АРМИЯТА И ВОЙНАТА НА СТАМБОЛИЙСКИ С „ВЪТРЕШНИТЕ ВРАГОВЕ“ (ОКТОМВРИ 1919 – МАРТ 1920 Г.)

Проф. Веселин Янчев – катедра „История на България“, Софийски университет „Св. Климент Охридски“;

На 17 август 1919 г. в България се провеждат парламентарни  избори. Те са уникални по няколко причини.  Това са първите избори след края на Голямата война, първите избори, проведени в условия на действащо военно положение, и първите избори, спечелени от левицата. Изборите преминават „мирно и тихо“ и без намесата на армията. В тези избори БЗНС печели 85 мандата, БКП (т.с.) – 47, БРСДП (о) – 39, Демократическата партия – 28, Народната- 19, Прогресивнолибералната – 8, а либералите – 2.

Това означава, че никоя от партиите не може да управлява самостоятелно. Мандат за със­тавяне на правителство цар Борис III дава на Ал. Стамболийски, лидер на най-многобройната парламентарна група, който трябва да намери коалицион­ни партньори. Преговорите на Стамболийски с водачите на левите партии претърпяват провал. Препъникамък стават силовите министерства, към които претенции имат както земеделците, така и социалдемократите, третата сила в парламента. Лидерът на БЗНС успява да се договори с две от традиционните партии –  Народната и Прогресивнолибералната, и на 7 октомври 1919 г. обя­вява своя коалиционен кабинет, в който той поема и Военното министерство.

Идеологията на лявото крило в БЗНС, което успява да подчини партията, добива завършен вид през първата половина на  1919 г.  През април  1919 г. Ал.  Стамболийски  публикува  брошурата  „Принципи  на  Българския  земе­делски съюз“. Те са цели 25, но най-важните са за народовластие, разбирано като власт на БЗНС, и за трудовата поземлена собственост. В шестия прин­цип Стамболийски утопично се обявява за милитаризация на целия народ по време на война, и то безвъзмездно, което, според него, ще прекрати и самите войни.

Очевидно той не разглежда армията като нужен външнополитически фактор, защото българският земеделски народ „трябва да се убеди, че по-рано трябва да победи вътрешните врагове, по-рано да стане господар на собстве­ната си земя, па тогаз да се разправя с външните си врагове“.

Тези идеи са наложени на проведения в началото на юни 1919 г. XV партиен конгрес. В приетата програма на партията се предвижда установяване на парламентарен контрол върху армията и военното ведомство — върху числеността, въоръже­нието, обучението, военните разходи и мобилизацията, както и постепенното преминаване към милиционна система. Парламентът трябва да определя во­енния министър и главнокомандващия по време на война. В предизборната си платформа БЗНС се обявява за мирна външна политика и създаване на Балканска федерация, максимално намаляване на постоянната войска и срока на военната служба, уволняване на висшите офицери и прокарване на закон за замяна на армията с въоръжена милиция.

Антимилитаристичните намерения на БЗНС не могат да въодушевят офицерството, но са в съзвучие със следво­енните настроения и съвпадат с вижданията на победителите за бъдещето на българската войска.

Програмата на новия кабинет е обявена на 10 октомври 1919 г. в Народното събрание.  Сред нейните основни приоритети е преодоляването на дълбоката криза чрез запазване на реда и мира в страната. Първата посочена конкретна цел е: „Да се създаде законна, народна и твърда власт във всички области на управлението“. На четвърто място в програмата е поставено: „Да се издирят и накажат виновниците за народната катастрофа“, а на единаде­сето: „Да се ликвидира със старата военна система и да се турят основите на една нова, която външното и вътрешното положение на страната налагат“. На последно, двадесет и пето място, е обещанието да се разширят амнистиите от 1914 и 1919 г.

Министър-председателите на Украйна и България Кръстьо Раковски и Александър Стамболийски по време на Конференцията в Генуа

Министър-председателите на Украйна и България Кръстьо Раковски и Александър Стамболийски по време на Генуезката конференция.

На този етап създаването на законна, народна и твърда власт министър-председателят очевидно свързва със запазването на военното положение и цензурата, срещу които земеделците най-дейно  протестират, докато  са в опозиция. След три дни Стамболийски прави разяснения пред депутатите за правителствените намерения. Атакуван остро от комунистите с искане за от­мяна на военното положение и цензурата, той  оправдава запазването им с не­определеното и тежко положение на страната. Премиерът предупреждава, че дори да се стигне до тяхната отмяна, властта няма да се поколебае да използва армията срещу вътрешните врагове и няма да позволи създаването на анар­хия както отдясно, така и отляво.

Посланието му към комунистите е недвус­мислено: „Ако вие действате по болшевишки начин срещу държавата, срещу хората на реда, ние ще действаме болшевишки срещу вас“.

Стамболийски е по-склонен да бъде отменена цензурата, но без да се позволява да се създават смутове чрез словото. В това отношение той отново обвинява комунистите, че техните действия са причина цензурата да остане. Тезата му е, че в момента практически няма цензура по отношение на вътрешната политика.

В изпълнение на правителствената програма, в качеството си на военен министър, Стамболийски заповядва на военносъдебните части да прегледат всички дела, свързани с видни дейци на стария режим. За да не избягат или се укрият, той предлага на Министерския съвет те да бъдат арестувани.

На 30 ок­томври 1919 г. правителството постановява да се вземат мерки за неотклоне­нието на министрите от кабинета на д-р В. Радославов, депутати, журналисти и военни, отговорни за намесата на България във войната.

