Войната в Нагорни Карабах 1988-1994 г.

Част 1

Областта Нагорни Карабах заема източните  и югоизточните планински и предпланински райони на Малък Кавказ с площ 11 500 км2. Източните, ниско разположени части на този регион се наричат равнинен Карабах, докато високите хребети и планински възвишения на Малък Кавказ се наричат Нагорни Карабах. В състава на областта се включват пет административни области – Аскеранска, Хадрутска, Мардакертска, Мартунинска и Шушинска. Главен град е Степанакерт.

В Азербайджан терминът «карабахски азербайджанци» се използва по отношение на населението, което обитава по-широк регион от историческия Карабах – освен територията на Нагорни Карабах се включват и Лачински и Келбаджарски райони (които заедно образуват това, което азербайджанците наричат ​​«Нагорни» или «Планински Карабах»), както и прилежащите към тях долини – «Равнинен Карабах». За разлика от арменците, азербайджанците традиционно не разделят Карабах на равнинен и планински, възприемайки го като единно географско, икономическо и културно пространство, в което те от древността винаги са преобладавали политически и демографски. За азерите Карабах е наследствена земя на тюркските ханове.

За арменците Арцах (така наричат те региона Нагорни Карабах) е една от най-древните арменски области, която още от антични времена представлява деветата от провинциите на Велика Армения (Мец Айк).

В червен цвят е Нагорни Карабах.

През Средновековието Нагорни Карабах е част от Карабахското (или Гянджинското) бейлербейство на Сефевидската империя (Иран). По-късно, през XVIII и началото на XIX век, тази територия влиза в състава на Карабахското ханство със столица Шуша. В началото на XIX в. ханството влиза в състава на Руската империя.

Арменците

Арменците са народ с древна история и автентична култура (първата страна в света, която приема християнството за официална държавна религия), притежават много силно усещане за тяхната уникалност и за ценността на тази уникалност, но в същото време са с изключително трудна съдба. Споменът за отдавна съществувалите велики арменски царства, който едновременно топли и измъчва душите на арменците по време на беди, компенсира тъжното настояще с блянове за миналото и мечти за бъдещето.

В продължение на много векове историята на арменците е история на народ без държава, заобиколен от културно чуждите им мюсюлмански народи, които ги подлагат на множество страдания и унижения. Кулминацията на тези страдания е зверският погром, организиран от турците над арменците през 1915 г., чиито жертви непрестанно изникват в съзнанието на арменците.

Естествено този народ притежава силно възприятие за несправедливостта и трагедията на «арменската съдба», комплекс от културно превъзходство над съседите си и в същото време страх от тяхната многочисленост и физическа сила, изострено чувство за трудното настояще, сложно и двусмислено отношение към бъдещето. И не на последно място чувството на ужас пред неумолимостта на «арменската съдба», която може да повтори събитията от 1915 г. Арменците винаги таят надежди, че може би, рано или късно, все пак ще съумеят да надделеят над съдбата си, че ще успеят да пречупят кармата си и да се превърнат в народ, който никой не ще смее да тъпче, народ, от който всички съседи ще се страхуват и ще уважават.

Азербайджанците

Азербайджанците са хора със съвършено различна психология и култура. Те притежават значително по-слабо усещане за своята национално-културна уникалност и нейната ценност – в съзнанието им надделява значимостта от това, че принадлежат към огромни общности – мюсюлманската (шиити) и тюркската. Те не изпитват това чувство, което никога не напуска арменците, че са заобиколени от врагове, които биха могли да ги унищожат.

Азербайджанците нямат велико имперско минало – не съществува азербайджанска империя – и не проявяват компенсаторни мечти за такава империя. Подобно на други народи с мюсюлманска култура азербайджанците приемат относително лесно реалността. Азербайджанците не притежават арменския инат, който е породен от чувството, че бедите и страданията са до известен смисъл «норма» и «арменска съдба» и затова човек трябва да ги изтърпи мъжествено, и най-важното, да оцелее, но за сметка на това азерите лесно се палят и бързо се усмиряват. Но тези азербайджански «възпламенявания» могат да придобият доста страшен, жесток и безсмислен характер. И въпреки че в хода на конфликта арменците демонстрираха, че древната християнска култура никак не им пречи да извършват чудовищни ​​жестокости, ирационалните кървави погроми от типа на тези в Сумгаит и Баку не са характерни за арменците.

