Бразилският експедиционен корпус през Втората световна война

Фредерико Росас, вестник «Ел Паис» (El Pais), Испания

Бразилия е единствената латиноамериканска страна, която се сражава реално като самостоятелна военна сила на европейския театър на военните действия в Северна Италия.

Минали са вече 70 години, но бразилецът Жулио ду Вале и досега не може да забрави гласа на Бог, „който ни повели да влезем в една от къщите, понеже ни грози опасност”.

Юли 1944 г. Подразделение от Бразилския експедиционен корпус марширува по улиците на Неапол.
Юли 1944 г. Подразделение от Бразилския експедиционен корпус марширува по улиците на Неапол.

Това предупреждение спасява живота на Жулио и на още трима военнoслужещи от Бразилския експедиционен корпус (БЕК) в град Монтезе, Северна Италия. Няколко минути, след като влизат в къщата, на участъка от пътя, където се намирали експлодира снаряд. „Господ ни говореше на португалски език, но не успяхме да го видим. Когато излязохме от помещението, се виждаха само облаци прах и се чувстваше силна миризма на барут”. Снарядът беше ударил точно там, където стоял ду Вале. „Ние не видяхме нито как се появи той, нито как се оттегли. Ето защо заключихме, че това беше Господ” – разказва с насълзени очи ду Вале.

Днес той е на 93 години, като той е бил един от 25-те хиляди бразилски военнослужещи, които воюват в състава на единствения южноамерикански контингент в Европа по време на Втората световна война (1939-1945 г.) – Бразилски експедиционен корпус. Кореспондентът на вестник «Ел Паис» в Сао Пауло се срещна с Жулио в сградата на Съюза на ветераните от войните, където всяка сряда се провеждат организирани събирания.

Бразилия встъпва във войната през август 1942 г. Тя обявява война на нацистка Германия и фашистка Италия след гибелта на 607 души – пасажери в бразилски кораби. Страните от Оста подлагат на непрестанни нападения бразилските съдове намиращи се в Атлантическия океан – в района разположен между източното крайбрежие на САЩ и нос Добра Надежда в южния край на Африка.

Тогавашният президент на Бразилия Жетулиу Варгас, чийто първи период на власт продължава от 1930 до 1945 година, първоначално се увлича от идеите на фашизма, а през 1939 г. обявява неутралитета на страната. Бразилия обявява война на Япония едва през юни 1945 г.

Необходимостта от незабавен отговор на италиано-германските нападения принуждава Бразилия да пренебрегне, поне за известно време, своето общопризнато миролюбие и своята склонност да решава наболели проблеми по пътя на преговорите.

Самият символ на БЕК – щит с нарисувана на него кобра, която пуши лула, се превръща в своеобразен отговор на твърденията на тези, които твърдят, че по-скоро змията ще пропуши, отколкото Бразилия да встъпи във война.

От момента на обявяване на война до конкретното участие на Бразилия във военните действия в Европа минават почти две години. В резултат на тази неяснота в Бразилия се ражда популярната по това време поговорка: «По-скоро змията ще пропуши, отколкото Бразилия да встъпи във войната». На български език смисъла на идиома за „пушещата змия” може да се изрази с: „на куково лято”. Интересно е, че след Втората световна война бразилското фразеологично съчетание «А cobra vai fumar» променя смисъла си и вече означава, че нещо ще се случи със сигурност. Ето защо наръкавната нашивка на БЕК е змия пушеща с лула, а девизът на подразделението е «E a cobra fumou»«И кобрата пропуши».


Никой, от генералите до войниците, нямаше представа какво е истинско сражение. Преодолявайки трудностите, ние се научихме да воюваме”- разказва ду Вале. „Освен постоянната заплаха от страна на вражеските войски на нас ни се наложи да се сблъскаме с най-суровата, за последните 50 години, зима в италианските Апенини: през 1944 г. средната температура там беше -20 градуса”.

Много тежко понасяхме ниските температури. Снегът ни достигаше до коленете. Бяха ни раздали тежки габардинени плащове, които тежаха 12 кг. След като завалеше дъжд, те ставаха толкова тежки, че с мъка ги носехме върху себе си. Разбирайки за това, американското командване веднага нареди да се изземат въпросните плащове” – с усмивка продължава своя разказ ветеранът от БЕК.

Въпреки суровия климат, той изключва някой от бразилците да е загинал от студ. Друго затруднение било това, че бразилската военна униформа приличала на немската. „В Неапол даже ни замеряха с камъни, смятайки ни за немци”.

