Войната на драконите: Защо Северна Корея не вярва на Китай

Франц-Стефан Гади, списание The Diplomat

Китайско-виетнамската война все още продължава да хвърля сянка върху Китайско-севернокорейските отношения (бел.ред. Китайско-виетнамската война позната още като Трета Индокитайска война е водена от 17.02 1979г. до 16.03. 1979г. Войната е краткосрочно, но кърваво сражение между Народна република Китай и Социалистическата република Виетнам. Китай дава начало на офанзива в отговор на Виетнамската инвазия и окупация на Камбоджа през 1978 г. Някои историци я наричат първата в историята война между социалистически държави.).

Идеята, че Китай държи ключа за разрешаването на продължаващата политическа и военна криза на Корейския полуостров е стандартна концепция на политиката на Съединените щати по отношение на Северна Корея през последните седем десетилетия. Тя излиза на бял свят всеки път, когато отношенията между САЩ и Северна Корея са обтегнати или заплахата от война е неизбежна.

Президентът на САЩ Доналд Тръмп и бившият главен стратег на Белия дом Стивън Банън са от най-новите политици, които подкрепят мнението, че Китай има силата и влиянието да накарат своята „сателитна държава“ да спре с дрънкането на оръжие и ядрени провокации. (Тази гледна точка не се ограничава само до политиците в САЩ). Всъщност, откакто китайските войски пресичат река Ялу на 1 октомври 1950 г. и атакуват силите на САЩ и ООН на севернокорейска земя, някои американски политици гледат на Пекин като на сивия кардинал на династията Ким, който може да влияе върху поведението на корейците.

Наистина, въпреки същественото доказателство, че действащият лидер на Северна Корея Ким Чен Ун има обтегнати отношения с големия си съсед и открито се противопоставя на комунистическото ръководство в Пекин, както и съзнателно ограничава влиянието на Китай в държавата си, наративът „сателитна държава“ продължава да господства. Този наратив обаче категорично противоречи на дълбокото историческо чувство на недоверие между двете нации.

На първо място се пренебрегва негативното влияние и наследството от китайско-виетнамската война от 1979 г. по отношение на това как Северна Корея възприема Китай. Китай атакува близък съюзник през 1979г. – съюзник, който те подкрепяха по време на Първата индокитайска война в началото на 1950 г. Този факт подчертава битуващото схващане за Пекин, че въпреки китайската намеса в Корейската война и подписването през 1961г. на Китайско-севернокорейски договор за приятелство, сътрудничество и взаимопомощ, в крайна сметка на Китай не може да се има доверие.

Китайско-севернокорейските отношения

Ким Ир Сен

Ким Ир Сен

Отношенията между Китай и Северна Корея стартират зле още от основаването на Корейската народно-демократична република. Първият лидер на Северна Корея, Ким Ир Сен, е убеден, че няма да има нужда от китайска подкрепа, за да обедини Корейския полуостров в началото на Корейската война през 1950 г. Отнася се с неуважение към китайските представители, дори отказва на китайските офицери да проведат рекогносцировка на полесражението, в случай че има нужда от военна подкрепа от страна на Китай.

Поведението на Ким е отчасти резултат от собствената му горделивост и близките му отношения със Съветския съюз.(Фактически Северна Корея беше съветски сателит в края на 40-те години на миналия век.) Освен това Ким таи дълбоки подозрения относно новото комунистическо правителство на Китай и се опитва да минимизира ролята му на Корейския полуостров .

Мао Дзедун

Мао Дзедун

Китайският лидер Мао Дзедун разглежда Корея като основен център на нарастващото напрежение между Изтока и Запада. Поради продължаващата американска подкрепа към Чан Кайши в Тайван, Мао осъзнава, че Китай е дефакто във война със САЩ от 1950 г. Тъй като по това време Китай няма достатъчно силни въздушни сили и флот, които да спомогнат за една евентуална инвазия в Тайван и по този начин да завърши обединението на Китай под единно комунистическо ръководство, в частност Мао разглежда планинска Северна Корея, като бойно поле, където Народната освободителна армия (НОА) би могла явно да демонстрира своето относително предимство – численото превъзходство – за да удържи победа срещу американците и да покаже на света, че Китай е велика сила, с която трябва да се съобразяват.

