Брус Гробелар за футбола и войната

Брус Гробелар обичаше да излиза извън наказателното поле, да играе с крака и да подсигурява защитниците, много преди Мануел Нойер да превърне това в свой собствен стил. И той, разбира се, би бил известен именно със своя необичаен стил на игра, ако нямаше едно но. Начинът на игра просто избледняваше на фона на неговото поведение. На футболното поле Гробелар гримасничеше, танцуваше и дразнеше съперниците си.

Кулминационна точка в скандалната му слава беше по време на финала за Купата на европейските шампиони срещу Рома. Редовното време и продълженията завършват с резултат 1:1 и идват дузпите. Конти и Грациани, които играят на собствения си стадион, са разконцентрирани от гримасите и пантомимата на вратаря, вследствие на което пропускат от бялата точка. По това време психологическите атаки срещу съперника са дотолкова необичайни, че след финала Грациани пише отворено писмо до Ливърпул с предложение да преиграят мача по честен начин. «Искаш отново да пропуснеш ли?» – отвръща Гробелар.

Кариерата му в големия футбол приключва след скандал с уговорени мачове. Гробелар съди таблоида „The Sun“ обвинявайки го в клевета. Прокуратурата не успява да докаже, че вратарят е продавал футболни срещи, но решението на Апелативния съд не оставя никакво съмнение в неговото заключение: Брус получава 1 паунд от вестник „Sun“, като компенсация за клеветата, но е длъжен да заплати съдебните разноски, които възлизат на половин милион паунда. Съдебният процес поставя край на неговата безумна кариера.

Пред вестник „Гардиън“ бившият футболист откровено разказва каква е причината да се държи странно и причудливо на футболния терен: «Футболът ме спаси. Бях преследван от ужасите на войната».

Отрязаните уши и самоубийството в тоалетната

С ужасите на войната той се сблъсква на 18-годишна възраст. Семейството му се премества от Южна Африка в Родезия (днес Зимбабве), когато Брус е дете. Фамилията води напълно нормален начин на живот: бащата работи в железопътния сектор, а майката е продавачка в магазин за обувки (впоследствие успява да купи този магазин). Когато навършва пълнолетие, Брус Гробелар е призован в армията. Изпратен е да охранява границата с Мозамбик: «Те се нуждаеха от нашите цигари, а ние, от своя страна, искахме шоколада им, така че обменът беше постоянен. През 1975 г. на Коледа започнаха стълкновения в страната».

Подразделение от родезийската армия се ориентира с помощта на карта.

Подразделение от родезийската армия се ориентира по карта.

Започва вторият етап от Родезийската война, в която коренното африканско население се опълчва на европейските колонисти с цел отвоюване на политически права. Войната продължава няколко години – за Гробелар само една година, но и това е било достатъчно, за да сънува кошмари през целия си живот. «В нашето подразделение имахме едно момче, което режеше ухото на всеки въстаник, който убиваше. Държеше ушите в буркани и беше събрал много буркани. Цялото му семейство беше брутално убито, затова си отмъщаваше по този начин».

Гробелар споделя и как за първи път убива човек. По това време той е ефрейтор, а неговият взвод е в бойно охранение. -«Слънцето беше залязло и се стъмни бързо, в храсталаците се открояваха единствено сенките. Изобщо не можеш да забележиш нещо, докато не съзреш „бялата част на очите“. След това или ти, или те. Стреляш, а те отговарят на стрелбата. В грохота на сражението чуваш викове: „Ефрейтор, раниха ме“, а на теб ти остава само да запушиш устата на ранения, иначе всички ще ни убият. Когато всичко приключи, наоколо е пълно с трупове. Първият път повърнах. Колко хора съм убил ли? Не знам. Много».

Психологическият натиск беше толкова силен, че смъртта в бой не беше единственият начин да спреш с целия този ужас. Гробелар си спомня за двама свои другари, които се самоубиват по едно и също време, когато научават, че срокът им на служба е удължен с още шест месеца. «Те просто отидоха в тоалетната и се застреляха».

За милиони хора войната продължава, но за семейство Гробелар тя приключва: те се завръщат в ЮАР. Брус постъпва в канадския отбор «Ванкувър Уайткапс». Прави добро впечатление и скоро се озовава в професионалния футбол.

Шансът му помага да попадне в «Ливърпул»: Гробелар е собственост на «Ванкувър», но прекарва сезона под наем в Англия, в отбора на «Крю Александра» от трета английска дивизия. Там го забелязват скаутите на „Ливърпул“, които търсят заместник на остаряващата легенда Рей Клемънс. Брус се присъединява към отбора като резервен вратар, но след няколко месеца Клемънс се прехвърля в «Тотнъм». Така, две години след войната в Родезия, Гробелар става основен вратар на най-силния отбор в Англия. Посрещнат е не особено дружелюбно.

«Къде се намира Ливърпул?»