Рано сутринта на 4 ноември 1919 г. частите на Софийския гарнизон са вдигнати по тревога. Ал. Стамболийски лично се явява в казармите на 1-ва пехотна бригада и при­зовава войниците да изпълнят дълга си и арестуват „военнопрестъпниците“. В града са изпратени 23 патрула по 5 души и застави, които трябва да съдейст­ват на полицейските органи. Арестите продължават и на 5 ноември.

Същностната цел на тези арести е да се направи впечатление в Париж, като се покаже, че новите управляващи се дистанцират от предишните и сами ще накажат отговорните за съюзяването с Централните сили.

Тези действия са показателни за посоката, в която ще върви управлението на страната начело със земеделците. Арестите са извършени от изпълнител­ната власт, без да бъдат сезирани съдебните власти и в нарушение на консти­туционните права. Вместо презумпцията за невинност се въвежда презумп­ция за виновност. Както заявява самият министър-председател в Народното събрание,  арестуваните не са невинни, защото са „политически  отрепки“.

Този акт той разглежда като начало на вътрешната война: „Аз смятам власт­та, която упражняваме, аз смятам нашето управление, като същинска вой­на срещу вътрешните врагове“. Тези врагове са не само радославистите, но и „всички онези, които ще искат да смутят и нарушат реда в тази страна“.

Стамболийски прави и друга многозначителна декларация, че не вярва в сега действащите съдии и иска „истински народен съд“, в който съдиите ще се из­бират от общинските съвети, от парламента и изпълнителната власт. Въпреки незаконността и неконституционността на правителствените действия, те са подкрепени от депутатите, с изключение на представителите на либералите и демократите, и от Постоянното присъствие на Военния съюз.

Едва след арестите, на 12 ноември 1919 г. Народното събрание започва обсъждането на внесените законопроекти за съдене и наказване виновниците за народната катастрофа и за съдене на министрите, който да замени стария от 1880 г. Дискусията е ожесточена, груба и на моменти вулгарна.

На 22 но­ември  1919 г.  Народното събрание приема Закон за съдене и  наказание на виновниците за народната катастрофа (ЗСНВНК) и Закон за съдене на мини­стрите. Според първия закон на доживотен строг тъмничен затвор или смърт, ако са действали користно, се осъждат лицата, които са взели активно участие в обявяването на войната, в нейната дипломатическа подготовка или ръковод­ство, и тези, издали и заповядали „турянето в действие на раздел 3-й от Воен­нонаказателния закон“.

Всички, които са се възползвали от своето служебно или обществено положение и са използвали създалото се положение за лични облаги, за спекулативни сделки и / или „са извършили изстъпления в окупи­раните земи“, се наказват по чл. 431 от Наказателния закон, предвиждащ до 5 години строг тъмничен затвор. Виновните за горните престъпни деяния се лишават от граждански и политически права завинаги и се осъждат „да за­платят на държавата, причинените от войната вреди и загуби“. Под възбрана се поставят всички частни имоти на обвиняемите по закона, включително и тези на цар Фердинанд. Дава се право на всеки гражданин да посочи улики против лица, извършили престъпни деяния, означени в закона, без да носи отговорност за направеното донесение.

Делата по този закон се разглеждат от Държавния съд. По новия Закон за съдене на министрите Държавният съд се състои от седем съдии и десет съдебни заседатели. Последните се избират от състава на окръжните, градските и селските общински съвети. Така е реали­зирана идеята за създаване на един своеобразен „народен съд“, по същество политически. Наказанията, които той налага, са по ЗСНВНК. Гласуваните закони-присъди са прецедент, който земеделците ще продължат да използват за разправа с политическите си противници. На този етап първата група от тях – либералите, са извадени извън играта.

Марко Турлаков, Цанко Церковски, Александър Стамболийски и Димитър Мустаков.

Марко Турлаков, Цанко Церковски, Александър Стамболийски и Димитър Мустаков.

Още на 11 февруари 1920 г., по доклад на военния министър Ал. Стамбо­лийски, в Народното събрание е внесен законопроект за изменение и допъл­нение на някои членове от Закона за съдене и наказание на виновниците за националната катастрофа. В доклада се предлага промяна в процесуалната му страна, като престъпните деяния по закона, с изключение на министерските, се съдят и наказват от военнополевите съдилища или от военни съдилища за мирно време.

Причина за това предложение е, че Държавният съд поради своята организация, процедура и състав нямало да може да се справи в кратък срок със заведените дела и няма да се постигне желаният резултат, докато при бързата процедура, предвидена във Военносъдебния закон, всички подведени под отговорност лица ще бъдат наказани съгласно строгите постановления на закона. Съществува и друг мотив. С промяната на процедурата се цели „виновниците“ да бъдат съдени от български, а не от чужди съдилища, както е предвидено в Ньойския мирен договор.

След справянето с десницата вниманието на властите се съсредоточава върху левите организации. В началото на ноември 1919 г. Военнополицейската секция издава бюлетин, специално посветен на факторите, които заплаш­ват вътрешния ред и сигурност. Според военните специалисти „главният фак­тор за нарушенията на реда и спокойствието в страната са левите и крайни политически течения,  които днес след една несполучлива война се твърде много засилиха и разшириха“.

Обективно се отчита, че освен последиците от войната, са налице и други фактори, надуващи платната на тези организа­ции. Една част от тях идват отвън – от революцията в Русия и лявата вълна, заляла Европа. Други са с домашен произход. Те са свързани с действията на управляващите, които не се справят със спекулата, контрабандата, корупция­та в държавните учреждения, с мизерното положение на чиновниците. Като причина, подкопаваща реда и сигурността, се посочва и „почти съвършено изчезналия  обществен морал във  всички класи, разюзданост и егоизъм на имотните граждани и селяни“.