Арменците и азербайджанците демонстрират различни видове ирационалност. Ирационалността на арменците се отнася към областта на мечтите, страховете и целите, които въпреки това не пречи да бъдат преследвани рационално и последователно. Ирационалността на азербайджанците е ирационалност на бързите емоционални преходи от бурна и трескава дейност до губене на способността за действие и приемане на реалността такава, каквато е.

Конфликтът

Карабахският проблем в контекста на съвременното понятие – т.е. като конфликт между Азербайджан, от една страна, и Армения, от друга страна, възниква през 1918 г. След Октомврийската революция, непризнаващото властта на болшевиките Закавказие се отделя от Русия. На 14 февруари 1918 г. депутатите от Закавказието (грузинци, арменци и азербайджанци) образуват Закавказкия сейм, който на 9 април 1918 г. провъзгласява Закавказката демократична федеративна република.

Заради остри противоречия – основно поради настъплението от юг на Османската империя срещу републиката – федерацията бързо се разпада и още през май месец Азербайджан, Армения и Грузия провъзгласяват независимост. Тъй като националните граници не съвпадали с границите на бившите руски губернии, новосформираните републики предявяват една към друга взаимноизключващи се териториални претенции. Така се появява Карабахския проблем, тъй като и Азербайджан, и Армения смятат Нагорни Карабах за люлка на своята държавност.

Областта има стратегическо значение, тъй като в зависимост от това кой я контролира, тя може да се превърне или в коридор, или в бариера при взаимодействието между мюсюлманите от Източното Закавказие и Турция.

След като Закавказката демократична федеративна република се разпада в резултат на турското настъпление, новообразуваната Азербайджанска демократична република обявява територията на Карабах за част от своите предели. В отговор на 22 юли 1918 г. в град Шуша е свикан Първият конгрес на арменците от Карабах, който провъзгласява Нагорни Карабах за независима административно-политическа единица и избира Народно правителство.

След като на 15 септември 1918 г. турската армия превзема Баку, мусаватисткото правителство на Азербайджан се премества от град Ганджа в Баку. Време е за овладяването на Карабах. Азербайджанска войска, съвместно с турски окупационен корпус, навлиза в Карабах.

На 17 септември 1918 г. е свикан Трети конгрес на арменците от Карабах, който има за цел да разгледа турския ултиматум за незабавно разоръжаване на арменците в Карабах и признаване на суверинитета на Азербайджан. Арменците отхвърлят турските аспирации, а отговорът на турците е окупирането на град Шуши от 5 000 души аскер. Стартират масови арести сред арменската интелигенция, а в планинските райони на Карабах арменците сформират четири самостоятелни въоръжени отряди – Дизакски, Хаченски, Варандински и Джерабердски.

На 31 октомври 1918 г. Турция капитулира пред Антантата – в Баку навлизат британски части, а арменски отряд начело с генерал Андраник навлиза в Карабах и Зангезур. Според азербайджански данни арменците унищожават 150 мюсюлмански населени места, което води до мощна бежанска вълна към град Ахдам в Равнинен Карабах. Генерал Андраник не стига до град Шуши, тъй като британците му поставят ултиматум «незабавно да прекрати напредването на неговия отряд и да преустанови бойните си действия срещу турците и татарите». Въпреки това Арменския Национален съвет в Карабах е възстановен, вземайки отново властта в региона в ръцете си.

Поручик Андраник Озанян по време на службата си в Българската армия през Балканската война.

Арменците смятат, че тъй като азербайджанските мусаватисти са се сражавали рамо до рамо с противника на Великобритания във войната – Турция, то британците ще са категорично против претенциите на Азербайджан за Карабах. За голямо разочарование  на арменците Великобритания застава на страната на Азербайджан (според арменците причината са нефтените залежи). Заявявайки, че съдбата на спорните територии (Карабах) трябва да бъде решена на Парижката мирна конференция, британците всъщност оказват всякакъв вид подкрепа на Азербайджан по въпроса за Карабах. За генерал-губернатор на Карабах (включително и провинция Зангезур) е назначен азербайджанецът Хосров-бек Султанов, когото арменците считат за яростен арменофоб, както и за един от отговорните за арменското клане в Баку.

На 5 юни 1919 г. братът на генерал-губернатора Султан-бек Султанов извършва погром над арменското население на село Гайбала – според британски данни от 700 души остават живи едва 98 арменци. Аналогични съобщения пристигат и от другата страна – арменски въоръжени отряди навлизат на азербайджанска територия в района на езерото Гьойча, подлагайки на сеч населението на разположените там азербайджански села.