Преди това треньорът на «Ливърпул» Боб Пейсли посещава мач на „Крю“, за да види играта на потенциалния новак. Но какво да види – Брус излиза на терена за загрявката с чадър в ръка. «Защо бях с чадър ли? Защото валеше». След мача вратарят научава, че Пейсли дори не е дочакал началото на мача. Случката с чадъра му дава да разбере, че няма нужда от този играч. Но скаутите настояват за неговото привличане. Така че трансферът все пак е осъществен.

Брус Гробелар

Новият играч не е посрещнат от никого. Той позвънява на треньора от Лондон, за да му каже, че тръгва. «Добър ден, господине, Брус е на телефона». Пейсли му отговорил: «Знаеш къде е Манчестър, нали? Тръгвай!» – и приключил разговора. Така вратарят пътува до Ливърпул през Манчестър: просто Гробелар съвсем сериозно се отнася към думите на треньора. След като пристига в Манчестър, отново позвънява в клубния офис: «Господине, вече съм в Манчестър». Този път с него разговаря секретарката: «Ама вие знаете ли къде се намира Ливърпул?». Това е единствената реплика, която произнася служителката.

Пристигайки в Ливърпул, Брус се отправя директно към стадиона, който обаче е затворен. Гробелар се запътва към хотел, но се оказва че всички стаи са заети. Следва втори хотел, трети – докато не стига до хотел „Аделфи“. Във фоайето на хотела забелязва Пейсли и Том Сондърс. Сондърс подхвърля на треньора един паунд и се обръща към Брус с думите: „Не мислех, че ще успееш да откриеш хотела„. Оказва се, че двамата са се обзаложили дали новодошлият ще може да намери хотела, в който клубът е резервирал стая за него.

След грешки в един от мачовете, легендарният Алан Хансен не му говори цяла седмица. Веднъж след тренировка Пейсли с пръст го извикал в кабинета си.

– Е, Гроби, кажи ми, според теб добре ли играеш?

– Може и по-добре.

– Точно така. И ако не стане по-добре, отново ще се озовеш в «Крю Александра».

Друг път треньорът му разяснява, че в Канада може да играе футбол, но в «Ливърпул» трябва и да печели.

След това начало Гробелар играе повече от 600 мача за отбора, печели шест английски шампионата, десетина местни купи и Купата на европейските шампиони.

«Хейзъл» и «Хилсбъро»

29 май 1985 г. в Брюксел Ювентус и Ливърпул играят мач за Купата на европейските шампиони. 39 човека така и не разбират кой от двата отбора печели мача.

На 29 май 1985 г. в Брюксел Ювентус и Ливърпул играят мач за Купата на европейските шампиони. 39 човека така и не разбират кой от двата отбора печели мача.

Беше трудно по време на войната, но поне осъзнавахме кои сме ние и за какво се сражаваме. Да бъдеш свидетел на смъртта на невинни обаче е много по-тежко.“ Тези думи Гробелар произнася, когато го питат за «Хейзъл». Година след като танците му донасят на «Ливърпул» Купата на европейските шампиони срещу Рома, той би предпочел да не излиза на терена във финала срещу Ювентус. Но УЕФА решава да продължи мача на стадион «Хейзъл», въпреки че загиналите фенове в самото начало на мача са 39. Този момент оставя белег в душата му, но още по-емоционално Гробелар говори за друга трагедия.

«Никога няма да забравя деня, когато играехме с «Нотингам Форест» в полуфинала за Купата на футболната асоциация на Англия на стадион «Хилсбъро». Тъкмо щях да изчистя топката от наказателното поле, когато се обърнах и видях феновете. Те бяха притиснати до оградата на сектора и видимо се задушаваха. Крещяха и призоваваха за помощ. Ритнах топката и повиках един полицейски служител. «Отворете вратата!» «Не мога – отвърна тя, – ключовете са в стюардите». Пет минути по-късно всичко се повтори отново. Реферът най-накрая спря играта. Вратите се отвориха и поток от фенове нахлу на терена. Мнозина носеха на ръцете си човешки тела. Отправих се към вратата, за да си взема нещата и същевременно погледнах през мрежата. Нечии очи се бяха втренчили право в мен. Тялото беше притиснато към оградата, а пустите отворени очи се бяха изцъклили към мен. Тази картина е винаги с мен».

Снимка: Local World / REX / Vida Press

Снимка: Local World / REX / Vida Press

Той беше вратар на Ливърпул, когато този отбор за последен път става шампион на Англия. След неговото преминаване в «Саутхамптън» титлите за Ливърпул секват. Когато журналистът от «Гардиън» го запитва дали има някакво проклятие в това обстоятелство, Гробелар се смее. «Разбира се, че има. Когато напуснах клуба, вещица направи магия на стадиона. Има само един начин да се премахне проклятието. Трябва да се изпикаеш на четирите греди. През 2014 г. успях да направя това на две от тях, преди да могат да ме забележат. Ето защо тогава взехме второто място. Ако и тази година не станем шампиони, ще отида на стадиона и ще довърша делото си с останалите греди».

Reply

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.