Военните бордеи през Втората световна война

Във Втората световна война участват около 110 000 000 души – значителна част, от които са мъже. За сексуалното обслужване на тази огромна маса военнослужещи е създадена цяла индустрия, с която ще ви запознаем в статията.

Вермахт

В основата на семейната политика в нацистка Германия стои „принципът на три К“ – Kinder, Küche, Kirche (дете, кухня, църква), очертаващ границите на интересите на жените. Правейки достояние тези семейни ценности, Третият райх едновременно с това приветства и проституцията. Райхсфюрерът на СС Хайнрих Химлер я счита за противоотрова срещу хомосексуалността, разпространението на венерически заболявания и изнасилванията.

Същевременно дейността на проститутките е строго регламентирана, така както и всяка друга дейност в нацистката държава. Съставени са абсолютно точни инструкции, предписващи не само как трябва да бъде облечена труженичката на бордея при посрещането на клиент, но и колко пъти същият този клиент трябва да се е насапунисал, преди да има достъп до ласките на проститутката.

На 9 септември 1939 г. министърът на вътрешните работи Вилхелм Фрик издава указ за създаването на публични домове в окупираните територии. Всички бордеи са разделени по категории: войнишки, унтерофицерски (сержанти), фелдфебелски (старшини) и офицерски.

Във войнишките публични домове по щат се предвижда 1 проститутка на 100 бойци. За подофицерските салони тази цифра е намалена до 75. Докато в офицерските сексуални заведения е предвидено една труженичка на любовта да обслужва 50 офицери. В авиационните части на 20 летци (или 50 души от персонала за наземно обслужване) се е полагало 1 компаньонка. Освен „стационарни“ публични домове, съществуват и мобилни бордеи, в които работят от 5 до 20 жени.

Източният фронт. Немски мобилен военно-полеви бордей.

Всичко, което е свързано със „сексуалното осигуряване“ на войниците е организирано с немска педантичност – практически всяка военна част (Бел.ред. Най-вероятно на ниво армия), особено през първите две години от войната, е следвана от полеви публичен дом, който е включен в щата на подразделението. Формалистичните германци водят строг отчет за фронтовите публични домове и проститутки. Всички компаньонки работещи в полевите бардаци се явяват държавни служители към Въоръжените сили на Германия. Те получават заплати, плащат им се осигуровки, полагат им се униформи, ползват определени привилегии. За всяка проститутка са  установени „производствени стандарти„. Труженичка обслужваща войници в Сухопътните войски е била длъжна да обслужва не по-малко от 600 посетители на месец. В авиацията и флота изискването е драстично намалено – едва 60 клиенти на месец.

Първоначално критериите за подбор на желаещи да работят във военните бордеи са много строги. В офицерските публични домове се допускали да работят само чистокръвни германки с произход от вътрешните, изконно немски земи на Бавария, Саксония или Силезия. Те трябва да са високи не по-малко от 175 см, задължително светлокоси, със сини или светлосиви очи и не на последно място е изискването за притежание на добри маниери. Нужно е да отбележим, че момичетата постъпват във военните бардаци доброволно, водени единствено от патриотични мотиви. Германските момичета искрено вярвали, че допринасят за победата на велика Германия във войната. Част от жриците на любовта са набирани от Норвегия, Дания, Белгия, Холандия и Франция.

Табела за военен публичен дом.

След нападението над СССР в подофицерските публични домове е позволено да работят жени с латвийски или литовски произход, коренни жителки от Карелия, немкини от преселниците заселили се в украинските земи на бившата Австро-Унгарска империя. Критериите за подбор за войнишките бордеи са понижени още повече. След окупирането на Беларуска и Украинска ССР на местните фолксдойче също им е разрешено да постъпват във военните бордеи. Март 1942 г. е отдадена заповед във военните публични домове да бъдат допускани и местни жителки, които съответстват на арийските стандарти за красота и които владеят немски език. Колкото по-навътре в СССР напредват немците, толкова по-снизходителни стават критериите за подбор – основното изискване е външността.

Естествено, подборът на момичетата се извършва съобразно арийските стандарти – ръст, цвят на косите и очите, липса на външни деформации и разбира се, знанието на немски език. Изборът на проститутки от окупираните територии се контролира от местния гаулайтер. Желаещи кандидатки за постъпване във военните публични домове от окупираните територии не липсвали, тъй като жените получавали заплати, продоволствена дажба и определени привилегии. Но все пак те не са държавни служители, осигуровки не им се изплащат, нямат право и на отпуск. Седмичната заплата е около 500 рубли (50 марки) – за сравнение по това време месечната заплата на един лекар или счетоводител е 900 рубли (90 марки).