Всичко това, от една страна, карало бедните и малоимотни класи да гледат с надежда на събитията в Русия и да виждат спа­сение само в пролетарския строй, а от друга страна, създавало среда за левите течения. Като най-опасна за обществения ред се посочва Комунистическата партия и особено нейното ляво течение начело с Ив. Ганчев, което заложило на антипарламентаризма и преките акции. Като особено опасни се отбеляз­ват и независимите социалкомунисти на Н. Харлаков и К. Тинева, отново по­ради техния антипарламентаризъм. На трето място се посочва Безвластната анархо-комунистическа партия на братята Герджикови. Последна в списъка по опасност е поставена комунистическата група на П. Делирадев, обединила бивши тесни социалисти, отхвърлящи парламентаризма и следващи лозунга: „Чрез преки акции към революция!“. От категорията „опасни“ се изключват широките социалисти, както и други, по-малобройни провинциални леви гру­пи.

Военните предлагат и решение на проблема чрез ограничаване на мизери­ята и издигне на нравственото състояние на масите, което ще намали крайни­те елементи и опасността от безредие.

Тези препоръки са твърде абстрактни, изпълнението им е въпрос на вре­ме, а крайните елементи нямат желание да чакат. На 19 ноември 1919 г. в Пловдив се провежда работнически протест против правителствената поли­тика по прехраната. Властите се опитват да го разпръснат, при което се стига до сблъсъци с полицията и войската и до жертви.  Случилото се има ши­рок обществен резонанс и се обсъжда дори в Народното събрание. Плов­дивските събития са повод военните да засилят наблюдението над левите и крайни партии в страната.

Министерството на войната взема мерки и за пресичане на агитациите на комунистите сред завръщащите се пленници, които те искат да привлекат под червеното знаме, възползвайки се от тежко­то им положение.

Започналото съкращаване на армията и уволняването на заслужили ге­нерали и офицери, сред които Вл. Вазов и Ив. Шкойнов, предизвиква напре­жение между нейното професионално и политическото ръководство. Новият началник-щаб, ген.-лейтенант Ст. Нерезов, назначен на този пост на 2 ноем­ври 1919 г., реагира много остро и категорично. На 15 декември 1919 г. той по­дава рапорт до военния министър с искане да бъде освободен от длъжност и уволнен. Нерезов открито протестира против действията на правителството, защото, според него, те са продиктувани от политически мотиви и ще доведат до разрушаването на армията, която „при днешните неопределени времена“ е „най-главният стълб на държавния строй, пазителка на реда, спокойствието, честта, имота и живота на населението в страната“. Генералът предупрежда­ва, че армията трябва да бъде запазена „чиста и непорочна за партизанските страсти, кристална в своята дисциплина и идейна в своята деятелност“.

В отсъствието на Ал. Стамболийски, М. Турлаков и Р. Даскалов решават да за­менят Нерезов с по-лоялния полк. Д. Мустаков, но напрегнатата вътрешна обстановка ги кара да се откажат от намеренията си, за да не задълбочават конфликта с армията.

Вниманието на управляващите на този етап е приковано от засилващото се социално напрежение сред държавното наемничество. Изгребаните до дъно финансови ресурси, инфлацията, скъпотията неизбежно водят до спад в реалните заплати и понижаване на жизнения стандарт на служителите и чи­новниците. Това поражда естественото им недоволство и търсене на пътища за бърза промяна на ситуацията.

Александър Стамболийски в кабинета си.

Александър Стамболийски в кабинета си.

Сред армията на държавните наемници осо­бено многоброен и като цяло добре организиран е отрядът на железопътните работници и този в пощите и телеграфите. Там традиционно силно е влия­нието, чрез съответни профсъюзни организации, на двете леви работнически партии – на широките и на тесните социалисти. Първите залагат на преговори и търсене на споразумения с управляващите.

Вторите използват ситуацията,за да пропагандират крайните си цели – обявяването на съветска социалис­тическа република, която магично и автоматично ще реши всички пробле­ми. И едните, и другите не изключват стачката като средство за привличане вниманието на държавата върху тежкото положение на нейните служители и намиране на адекватно решение. Проблемът е в това, че една стачка на желе­зопътните и телеграфо-пощенските служители би блокирала комуникациите, които са от стратегическа важност не само за функционирането на държавата, но и за окупационните съглашенски войски, намиращи се на нейна територия.

Предвиждайки тежките последици от евентуална транспортна стачка, съглашенското командване предварително изисква от българските управляващи да вземат мерки, за да не бъде тя допусната. Задачата е поставена на инспектора на Инженерните войски ген. С. Добревски. На 23 март 1919 г. той представя на министрите специална тайна „Инструкция за мерките, които трябва да се вземат в случай на стачка по железопътното и телеграфопощенското ведом­ство“. След седмица, на 31  март 1919 г., „Инструкция…“-та е утвърдена от тогавашния министър на войната А. Ляпчев.

Така още през март  1919 г. е разработена програма, чрез която да се гарантира непрекъснатост на функ­ционирането на железниците, пощите и телеграфите в страната. Това трябва да се осъществи чрез милитаризиране на служителите, подчиняваното им на военните власти и закони за военно време. Армията се натоварва и с осигуря­ването на реда по време на стачката.

През лятото на 1919 г. опасността от избухване на железничарска стачка става все по-реална. Управителният комитет на комунистическия Съюз на транспортните работници действително решава незабавно да обяви стачка, но правителството успява да я парира с обещание за увеличаване на заплатите.

През втората половина на август 1919 г. се стига до създаването на Общ ко­митет от представители на синдикатите на тесните и широките социалисти за организиране и ръководство на бъдеща транспортна стачка. На 15 септември този комитет прави постъпки пред правителството за повишаване на заплати­те и изплащане на обещаните добавки, но не се стига до споразумение.

