Войната в Босна и Херцеговина

Част 1

Гражданската война в Босна е най-големият въоръжен конфликт  на територията на Европа след 1945 г. Преди да се спрем подробно на кървавия междуетнически конфликт ще направим кратък исторически екскурс за тази многострадална земя.

В античните времена територията на съвременна Босна и Херцеговина е част от Илирийската провинция на Римската империя. През VII век в Западните Балкани се заселват славянски племена, от които постепенно се формират две нации – сърби и хървати. Хърватите са силно повлияни от западната християнска традиция и постепенно се интегрират в католическия свят. От друга страна, сърбите, които се намират в сферата на влияние на Византия и източнохристиянската традиция, приемат православието.

Средновековие

През Средновековието Босна и Херцеговина са две отделни политически образувания. Областта Босна, разположена между реките Дрина, Сава, Уна и Динарските планини, последователно влиза в състава на хърватското кралство, а след това е част от Унгария. През XIV век територията е част от империята на сръбския крал Стефан Душан. Същевременно от 1180 г. до турското владичество през 1463 г. на територията на Босна (с известни прекъсвания) съществува независимо Босненско кралство.

Област Херцеговина заема 20% от съвременната територия на република Босна и Херцеговина и е разположена в нейния южен „ъгъл“. Този планински крайбрежен район получава името си от основателите на Херцогството на Свети Сава, които го управляват през Средновековието до XVI век. В онези дни столицата на Херцеговина е днешният черногорски курортен град Херцег Нови. Югозападните райони на Херцеговина са традиционно населявани от католическо мнозинство, докато по-голямата част от Босна се заема от православни сърби.

Богомилите

През XII век в градовете на централна Босна бързо се разпространява ереста на „богомилите“. В средата на XV век една трета от населението на Босна са богомили.

Богомилите изиграват сериозна роля в бързия успех на турското завладяване на страната. Не изпитвайки особена симпатия нито към католиците, нито към православните, мнозина от тях с готовност приемат исляма, отваряйки портите на босненските градове на завоевателите от Изток. Турците предоставят на славяните, които приемат исляма, някои привилегии и с течение на времето тези босненски славяни възприемат тюркско-ислямски елементи на езика и културата си. Постепенно в Босна възниква отделна религиозно-културна общност на славяни-мюсюлмани, които по кръв принадлежат към сръбския и хърватския народ.

Именно по време на управлението на османските турци се оформя геополитическото единство между Босна и Херцеговина. До средата на XIX век тези две, някога отделни балкански области, представляват един вилает (провинция) – част от Османската империя. Границите на този вилает съществуват и досега, но този път в рамките на република Босна и Херцеговина. Оттогава при наименованието на цялата провинция се използва по-краткия вариант: Босна.

Религиозно-етническото разграничение между народите на Босна се засилва, след като през 1908 г. Австро-Унгария анексира Босна и Херцеговина. Дуалистичната монархия изиграва голяма роля в развитието и утвърждаването на босненско-мюсюлманския национализъм.

След Първата световна война територията на Босна и Херцеговина влиза в състава на образуваното през 1 декември 1918 г. Кралство на сърби, хървати и словенци, което през 1929 г. е преименувано в Кралство Югославия. Династията Караджорджевичи установява пълна сръбска хегемония в цялата страна, което предизвиква мощно проиводействие от страна на хърватите и българите от Македония. През 20-те и 30-те години на XX век напрежението в сърбо-хърватските отношения нараства, което води до неприкрита взаимна ненавист.

След като през 1934 г. крал Александър I Караджорджевич е убит от революционера на ВМРО Владо Черноземски (подпомаган от хърватски усташи), правителството на Югославия се опитва да урегулира сръбско-хърватския конфликт. През 1939 г. е подписан договор за създаването на Хърватска бановина. Фактически на Хърватия се предоставя автномия в рамките на Югославия. Съгласно това споразумение Херцеговина и Посавина (северна област в Босна) стават част от Хърватия. Въпреки това хърватските националистически кръгове са на мнение, че цялата територия на Босна и Херцеговина е „изконно“ хърватска земя, а славяните-мюсюлмани са хървати, които са приели исляма. Трябва да се признае, че идеята за обединение с хърватите в една нация намира отклик сред мюсюлманския босненски елит.