На 12 август 1919 г. е свикан Седми конгрес на арменците от Карабах, които поставени в безизходно положение приемат на 22 август споразумение, съгласно което «Нагорни Карабах временно остава в пределите на Азербйджанската република» (до окончателното решение на въпроса на Парижката мирна конференция).

Клането в Шуши

В нощта на 22 срещу 23 март 1920 г. (големият мюсюлмански празник Новруз) избухва Арменското въстание. Превзет е град Аскеран, докато атаката срещу Ханкенди (Степанакерт) е отразена. Азербайджанците отвръщат с кланета в арменските квартали на град Шуши. Срещат се източници (Голяма съветска енциклопедия), че 20% от населението на Нагорни Карабах загива по време на въстанието. В абсолютни цифри това прави 30 000 души, при това не бива да забравяме, че 94% от общата численост на региона е съставено от арменци.

Клането в град Шуши се запазва в родовата памет на карабахските арменци като най-голямото злощастие в историята им (според арменски източници от 20 000 души в града оцеляват едва 300 души) . Срещу азербайджанската армия действа цялото (без изключение) мъжко население на Карабах – 30 000 души. Официално Армения отрича своята съпричастност към военните действия в Нагорни Карабах, но това не отговаря на истината, тъй като арменски части от Зангезурския фронт, начело с генерал Дро (Драстамат Канаян), пробиват азербайджанските позиции и навлизат в Карабах, изменяйки рязко стратегическата обстановка – инициативата преминава в ръцете на арменците.

Червената армия и автономна област

На 23 април 1920 г. Деветият конгрес на карабахските арменци провъзгласява Нагорни Карабах за неотменна част от Армения. Тук обаче се намесва Червената армия, която установявайки съветска власт в Азербайджан, навлиза в Нагорни Карабах, обявявайки го за спорна територия.

Юли 1923 г. е образувана Автономна област Нагорни Карабах, влизаща в състава на Азербайджанска ССР. Всичко това е предшествано от двугодишни ожесточени спорове между ръководството на Съветски Азербайджан (Нариман Нариманов), Съветска Армения (Александър Мясников), емисарите от Кавказкото бюро на Централния комитет на Руската комунистическа партия (Серго Орджоникидзе и Сергей Киров), Народния комисар по външните въпроси Георгий Чичерин и Народния комисар по въпросите на националностите Йосиф Сталин.

Територията на Автономната област Нагорни Карабах е очертана в червен цвят.

Първият стадий на този спор е озаменуван от декларация на Азербайджанския революционен комитет (30.11.1920 г.), която признава спорните райони Зангезур и Нахичеван за част от Съветска Армения, както и предоставя на населението на Нагорни Карабах (с преобладаващо мнозинство арменци) правото на самоопределение. Това решение е потвърдено и от Нариманов на тържествено заседание на Бакинския съвет (1 декември 1920 г.).

Решаването на Карабахския въпрос в полза на Съветска Армения е допълнително потвърдено от резолюция на пленума на Кавказкото бюро на Централния комитет на РКП (б) от 3 юни 1921 г. Окончателното решение обаче е взето на друг пленум на същото това Кавказко бюро, проведен месец по-късно – на 5 юли. То гласи: Нагорни Карабах да се включи в Азербайджан, «предоставяйки му широка областна автономия».

Срещат се историци, които приемат, че решението на Кавказкото бюро е прието под натиска на Сталин, но целта на болшевиките е друга:

  • умиротворяване на Кемал Ататюрк и успокояване недоволството на мюсюлманското население.
  • Азербайджан, с неговото по-голямо население (от Армения) и жизненоважни нефтени ресурси, е разглеждан от болшевиките, подобно на кемалистка Турция, като «маяк на революцията на Изток».

Ето защо от гледна точка на интересите на развитието на Световната революция, за болшевиките Азербайджан се оказва по-ценен от Армения.

Образуването на автономната област не удовлетворява нито арменците, нито азербайджанците. От една страна, ръководството на Армения смята за анормално в съседство с Армения да съществува автономна област, почти изцяло населена с арменци. От друга страна, азербайджанците се противопоставят на тяхната територия да съществува отделна административна единица, чието управление е изцяло концентрирано в ръцете на местните арменци. Докато съществува СССР, в Нагорни Карабах се съхранява напрегнато, но относително мирно съжителство между азербайджанци и арменци. Периодично възникват конфликти на етническа основа, които в крайна сметка се превръщат в детонатор за бъдещата братоубийствена война.