Ак­тивността на синдикатите и сведенията на разузнаването карат ген. Добревски на 25 септември 1919 г. да предупреди Щаба на армията, началниците на дивизионни области, директора на железниците и командира на Железопътна­та бригада за готвена стачка на железопътните работници на 27 септември.

Стачка на 27 септември не избухва, но за такава синдикатите продължават да се готвят, а управляващите и военните да я очакват. След като широките со­циалисти не влизат в коалиционното правителство на Стамболийски, техните синдикати втвърдяват позицията си. На 8 октомври 1919 г. Общият комитет предявява нови искания на министъра на железниците, пощите и телеграфите М. Турлаков за еднократно възнаграждение на служителите в транспортното и телеграфо-пощенското ведомство в размер на половин годишна заплата.

Паралелно се изработва „Правилник за ръководство на стачката“ и е издаден „Позив към трудещия се народ“ за вдигане на борба, ако правителството отка­же да изпълни синдикалните искания. БКП (т.с.) мобилизира организациите и групите си за осигуряване на успеха на стачката, която трябва да започне всеки момент.

При тези обстоятелства на 15 октомври 1919 г. инспекторът на Инженер­ните войски изпраща екстрена шифрована заповед до началниците на дивизионните области, командирите на Железопътната бригада и на Телеграфната дружина. В нея той ги уведомява, че на 16 или 17 октомври се очаква стачка в железниците, телеграфите и каменовъглените мини, като стачкуващите щели да повреждат машини, апарати и съоръжения. На началниците и командири­те се нарежда да осигурят охрана на мините, мостовете, тунелите, големите станции и се разяснява, че при стачка ще се обяви мобилизация на служите­лите и работниците в споменатите ведомства, а „действията на въоръжените сили (войска и полиция), […] на полевите военни съдилища ще е като във вре­ме на война“.

С друга заповед от същия ден ген. Добревски нарежда в случай на стачка семействата на стачниците, отклонили се или неявили се на служба, да се извадят от държавните квартири. Във Военното министерство е изгот­вен и проект за постановление на Министерския съвет в случай на стачка.

Министерският съвет одобрява постановлението на  18 октомври  1919 г. То се състои от няколко пункта: утвърждава се издадената „Инструкция…“ от 23 март 1919 г.; милитаризират се всички чиновници, служители и работници по железопътното и по телеграфното ведомство и каменовъглените мини, как­то и бивши такива; мобилизират се Железопътната, Телеграфната бригада и Военноинженерната инспекция; посочените ведомства, цивилни и военни, от деня на обявяване на стачката се считат във военно положение и въоръжената сила действа както във време на война; провинилите се във връзка със стачка­та се съдят от военнополеви съдилища; близките до гарите села се задължават да дават съдействие на военните и административните власти за арестуване на стачниците и за „изпъждането“ им от ведомствените жилища.

Правител­ството предприема и конкретни стъпки, насочени към успокояване на обста­новката. То решава да отпусне 80 млн. лв. за подобряване положението на държавните чиновници и допълнително да им се изплати половингодишна заплата. Паралелно министър Турлаков предупреждава началниците на гари и телеграфо-пощенски станции, че при евентуална стачка участниците в нея ще бъдат уволнени, лишени от квартири и пенсии и съдени от военен съд.

Мерките за втори път предотвратяват обявяването на обща стачка. По същото време властите не се поколебават да разгонят с полиция и войска комунисти­ческа манифестация във Велико Търново, както и да изпратят 30 войници за засилване на комендантската служба при мини „Перник“ и предотвратяване на евентуална стачка.

През декември  1919 г. социалното и политическото напрежение в стра­ната ескалира. На 17 декември широките социалисти излизат с манифест, призоваващ за демонстрации на 24декември, когато се открива сесията на Народното събрание. От своя страна БКП (т.с.) призовава привържениците си на масова протестна акция същия ден следобед чрез напускане на работа, срещу правителствената политика по прехраната, за възстановяване на по­литическите права и в подкрепа на Съветска Русия.

Подготвен е и позив към войниците, подофицерите и офицерите да не се намесват и да не участват в разпръскването на демонстрациите на „бедния трудещ се народ“ и да оставят „народните изедници и убийци“ на собствената им съдба. Военното разузна­ване обаче има сведения, че демонстрантите комунисти са въоръжени и ако се попречи на акцията им, ще използват оръжие.

След откритите призиви на широките социалисти и комунистите, на 20 декември 1919 г. Министерският съвет взема решение всички, които на 24 декември 1919 г. напуснат работа­та си и участват в демонстрациите, да се смятат за доброволно напуснали работата си и да бъдат уволнени.

На 21 декември  1919г. софийската организация на БКП (т.с.) устройва събрание в театър „Одеон“, което прераства в манифестация по улиците на столицата. По време на манифестацията избухва бомба, която ранява няколко човека. Според комунистите тя е хвърлена от провокатор по нареждане на софийския градоначалник Прудкин, а според властите бомбата е хвърлена от комунистите, за да се провокира полицията и се направи репетиция за 24 де­кември.

В тази връзка и с оглед на обявените демонстрации, на 22 декември 1919 г. началникът на Канцеларията при Министерството на войната полк. Д. Мустаков издава поверителна заповед, с която съобщава на началниците на дивизионните области, че на 24 декември се допускат демонстрации на чиновниците и служителите в страната, но при три условия:  1. да не се про­веждат никакви манифестации по улиците, които се забраняват; 2. решенията на демонстрантите да се вземат на закрито; 3. петициите да се поднасят от малобройни делегации.

