа, оставя обширно пространство за взаимна манипулация. В това отношение опасенията на критиците за качеството, дълбочината и адекватността на американските външнополитически решения по отношение на Близкия изток са основателни.

Източният прагматизъм

Сдържането на Иран, целенасоченото въвличане в сирийския конфликт, натрупването на военна сила и доставки могат, по мнение на администрацията, да се превърнат в тази формула за „достатъчното участие“ на американската политика в региона. „Основната заплаха“ е „под постоянно наблюдение“, а в разрешаването на този конфликт да се игнорира американското присъствие не може никой играч, включително и Русия. Американският военно-промишлен комплекс получава огромни поръчки в същото време, а сред американската общественост липсва това усещане, че администрацията „отстъпва“, както беше при Обама.

Статията ни бе предоставена с любезното съдействие на Фейсбук група „Геополитика-анализи, коментари, факти, взаимодействия“- https://www.facebook.com/groups/1786851041604475/

Reply

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.