1988-1991 г.

Защо конфликтът възниква именно в периода 1987-1988 г.? Отговорът на този въпрос е съвсем елементарен: до този момент целият Кавказ е подложен на строг и бдителен контрол от Москва. Но веднага щом този надзор започва да намалява, в региона изплуват дълбоко стаените междуетнически раздори.

Допитването до населението

Началото на развитието на конфликта е решението на Областния съвет на Нагорно-карабахската автономна област за провеждане на местен референдум, чиито резултати са представени на 20 февруари 1988 г. Основният въпрос в референдума е за присъединяването на Нагорни Карабах към Армения. Референдумът има неофициален характер и гласуването се осъществява под формата на подписване на всяка една бюлетина. Според публикуваните данни 80 хиляди души гласуват положително. (При проведеното през 1979 г. преброяване на населението в областта са регистрирани 162 200 души –  арменци 123 076, азербайджанци – 37 264. В района живеят повече от 40 националности – руснаци, украинци, кюрди, гърци.)

Февруари 1988 г. Митинг на карабахски арменци.

Въз основа на неофициалния референдум Областния съвет на НКАО се обръща към Върховните съвети на СССР, Армения и Азербайджан с молба да одобрят предаването на Карабах на Армения. Естествено Баку е категорично против, що се отнася до Кремъл, в Москва не обръщат внимание на зараждащия се конфликт, предоставяйки по този начин на азербайджанските власти да решат кризата по свое усмотрение.

Сумгаитския погром

Същевременно ситуацията започва да излиза извън контрол. В град Аскеран избухват сблъсъци между арменци и азербайджанци – 50 арменци са ранени, а 2 азербайджанци са убити. На 27 февруари Генералния прокурор на СССР Александър Катусев съобщава по телевизията за убийството на двамата азербайджански юноши в Аскеран, особено наблягайки на националността на загиналите. Изявлението на Катусев нажежава обстановката неимоверно.

Само няколко часа по-късно в град Сумгаит, на 25 км. от Баку, започва погром срещу арменците. Погромът, осъществен с невиждана жестокост, продължава три дни при пълно отсъствие на правоохранителни органи в лицето на милицията, която игнорира стотиците спешни обаждания. Бърза помощ също не се отзовава на обажданията. Едва на третия ден в Сумгаит навлизат съветски военни части от Вътрешни войски, които налагат ред в населеното място (Очевидно Москва заема страната на Баку). Загиват 32 души – 26 арменци и 6 азербайджанци, стотици са ранените, множество жени са изнасилени, плячкосани са хиляди домове. Не може да не отбележим, че хиляди арменци са спасени от тълпите от съседите си азербайджанци, които ги крият в домовете си.

Град Сумгаит, февруари 1988 г.

За локализация на конфликта в Нагорни Карабах са прехвърлени допълнителни сили на Министерството на вътрешните работи на СССР. В края на февруари числеността на групировката на Вътрешни войски на територията на Армения и Азербайджан стига до 13 000 военнослужещи. Благодарение на съвместните усилия на военните и местните правоохранителни органи ситуацията е овладяна, но конфликтът продължава да тлее.

Февруарските събития служат за отправна точка за създаването на военизирани формирования на територията на двете републики и най-вече в Нагорни Карабах. В периода 1989-1990 г. в Армения и Карабах възникват десетки арменски отряди за самоотбрана: «Арменска национална армия» – 5 000 бойци с основател и командир Размик Василян, «Тигран Мец» – 400 бойци с командир Арменак Арменакян, «Сасунци Давид» – 400 бойци с командир Аркадий Тер-Тадевосян (прозвище „Командос” и „Планинската лисица”), «Дашнакцаканер» – 200 бойци с командир Татул Карпеян, Отряд «Смъртници» – 150 бойци с командир Александър Таманян и много други.

Важно е да се отбележи, че първоначално не съществува никаква координация между отделните арменски формирования. Създаването им е на стихиен принцип, фактически във всяко едно селце се създава собствено подразделение, въоръжено с плячкосано от военни складове на съветската армия оръжие до ловни пушки и самоделни оръжия. Тук вече се включва и многобройната арменска диаспора по света, която започва да търси контакти на международния пазар на черно на оръжие.

Август 1989 г. в зоната на конфликта се появяват азербайджански отряди, сформирани от партия «Народен фронт на Азербайджан», чийто личен състав е съставен почти изцяло от азерски запасняци, преминали военната си служба в Афганистан.

