Балканската война – факти, схеми, таблици

Разтърсвана от въстания и военни преврати, с банкрутирали финансови институции (след Кримската война от 1853-1856 г.), със зле подготвена армия и античен флот, Османската империя е обхваната от процеси на разпадане, които скоро ще я трансформират в Република Турция, чиято територия ще заема основно географските граници на Мала Азия. В дневния ред на европейската политика е поставен открито въпроса за подялбата на «болния човек на Европа», като Кралство Италия първо предявява претенции към наследството на Османската империя. В резултат на Итало-турската война от 1911-1912 г. Италия обявява своя суверинитет над Триполитания и Киренайка, превръщайки ги в с своя колония – Либия.

Поражението във войната с Италия лишава Османската империя от последните остатъци от престиж на Балканите и довежда до най-високата точка на напрежение между нея и страните от Балканския съюз – България, Сърбия, Гърция и Черна гора. Целите на християнския балкански блок са пълно премахване на турското господство на Балканите и освобождаване на християнското население в европейските провинции на империята. Балканската война е възприемана от българи, сърби, гърци и черногорци, като велико събитие, с която завършва цикълът от Освободителни войни – 1796 г. (Битката при село Круси, в която 6 000 черногорци разбиват 30 000 османска войска), 1804-1817 г. (Първо и Второ сръбско въстание), 1821-1832 г. (Гръцката война за независимост), 1876-1878 г. (Априлското въстание и последвалата Руско-турско освободителна война).

Италия, Черна гора, Гърция, Сърбия и България са повалили Османската империя.

България копнее за обединението на всички българи в една държава, Сърбия жадува за излаз на открито море, Гърция мечтае за Крит, Егейските острови, Солун и Северен Епир, Черна гора бленува за Шкодра.

Територия и население

Нека видим как изглеждат границите на Балканския полуостров преди Балканската война:

Карта на Балканите

Европейските владения на Османската империя са оцветени в светловиолетово (Румъния е в лилаво) и се простират от изток (Черно море) на запад (Адриатическо море). Линията от Мидия до Скутари (Шкодра) е 640 км.

Според османските архиви в началото на XX век населението в европейските владения на Османската империя е около 6 млн. души. Интересното е, че най-голямата народностна група не са турците, чиято численост възлиза на 1,3 млн. души, а българите, които представляват над 30% от цялото население в европейските владения на Османската империя. Числеността на българите е 2,1 млн. души. Нужно е да отбележим, че турците са концентирани основно в Цариград – 0,4 млн. души и по островите 0,4 млн. души. Българите са огромното мнозинство от жителите на историко-географските области Тракия и Македония. Следващата етническа група са гърците с 1 млн. души население в европейските владения на Османската империя – половината от тях (500 000 души) обаче обитават островите, които виждате на картата. 800 000 души са албанците, 500 000 души са сърбите, евреите са 90 000 души и румънците (куцовласи) са 70 000 души.

Продължаваме със статистическите данни, но този път ще разгледаме общото население на Османската империя. На картата виждате територията на империята в началото на XX век.

Карта на Османската империя

Общото население на империята възлиза на 25 млн. души, от които 8 млн. поданици са християни (българи, гърци, арменци, сърби). 3 млн. души са арабите, 1,5 млн. души са кюрдите, 0,8 млн. са албанците. Населението на Цариград е 500 000 души, а чистите турци в империята възлизат на 10-11 млн. души.

Население на държавите от Балканския съюз

Най-многолюдната страна е България с 4,5 млн. души, следва Гърция с малко над 3 млн. души, Сърбия също с 3 млн. души, населението на Черна гора е 250 000 души.

Въоръжени сили

Османската армия

От 1908 г. на военна повинност подлежат и християните (араби и кюрди не подлежат на военна повинност), което обаче не води до някакви положителни промени в боеспособността на османската армия. От една страна, турските офицери не се доверявали на войниците-християни, от друга страна, самите християни, които получавали повиквателна за армията, не изгаряли от желание да служат в нея. Българските и гръцки общности настоявали войниците-християни да служат в отделни етнически военни структури под командването на християнски офицери в рамките на османската армия. Освен това претендирали синовете им да не бъдат изпращани в неевропейските провинции на все още огромната империя. Октомври 1909 г. е свикан първият набор новобранци християни в османската армия, като процентът на отклонение от военна служба сред гърците е особено висок.