Нарежда се да не се пречи на военни чиновници да участват в демонстрацията, но последните да бъдат уволнени. От началници­те на гарнизоните се изисква да вземат най-решителни и енергични мерки „за запазване на реда в гарнизоните и да се не изроди демонстрацията в бунт“. В случай на стачка да се постъпи съгласно нарежданията, дадени в „Инструк­ция. . .“-та от 23 март 1919 г.

Нарежданията на Мустаков донякъде съвпадат с позицията на Военния съюз. Неговото Постоянно присъствие нарежда на местните структури да запазят неутралитет при „икономически“ демонстра­ции и да се намесят само ако те прераснат в политически и се стигне до наси­лия. На този етап ръководството на Военния съюз избягва поемането на кон­кретни ангажименти както към управляващите, така и към протестиращите. Широките социалисти са уведомени, че армията няма да се намесва, което засилва тяхната решителност за провеждането на акцията. Позицията, официална и неофициална, на военните не съвпада с намере­нията на правителството, което, в отсъствието на Стамболийски, решава да не се допускат никакви събрания, а още повече манифестации.

Министрите се срещат с полк. Д. Мустаков и с началника на Военносъдебната част ген. М. Георгиев, за да ги запознаят с решението си и намерението да се засили военното положение като превантивна мярка срещу евентуални безредици на 24 декември. Следобед проблемът се обсъжда и с началника на Софийския гарнизон полк. В. Лазаров (член на Постоянното присъствие на Военния съюз) и коменданта на столицата полк. Г. Сапов. Военните се опитват да защитят становището, че „икономически“ манифестации трябва да бъдат разре­шени и само ако се наруши редът, да се употреби сила, но вътрешният минис­тър Ал. Димитров категорично отказва да го приеме.

Ресорните министри на вътрешните работи, правосъдието и управлява­щият Военното министерство Р. Даскалов изпращат доклад до царя с искане за увеличаване на изключителната подсъдност на военнополевите съдилища. Те се мотивират с извънредно тежките условия на живот в страната, резултат от войната, и невъзможността изведнъж да се премине към нормален стопан­ски живот. Тези обективни обстоятелства създавали неблагоприятни настро­ения и са използвани от крайните елементи, за да застрашат „нормалния ред и съществуване на цялата страна“.

Моментално на 23 декември 1919 г. цар Борис III издава указ No 55 за изменение на указите за военно положение, издадени след 1914 г. С новия указ подсъдни на военнополевите съдилища остават престъпните деяния, извършени от граждански лица, посочени в указа от 27 август 1919 г. (измяна, предателство, грабеж  и анархизъм) и се включ­ват нови, свързани с насилствени действия и оскърбления против държавния глава и неговото семейство, както и всички престъпления против властта и против обществения ред, престъпления, свързани с лишаване от живот, нана­сяне на телесна повреда, повреждане на имот и кражба. Не са включени само престъпленията, свързани с укривателство.

На практика този указ преповта­ря указа от 1914 г., като отпадат всички въведени след това ограничения.

Същият ден в Министерския съвет се провежда втора среща с висши военни началници, за да бъдат запознати с правителствените решения и за да се обсъдят мерките на военните власти за предотвратяване на демонстрациите, недопускането на обявяване на стачка и провъзгласяване на „комунистичес­кото царство“.

Полковник В. Лазаров отново се опитва да убеди министрите да разрешат манифестациите, за да не се пролива кръв, но е притиснат от М. Турлаков да изпълни задълженията си, тъй като войската служи на оте­чеството и държавата в лицето на правителството. Последва екстрена запо­вед от 23 декември No 11007 до началниците на дивизионни области, с която до второ  нареждане „не се разрешават събрания на открито или закрито с каквато и да е цел“. Забранява се и струпване на хора по групи по улиците. От началниците се изисква преследването на всякакви агитации и подстрека­телства, независимо устни, писмени или чрез печата; печатниците, където се печатат такива, да се затварят, а авторите им да се предават на военнополевите съдилища.

Началникът на Военносъдебната част също изпраща телеграма с указание при своите действия началниците да се ръководят от § 2 на Времен­ния правилник за службата през време на военно положение, който възлага на военните власти чрез военните коменданти поддържането на реда и тишина­та. Със заповед на Министерството на войната се „забранява безусловно“ на всички негови чиновници и служители на 24 декември да участват в каквито и да е демонстрации и манифестации, а от желаещите да се включат в тях се изисква да дадат писмена декларация, която очевидно ще послужи като мотив за уволнението им.

Така офицерският състав получава разнопосочни нареждания. Ръковод­ството на Военния съюз иска от своите членове да разрешават „икономичес­ки“ манифестации на открито. Военното  министерство първоначално е за допускане на публични събрания на закрито, а в последния момент изпраща заповеди за тотална забрана на всякакви прояви. Това не може да не се отрази върху поведението на офицерите и на командваните от тях части.

След като получават заповед No 11  007, военните командири набелязват мерки за нейното  изпълнение.  Началникът на Софийския  гарнизон разпо­режда частите му „да запазят реда и спокойствието и не позволят никакви манифестации“. От гарнизона се формират 12 групи, които трябва да заемат ключови места в столицата — булеварди, площади, входовете и изходите на града, като и централната телеграфо-пощенска станция, Военното министер­ство, Централния затвор. В тези групи се включват пехотни, кавалерийски и артилерийски подразделения. Оставя се и стратегически резерв в казарми­те, който трябва да се вкара в действие, ако се стигне до сблъсъци и метеж.