Черният януари

През януари 1990 г. основното огнище на конфронтация се премества в столицата на Азербайджанска ССР – Баку. В града избухват масови граждански протести срещу събитията в Нагорни Карабах, но скоро азербайджанците предявяват искания за независимост и самоопределение. Гражданите блокират входовете и изходите на казармите, направен е и опит за превземане на сградата на ЦК. Всичко това се съпровожда с погроми над местното арменско население – убийства, палежи, изнасилвания, отнемане на имуществото. «Народният фронт на Азербайджан» осъжда рязко погромите над арменците в Баку, но отбелязва, че те са резултат от арменската агресия, принудила 200 000 азербайджанци да избягат от Армения и Карабах.

В този момент Москва осъзнава, че Азербайджан ще е първата съветска република, която ще се отцепи от СССР и обявява извънредно положение, съсредоточавайки в околностите на Баку крупна оперативна групировка с обща численост над 50 000 военнослужещи. Същевременно Каспийската военна флотилия блокира Бакинския залив.

През нощта на 19 срещу 20 януари 1990 г. съветските части щурмуват града, в резултат на което загиват 147 азербайджански граждани, стотици са ранените и арестуваните. Днес тази дата се отбелязва в Азербайджан като всенароден ден на национален траур и е известна като «Нощта на черния януари». На 20 януари 1990 г. Москва губи в геополитически смисъл Азербайджан. Цялото население на Баку излиза по улиците на всеобщи погребения на жертвите от нощните събития, които са обявени за първите шахиди, т.е. «мъченици». Десетки хиляди членове на Комунистическата партия изгарят публично партийните си книжки, осъждайки съветските военни престъпници.

Жители на Баку отдават последна почит към жертвите на „Черния Януари“

В резултат на събитията в Баку от януари 1990 г. 30 000 арменци са евакуирани (сред тях има и руснаци, както и евреи) в град Красноводск (Туркменбаши).

Операция «Пръстен»

През втората половина на 1990 г. Москва предоставя на Азербайджан определена самостоятелност при осигуряването на реда в Карабах. Есента на същата година започват да се сформират специализирани азербайджански подразделения ОМОН, чиято основна задача е борба с арменските бойни групи в Нагорни Карабах. Това активизира действията на арменските формирования, които засилват нападенията над постове на Вътрешните войски. През 1991 г. ръководството на Министерството на отбраната и Министерството на вътрешните работи на СССР, под натиска на азербайджанските власти,  приемат становище за окончателно решение на въпроса в Карабах, в резултат на което в края на април и началото на май 1991 г. се провежда операция «Пръстен», която има за цел «ликвидация на районите на базиране на нелегалните бойци» в Карабах.

В резултат на операцията арменските доброволчески формирования в Карабах са частично дезорганизирани – временно са отрязани от снабдителните си бази в Армения, освен това са принудени да се оттеглят от населените места, съсредоточавайки се в труднодостъпните планински местности. На 15 май 1991 г. операцията е прекратена. Резултатите са около 100 души убити, над 100 000 бежанци, а арменците открито обвиняват съветските войски в участие в конфликта на страната на Азербайджан.

Арменски бежанци вследствие на операция „Пръстен“

Разпадът на СССР и създаването на Нагорно-Карабахската република

Опитът за държавен преврат през август 1991 г., промяната на политическата система в СССР и последвалият разпад на страната оказват решаващо влияние върху динамиката на военните действия в Карабах. През следващите няколко месеца кризата ескалира и прераства от локални сблъсъци в пълномащабен военен конфликт.

От края на август Вътрешните войски на СССР по заповед на командването на практика прекратяват осигуряването на извънредното положение в Нагорно-карабахската автономна област. При тези условия на 2 септември 1991 г. на територията на автономията е провъзгласено създаването на Нагорно-Карабахската република (НКР). Всички въоръжени групировки (местното опълчение, партийни формирования, отряди от Армения) с численост до 15 хиляди „щика“ са обединени в единни Сили за самоотбрана на НКР (по-късно преименувани на Армия за отбрана на НКР) и подчинени на новосъздадения Комитет по отбрана.

Скоро арменските части вземат инициативата в свои ръце. Те успяват да блокират наземните комуникации между населените места, които са преимуществено населени с азербейджанци, пристъпвайки към постепенното им завладяване. Много скоро разликата във военната подготовка на противостоящите страни се проявява в пълна степен. В офицерския корпус (среден и висш състав) на съветската армия служат хиляди арменски офицери, докато азербайджанските офицери са буквално единици. Освен това докато азербайджанския наборник в съветската армия е изпращан в Строителни войски или в най-добрия случай служи като готвач в бойно поделение, то арменския новобранец задължително усвоява тънкостите на военното дело в бойни части.