Офицерският корпус в турската армия се дели на две категории – офицери завършили военни училища (малцинство) и офицери, които са произведени от по-ниски чинове (мнозинство). Втората категория военнослужещи се характеризира с голямо невежество във военното изкуство и макар правителството да се старае да увеличи приема на курсанти във военните училища, по време на мобилизация се образува огромен недостиг на офицери в армията, особено в новосформираните части.

Редовната армия се състои от низам, които служат от 3 до 5 години, а резервната войска е съставена от редифи. Турският пехотинец е зле обучен, но мюсюлманският фанатизъм е предпоставка за постигане на успехи.

Балканската война. Турски войници по време на отдих.
Балканската война. Турски войници-редифи по време на отдих.

Османската държава е разделена на четири военно-инспекционни области, които по време на война се превръщат в четири армии. 1-ва инспекция (най-силната) или Източната армия е с щаб в Константинопол, като задачата ѝ е осигуряване на защитата срещу България. 2-ра инспекция или Западната армия е с щаб в Солун и е разположена в Македония и Албания. 3-та инспекция е с щаб в град Ерзурум със задача защита от Руската империя. Войските на 4-та инспекция са разположени на границата с Персия и не участват в Балканската война.

Състав на 1-ва инспекция

I корпус (щаб в Константинопол)

1-ва дивизия низами;

2-ра дивизия низами;

3-та дивизия низами;

II корпус 

4-та дивизия низами (щаб в Родосто);

5-та дивизия низами (щаб в Галиполи);

6-та дивизия низами (щаб в Измир);

III корпус 

7-ма дивизия низами (щаб в Лозенград);

8-ма дивизия низами (щаб в Чорлу); 

9-та дивизия низами (щаб в Бабаески);

IV корпус 

10-та дивизия низами (щаб в Одрин); 

11-та дивизия низами (щаб в Дедеагач);  

12-та дивизия низами (щаб в Гюмюрджина);

Съставът на една дивизия низами

Всяка една дивизия низами се състои от 3 пехотни полка, като във всеки полк влизат 3 батальона. В състава на дивизията влиза и отделен стрелкови батальон. Фактически дивизията се състои от общо 10 пехотни батальона с 16 картечници. Освен това към дивизията низами е включен и артилерийски полк с 6 батареи по 4 оръдия (Общо 24 оръдия), кавалерийски полк с по 3 ескадрона, 1 инженерен батальон, 1 обозен батальон, телеграфна рота и 1 стрелкови полк в състав от 2 батальона.

По време на мобилизацията войските на 1-ва инспекция, които са насочени срещу България, включват 128 пехотни батальони низами, 52 кавалерийски ескадрони, 85 полеви, 15 планински и 9 гаубични батареи с 454 оръдия и 160 картечници.

Редиф в състава на 1-ва инспекция

1-ва и 2-ра дивизия редиф — Константинопол, 9 батальона (в Кърджалийския отряд);

3-та дивизия редиф — Исмид, 10 батальона;

4-та дивизия редиф — Бурса, 10 батальона;

5-та дивизия редиф — Афиум-Карахисар, 8 батальона (прехвърлена в III корпус);

6-та дивизия редиф — Кония, 9 батальона (прехвърлена в III корпус);

7-ма дивизия редиф — Иракли, 9 батальона;

8-ма дивизия редиф — Кастамуни, 10 батальона;

9-та дивизия редиф — Анкара, 12 батальона (прехвърлена в района на Люлебургас);

10-та дивизия редиф — Йозгат, 9 батальона;

11-та дивизия редиф — Кайсери, 9 батальона;

Общо 104 батальона.

Османски войници-редифи по време на Балканската война.