В заповедта се изисква офицерите да дадат указания на подчинените си за действие с оръжие и се предупреждават, че „обиди, оскърбления, провокации с думи не са повод за употребление на оръжие“. Частите да заемат местата си сутринта в 10 ч., но още от 8 ч. трябва да са изпратени патрули по основните градски улици. Сигналът в случай на тревога е биене на църковните камбани. През деня камбаненият звън се комбинира с развяване на националния флаг, а нощем –  с прожектори от камбанарията на катедралата „Св. Александър Нев­ски“. Всяка част трябва да формира дежурна рота, която да е в готовност да действа при тревога.

Военните началници на отделните гарнизони също набелязват мерки за запазването на реда. Те са в няколко посоки: 1. обявява се усиленото военно положение, действието на военнополевите съдилища, както и на цензура над всички печатни произведения; 2. предупреждава се населението да не взема участие в демонстрациите, като в противен случай ще бъде съдено по военни­те закони и срещу него ще се използва оръжие; 3. назначават се специални ко­менданти в градовете; 4. партийните бюра се предупреждават срещу подпис, че всякакви събрания, демонстрации и манифестации са забранени, както и устната, и печатната агитация; 5. затварят се всички питейни заведения, кафе­нета и клубове; 6. засилва се охраната на казармите, оръжейните складове и учрежденията, както и на телеграфо-пощенските станции.

Властите си дават сметка, че въпреки взетите мерки, планираните демонстрации ще бъдат про­ведени. На редица места те се опасяват, че не разполагат с достатъчно военни и полицейски сили и искат изпращане на подкрепления.

С цел да се предотвратят готвените демонстрации, правителството реша­ва да бъдат арестувани водачите на Комунистическата и Социалдемократи­ческата партия и на ръководените от тях професионални съюзи. Решението е оформено в постановление на Министерския съвет от 24 декември 1919 г.

Постановлението  е издадено  късно  и военните не успяват да го  изпълнят. Арестувани са само депутатите от широкосоциалистическата партия П. Алеков и Н. Исаев, а останалите водачи на левите партии и синдикати успяват да се укрият.

Според спомените на Кимон Георгиев, тогава командир на 6-и полк, и на Ст. Мошанов на 24 декември 1919 г. в София се провеждат две демонстрации, като тесните социалисти се придвижват от работническия квартал „Ючбунар“ по ул. „Цар Симеон“ към центъра, а широките социалисти се събират при  еврейските  гробища  (около  днешното  Министерство  на  земеделието) и се сливат на площад „Св. Неделя“. С личното съдействие на К. Георгиев широките излъчват делегация от  10 души, която, конвоирана от взвод войници, стига до Народното събрание и връчва исканията си на депутатите.

След завръщането на делегацията Д. Казасов произнася реч и събралите се се разотиват без стълкновения с войската. Междувременно се стига до конфликт между К. Георгиев и радомирският герой Г. Дамянов, вече полицейски начал­ник на София, който иска от войската силово да разпръсне демонстрантите. По заповед на Георгиев Дамянов е арестуван и освободен едва след намесата на вътрешния министър Ал. Димитров.

Акции се провеждат не само в столицата. Тяхното протичане е докладва­но в рапорти на военните началници до Министерството на войната и Щаба на армията. Войската и полицията разпръсват  демонстрациите в Плевен, Враца, Берковица, Орхание (Ботевград), Свищов, Лом. В Плевен и Лом се стига и до стрелба, при която има десет ранени граждани. Спокойно про­тичат проявите в Русе, Велико Търново, Горна Оряховица, Шумен, Варна.

Демонстрации и манифестации се провеждат и в Южна България. По данни на началника на III Балканска дивизионна област, полк. Акрабов, свиканите събрания на комунисти и широки социалисти в Бургас, Сливен, Нова Загора и Ямбол са разпръснати от военните патрули без инциденти. В Стара Загора привърженици на комунистите от околните села се опитват силово да влязат в града, при което се стига до стрелба. Един от селяните е убит, а няколко са ранени. От войската също има трима ранени.

Демонстрацията в Стара Загора.

Демонстрацията в Стара Загора.

Със стрелба са разпръснати ра­ботническите демонстрации в Хасково, Пазарджик и Кюстендил. Спокойно протича денят в Пловдив, Радомир, Самоков, Горна Джумая (Благоевград).

Трагична е развръзката на събитията в Дупница. Въпреки забраната на Дупнишкото комендантство за провеждане на всякакви манифестации и събрания на открито и закрито, комунистите отказват да ги изпълнят и на 24 декември се събират около и в местния клуб.  Според военните доклади изпратените войници са нападнати от тълпата, която започва да хвърля камъни, бомби и да стреля. След предупреждение стрелба откриват и войниците. В резултат на престрелката са убити двама младши подофицери и един цивилен и са ра­нени 5 войници и 5цивилни. Стрелбата е прекратена след като комунистите в клуба развяват бели кърпи и след молба на водача на местните комунисти Ст. Димитров.

Междувременно началникът на гарнизона полк. Ташков разре­шава манифестацията и войниците са изтеглени от площада. Според интерпретацията на комунистите войската напада демонстриращите, хвърля бомба и стреля, при което падат двама убити, а няколко са тежко ранени. Стича се целият град и съмишленици от околните села и войниците са принудени да се оттеглят, а началникът на гарнизона излиза с бяла кърпа и иска примирие. Част от войниците са пленени и разоръжени. Демонстрантите овладяват гра­да и провеждат многохиляден митинг.

В част от тези рапорти военните командири изказват и личното си стано­вище, че демонстрациите са предизвикани не толкова от комунистите, колко­то от мизерията, скъпия живот и неадекватността на държавните институции. Те са убедени, че не трябва да се употребява само груба сила за предотвра­тяване на събития от този род, а да се вземат сериозни мерки за подобрение, поне отчасти, на мизерното положение, в което е хвърлена голяма част от населението.