За Мао Корея е преди всичко пионка в сложните игри на Великите сили. Той не проявява особена грижа за режима на Ким. Историкът Дейвид Халбърстам пише в книгата си „Най-студената зима: Америка и Корейската война“ относно интересите на китайците в Корея: „ те влязоха във войната, дадоха ужасни жертви, но постигнаха единствено патова ситуация с американците и ООН. Всичко това се извършва отчитайки собствените интереси, а не от любов към Северна Корея. Тяхното уважение към корейците и Ким към този момент фактически е доста незначително“.

Това няма да се промени много през остатъка от Корейската Война и 50-те години на миналия век.

През 60-те години на XX век отношенията между Северна Корея и Китай продължават да се влошават. Между другото, Корейската работническа партия характеризира Културната революция като „велика лудост“ и наричат Мао „стар глупак който е полудял“.

От своя страна Китай обвинява Северна Корея в ревизионистични тенденции. Така се създава един модел на неразбирателство за следващите десетилетия, продължаващ и в периода след Студената война чак до наши дни. Както отбелязва китайският историк и експерт по Северна Корея Джон Делури „Ако има една дума, с която да се обобщи севернокорейската гледна точка за историята на техния „съюз“ с Китай, тя най-вероятно е предателство.“

Войната на драконите

Китайски пропаганден плакат призоваващ за съпротива срещу американския империализъм във Виетнам.

Докато Китайско-виетнамската война не повлиява директно на Северна Корея по военен или икономически начин, то тя демонстрира на Пхенян вродената асиметрия на китайските отношения с по-малките ѝ съюзници, както и китайската безпощадност при преследването на националните си интереси. В продължение на повече от две десетилетия от 1950 г. до 1975 г. Китай осигурява на Виетнам повече от $20 милиарда във вид на икономическа и военна помощ. Също така изпраща политически и военни съветници, за да подпомогнат военните действия на Виетнам срещу французите, а след това и срещу американците.

Според слуховете, през 60-те години на XX-ти век Китай изпраща общо 320 хиляди войници в Северен Виетнам като се предполага, че повече от 4 хиляди са убитите китайци по време на войната (бел.ред. Във Виетнамската война- 1956-1973 г. Китай подпомага Виетнам с инженерно-сапьорни войски, които съдействат за изграждането и ремонта на пътища, железопътни линии, летателни полоси, военни инфраструктурни обекти). Последните данни показват, че Китай подобно на това, което в крайна сметка направи в Корея, щеше да се намеси с конвенционални военни сили в случай на американска инвазия в Северен Виетнам.

Изострянето на отношенията

Въпреки това китайско-виетнамските отношения бързо се влошават в средата на 70-те години на XX-ти век след края на Виетнамската война. Виетнам се присъединява към доминирания от Съветския съюз Съвет за икономическа взаимопомощ и през 1978 г. подписва Договора за приятелство и сътрудничество със СССР. Същевременно Китай и СССР са в ожесточена конкуренция за комунистическото водачество в Третия свят. Пекин се чувства пренебрегнат от Ханой. Както посочва Нгуен Мин Куанг: „Китай нарече този договор военен съюз и обяви Виетнам за „Куба на Изтока“, преследвайки хегемонистично „империалистичните си мечти“ в Южна Азия“. В резултат на това Китай смята за необходимо да „даде един урок на Виетнам“.

Януари 1979 г. по време на посещение в САЩ, китайският вицепремиер Дън Сяопин директно заявява на американския президент Джими Картър за предстоящата военна операция: „Малкото дете е непослушно, време е да бъде напляскано“. Дълбоко китайско чувство на предателство се корени в основата на това изказване. Пекин смята, че Ханой е неблагодарен за китайската помощ и жертви по време на войните във Виетнам. Същевременно Китай се страхува от съветското обкръжение и се стреми да покаже на Виетнам, че новият ѝ съюзник- Съветския Съюз, няма да желае или да има възможността да ѝ помогне по време на евентуален военен конфликт.

Дън Сяопин

Тогавашният китайски лидер Дън Сяопин е имал и вътрешни причини да се стреми към военна конфронтация, тъй като една война с Виетнам ще отстрани старшите маоистки офицери в Народната освободителна армия. „Някои историци спекулират, че войната била нужна, за да подкрепи плановете на Дън Сяопин за модернизация, като се подчертаят технологичните недостатъци на Народната освободителна армия, както и да се поддържа постоянната бойна готовност на армията,“ пише Нгуен Мин Куанг.