През 1911 г. са сформирани нови редифни дивизии 2-ри клас с щабове в:

Одрин – към IV корпус;

Бабаески – към III корпус;

Гюмюрджина – към Кърджалийския отряд;

Кърджали – към Кърджалийския отряд;

Чанаккале – прехвърлена на Дарданелите;

Едремит – прехвърлена на Дарданелите;

От списъка е видно, че при обявяването на мобилизация 9 дивизии редифи е трябвало да се прехвърлят от Мала Азия. 11-та дивизия редифи носи караулна служба в Константинопол, а в действащата (Източна) армия са прехвърлени 6 дивизии редифи.

Преди началото на сраженията за Лозенград и Люлебургас в състава на Източната армия влизат 4 полеви корпуса низами и 1 (XVI) корпус редифи. В състава на корпусите влизат 5-та, 6-та и 9-та дивизии редифи 1-ви клас и две местни дивизии редифи 2-ри клас. Това прави 5 корпуса – 200 батальона, 52 ескадрона, 340 полеви, 60 планински оръдия, 54 гаубици, 160 картечници. Обща численост: 140-145 хиляди души, с другите войски около 170-175 хиляди войници. 2 дивизии (около 14-15 хиляди души) прикриват железопътната линия и Дарданелите откъм Пловдив.

В състава на 2-ра инспекция (Западната армия) влизат 166 батальона, 444 оръдия, 45 ескадрона с обща численост 120-125 хиляди души. Към тази цифра трябва да добавим до 40 хиляди войници организирани в 7 нови дивизии редифи и до 15 хиляди албанци и башибозуци. Общо 170-175 хиляди души.

От състава на 3-та инспекция X корпус (щаб в Ерзинджан) е прехвърлен на Чаталджанските позиции. От IX корпус на 3-та инспекция е взета една дивизия, която е прехвърлена в XVI корпус редифи.

X корпус

30-та дивизия — Байбурт;

31-ва дивизия — Трабзон;

32-ра дивизия — Самсун;

Общо— 30 батальона.

Войски от 4-та инспекция не участват в Балканската война.

Интересно е, че Османската империя подготвя 8 летци, които така и не успяват да докажат на какво са научени, тъй като българските власти конфискуват летателните им средства на път за Турция преди избухването на войната.

Българската армия

Според планирания бюджет за 1912 г. мирновременната българска армия се състои от 4 000 офицери и 59 081 подофицери и войници. Полевите войски са разделени на 9 дивизии, като всяка дивизия се състои от 4 двубатальонни полкове, които при мобилизация се трансформират в четирибатальонни полкове.

При мобилизация се предвижда да се сформират още 9 резервни дивизии, които трябва да преминат към корпусна организация (предвижда се 1 корпус да включва 1 полева и 1 резервна дивизия). Поради липсата на кадри за корпусните командно-щабни управления, на финансови средства и като е взет опита на японските отделни армии, които се изграждат на основата на дивизионната организация, българското ръководство се насочва към формиране на армии от 4-5 дивизии, без междинна корпусна инстанция.

Щатен състав на полевата дивизия

4 полка пехота — 16 батальона, 16 картечници

Артилерийски полк — 36 оръдия

Сапьорен батальон

Дивизионна конница — 1 ескадрон

Численост 20 300 души; Следователно числеността на 9-те дивизии е 182 700 души.

В състава на дивизията не влизат:

2 кавалерийски бригади — 16 ескадрона, 16 картечници

3 планински батареи

6 роти обсадна артиллерия

18 гаубични батареи

17 технически роти.

Български пехотинец

Поради недостатъчния брой запасняци за резервните дивизии е предложено те да преминат към бригадна организация. От резервистите са сформирани 14 роти крепостна артилерия и 5 гаубични батареи. Общо в резервните части влизат 133 хиляди души, 300 оръдия, 72 картечници. Една резервна дивизия се състои от 12 батальона, 30 оръдия, 8 картечници.

Народното опълчение е предвидено да изпълнява задачи по тилово осигуряване. Състои се от 36 батальона, 27 батареи (162 оръдия) – 41 хиляди души.