Югославия престава да съществува, след като на 6 април 1941 г. Вермахтът стартира операция „Марита”. За 11 дни югославската армия е напълно разбита и капитулира. В Загреб, с поддръжката на Германия и Италия, е провъзгласена Независима хърватска държава. Цялата територия на Босна и Хеерцеговина е включена в състава на новосъздадената държава. На територията на Босна усташите, в чиито редици се вливат немалко босненски мюсюлмани, разгръщат мащабна репресивна кампания срещу православните сърби. Масовите убийства, извършени на територията на Босна през Втората световна война, променят етническата карта на тази страна – сърбите никога повече не съставляват мнозинство там, отстъпвайки първото място на мюсюлманите.

В годините на Втората световна война в Югославия избухва жестока и кървава Гражданска война, в резултат на което от 1 700 000 югославяни загинали през войната, около 1 000 000 души стават жертва на взаимното унищожение в междуособната война. Немски офицер определя случващото се в Югославия като „кипящ дяволски котел”. Дори и днес народите на Босна и Херцеговина запазват ясен картинен образ за безмилостната касапница през тези години.

След Втората световна война в новосъздадената Социалистическа федеративна република Югославия е установен сравнително мек (в сравнение с режимите в СССР и неговите сателите) комунистически режим. В опит да смекчи сепаратистките тенденции, които отново се зараждат сред хърватите през 60-те години на XX век, ръководството на СФРЮ предоставя на републиките все по-голяма административна и икономическа самостоятелност. В апогей на този процес се превръща Конституцията от 1974 г., според която Югославия на практика се превръща в конфедерация. Освен това новата Конституция разрешава дългогодишната дилема на югославяните-мюсюлмани: етнонимът „мюсюлманин“ е юридически официализиран.

Събитията в периода 1990-1992 г.

Босна и Херцеговина с право се нарича „Югославия в миниатюра“. Тук живеят  трите най-многочислени народи на федерацията. Според последното предвоенно преброяване на населението мюсюлманите съставляват 43% от населението, сърбите 32%, хърватите 17%. 8% от жителите на Босна и Херцеговина се определят като „югославяни“.

През Студената война СФРЮ е лидер на „Движението на необвързаните държави”, в което влизат и много мюсюлмански страни. През 80-те години на XX век мнозина младежи мюсюлмани от Босна и Санджак завършват образованието си в медресета в тези страни. В родината си те се завръщат като фанатични привърженици на учението на пророка Мохамед, решително настроени да превърнат Босна в европейски оазис на исляма.

През 1990 г., след краха на монопола върху властта на управляващия Съюз на комунистите на Югославия, в Босна възникват обществени и политически организации на мюсюлманите.

Алия Изетбегович

Най-влиятелните мюсюлмански интелектуалци се обединяват около ислямисткия дисидент Алия Изетбегович. На 26 май 1990 г. в Сараево се провежда учредителният конгрес на Партията на демократичното действие (SDA – Stranka demokratske akcije), като Изетбегович е избран за неин председател. По думите му новата партия е „политически съюз на гражданите на Югославия, които принадлежат към мюсюлманския културно-исторически кръг, както и на други граждани…

Алия Изетбегович

Алия Изетбегович е роден през 1925 г. в град Босански Шамац, в северна Босна. През 1940 г. младежът Алия постъпва в религиозно-политическата организация „Млади мюсюлмани”, която се ползва от поддръжката на нацистите и която поддържа усташкия режим. През 1943 г. Изетбегович е призован в „домобран” – хърватската армия, но не участва в бойни действия. През 1946 г., по време на службата си в югославската армия, е осъден на 3 години затвор за издаването и разпространението на радикалното списание „Муджахид”. През 1949 г. е освободен, след което постъпва в юридическия факултет на Сараевския университет.

През 1970 г. Изетбегович публикува манифеста „Ислямска декларация”. Прокламацията съдържа размисли за мястото на исляма в съвременния свят – любимата тема на дисидента и политик Изетбегович.