Бразилия започва да подготвя дивизия с численост от 25 334 души, които са организирани в три пехотни полка, четири артилерийски дивизиона, инженерен полк, кавалерийски разузнавателен батальон и медицински батальон. По-късно формированието е наречено Бразилски експедиционен корпус (БЕК). Цялото снаряжение е произведено в САЩ: каски, ботуши, щикове, униформи. Обмундировката е предоставена вече след като БЕК е разположен в Италия. Обучението се провежда (до юли 1943 г.) с остарелите пушки „Спрингфийлд“, а не със съвременните М1.


БЕК е интегриран като самостоятелно подразделение в състава на  IV армейски корпус от американската армия, който се командва от генерал Уилис Критенбергер. Самият IV армейски корпус е част от V армия на САЩ, която е под командването на генерал Марк Кларк.

Бразилските танкисти са включени в състава на I американска бронетанкова дивизия, която се сражава в долината на река По и в Апенините. За командир на БЕК е назначен генерал Жоао Батиста Маскареняш де Моариш, а в състава на експедиционния корпус влиза и 1-ви Авиационен отряд изтребители към бразилските ВВС – в състав от 400 пилоти.

Първата група бразилски военнослужещи е стоварена в Италия на 16 юли 1944 г. след 14-дневен морски преход от Рио де Жанейро. Още в края на 1943 г. група офицери е изпратена в Италия. Експедиционният корпус влиза в състава на 5-та армия на САЩ. В Неапол ги посреща американски военен оркестър изпълняващ бразилски маршове. Целта е да се създаде бодро настроение сред войниците, които тепърва ги очаква несгодите на войната. Бразилците полагали огромни усилия да се справят със задачите и особено по отношение на разбирането на заповедите, които се отдавали на английски език. Но проблемите са неизбежни – на първо място те са били свързани с отношенията между хората с различен цвят на кожата.

Юли 1944 г. Бразилски войници пристигат в Неапо;, Италия.
Юли 1944 г. Бразилски войници пристигат в Неапол, Италия.

Бяхме зачислени към отделна част към американската армия, която беше създадена на принципа на сегрегацията и се състоеше само от негри. Когато играехме футбол и вкарвахме гол, ние подхвърляхме във въздуха нашия голмайстор, чийто прякор беше „Шоколада”, а американците не можеха да повярват на очите си” – описва ду Вале. Самият той изкарва службата си в санитарен батальон, като в задълженията му влиза оказването на първа помощ на ранените от полесражението и транспортирането им до лазарета, както и грижата за тях до пълното им възстановяване.

Комуникацията между американските и бразилските военнослужещи води до взаимен културен шок. Бразилците са удивени от царящата демократична атмосфера във Въоръжените сили на САЩ, от господстващия дух за общо дело на войника-гражданин и от липсата на безсърдечна служебна йерархия. В Бразилия, както и в другите латиноамерикански страни, офицерският корпус е наследствена елитна каста, която се намесва в политическия живот и  която открито презира войниците и като цяло «простолюдието». От друга страна, бразилците са шокирани от расовата сегрегация при американците: в тяхната страна цветът на кожата отдавна има малко значение.

Победата на «освободителите»

Най-голямата победа в хода на Втората световна война бразилските военнослужещи удържат в Монте Кастело, където воюват в продължение на три месеца – от ноември 1944 г. до февруари 1945 г. За да се развие настъплението и да достигнат Болоня, съюзните войски е трябвало да преодолеят т.нар. Готска линия (Отбранителен рубеж на немските войски в Северна Италия преминаващ по югозападните склонове на Апенините до крайбрежието на Адриатическо море) отбранявана от немските войски. В хода на тези бойни действия Бразилия загубва около 450 убити войници.

Още един важен епизод, в който участват бразилците през Втората световна война е предаването в плен на 148-ма немска дивизия, в резултат на което 14 799 войници и офицери слагат оръжие. Военните трофеи възлизат на 4 000 коне, 80 оръдия от различен калибър, както и 1 500 автомобила. Това се случва в края на април 1945 г., като три дни преди това Бразилският експедиционен корпус взема участие в освобождаването на Торино. Впоследствие, в продължение на няколко месеца, БЕК е използван като окупационна част в района на Монтезе, Кастелнуово, Зока, Моналто и Барга.

Командирът на 148-ма пехотна дивизия генерал Ото Фретер-Пико и  и италианският генерал Марио Карлони се предават в плен след сражението край Форново ди Таро.
Командирът на 148-ма пехотна дивизия генерал Ото Фретер-Пико и италианският генерал Марио Карлони се предават в плен след сражението край град Форново ди Таро.

Случката със замерянето с камъни в Неапол е просто една случайност. Между войниците от БЕК и жителите на населените места, през които те преминавали, се установявала вътрешна взаимовръзка, доколкото всички те имали обща цел. Това намира отражение в редицата паметници издигнати в Италия в чест на бразилските войници. Участвалите във войната бразилци споделят за медицинската помощ, която оказват и демонстрираната морална подкрепа от страна на местното население.