Македоно-одринските дружини се сформират в началото на войната. Ръководният състав се състои от офицери от македонски българи и бивши воеводи на чети. Числеността им е 25 000 души.

Общата численост на българската армия по време на Балканската война е около 380 000 души.

Български офицери край Чаталджа. 1912 г.

Интересен факт е, че българските мюсюлмани от Североизточна България не са призовани в армията. Бойната подготовка в българската армия е на доста високо ниво, а обявената на 17 септември 1912 г. мобилизация преминава организирано, като дори запасняците, които се намират в чужбина се явяват в сборните пунктове на армията.

Гръцката армия

В мирновременно време гръцката армия се състои от 3 дивизии, през 1911 г. е решено да се сформират още 5 дивизии.

Състав на една дивизия:

3 пехотни полка;

2 стрелкови батальона евзони;

Артилерийски полк — 8 батареи полева (32 оръдия), 3 батареи планинска (12 оръдия) артилерия;

Кавалерийски полк — 6 ескадрона;

Инженерен батальон;

Обозна рота;

Санитарна рота;

Обща численост 15–16 хиляди души, 44 оръдия.

1912 г. Гръцки подразделения навлизат в град Превеза, Епир.

Фактически числеността на Тесалийската армия, която действа на главното направление – Солун, е малко над 100 000 души. Критското опълчение (2 500 души) се влива в Епирската армия, която е с обща численост 10-13 хиляди души. Преди битката за Бизани числеността на Епирската армия достига около 40 000 души. По този начин като прибавим 10-те хиляди доброволци, които се вливат в гръцката армия, общата ѝ численост е около 150 000 души с 336 оръдия.

Армия на Черна гора

По време на Балканската война черногорската армия се състои от 4 дивизии. 1-ва, 2-ра и 3-та дивизия са в състав от 3 бригади, а 4-та дивизия е в състав от 2 бригади.

Състав на бригада

4-6 пехотни батальона;

1 кавалерийско разузнавателно отделение (30 души);

1 планинска батарея (4 оръдия);

1 картечно отделение;

1 телеграфен взвод;

1 пионерен взвод;

Снимка 1: Черногорска пехота е заела позиция в окоп в местността Врака, близо до град Шкодра. Снимка 2: Престолонаследникът на Черна гора княз Данило оглежда пленено въоръжение в местността Шипчаник.

Освен това в черногорската армия влизат 6 полеви батареи и 40 тежки оръдия (използвани при обсадата на Шкодра). Числеността на армията е 22-24 хиляди души, а заедно с ошълчението 40-45 хиляди души.

Сръбската армия

Мирновременната армия се състои от 5 пехотни и 1 кавалерийска дивизия (офицери 2 400 души, подофицери и войници 30 000 души). През 1911 г. Сърбия успява да сформира още 4 дивизии.

Състав на дивизия:

4 пехотни полка – 12 батальона, 16 картечници;

Артилерийски полк – 9 полеви батареи (36 оръдия), 1 батарея гаубици (4 оръдия), 3 планински батареи (12 оръдия). Общо 52 оръдия.

Дивизионна конница – 3 ескадрона с 2 картечници;

Инженерен батальон

Общо около 14-15 хиляди военнослужещи.

Одрин. Сръбски военнослужещи заснети край офицерски блиндаж.

Обща численост на сръбската армия 163 хиляди души,  освен тях още 50 000 запасняци изпълняват задачи по тилово осигуряване.

Равносметка

На бойното поле Съюзниците изкарват:

България: 9 полеви, 7 резервни дивизии — 300 хиляди души.

Сърбия: 9 пехотни дивизи и 1 кавалерийска дивизия — 160 хиляди души.

Гърция: 8 дивизии и добороволци — 150 хиляди души.

Черна гора: 4 полеви дивизии — 22 хиляди души.

Общо — 632 хиляди души.

Османската империя (към 5 октомври):

Източна армия — 175 хиляди души.

Западна армия — 170 хиляди души.

Общо — 345 хиляди души.

Като прибавим и гарнизоните в Константинопол, Дарданелите и островите, общата численост на армията набъбва до 400 хиляди души.