Войната

В началото на 1979 г. Сяопин струпва 300-хилядна войска близо до китайско-виетнамската граница, чакайки подходящия момент за нанасяне на удар. Непосредственият casus belli (бел.ред.От латински език повод за война) е малтретирането на китайското етническо малцинство, виетнамското пълномащабно нахлуване в Камбоджа през декември 1978 г. и последвалото отстраняване на подкрепяния от Китай смъртоносен режим на Червените кхмери, както и виетнамската окупация на островите Спратли, за които имат претенции и Китай. В действителност войната е „акт на отмъщение“ според един историк.

Китайски войници ескортират виетнамски пленници

На 17 февруари 1979 г. Китай поставя началото на инвазията, назовавайки я „самозащитна контраатака“ срещу „хулиганите на Азия“ и „бягащите псета на Съветския Съюз“, както китайската пропаганда нарича виетнамците. В продължение на 30 дни НОА води едни от най-кървавите битки след Корейската война. До 16 март Китай изцяло изтегля всичките си военни части от виетнамската територия, след като Пекин заявява, че е постигнал военните си цели, включващи окупирането на два виетнамски града. Резултатът от сблъсъка: между 22 хиляди до 63 хиляди китайци загиват или са ранени във войната. Виетнамските жертви са изчислени на около 10 хиляди души. ( Незначителните сблъсъци по границата и напрежението продължават до началото на 90-те години.)

Изводи

Китайско-виетнамската война прави дълбоко впечатение на непосредствените китайски съседи в Азия и основният ѝ урок трябва да е бил очевиден за Северна Корея: Китай няма да се поколебае да изостави свой съюзник или да използва сила, за да защити националните си интереси. Следвайки максимата на лорд Палмерстън, че няма вечни съюзници и няма вечни врагове, а само вечни интереси, Китай реши да встъпи във война с държава, която тя подкрепяше икономически, военно и политически за повече от две десетилетия.

Първоначално ръководството на Северна Корея разглежда победата на Северен Виетнам над САЩ и Южен Виетнам като стратегическа възможност. Както Джон Делури отбелязва: „Естествено Ким Ир Сен би погледнал на случващото се във Виетнам със завист, в качеството си на пълномощник на Корейския полуостров. Изтеглянето на САЩ и евакуацията от Сайгон през 1975 г., случващо се в контекста на Никсъновата „Гуамска доктрина“ за намаляване на американските отбранителни ангажименти в Азия, представляват стратегическа възможност за Ким да осъществи нов натиск за повторно обединение според изискванията на Северна Корея.“

Всъщност Северна Корея бе окуражена от придобиването на непосредствен боен опит във Виетнам по време на Втората Индокитайска война (бел.ред. Виетнамската война). Пхенян осигурява значителна икономическа и военна помощ, вкючително изпраща и ескадрила изтребители. Твърди се, че Ким Ир Сен е казал на севернокорейските пилоти „да се бият в небето над Виетнам, сякаш то е тяхно“. Според някои източници над 200 летци от Северна Корея участват във войната. Освен това Пхенян изпраща най-малко два зенитни полка за защита на Ханой. Неизвестно количество сухопътни войски също се сражават заедно с редовната северновиетнамска армия. Неизвестно е и числото на загиналите севернокорейски войници във войната.

И все пак, според историка Шен Жи Хуа, когато Ким посещава Мао през 1975 г. председателят отказал да подкрепи новата инициатива на Великия водач (бел.ред. Една от титлите на севернокорейските лидери) за повторното обединяване на Корейския полуостров. За да влоши още повече нещата, скоро Северна Корея установява, че обединението не гарантира китайската ненамеса и правото на независима външна политика. „Представете си гнева на Ким, когато три години по-късно Сяопин посещава Пхенян и вероятно споделя с Ким за предстоящото нападение на Китай над обединения комунистически Виетнам“ подчертава Делури.

„Какви са греховете на Виетнам? Провеждане на една независима външна политика в Югоизточна Азия и постигането на тази цел с подкрепата на Пекинския враг- Съветският съюз.“

Учените отбелязват, че Северна Корея се е придържала към принципа на несъгласие през по-голямата част от годините на Студената война. „Ким също поддържа отношения с Москва, отказвайки да избере едната или другата страна в китайско-съветското противопоставяне. Ако Китай си позволи да нападне обединения комунистически Виетнам, доколко безопасна е тогава комунистическа Корея?“ отбелязва Делури. Сериозността на този въпрос остава от значение за севернокорейците, така както през 1979 г. и вероятно ще продължи да притеснява политиците в Пхенян и днес, което постоянно ще подкопава доверието в Пекин.

Източник- www.japantimes.co.jp

Статията е от архива на www.worldrubric.com

 

 

Reply