Париж, годините на Втората световна война. Служителки в елитния салон „ Le Chabanais“ в очакване на посетители.

Съществуват и правила за поведение на войниците и момичета в бордеите, като всеки род войски добавя свои собствени предписания към общите критерии. Например, когато приема летец, труженичката на любовта е длъжна да посреща пилота облечена и с перфектен грим. Бельото на момичето, както и спалното бельо, трябва да бъдат безупречно чисти и да се сменят за всеки нов посетител. Докато правилата в сухопътните части, където осигуряването на удобства е по-трудно, а и времето за всеки клиент е ограничено (на ден трябва да се приемат около 20 военнослужещи), на момичето е разрешено да посрещне поредния късметлия, лежейки в леглото само по бельо.

Спалното бельо в офицерските публични домове се сменя за всеки клиент, докато във войнишките бардаци се сменя след всеки десети посетител. Разбира се, това не означава, че проститутката може да си позволи да приема войници в антисанитарни условия. Всички момичета, както и техните стаи, ежедневно се преглеждат от лекар, който ако е необходимо, незабавно предписва профилактични или лечебни процедури. Тази процедура е изключително строго съблюдавана от управителя на публичния дом, който по принцип е с медицинско образование.

Ето как изглежда входен билет за офицерски публичен дом.

Всеки немски войник има право да се отпусне с момиче от военен бордей от пет до шест пъти месечно. Освен това прекият му командир може да го поощри за добра служба с допълнителен талон за посещение на публичен дом. Например елиминирането на вражески офицер с длъжност от командир на рота и нагоре или унищожаването на картечен разчет е можело да се премира с талон за посещение при проститутка.

Същевременно немските офицери много добре осъзнавали, че системата за отпускане на талони (билети) за посещение на военен бордей е ефективно и доста резултатно средство за поддържане на дисциплината в поверената им част – рота или батальон. За нарушаване на дисциплината прекият командир е имал правото да лиши военнослужещия от полагаемо и предвидено по график посещение във военен публичен дом. Между другото, единствено войнишките и подофицерските бордеи се движат непосредствено след войските. Те се разполагат в населено място – село или град, близо до военните части. Офицерите са обслужвани в специално създадени за целта хотели. По-висшите офицери са посещавани директно от проститутки в щаба на съответната група армии.

Преди да се отправят към съответния публичен дом войниците (подофицерите) задължително се преглеждат от лекар, за да се предотврати евентуално заразяване на момичетата с кожни и гъбични заболявания, които са много често срещани сред войниците. Към документа за гранизонен отпуск военнослужещите получавали специален талон-пропуск за посещение на публичен дом – на войниците се е предоставял син билет, на подофицерите – розов.

Във всяка стая има съобщение предупреждаващо военнослужещия да използва предпазни средства – презервативи.

При посещението си във военния бордей военнослужещият разполага точно с 1 час за интимни ласки. На входа на заведението той е бил длъжен да представи военната си книжка, след което да регистрира талона – поставя се отметка и талонът следва да бъде върнат в съответната тилова част. Следва предоставяне на средства за лична хигиена – комплектът включва парче сапун, малка хавлиена кърпа и три презерватива. По процедура военнослужещият е трябвало да се измие и то цели два пъти! И едва след това фронтовакът е можел да влезе при проститутката. Времето за подготовка на целия този процес се отчита към общото време от 1 час, с който разполага боецът. Освен това в талона се вписват трите имена на момичето обслужващо войника плюс регистрационният ѝ номер. Боецът е бил длъжен да съхранява талона в продължение на 2 месеца – това се е правило, в случай че на военнослужещият му открият венерическо заболяване да установят бързо причинителят на заразата.  

Цената за посещение на войнишки бардак варира от една до три марки. Санитарната служба към съответната бойна част е била длъжна да осигурява бордеите не само със сапун, кърпи и дезинфектанти, но и с достатъчен брой презервативи. Между другото, до самия край на войната кондомите се доставят централно от Главното санитарно управление в Берлин. Дори когато Третият райх започва да изпитва трудности с логистичното снабдяване, Вермахтът никога не си и помисля да икономисва от презервативи за собствените си войници. Освен в самите бордеи войниците могат да си закупят презервативи във военния магазин или от тиловата служба. Достъпът до германските военни публични домове е забранен за съюзниците на Третия райх – италианци, унгарци, румънци, финландци и т.н.