Към края на октомври месец са прехвърлени X и XVI корпус, както и най-близко разположените в Мала Азия дивизии редифи, освен това в началото на ноември на бойното поле е прехвърлен и VIII корпус — това са общо 130 хиляди души.

Общо около 530 хиляди души.

Планове за действие

Родопите по естествен път създават 2 театъра на войната – Източен (Тракия) и Западен (Македония и Албания).

«Да се смаже първо България» – твърди се, че това са думи на главния инструктор на османската армия Колмар фон дер Голц. Според него основният противник на Турция в предстоящата война се явява българската армия – от една страна, бойната подготовка на българските войници е на изключително високо ниво, от друга страна, армията на България съставлява половината от силите на евентуалната противникова коалиция.

Между другото, през 1909 г. османската армия извършва мащабни маневри в района на Лозенград-Одрин. Задачите са отбрана на Одрин по време на обсада, както и отбрана на направлението Лозенград-Люлебургас (по време на войната българската армия осъществява точно тези действия). През 1910 г. османската армия преповтаря военното учение от 1909 г. Освен това турците планират морски десант във Варна, който има за задача вдигане на въстание в мюсюлманския Делиорман (Лудогорието). Българското разузнаване явно получава информация за турските планове и по време на войната част от резервните дивизии защитават източната (и северната) граница на държавата.

От своя страна, задачата на България, която стои на пътя за Цариград, е масирано движение към Константинопол, докато Сърбия и Гърция с концентрични движения в Македония ликвидират Западната турска армия. Черна гора има за задача да блокира част от силите на османската армия в северна Албания. Гръцкият флот има за задача да отреже Западната армия от базите ѝ в Мала Азия.

Българската армия се разгръща в 3 отделни армии:

1-ва армия – командир генерал Васил Кутинчев, с численост 90 000 души. 2-ра армия – командир генерал Никола Иванов, с численост 90 000 души. 3-та армия – командир генерал Радко Димитриев, с численост 70 000 души. Седма пехотна рилска дивизия е включена в състава на 2-ра сръбска армия с изходен пункт Дупница.

По-горе споменахме, че българският Генерален щаб анализира опита от Руско-японската война 1904-1905 г. Тук е мястото да споменем, че началник-щабът на 1-ва армия полковник Васил Попадопов, в качеството си на военен аташе в Русия, е наблюдател (според някои източници българският офицер е участник във войната) на военните действия по време на Манджурската война от 1904-1905 г. Освен това има задача за координиране дейността на разположената в град Гунджулин (Китай) българска военно-полева болница на Червения кръст.

На 5 октомври (стар стил) 1912 г. държавите от Балканския съюз обявават война на Османската империя. Още същия ден части на 2-ра армия освобождават Свиленград (Мустафа паша), на 6 октомври подразделения на 3-та армия освобождават Малко Търново.

На 11 октомври български кавалерийски части от 3-та армия навлизат в Лозенград. Млад турски офицер споделя с кореспондента на френския вестник «Le Matin» следното: „В момента сме свидетели на нещо, което историята ни досега не е виждала – нашите войски не са разбити, но са обхванати от безумна паника”.

Турският офицер е напълно прав. В нощта на 10 срещу 11 октомври Първа бригада (командир полковник Георги Абаджиев) от 5-та пехотна дунавска дивизия предприема нощна атака, излизайки в тил на дяснофланговата турска 5-та дивизия редиф. След като турските пехотни батальони (табори), които са заели позиция в окопите, дочуват шум откъм тила, те се смразяват от нощните призрачни силуети на приближаващите български подразделения. Настъпва страхотно объркване, като паниката започва да се разпространява светкавично по следващите отбранителни линии. Изоставяйки две укрепени позиции, турските части се смесват с тиловите обози и бягащото цивилното население, превръщайки пътищата за Бунархисар и Люлебургас в огромна тълпа от обезверени хора, които отчаяно надават вопли: „Българите идат!”.

Османска част по време на отстъплението от Люлебургас.