В крайна сметка арменците завладяват повече от 30 населени места, а азербайджанското население е принудено да напусне територията на Карабах. От своя страна Азербайджан започва да оказва съществен натиск над ръководството на МВР на СССР да оттегли своите части от територията на Карабах, надявайки се да реши самостоятелно карабахския проблем в най-кратки срокове.

Ликвидацията на СССР през декември 1991 г. е ключов фактор, който повлява върху по-нататъшния ход на бойните действия. Провъзгласяването на независимостта на Армения и Азербайджан окончателно трансформира вътрешната етнополитическа криза в междудържавен въоръжен конфликт, който от своя страна предопределя нарастване на мащаба и увеличаването на военно-техническите параметри на конфронтацията.

На 10 декември 1991 г. в Нагорни Карабах е проведен референдум относно независимостта на непризнатата Нагорно-Карабахска република от Азербайджан. 99,98% от гласувалите се обявяват за независимост. Азербайджанското население на областта (около 23% от общото население) бойкотира гласуването, а референдумът не е признат от международната общност

Оттеглянето на частите на Вътрешните войски на СССР от Карабах води до краткосрочно възстановяване на баланса на силите на противоборстващите страни в зоната на конфликта. На 30/31 декември, в резултат на предприето контранастъпление, азербайджанците успяват да си възвърнат контрола над квартал Кяркиджахан в град Степанакерт, пристъпвайки към масивен обстрел на столицата на непризнатата република. Стотици са жителите на града, които загиват от огъня на азербайджанската артилерия.

Клането в Ходжали

Отсъствието на единно командване, централизирана система за управление, свръзка и тилово осигуряване, незначителното количество тежко въоръжение, както и липсата на бойна подготовка води до неуспехи в азербайджанските части. Февруари 1992 г. арменците превземат предградието на Степанакерт – Кяркиджахан, както и населените места по стратегическия път Шуша-Ходжали. На 25 срещу 26 февруари град Ходжали е превзет от арменците след щурмова атака. Градът има стратегическо значение, тъй като на негова територия се намира единственото летище способно да приема реактивни самолети.

В битката намират смъртта си стотици мирни азербайджански жители на Ходжали (според азербайджанските данни загиналите са 613 души, от които 83 деца), което се превръща в непоправима загуба за Азербайджан. Голяма част от тях загиват при опита им за бягство от града, когато са пресрещнати от арменски опълченци. Срещат се данни, че мнозинството от арменските опълченци, атакували Ходжали, са родом от град Сумгаит, чиято жажда за мъст надделява над чувството им за милост. 

Околностите на град Ходжали, февруари 1992 г.

Същевременно влошаването на ситуацията в Карабах довежда до изостряне на ситуацията около бившите съветски (по това време те всъщност вече са руски) военни части в Азербайджан, което принуждава командването на Закавказкия военен окръг да стартира операция по изтеглянето им от зоната на конфликта. От това се възползват азербайджанските и арменските паравоенни групировки, които пристъпват към принудително изземване на военната техника и въоръжение от руските войски. Това е съпроводено с десетки локални сблъсъци с убити и ранени.

В периода март-април арменските части в Карабах са реорганизирани – създадени са постоянни тактически подразделения «рота – батальон», наличната техника и въоръжение се преразпределя, освен това на танкоопасните направления (Аскеран, Мартуни, Хадрут) се изграждат т.нар. «Укрепени райони» с дълговременни огневи съоръжения и прикритие от минно-взривни и инженерни заграждения. Логистичното снабдяване на арменските формирования в Карабах (боеприпаси, гориво, подкрепления) се осъществява единствено по въздух от територията на Армения със самолети Як-40, Ан-2 и хеликоптери Ми-8 чрез летището в Ходжали и хеликоптерните площадки в Степанакерт и Колатаг.

Щурмът срещу град Шуши

През пролетта на 1992 г. епицентърът на войната се премества в град Шуши – планинска цитадела в самото сърце на Карабах. По това време азербайджанското население вече е изцяло изтласкано от почти всички населени места в Карабах и е концентрирано основно в Шуши и околните села (Шушинският район на Нагорни Карабах е единствената област, в която азерите са мнозинство – 91,7 % според данни от 1989 г.). Оттук азерите контролират пътя от Карабах към Армения, освен това разположеният в подножието град Степанакерт представлява лесна мишена за азерската артилерия.