Основната идея, която той прокарва чрез „Декларацията“ е, че ислямът трябва да възприеме в себе си образоваността и по-високото ниво на организация на Запада, без което идеята за изграждане на „световен халифат“ не е осъществима.

Искаме ли мюсюлманските народи да се освободят от кръга на зависимост, изостаналост и бедност? Тогава можем да им покажем пътя, водещ към тази цел: включване на исляма във всички сфери на личния живот, в семейството и обществото чрез възраждането на ислямската религиозната мисъл, чрез създаването на единна ислямска общност от Мароко до Индонезия!“ се казва в „Ислямска декларация”. И още един цитат: „Не може да има мир, нито съвместно съществуване между ислямската религия и социалните и политически институции, които не са ислямски.

През втората половина на ХХ век Изетбегович и подобните му босненски мюсюлмански интелектуалци – ригористи и фундаменталисти, ще окажат сериозно влияние на толерантния босненски манталитет, ще увлекат част от народа в мрежата на ислямския радикализъм и ще го потопят в кървава братоубийствена война в името на техните идеали.

Април 1983 г. Алия Изетбегович и дванадесет други ислямистки активисти се явяват в съда в Сараево по обвинение в подбуждане към национализъм и религиозна нетърпимост. Един от основните пунктове на обвинението е: „призив за създаване на независима и етнически чиста мюсюлманска Босна и Херцеговина“. Изетбегович е осъден на 12 години лишаване от свобода.

Под влияние на съветската перестройка, краха на комунистическите режими в Европа и собствените икономически провали властта на комунистите в Югославия отслабва. През 1988 г. Изетбегович е предсрочно освободен, а неговата цел си остава непроменена – единна независима ислямска Босна и Херцеговина.

Радован Караджич

На 12 юли 1990 г. в Сараево се провежда учредителен конгрес на Сръбската демократическа партия (СДС – Српска демократска странка). В конгреса вземат участие 3000 души. Основната цел на партията е „пълно и безусловно гражданско, национално, културно, религиозно и икономическо равноправие на сръбския народ в Босна и Херцеговина„.

Партията не е реваншистка или антикомунистическа. Партията не оспорва на никого правото на политически живот, избирателно право или правото да участва във властта„, заявява лидерът на новосъздадената партия. Водачът на Сръбската демократическа партия се казва Радован Караджич.

Радован Караджич

Караджич е роден през 1945 г. в Черна гора. Баща му, участник в четническото движение, прекарва 5 години в затвора след края на Втората световна война. През 1960 г. семейство Караджич се премества да живее в Сараево, където начинаещият поет завършва средно медицинско училище, а впоследствие и Медицинския факултет на Сараевския университет със специалност психиатрия. В университета е член на студентски дисидентски кръжоци, взима дейно участие и в студентските вълнения през 1968 г. След като се дипломира, доктор Караджич е стипендиант в Колумбийския университет в САЩ.

През 1987 г. Караджич, вече известен лекар и специалист по депресии, е обвинен в строителството на вила с държавни средства и е арестуван. Единадесет месеца по-късно той е освободен, след като е признат за невинен. Кръстникът на Караджич като политик е писателят Добрица Чосич. Караджич и група сръбски интелектуалци, предимно преподаватели в Сараевския университет, създават инициативната група за създаването на партия на сърбите в Босна и Херцеговина.

Босненските хървати са последните, които учредяват своя партия (18 август 1990 г.). Те са силно повлияни от Хърватския демократичен съюз, който идва на власт в Хърватия и който е оглавяван от Франьо Туджман. Фактически партията на хърватите в Босна и Херцеговина се превръща в клон на ХДС  (Hrvatska demokratska zajednica), запазвайки същото име.

Избори

Първите свободни многопартийни избори в Босна се състоят на 18 ноември 1990 г. Те затвърждават тенденцията за разделяне на републиката по национален признак. Около 90% от местата в Скупщината (Бел.ред. Парламентът) получават три партии. Местата са разпределени в приблизително същото съотношение, каквото е съотношението между сърби, хървати и мюсюлмани по време на проведеното предвоенно преброяване в Босна. От 240 места мюсюлманската Партия на демократичното действие получава 86 мандата, Сръбската демократическа партия – 71, а Хърватския демократичен съюз – 44 депутати.