Същата нощ XVI корпус редифи се движи по пътя от Бунархисар в посока Лозенград. Авангардът на турския корпус се сблъсква с бягащите обезумели тълпи и ги приема за атакуващи български подразделения, от своя страна, бягащите части от III корпус стигат до заключение, че българите са им прерязали пътя за бягство и в крайна сметка в непрогледната тъмнина настъпва страхотна суматоха.

В ранната утрин на 12 октомври командирът на III корпус Махмуд Мухтар паша решава да въведе ред в отстъпващите части (въпреки че той е един от тези, които бягат към Бабаески). Военният съд осъжда на разстрел 150 военнослужещи, включително и египетският принц Азис-Хасан, който командва кавалерийски полк, но това не му е попречило да бъде пръв сред бягащите. Египтянинът е единственият, който отървава кожата, след като султанът го помилва.

Ето какво споделя турски дезетьор, който е македонски българин, пред военен кореспондент за ужасните впечатления, които предизвиква точният огън на българската артилерия:

„ – Едва щом нашата батарея откриеше огън, светкавично върху нея се стоварваше ураган от снаряди на българската артилерия, която беше невидима за нас. Ние вкупом изоставяхме оръдията и се втурвахме да се крием кой където свари! Офицерите първи се разбягаха, а след тях и ние!”

Това би трябвало да са ескортирани турски военнопленници от Люлебургас под погледа на цивилно население.

Падането на Лозенград стъписва османското правителство. На заседание на Министерския съвет под председателството на султана, великият везир Ахмед Мухтар паша определя положението като отчаяно. Все пак султан Мехмед V решава бойните действия да продължат. За велик везир е назначен Кямил паша.

На тържествен молебен по случай превземането на Лозенград старозагорският митрополит Методий се обръща към цар Фердинанд с думите „император на Велика Целокупна България”.

Български военнослужещи в Люлебургас. 1912 г. Някои от войниците са сериозно ранени, но не напускат бойната си част.

На 11 октомври 1912 г. 2-ра българска армия сключва обсаден пръстен около Одрин. На 16 октомври командващият Източната армия Абдулах паша подписва заповед в тила на всяка една рота да се разполагат офицери, които да разстрелват отстъпващите военнослужещи.

В нощта на 19 октомври 1912 г. II корпус низами е разбит, а Люлебургас превзет. При отстъплението от Люлебургас се повтаря картината от Лозенград – огромни тълпи от войници и цивилно население, бягащи в посока Константинопол. Ето какво споделя кореспондентът на «Петербургската телеграфна агенция»:

„В малкия град Чорлу са се струпали части от три корпуса, същевременно цивилното население масово напуска града. Разпространяват се слухове, че българите са близо. Войниците, с викове на отчаяние, пренебрегвайки заповедите, се опитват да се евакуират със заминаващите влакове.

Влаковете се движеха сред отстъпващи войници и цивилно население. Всички се бяха устремили към столицата. Ранените бяха изоставени. Заповедите на офицерите си противоречаха, поставяйки отделните части в безнадеждно положение. Всички части бяха обхванати от паника”.

В същия ден са превзети Виза, Бунархисар и Демиркьой. Родопският отряд освобождава Смолян, Девин, Кърджали, Дедеагач, Серес, Ксанти, Драма и Гюмюрджина.

На 4 ноември 1912 г. българските части атакуват последния бастион, защитаващ Цариград – Чаталджанската позиция. Чаталджанската укрепена линия е изградена преди Руско-турската Освободителна война от 1877-1878 г. по проект на белгийския военен инженер Анри Алексис Бриалмон. Българите отново са пред вратите на Константинопол, което предизвиква паника в Европа. Нито една от Великите сили няма интерес Царство България да контролира Черноморските проливи – Босфора и Дарданелите.