Заобиколен от две страни от скални масиви, Шуши представлява истинска крепост. Градът успешно издържа две продължителни обсади от персийските войски през 1795 и 1826 година. Ако азербайджанците успеят да се задържат в населеното място, те все още могат да се надяват, че карабахските арменци в крайна сметка ще бъдат принудени да търсят компромис.

Градът е обсаден от арменски части, като до него е възможно да се стигне по суша единствено от запад – през град Лачин (Бердзор) – разположен в непосредствена близост до Армения. Атаката срещу Шуши стартира на 8 май 1992 г., а същата вечер защитниците на града започват изтегляне. Сражението продължава само един ден, но жертвите са стотици – арменците дават 58 убити, а азербайджанците над 200 души загинали.

9 май 1992 г. Арменски бойци навлизат в град Шуши.

Между другото, в битката за Шуши се сражават един срещу друг два кавказки народа – арменци и чеченци. Чеченците проявяват мюсюлманска солидарност с азерите, участвайки с доброволчески отряди с обща численост между 400 и 600 бойци (загубите им са около 30%). Освен това именно в Шуши се провежда първият танков дуел между арменския екипаж на Гагик Авшарян и азербайджанските танкисти на Алберт Агарунов (Национален герой на Азербайджан). След три попадения на разстояние 350 метра арменският танк се подпалва – Авшарян получава силни изгаряния, но оцелява, докато победителят в дуела Агарунов по-късно загива в сражението за Шуши.

Алберт Агарунов

Загубата на стратегически важния град Шуши се приема като съкрушителен удар в Азербайджан. На 15 май 1992 г. в Баку е реализиран военен преврат, на власт идва «Народен фронт на Азербайджан».

През следващата седмица арменските сили започват да развиват успешно започналото настъпление, изпълнявайки втората си стратегическа цел – установяване на сухопътен коридор с Армения. На 18 май с удари по сходящи направления от районите на градовете Горис (Армения) и Шуши (Карабах) арменците установяват контрол над град Лачин – създаден е наземен коридор с широчина до 20 км между Армения и територията на Карабах.

В периода май-юни Армения осъществява масов призив на запасняци на военна служба. По Лачинския коридор са прехвърлени множество подкрепления, така че в средата на юни на Карабахския театър на военните действия действа арменска групировка с численост 20 000 души и 100 единици бронетехника.

Новите властимащи в Азербайджан провъзгласяват курс на радикална промяна в начина на водене на войната в Карабах – с ускорени темпове се създават нови формирования, създадена е единна организационно-щатна структура на Въоръжените сили, системите за управление, свръзка и тилово осигуряване, от други региони на СССР се прехвърлят кадрови офицери от азербайджански произход, моралният дух на войските е видимо подсилен.

Лятната кампания

Началникът на Генералния щаб на азербайджанската армия генерал-лейтенант Валех Баршадли издава заповед за провеждане на крупномащабна настъпателна кампания «за освобождението на окупираните от арменците райони». В началото на месец юни на фронтовата линия са прехвърлени тайно крупни формирования от азербайджанската армия – 3-та мотострелкова бригада, 4-та танкова бригада, Тертерски, Геранбойски, Ханларски, Мингечаурски, Ленкорански и Евлахски териториални батальони, както и батальон «Гуртулуш» и части от Вътрешни войски.

Сутринта на 12 юни азербайджанските части нанасят мощен удар по сходящи направления от районите Ханлар и Нафталан срещу Шаумяновск. Едновременно с това са нанесени удари южно от град Мардакерт, северно и южно от Аскеран, както и на Хадрутското направление. Поддържайки високи темпове на настъпление, азербайджанската армия, с подкрепата на танкове, тежка артилерия и бойни хеликоптери, в рамките на 48 часа ликвидира отбраната на Шаумяновския укрепен район, отхвърляйки арменските части в южна посока, а също така обхваща в клещи град Аскеран.

Неофициално до известна степен успехът на азерите се обяснява с наличието на достатъчно количество бойна техника с подготвени екипажи от разположената в град Ганджа руска 23-та мотострелкова дивизия. От своя страна, арменците също се обръщат за помощ към руснаците, чиято бойна хеликоптерна техника преустановява азербайджанското настъпление. Това е единственият случай, когато руската страна се намесва открито в хода на бойните действия в Карабах. Освен това в създалата се ситуация излиза, че в даден момент руски военнослужещи воюват един срещу друг.