Сръбската демократическа партия на Босна и Херцеговина ще направи всичко, за да установи добри отношения между народите и партиите в тази република. Всички ние носим огромна отговорност за мирния преход към новата държавна система„, заявява на пресконференция след изборите Радован Караджич.

Първоначално ПДД, СДП и ХДС се договорят за създаването на коалиция в интерес на съхраняването на етническия мир в републиката и развитието на демокрацията. Този съюз обаче продължава много кратко: интересите на различните партии са различни, както и визията за бъдещето на Босна и Херцеговина. На фона на все по-очевидния разпад на Югославия и неспособността на федералните власти да се справят с кризата, лидерите на босненските мюсюлмани поемат курс към раздяла със СФРЮ.

Босненските хървати са заинтересовани от укрепване на връзките (а впоследствие от обединяване) с Хърватия. В това отношение интересите на хърватите се пресичат с тези на мюсюлманите, тъй като преди обединението с Хърватия, Босна трябва да се сдобие с независимост. Интересите на сръбския народ, представляван от СДП, са в противоречие с тези на хърватите и мюсюлманите: сърбите виждат бъдещето на Босна и Херцеговина като част от обновена демократична Югославия, което е и ключът към съхраняването на сръбското единство. Освен това сърбите се опасяват от една независима Босна, тъй като ще се превърнат в „политическо малцинство“ в нея. Кървавите спомени за хърватско-мюсюлманския съюз през годините на Втората световна война изникват отново сред сърбите.

На 25 юни 1991 г. Хърватия и Словения провъзгласяват независимост от СФРЮ. Въоръженият конфликт в моноетническа Словения продължава десет дни, в резултат на който федералните власти се примиряват с независимостта на най-западната република.

Сръбското население в Хърватия, както и в Босна, се стреми да остане част от Югославия. След като хърватските политически лидери предприемат стъпки към независимост, сърбите в Крайна (област в Хърватия) организират изпреварващи мерки. В края на 1990 г. те провъзгласяват Сръбската автономна област Крайна (впоследствие включена в Република Сръбска Крайна).

(Бел.ред. На 19 декември 1991 г. е образувана непризнатата от международната общност Република Сръбска Крайна. Територията ѝ е 17 040 кв.км., с население от 433 600 души и столица град Книн. През 1995 г. хърватската армия провежда операциите „Мълния” и „Буря”, в резултат на което сръбската непризната република е ликвидирана. Около 250 000 сръбски бежанци бягат от родните си места. Днес в област Крайна живеят около 5 500 етнически сърби.)

Босненските и хърватски сърби координират непрекъснато своите действия. И веднага след като мюсюлманско-хърватското мнозинство в парламента и правителството се насочва към организирането на независимостта на републиката, босненските сърби последват примера на краишниците (сърбите от Крайна в Хърватия) и през септември 1991 г. обявяват собствени автономии в географските райони на Босна и Херцеговина:

Сръбска автономна област Източна Херцеговина (12 септември);

Сръбска автономна област Босненска Крайна (16 септември);

Сръбска автономна област Романия (17 септември);

Сръбска автономна област  Североизточна Босна (19 септември);

Карта
Сръбски автономни области в Босна (1991-1992 г.)

Тези четири самопровъзгласили се автономии обхващат една трета от босненските общини и 20% от населението на Босна и Херцеговина. Босненските сърби съставляват около 45% от населението в тях. Сръбските автономни области са обявени за неразделна част от СФРЮ и в случай че Босна обяви независимост, те ще се отделят от новосъздадената република, оставайки част от федерацията.

През октомври 1991 г. мюсюлманската Партия на демократичното действие и Хърватския демократичен съюз стартират дебат в Скупщината относно провъзгласяването на суверенитета на Босна. Дискусиите достигат своята кулминация на 14 октомври. Същата вечер лидерът на босненските сърби Караджич произнася реч пред народните представители, в която предупреждава депутатите от останалите два етноса срещу предприемането на сепаратистки стъпки.