Императорската армия на Япония

В периода 1932-1945 г. на окупираните от Япония територии в Източна и Югоизточна Азия функционират военни публични домове, които обслужват японските войници и офицери. Анализирайки материалите за масовите изнасилвания на местни жени от японски войници на окупираната територия на Китай, генерал-лейтенант Ясуджи Окамура се обръща към командването с предложението за създаването на т.нар. „станции за удоволствия“, обосновавайки идеята си с това, че тези „станции ще се създадат с цел намаляване на антияпонските настроения, разрастващи се прогресивно на окупираните територии, както и заради необходимостта да не се допуска снижаване на боеспособността на войниците поради венерически и други болести”.

Първата „станция за удоволствия“ е открита през 1932 г. в Шанхай, след като за компаньонки са взети жени доброволки от Япония. С течение на времето броят на «станциите» се увеличава правопропорционално на търсенето. Японците се принуждават да прехвърлят жени от индонезийски и филипински лагери за интернирани, а същевременно на окупираните територии са публикувани обяви, в които се предлага работа на млади жени.

1945 г. Американски военнослужещ разпитва китайска секс робиня.

Според различни оценки през въпросните „станции за удоволствия“ са преминали близо 300 хиляди млади жени (японските данни се спират на 20 000, докато китайските сведения са за 410 000 жени), мнозина от които са на възраст под 18 години. В Корея, която е японска колония от 1910 до 1945 г., около 200 000 корейки са насилствено превърнати в сексуални робини. В японските военни публични домове попадат, както корейски момичета на възраст 11-14 години, така и майки на кърмачета, които принудително били отделяни един от друг.

Поради ужасните условия на съществуване, до края на войната оцелява едва една четвърт от тях – всяка една жена е била длъжна да обслужва по 20-30 войници на ден. Случаите на самоубийства сред тези жени са непрекъснати. Освен това японските войници са можели безнаказано да малтретират жените – да ги бият, осакатяват и дори да ги убиват. Особено голям е коефициентът на смъртност сред жените, които са настанени в полевите бордеи следващи фронтовата линия.

1945 г. Спасени малайзийски жени от „станциите за удоволствия“.

Станциите за удоволствия“ са разделени на три групи. Първите са под прекия контрол на японското военно командване. Това са елитни заведения, в които работят миловидни и деликатни млади японки. Клиентите на тези салони са само висши офицери. Вторите, които са най-многочислени, се контролират официално от частни лица, но фактически са подчинени на военните. Собствениците са лица, които са близки до японския старши офицерски състав. Доставката на „живата стока“ в тях се осъществява както от самите тях, така и от военните. Третите са изцяло частни заведения, в които при наличие на пари могат да бъдат обслужени освен военнослужещи и цивилни лица.

Всяка седмица жените преминават медицински преглед за венерически болести. В случай на полово предавано заболяване те са били инжектирани с „препарат 606” – лекарството салварсан, което съдържа арсен. Със същото лекарство, но в по-високи дози, лекарите избавят момичетата от нежелана бременност. Плодът просто не издържал на агресивния и токсичен химически препарат и умирал още в утробата. След тази терапия жената никога не е можела да забременее отново. Ако матката на жената не отхвърли плода, тя е можела да умре от сепсис.

От 1938 г. броят на „станциите за удоволствия “ започва рязко да се увеличава, обхващайки цялата територия на Японската империя. Към средата на 1942 г. в Северен Китай са били разположени 100 „публични домове“, 140 броя са в Централен Китай, 40 са салоните в Южен Китай, 100 броя заведения са разпределени в Югоизточна Азия, 10 са бордеите в района на Южнокитайско море и 10 броя на остров Сахалин. Общо 400 „станции за удоволствия“. Въпреки внушителния брой публични домове изнасилванията на местни жени не престават – причината, е че японските войници не желаели да плащат за посещенията си в „станциите за удоволствия“.

През 1995 г. японското правителство създава „Фонд на азиатските жени”, който има за цел изплащането на компенсации на жените от „станциите за удоволствия“ от Южна Корея, Филипините, Тайван, Индонезия, Малайзия. Всяка една жена, освен парична компенсация, получава и писмено извинение подписано от японския министър-председател. Жените от „станциите за удоволствия“, които са гражданки на Китай и Северна Корея, не са обхванати от дейността на фонда, тъй като японското правителство не успява да постигне споразумение с Китайската народна република, а със Северна Корея Япония не поддържа дипломатически отношения. За периода на дейността на фонда (1995-2007 г.) са изплатени общо 4,7 млн. долара компенсации. Всяка една оцеляла жена от „станциите за удоволствия“ получава около 16,7 хиляди долара обезщетение.

Сеул, пространството пред японското посолство в Южна Корея. Статуя на девойка, която символизира сексуалните робини от „станциите за удоволствия“. Празният стол олицетворява жертвите, които са си отишли от този свят без да получат извинение.