С тези изводи се солидаризира и самият началник на VII Рилска дивизионна област и ги препраща в Министерството на войната и Щаба на армията с препоръка за осигуряване на по-евтина прехрана на населението, което ще ликвидира почвата на всички агитации против реда и спокойствието в държавата.

Вечерта на 24 декември 1919 г. се провежда среща на представители на тесните и широките социалисти с министри от кабинета. Според вътрешния министър Ал. Димитров на срещата е договорено арестуваните участници в акцията да бъдат пуснати, а социалистите да не организират нови демонстра­ции. Но управляващите категорично заявяват, че участвалите в проявите на 24 декември се смятат за уволнени и няма да бъдат върнати на работа.

Късно вечерта Ал. Стамболийски се завръща от чужбина и след като се запознава със ситуацията, на 25 декември 1919 г., в качеството си на военен министър, издава заповед, за да благодари на армията. В нея събитията от предния ден са определени като „начало на безредие и анархия“, предизвикани от „крайни­те елементи“ –  анархисти и комунисти. Правителството взело необходимите военни мерки, за да не се допусне обща мизерия, да се хвърли страната в междуособици, да се разстрои окончателно стопанството и се застраши сери­озно националното съществуване.

От името на Министерския съвет и от свое име Стамболийски изказва благодарност на всички офицери, подофицери и войници, които са способствали за осуетяването на безредиците. „Армията, пазителка на вътрешния узаконен ред и спокойствие и този път доказа своята преданост към изпълнение на дълга и своя висок патриотизъм“, заключава министърът.

Сутринта на 25 декември  1919 г.  последва нова работническа демонстрация в София с искания:  1. да се върнат на работа всички уволнени по повод демонстрациите на 24 и 25 декември; 2. да не се предприемат пре­следвания против участниците в тях; 3. „Да се вдигне обсадното и военно положение  и  премахне цензурата“; 4. да се вземат мерки за подобряване положението на чиновниците и работниците, съобразно поскъпването на живота.

На практика това е опит да се продължи натискът върху правител­ството и парламента и да се изпълнят политическите и социалните искания, издигнати на 24 декември. По своя маршрут демонстрантите имат сблъсъци с полицията и земеделските отряди от селата, но не и с военните части. Дори техните организатори признават, че „благодарение благоразумието на тая власт [военната], конфликтът се избягва, кръв не се пролива и се прик­лючва въпросът“.

Представители на протестиращите се срещат в Минис­терството на железниците, пощите и телеграфите с директора на железни­ците и му връчват исканията си, които той обещава да предаде на ресорния министър. След това демонстрантите се отправят към Лъвов мост, където по искане на военните се разпръсват и връщат на работа.

Случилото се на 25 декември комунистите и широките представят като „спонтанна“ реакция, резултат от провокативни действия на полицията. За управляващите новата акция е „скроена игра и вероломност“, стремеж да се демонстрира сила и да се наложат над властта. Затова и министърът на железниците, пощите и те­леграфите М. Турлаков отказва да приеме техни представители и да изпълни исканията им.

Своята  позиция  по  повод проведените демонстрации ЦК и парламен­тарната група на БКП (т.с.) изразяват в специално издаден позив. В него се твърди, че трудещият се народ удържал „бляскава победа“. Партията прове­ла съвсем конституционни, „мирни и безоръжени събрания и демонстрации“ против грабителската и контрареволюционната политика на правителството.

То, за да запази „кожата и костите на буржоазията“, изпратило срещу народа „озверена и пияна полиция […] въоръжена до зъби войска […] и въоръжени дружбашки банди“, чрез което се опитало „да разпали гражданска война“. Позивът съдържа директен призив за продължаване на борбата и вдигане на обща стачка на транспортните работници и масова политическа стачка.

От 26 декември 1919 г. уличните протести се пренасят в залата на Народното съб­рание. Там комунистическата парламентарна група иска оставката на „кърва­вото правителство“ и заплашва с масова политическа стачка. В своя интерпелация протестират и депутатите социалдемократи, които също обвиняват пра­вителството в започване на гражданска война и организиране на метеж.

Ней­ният вносител Д. Казасов акцентира на два момента. Първият е, че исканията на „нуждаещите се маси“ са изцяло икономически и дори са подкрепени от офицерството. Вторият е, че конфронтацията е търсена от правителството, а не от войската, която се държала съвсем  коректно.

Провокиран, минис­тър-председателят Ал. Стамболийски преминава в  контранастъпление. Той призовава двете леви партии да излязат на улицата, да се опитат да направят революция и им гарантира, че ще бъдат смазани от привържениците на правителството, от многобройното селско население и от армията, „най-ценното нещо сега в дезорганизираната българска държава“. 

Стамболийски изказва убеждението си, че армията, която на 24 и 25 декември достойно е изпълнила дълга си, „няма да позволи насилието, няма да позволи диктатурата на едно меншинство над цял народ, няма да позволи болшевизъм“. Неговият патос е насочен преди всичко към комунистите, които определя като „безумни хора, които искат да погубят България“. С победата над подкупния „рублажийски“ комунизъм той свързва и спечелването на доверието на победителите и перс­пективата за възраждане на страната.

Диалогът между двете страни, въпреки острите взаимни обвинения, не е прекъснат. Според Д.  Казасов  на 26 декември вечерта представители на протестиращите се срещат с министър-председателя, който се обявил против уволненията и им определил среща на 27 декември в 11. 30 ч., за да чуе оста­налите им искания и им даде отговор.

Н. Пенев, комунист, също твърди, че на 26 декември заедно с Г. Димитров и В. Коларов се срещнали със Стамболий­ски и той им обещал работата да премине мирно и тихо и да няма уволнени.