В края на октомври 1912 г. Русия вдига по тревога една пехотна бригада, стрелкови полк и две полеви батареи – общо 5 000 войници от Одеския военен окръг. Разглежда се евентуален десант в Буюкдере (днес предградие на Истанбул) под претекст защита на християнското население в турската столица в случай на анархия. Представете си само вцепенението на Великите сили, след като българският флаг отново се развява край Константинопол. Целият свят е вперил очи в Чаталджанските позиции, където обаче българската армия понася първото си поражение от началото на Балканската война. На 20 ноември 1912 г. е сключено споразумение за прекратяване на бойните действия между Балканския съюз (Гърция не се включва) и Османската империя.

Европейска Турция изчезва от картата на Европа. На територията на Европа турците държат все още три крепости – Одрин, Шкодра и Янина, както и две укрепени позиции – край Чаталджа и Дарданелите.

На 3 декември в Лондон стартира мирна конференция, като преговорите продължават и през януари 1913 г. На 10 януари в Цариград е извършен преврат от младотурците, вследствие на което преговорите са прекратени и на 21 януари 1913 г. бойните действия са подновени. Един от препъникамъните за сключване на мирен договор е Одрин, който все още е под обсада. Османските представители в Лондон изтъквали, че градът се явява втора столица на Османската империя и предоставянето му на българите би предизвикало вълна от недоволство из цялата империя.

Български войници в Селим джамия. Одрин, 1913 г.

Турските атаки при Шаркьой, Чаталджа и Булаир са отблъснати. На 21 февруари 1913 г. комендантът на Янина Есад паша (грък по род) се съгласява на безусловна капитулация. На 12 срещу 13 март българската армия щурмува обсадените турски части в Одрин. Светът е стъписан – в рамките на няколко дни непревземаемата крепост пада под напора на българския щик, а над 30 000 турски военнослужещи са пленени. Преговорите в Лондон са възобновени, а на 17 май 1913 г. е сключен мирен договор, с който се слага край на войната между Балканския съюз и Османската империя.

Териториални промени след Балканската война

Османската империя губи всичките си европейски владения освен Цариград и малка част от Източна Тракия. Фактически териториите западно от линията Мидия-Енос са предадени на Съюзниците.

Карта на Балканския полуостров след Балканската война.

България

Преди избухването на войната територията на България е 99 652 км. След подписването на Лондонския мирен договор територията на Царство България нараства на 176 000 кв.км. – повече, отколкото е територията на Санстефанска България (170 000 кв.км.). В състава на България влизат Одринска Тракия (Одрин, Лозенград, Люлебургас, Бунархисар), Беломорска Тракия с излаз на Бяло море (Ксанти, Драма, Серес, Дедеагач, Кавала, Кукуш), Родопите и Пиринска Македония.

Карта
Преди и след Балканската война.

Албания

На картата на Европа се появява нова държава. На 28 ноември 1912 г. Албания обявява своята независимост, с което излазът на Сърбия към Адриатическо море е затворен. Член 3 от Лондонския мирен договор описва, че границите на новата държава ще се определят от Великите сили.

Албанска карикатура от 1913 г. Албания се защитава от Черна гора (маймуната), Сърбия (змията) и Гърция (леопардът).

Гърция

Гърция получава остров Крит (член 4), Солун с полуостров Халкидики, Енидже Вардар, Воден, Лерин и Костур (Беломорска Македония). Статутът на егейските острови (Имброс, Лемнос, Тенедос, Самотраки и др.) и полуостров Атон, които са превзети от гръцки войски, остава отново да се реши от Великите сили.

Сърбия

Територията на Сърбия се увеличава два пъти. В новопридобитите територии влизат областта Косово и Метохия, Вардарска Македония – Куманово, Скопие, Тетово, Гостивар, Кичево, Дебър и Струга (Спорна зона), както и Велес, Щип, Прилеп, Битоля, Ресен и Охрид (Вардарска Македония).

Черна гора

Черногорците не получават Шкодра – градът преминава към новообразуваната дъжава Албания, а от областта Санджак (Новопазарски санджак) получават само едната половина, другата част е предадена на Сърбия.

Източници – «Балканската война и трагедията на българите в Източна Тракия» Стефан Апостолов, «Балканская война» Александър Рябинин; «Русия и Първата Балканска война» Славенко Терзич; «Балканската война. 1912-1913 г.» .

Reply

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.