Червената армия и походно-полевите жени

През Втората световна война с прозвището «походно-полеви жени» (ППЖ) са наричани представителките от нежния пол, които служат на фронта и с които командирите от Червената армия са в интимни отношения. Известно е, че този феномен е бил широко разпространен в съветската армия, обхващайки от командири на батальон до маршали. В човешки план темата е сложна, нееднозначна, граничеща със светли чувства, безнадеждност и низост. Тема, която е чисто индивидуална по своя характер и не подлежи на обобщение. Тема, която е присъща на войната и същевременно остава неразбрана от мирния живот. Да се оправдават мъжете или да се обвиняват жените е също толкова безсмислено, колкото и отричането на законите на природата.

Въпреки че и на фронта, и в тила всички са наясно с явлението ППЖ, по време на войната за тези жени не се пише нищо по вестниците, а кинохрониките и радиопредаванията премълчават повсеместното явление.

Явлението ППЖ придобива масов характер през втората половина на войната, след като Червената армия престава да отстъпва. Вече не само командирите на дивизии се уреждат със собствен харем, но и командирите на батальон решават да прекратят въздържанието си. Интересно е, че командирите на взводове и роти не са имали ППЖ – причината е, че самите жени не виждали смисъл да свързват съдбите си с офицери, чийто коефицент на оцеляване е катастрофално нисък. Отделна специална каста са „особистите” (по-късно СМЕРШ) и тиловаците. Първите, използват заплахи спрямо жените, а вторите просто ги купуват. По това време на фронта служат вече около половин милион жени – свързочнички, фелдшери, машинописки, служителки в тиловите служби… Още толкова участват във войната като медицински сестри и санитарки, готвачки и сервитьорки…

Практически всички ППЖ носят тегобите на военната служба в пълно съответствие със своите длъжности, а интимните услуги им идват като допълнителна тежест… или разтуха. Това се е отнасяло, както за приятелките на командирите на батальон, така и за възлюбените на маршалите. Ежедневното поведение на ППЖ също се различава и зависи от характера на самата жена: държането на някои от тях е тихо и скромно, а други вгорчавали живота на подчинените на своя покровител. Някои от «походно-полевите жени» са уважавани от офицерите и войниците, докато други си спечелват омразата на всички. Въпреки това, като цяло отношението към ППЖ на фронта, особено на редовите фронтоваци, е било крайно негативно и презрително. ППЖ стават обект на богатото въображение на бойците – съчиняват се песнички и стихове, измислят се вулгарни анекдоти, а отпускарите и демобилизираните поради тежко раняване фронтоваци словоохотливо обрисуват нрава на «походно-полевите жени».

Благодарение на войнишката неприязън към ППЖ, след войната в СССР се разпространява повсеместно, че всички «походно-полеви жени» са награждавани с една от най-разпространените бойни награди в Червената армия – «Медал за бойни заслуги», който войнишкият фолклор нарича «Медал за сексуални услуги». Стига се до там, че след войната жените-фронтоваци отказват да носят въпросния медал, за да избегнат злобния присмех от околните, въпреки че медалът може да е получен за реална заслуга на фронта. По време на Втората световна война над 3,3 милиона съветски бойци получават тази награда и със сигурност може да твърдим, че делът на ППЖ, които получават това отличие е нищожен спрямо общия брой наградени.

Разбира се, не липсват и фрапиращи случаи. В книгата си «Взимам си думите назад» Виктор Суворов твърди, че «походно-полевата жена» на маршал Жуков – фелдшерката Лидия Захарова, не само получава офицерско звание старши лейтенант, което не ѝ се полага по длъжност, но и е наградена с десет бойни ордена, включително орден «Червено знаме» и орден «Червена звезда».

Следвоенната съдба на генералските и маршалските ППЖ не се развива особено успешно. Почти всички видни съветски военачалници са се обзавели с «походно-полеви жени»: Жуков, Конев, Рокосовски, Ерьоменко, Малиновски, че дори и предателят Власов. Бъдещият ръководител на СССР Леонид Брежнев също има ППЖ. Мнозина генерали, след като се завръщат у дома с младите си приятелки, се изправят срещу организиран протест на законните им съпруги. През 1947 г. 60 генералски съпруги пишат гневно писмо до Президиума на Върховния съвет на СССР. В него те се оплакват, че съпрузите им си довеждат от войната фронтовите си приятелки, оставяйки законните си съпруги без предишния им солиден статут и полагаеми привилегии. Изглежда, че възпитателната работа на най-високо ниво дава резултати. От всички генералски „Ромеовци“ единствено маршал Малиновски официално се развежда със съпругата си и се жени за фронтовата си възлюбена.

Източник – wwii.space

Reply

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.