Това, което ни направи впечатление в Италия беше абсолютната разруха и нищета. От самото начало ни молеха за храна и всички, почти всички, си раздавахме дажбата суха храна – основно на децата. Италианците ни считаха за освободители” – споделя Жоао Ферейра де Албукерке, председател на Съюза на ветераните от войните в Сао Пауло.

След това два пъти пътувах в Италия, посещавайки полесраженията край Тоскана. Срещахме се с тези хора, които по време на войната бяха деца. Новината за нашето пристигане се разпространяваше мигновено и всички водеха децата си. Беше много трогателно” – добавя 94-годишният лейтенант от резерва.

Както и Албукерке, Жулио де Вале (За съжаление, той така и не успява да осъществи мечтата си отново да стъпи на тази земя, която освобождаваше от фашизма) апелира повече да се разказва за приноса на бразилските военнослужещи във Втората световна война.

В паметта му се е запечатала сцена от сбогуване с човек, на който той е помогнал. „Разговаряхме с един италианец в къщата му, когато забелязахме човек, който стенеше от болка – ръката му се беше инфектирала. Какви ли не процедури прилагали, но състоянието му не се подобрявало. Обработихме наранения участък с йод и оперирахме ръката му. Въпреки болката италианецът търпеше. Когато напускахме града, той вървеше след нас с превързана ръка и плачеше. Немците не биха направили това” – споделя той, също не съумявайки да спре сълзите си.

И още един епизод от летописа на БЕК. Преди щурма на град Монтезе бразилска разузнавателна група в състав Aрлиндо да Силва, Жералдо да Круз и Жералдо да Соуза попадат в засада. Разузнавателният дозор е обкръжен, но бразилците отказват да се предадат. Според бразилските източници, след като разузнавачите свършват патроните си, те се хвърлят в атака „на нож”. И тримата загиват, а немците дотолкова се впечатляват от героизма на бразилците, че издигат на могилата им кръст, на който е изписано «Drei Brasilianische Helden» – «Трима бразилски герои».

След сраженията. Град Монтезе, Италия.
След сраженията. Град Монтезе, Италия.

Двойствеността на Жетулиу Варгас

Преди да обяви война на страните от Оста след атаките над бразилските кораби, президентът Жетулиу Варгас (1882-1954 г.) предприема доста съмнителни действия, като дори се заиграва с държавите от Тристранния пакт, които имат привърженици сред неговото близко обкръжение.

Като изявен популист Варгас се стреми към централизация на властта. Първият му президентски мандат продължава 15 години (1930-1945 г.), а стилът му на управление силно напомня на диктатура. Вторият президентски мандат (1950-1954 г.) той е избран в резултат на преки избори. В края на управлението си президентът се самоубива, прострелвайки се в гърдите си заради „злобата на враговете си”. В двете си предсмъртни писма Варгас пише, че си отива от живота, за да влезе в историята.

През януари 1943 г. по време на срещата между президентите Франклин Рузвелт и Жетулио Варгас в град Натал (Североизточна Бразилия) е очертан план за съгласувани операции между Въоръжените сили на САЩ и Бразилия в Атлантика. Именно тогава се поставят основите на Бразилския експедиционен корпус. Освен това американският президент предоставя крупни кредити за модернизация на черната металургия в Бразилия, а в замяна се допуска разполагането на американски военни бази в страната. Благодарение на предоставените кредити е създадена Националната компания за черна металургия – Compañía Siderúrgica Nacional.

И днес бившите участници в БЕК получават по-високи пенсии, безплатна медицинска помощ и лечение в болница, както и безплатно образование. От въпросните придобивки се ползват и техните наследници.

2009 г. Град Сао Луис, Бразилия. Тържествена церемония с ветерани от Бразилския експедиционен корпус.
2009 г. Град Сао Луис, Бразилия. Тържествена церемония с ветерани от Бразилския експедиционен корпус.

Резюме

В продължение на 239 дни БЕК се сражава срещу 9 немски и 3 италиански дивизии, загубвайки по време на бойните действия 454 войници и 13 офицери; 2 722 души са ранени, от които по-късно умират вследствие на раните си 2 000 военнослужещи; 1 200 военнослужещи получават различна степен на инвалидност; 13 души се водят безследно изчезнали; 35 бразилци са пленени.

Във втората световна война ВМС на Бразилия губят три военни кораба, а ВВС 22 изтребителя.

Участието на Бразилия в бойните действия в Европа, освобождението на Италия и победите над опитната и калена в битки немска армия и досега са повод за националната гордост на бразилците.

Reply

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.