В уречения час се явил министър М. Турлаков, който отказал разговори и им предложил да си премерят силите. Правителствената позиция е формулира­на от вътрешния министър Ал. Димитров същия ден в парламента. Там той посочва както политически, така и икономически причини за отказа от прего­вори и споразумение с двете леви партии.

Димитров повтаря вече казаното от Стамболийски, че комунистите в България са платени агенти на болшевишка Русия, от която са получили 8 милиона рубли. Тяхната цел е да направят революция и окончателно да съсипят държавата. В тези си намерения те по неволя са подкрепени от социалдемократите, които губят позиции и влияние сред работничеството. Акцията на 24 декември е първи етап на замислена­та революция, като планът е да се въвлече войската в ежедневни действия за усмиряване на вътрешните размирици, да се изтощи и комунистите да се  наложат.

От името на правителството вътрешният министър заплашително и категорично декларира: „Няма да ви позволим, служейки на чуждото злато, да въвлечете България в нова война със съглашението, няма да ви позволим да направите България арена на нови кръвопролития, да докарате ново стопан­ско разорение на България. Ако е нужно кръв да се пролива и нея ще пролеем, но няма да ви позволим това“.

Икономическите му аргументи са, че държав­ните чиновници и служители нямат право да протестират –  заради своя статут и поради факта, че в трудните следвоенни условия те се ползват с редица привилегии и са задоволително осигурени. Правителството е направило това, което е по силите му, за подобряване на тяхното положение и не е уволнявало масово чиновници. С други думи, правителството не намира икономически, а само политически мотиви в действията на левите партии и им обявява от­крито война.

Тези виждания на лидерите на БЗНС се споделят и оправдават не само от коалиционните им партньори, но и от останалите традиционни партии. Народнякът Г. Губиделников изтъква, че чл. 82 от Конституцията, на който се позовават комунистите, аргументирайки правото си да провеждат събрания, ги разрешава само на закрито, а на открито те се подчиняват на полицейските закони. Той се солидаризира с позицията на министър Димитров, че държавният чиновник е орган на държавата.

Прогресистите и демократи­те заявяват, че в случая чиновничеството и неговите проблеми се използват за политически цели и държавата има право да се защити. По-критични към правителството са радикалдемократите, но не и по отношение на мерките за запазването на реда. Само Д. Драгиев призовава да се потърси компромис.

Въпреки многобройните забранителни и ограничителни мерки на управ­ляващите, в края на декември 1919 г. в цялата страна се провеждат събрания и манифестации. В тях се включват не само тесни и широки социалисти, но и недоволни и отчаяни от положението си хора. Тежестта за гарантиране на реда правителството прехвърля напълно върху армията, която като цяло ус­пява да овладее ситуацията, но с цената на използването на оръжие, на уби­ти и ранени български граждани.

Жертви има сред офицерите и войниците, които се премълчават. В някои от случаите трагичните инциденти са резултат от провокации и умишлено търсен сблъсък от страна на комунистите, чиито действия ненавсякъде са мирни и невъоръжени, както и на прекалената твър­дост на военните. Факт е, че част от офицерите гледат съчувствено на тези демонстрации, трезво оценяват предизвикалите ги причини и дори предла­гат посредничество и се застъпват пред висшето командване и отговорните власти да предприемат действия, които да облекчат тежкото  положение на масата от населението. Тази страна се изтъква от широките социалисти, които имат установено сътрудничество с Военния съюз.

За разлика от офицерството, земеделските министри размахват призрака на революцията и заемат твърда, безкомпромисна и агресивна позиция, търсеща конфликт, който ще им даде възможност да се справят със следващите врагове –  комунисти и социалисти.

Още на 24 декември 1919 г. железничарите обявяват стачка в Горна Оряхо­вица. На 25 това правят колегите им в Русе, Търново и Пловдив. На 27 декем­ври Съюзът на транспортните работници, ръководен от комунистите, и създа­деният към него Централен стачен комитет обявяват стачка на железничарите, телеграфо-пощенците, трамвайните служители и работниците по осветление­то.

Целите на стачката са прокламирани в специален позив на ЦК на БКП (т.с.) и Синдикалния  комитет на Общия работнически синдикален  съюз. Според комунистическото ръководство стачката е акт на самозащита срещу стремежа на правителството да удави в кръв работническото и комунистическото дви­жение. Издигнатите искания са идентични с тези, обявени на 25 декември, до­пълнени с искания да се изгонят руските контрареволюционери от страната и да се спре изпращането на храни, въглища и оръжие „на руския разбойник Деникин“. В позива присъства и заявлението, че тя ще се превърне в обща поли­тическа стачка. След като към стачката се присъединяват и професионалните съюзи, намиращи се под влиянието на широките социалисти, тя се превръща в обща.

На 28 декември 1919 г. стачка обявяват и миньорите в Перник и Бобов дол. Общата стачка се ръководи от два комитета – на комунистите и на широ­ките социалисти. На 29 декември ЦК на БКП (т.с.) обявява и първата по рода си едноседмична обща политическа стачка. Тя има за цел да демонстрира си­лата на партията и способността й да мобилизира привърженици извън своите членове и наемното работничество. Стачката не постига очаквания ефект. Тя не е подкрепена и от широките социалисти и техните синдикати и на 3 януари 1920 г. е прекратена. Именно обявяването на обща политическа стачка служи на управляващите като доказателство за намеренията на тесняците да вземат властта и за оправдание на безкомпромисната им позиция.

Част 2;

Източник – ГОДИШНИК НА СОФИЙСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ „СВ. КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ“ ИСТОРИЧЕСКИ ФАКУЛТЕТ; Том 102, 2017 г.

 

No Responses

Reply

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.