В периода от 17 юни до 9 юли азербайджански части, комбинирайки фронтална офанзива с излаз във фланг и тил на отбраняващата се групировка на противника, превземат областния център Мардакерт (4 юли), както и големите населени места Маргушеван, Марага, Атерк. Също така установяват контрол над северния бряг на Сарсангския язовир. На 9 юли азербайджанците преустановяват настъплението, пристъпвайки към укрепване на заетите позиции южно от линията Мардакерт — Сарсанг. От това се възползват арменците, които възстановяват боеспособността на подразделенията си за сметка на подкрепления от Армения, прехвърлени по Лачинския коридор. На 15 юли арменците стартират контранастъпление, успявайки да си възвърнат загубените преди това територии и да излезнат на подстъпите към Мардакерт.

В началото на август азербайджанските войски нанасят насрещен контраудар. Отхвърляйки противника от позициите му, те установяват пълен контрол над Сарсангския язовир, деблокират автомобилното шосе Мардакерт-Келбаджар на участък с обща дължина 121 километра, фоорсират река Тертер и се придвижват в южно направление.

До 2 септември азербайджанците излизат на рубеж край Чалдъран, завършвайки по този начин настъпателната операция, която продължава 83 дни. Резултатът е установяване на контрол над една трета от територията на Карабах. В началото на септември фронтовата линия в този сектор се стабилизира по долината на река Хачен-Чай.

На 16 ноември арменски части преминават в настъпление в източния сектор на театъра на бойните действия, излизайки на близките подстъпи на град Ахдам, където са спрени и отхвърлени след контраатака на курсантския батальон на военното чулище в Баку. В периода октомври – декември и двете страни предприемат многократни опити да установят контрол над ключови населени места, разположени южно и северно от Лачинския коридор.

Ето какво споделя арменски доброволец за сраженията по време на лятната кампания: «Нямаше къде да отстъпваме – зад нас бяха нашите села, и ако ние загубехме, щяха да ни устроят клане, както през 1915 г., когато загинаха 1,5 милиона арменци. След като от редиците на азербайджанците избягаха мнозинството от славяните-наемници, които бяха измамени и не получиха обещаното заплащане, боеспособността на противника рязко падна. Азерите понасяха катасрофални загуби – на полесраженията лежаха стотици трупове на новобранци (вчерашни ученици), набързо изловени по селата и още по-набързо обучени от турски инструктори, след което ги хвърляха в касапницата. Зад настъпващите верига стояха азербайджански омоновски отряди, които стреляха по отстъпващите. За ниския боен дух на азербайджанците говореше и това, че по време на радиопрехват често чувахме как отделните азерски отряди търгуваха помежду си снаряди и патрони.»

На 15 януари 1993 г. азербайджанските части предприемат мащабно настъпление в районите на Чалдъран и Сърхавенд с цел създаването на плацдарм за по-нататъшно настъпление в южно направление към Степанакерт. Поради некоординираните действия на командирите на частите, допуснатите грешки при оперативното планиране и забавянето на въвеждането на резерви в сраженията, задачата не е изпълнена. При тези условия азербайджанското командване издава заповед за прекратяване на настъплението и преминаване към отбрана. Това решение е една от основните предпоставки за последвалите неуспехи по време на пролетно-лятната кампания през 1993 г.

Русия

Тук вече се намесва Русия, след което арменците получават осезаем превес във войната. Арменските политически лидери успяват да убедят Кремъл, че Армения се явява единственият съюзник на Русия в стратегически важния Кавказки регион. Освен това Азербайджан вече не се възприема като приятелска държава от страна на Русия, а като проводник на прозападни интереси в региона. Вследствие на това Армения получава значителна икономическа, финансова, политическа и военно-техническа поддръжка от Кремъл. Арменски курсанти започват да се обучават в ускорени курсове във военни руски училища, оказано е съдействие за организиране на арменския военно-промишлен комплекс, осъществени са огромни доставки на техника, въоръжение, боеприпаси, резервни части, гориво и т.н. Освен това в периода ноември-декември 1992 г. Армения осъществява частична мобилизация, вследствие на което са сформирани нови военни части.

Очаквайте Част 2;

Източник – Михаил Жирохов, Меч и огонь Карабаха [Хроники незнаменитой войны, 1988–1994]

Reply

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.