На 15 октомври в 2.00 ч. депутати от Сръбската демократическа партия, начело с председателя на парламента Момчило Краишник, демонстративно напускат пленарната зала на Скупщината. Същата вечер депутатите от Партията на демократичното действие и Хърватския демократичен съюз гласуват за суверенитета на Босна и Херцеговина.

Сърбите създават свой отделен парламент, който на 24 октомври провъзгласява Република Сръбска в Босна и Херцеговина, в която влизат и създадените преди това сръбски автономни области. На 9 януари 1992 г. Скупщината на босненските сърби обявява независимостта на република Сръбска. В този момент мюсюлманите и хърватите подготвят организирането на републикански референдум за независимост. Република Сръбска претендира за почти две трети от територията на Босна, включително и за „исторически сръбските“ територии, в които по това време сърбите не съставляват мнозинство. Така в началото на 1992 г. в Босна и Херцеговина, която все още е част от СФРЮ, се установява двувластие.

Република Сръбска
Република Сръбска

През януари 1992 г. създадената от Европейската общност Арбитражна комисия за Югославия, по-известна като Комисията Бадентер, постановява, че признаването на независимостта на отделните републики в рамките на Югославия ще бъде възможно едва след провеждането на национални референдуми за независимост.

Словения и Хърватия, фактически вече независими държави, с лекота изпълняват формалните за тях условия и провеждат референдуми, които потвърждават желанието им за независимост от СФРЮ. В Босна и Херцеговина ситуацията обаче е много по-сложна. Лидерите на мюсюлманско-хърватската коалиция, начело с Изетбегович, разбират, че обявяването на независимост неизбежно ще тласне страната в бездната на гражданската война. В същото време те не желаят да останат част от Югославия, в която ще доминират сърбите.

В периода 29 февруари – 1 март 1992 г. в Босна и Херцеговина се провежда референдум за независимостта на републиката. В него участват 62,68% от населението на републиката – мюсюлмани и хървати, от които 99,7% гласуват за независимостта. Както се очаква, босненските сърби бойкотират събитието – гласуват малцина, които живеят в големи градове.

Образец на бюлетината за гласуване за референдума за независимост.

В последния ден на референдума – 1 март, в центъра на Сараево се случва инцидент, който мнозина сърби считат за началото на Гражданската война в Босна. Сръбски сватбари, излизайки от църквата развяват националния трикольор. Това е възприето като провокация от група мюсюлмани, които в груба форма поискват сърбите да свалят знамето. В отговор на отказа те откриват огън, убивайки бащата на младоженеца – Николай Гардович и ранявайки свещеника.

Нападението срещу сватбата разбунва сърбите: в нощта на 1 срещу 2 март групи мъже, въоръжени главно с ловно оръжие, издигат първите барикади в града, настоявайки за разследване и наказание на виновните лица. В отговор мюсюлманите също издигат барикади. В някои райони на Сараево избухват престрелки, в които загиват 4 души и от двете страни. Всичко изглеждало като начало на Гражданска война, но в този момент властите успяват да спрат кръвопролитието и да принудят хората да се приберат по домовете си. Официални представители на Партията на демократичното действие и Сръбската демократическа партия излизат с изявления за необходимостта от мирен диалог и недопускането на въоръжена конфронтация.

Полицията провежда разследване, което установява, че нападателите са били ръководени от известния сараевски ъндърграунд герой Рамиз „Чело“ Топалович, който е свързан с въоръженото крило на Партията на демократичното действие – „Зелените барети“. В крайна сметка той не е привлечен към наказателна отговорност.

На 3 март са обявени резултатите от референдума. Сърбите, чрез думите на лидера си Радован Караджич, реагират с непреклонно заявление: „Няма да признаем независимата държава Босна и Херцеговина!

Нападението срещу сватбата и убийството на сърбина, сблъсъците на барикадите и резултатите от референдума се случват едно след друго. В очите на мнозина мюсюлмани вълненията на сърбите в Сараево не изглеждат като реакция срещу престъпление, а като демонстрация на сила точно по време на референдума за независимост. Алия Изетбегович прави следния извод, коментирайки събитията в Сараево: „Изглежда, че те (сърбите) все още не са напълно готови за война.

Източник – www.artofwar.ru

No Responses

Reply

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.